Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (2)

1

Прозрението, че не мога да се изразявам, ме зашемети със странната си мъдрост.

Там трябваше да замина. Да се укрия. Да изчезна. Да избягам. Опитвам думите, приютявам ги за почивка в една мъничка грапавина на езика си. Нямат вкус. Така че си купувам билет и се качвам на самолета.

Когато взех това решение, не знаех нищо за мястото, където отивам. Представях си само някакъв южен остров, просто кътче в Тихия океан. Нали там са разположени южните острови. Нещо равно, имам предвид. Може би група острови, купчина, насрани от мухите дървени съборетини, отбелязана върху картата, създадена с неизвестна съдба, в очакване океанът да се надигне и да ги погълне с едно млясване, само защото богатата част от света прекалява с карането на автомобили. Неизвестно защо си представях полинезийците отрупани с венци от цветя по вратовете и с щастливи усмивки. Невероятно е, че не знаех нищо, след като за мен Мавриций винаги е бил личният ми Самарканд^[1]. Мястото мечта. Още от дете, искам да кажа. С право можете да попитате, как така никога, нито един-единствен път през целия си живот не отворих на името на това място, не потърсих в енциклопедията или на картата, не разпитах за него. Знаех единствено, че е далеч, че е красиво, че слънцето пече през целия ден, а нощите са катраненочерни и сигурно пълни с щурци.

Трябваше да замина за Мавриций. Оказа се, че е в Африка. Малко надясно от Мадагаскар, на някакви си сантиметри според атласа ми, все още запазил мириса на училище и там има една дървена съборетина, пълна с мухи. Но само една-единствена. Един овален, почти капковиден остров, някъде около десет мили от север на юг и приблизително шест мили напреки. И съвсем не е равен. Напротив; пълен с чудновати планини, с наточени остри върхове; ялови и всяващи страх. И не, никаква опасност не го грози, не, той няма да изчезне така лесно. А и не само планините имат вид, че хапят. Всичко, наречено обработваема площ, е засято със захарна тръстика. Едно гневно растение, бодящо и диво, а огромните ниви, ако се наричат така наистина, километровите равнини, приютили суровата захар, скупчват хилавия милион население на брега и по дължина на пътищата от Порт Луис до Курапипе. За сметка на това, покрай океана всичко е зашеметяващо, както съм си го представяла.

Водата е по-зелена, откъдето и да било, като казвам зелено, имам предвид точно зелено, не тюркоазеното в Южна Франция или тъмното синьо-зелено по бреговете на Сьорланд по време на буря. Не, зелено като пролетта, светло и оптимистично, сякаш някой се е олял с цвета и чак тогава е съжалил. Презелено е. И топло. А пясъците са бели. Палмите се навеждат над водата и хвърлят мъничките си семена и обелки от кора, които дребните рибки улавят още във въздуха, в пълен синхрон; цяла армада от миниатюрни устички, сякаш под командата на някакъв генерал: „Приготви се, готови, старт! Хам!“ И всички изчезват едновременно. Как го правят? Какво ги ръководи?

Тук съм вече три месеца. Без никакви занимания, никакви планове, нищо, за което да напиша до вкъщи. Освен чуденето ми за рибешката организация. Вървя като насън през деня, плувнала в пот. Нощите почти ме душат, освен понякога, но много рядко, когато ме изпълва покоят от взирането в чуждото звездно небе с непознатите си знаци (Орион, например, ми виси направо над главата, за мен лежи накриво и на съвсем различно място от местното ми небе, а и се вижда по-ясно тук; мечът, който понякога дори не се различава в Осло, се очертава толкова отчетливо, толкова достъпно, че човек наистина очаква да го извади някоя нощ). Небето е толкова черно и претрупано със звезди, че си внушавам, че различавам галактиките и в тези светкавични, благословени процепи ние изглеждаме толкова мънички и незначителни, че спирам да се безпокоя за каквото и да било. Не чувствам нищо. Не мисля. Не плача. Дори може би не съществувам.

Това дава утеха. Дори на мен.