Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (29)

28

През зимата дворът изглеждаше като чужд.

През лятото беше златист и подканящ с хълмистия си склон, скалите и великолепните извивки на местността, отрупана с туфички зелена трева и тук-там с розови крайбрежни карамфили; беше топъл и щедър, подобно на жена в разцвета на силите си, която се чудеше какво добро да стори на другите.

Как беше възможна такава промяна?

Когато Ребека, Сюне и майка й стъпиха на малкия нос, почти последното парче суша преди Скагерак, на полуострова на баба й и дядо й, точно до Крагерьо, дворът беше напълно подивял. Кафяво-червеното, подканящо, белязало всички лета в живота на Сюне, беше изчезнало. Потънало във влага. Морето стържеше с пенестия си бял език по хълмовете, превърнало ги в хлъзгава пързалка. Небето се сливаше с морето в един черен хоризонт.

— Какво ще правим с дядо? — попита Сюне и изтри лице, въздухът беше напоен с агресивната солена вода.

— Засега ще бъдем с него — каза майка й. — Трябва първо да се успокои, преди да предприемем нещо драстично. После ще видим.

Тя шумно си пое въздух, за да се съвземе, и се изпъчи срещу вятъра. Дъждобранът се удряше в краката й, издавайки глухи, отсечени звуци, като изстрели от пушка. Беше гологлава, с коса, издухана назад в дъга от вятъра и лицето й беше толкова оголено, че Сюне сякаш го виждаше за първи път. Майка й преви гръб, за да устои на вятъра, и когато Сюне я погледна отстрани, й заприлича на статуя.

Ребека бе мълчала през целия път. Но беше тук. Не се правеше на невидима, напротив, винаги хващаше Сюне за ръката, когато камъните ставаха много хлъзгави. Веднъж дори протегна ръка към майката на Сюне, почти рефлекторно, когато най-възрастната жена сред тях за малко щеше да бъде съборена от вятъра. Не беше преднамерено и Сюне изобщо не знаеше как да тълкува факта, че майка й се поколеба за миг, не дълго, само за части от секундата, преди да приеме предложената й помощ. Пуснаха се веднага, щом си възвърнаха равновесието; дори малко преди това.

Деляха ги само десет години. Сюне не знаеше какво мислят една за друга, това бе първата им среща; част от тайното споразумение беше, че семействата им не трябва да се забъркват, но майките винаги знаеха по техния си изпитан майчин способ. По някакъв странен начин Сюне се чувстваше като десетата дупка на кавала, съвсем не беше посредникът между тях; а и не знаеше какво да направи. Двете жени бяха страшно различни, дори външно; майка й бе по-дребна, по-крехка от Ребека, но въпреки това между тях имаше нещо общо, нещо в очите или по-скоро в погледа. Те се измерваха вече от часове по начин, който отблъскваше Сюне встрани и я държеше изолирана. Но го правеха заради нея и тя се почувства ранимо безпомощна.

— Какво направи с децата си? — внезапно попита майка й и за пръв път погледна Ребека.

Ребека слабо се усмихна и напразно се опита да махне косата от челото си, отвръщайки на погледа.

— Подкупих най-голямата. Тя скоро ще навърши шестнайсет, но й обещах, че ще се върна преди единайсет тази вечер.

Майката на Сюне погледна часовника си.

— Тогава почти нямаме време — каза тя. — Особено, ако трябва да те нахраним преди да тръгнеш.

Храна!

Деляха ги само десет години, но едновременно с тях цяла пропаст от време и опит. В такъв момент Ребека никога не би помислила за храна. Майката на Сюне, точно обратното, мислеше, че храната никога не вреди; храната е основата на живота, тя държи хората заедно, особено в най-трудните мигове. Може би беше свързано с войната, със заместителите на кафе и с палачинките, приготвени с рибено брашно. От друга страна и улиците на Сеул не се къпеха в благополучие.

— Децата… — каза внезапно майка й и спря, въпреки че Сюне и Ребека вече бяха сменили посоката. — … могат да бъдат толкова странни. Особено в тази възраст.

Тя се усмихна отново, по-широко този път, почти подканящо, но не към някоя от тях; по-скоро на морето.

— Искат толкова много. Вършат толкова неща, които са трудни за разбиране.

Сюне затаи дъх и усети — през оглушителния шум от морето и враждебния въздух — ударите на собственото си сърце.

— Човек си мисли, че ги познава, вярва, че е направил всичко възможно за… За да им даде добър живот. Или да бъдат такива, каквито са. Да ги защити, да, доколкото е възможно. Но можем единствено да си признаем това: опитваме се да ги възпитаваме по образ и подобие. Но те стават различни. Живеят собствените си животи, по собствения си начин. Това се усеща рано. Всъщност още от първия ден те не са ти, а нещо ново и самостоятелно, още от раждането си, въпреки че сте така болезнено близки. Съпротивляваме се толкова години. Но нищо не може да се направи…

Тя се извърна от морето с гръб към вятъра и с коса, която шибаше лицето й. Отново впери поглед в Ребека.

— И човек се отчайва. За известно време. Докато мине достатъчно време, за да разбереш, че те не могат да бъдат нищо друго, освен твои деца, независимо от всичко. Независимо. Каквото и да направят. Такава е любовта. Човек може да й се съпротивлява от време на време, дори да пожелае да си я прибере обратно. Да я скрие дълбоко. Да я потули и да остави децата да се оправят сами. Но нищо не излиза от това.

Облаците над тях внезапно се разцепиха. Мощен слънчев лъч мина през дъжда за миг, като остави след себе си дъга — толкова извита и съвършена, изпъстрена с цветове, че изглеждаше направо недействителна, както цопваше с единия си край в морето.

— Но ти знаеш това — усмихна се тя към Ребека, — нали самата имаш деца.

И тя тръгна. Ребека я последва. Най-отзад вървеше Сюне като огромен малчуган, спъващ се и несигурен в червения дъждобран и синьото си яке.

— Сестра ми е сготвила мусака — извика жената, която вървеше най-отпред и ги затуляше от вятъра. — Обикновено е много вкусна.