Филип Рийв
Смъртоносни машини (37)

36.
Немощна сянка

Хестър застана начело, катерейки се през отворения връх на купола сред дим и огнена светлина, и сянката на огромното оръжие. От дясната й страна лежеше обгорелият скелет на Елеватора от Тринайсетия етаж, захвърлен над развалините на Инженериума като някакво запуснато увеселително влакче. Огънят се бе разпрострял към Централата на Гилдията, а Отделът за планиране и Залата на архива горяха, мятайки искри, наподобяващи рояци от светулки, както и милиони розови и бели официални формуляри. „Свети Павел“ беше остров сред море от огън, а „Джени Ханивър“ се полюшваше над него като изтъняла луна, обгорял и килнат на една страна, носещ се като пиян из въздушните течения, издигащи се от горящите сгради.

Тя се качи по-високо върху подобната на качулка на кобра МЕДУЗА. Валънтайн я последва, чуваше го как шепне нещо на Катрин, а погледът му бе прикован върху борещия се кораб.

— Кой идиот управлява това нещо? — извика той, проправяйки си път през качулката, за да я настигне.

— Том! — извика Хестър в отговор и се изправи, размахала двете си ръце, докато викаше: — Том! Том!

* * *

Том видя първо шала, онзи, който й бе купил в Перипатетиаполис. Вързан около шията й, сега той се вееше на вятъра като неочаквано червено петно, а той го зърна с крайчеца на окото си, погледна надолу и я видя да маха. После върху нея се спусна черно крило от дим и той се запита дали просто не си е въобразил, че вижда дребната фигурка, която бавно се катереше по качулката на кобрата, понеже му се струваше невъзможно някой да е оцелял в Огромния пожар, който бе предизвикал. Той наклони „Джени Ханивър“ по-близо. Пушекът се вдигна и тя беше там. Размахваше ръце, облечена в дългото си черно палто, с отривистата си походка, и той най-сетне видя нейното грозно, прекрасно лице.

* * *

Катрин отвори очи. Студът вътре в нея се усилваше, започвайки от мястото, където я бе пронизал мечът. Продължаваше да хълца и си помисли колко глупаво би било да умре хълцайки, колко недостойно. Щеше й се Куче да е с нея.

— Том! Том! — не спираше да вика някой. Тя обърна глава и видя един въздушен кораб да се спуска откъм пушека, все по-близо и по-близо, докато едната страна на гондолата закачи капака на МЕДУЗА и тя усети течението от изтормозените му двигатели. Баща й я носеше към него и тя видя Том да наднича през счупеното предно стъкло. Том, който беше там, когато всичко започна и, когото бе мислила за мъртъв. Но ето го сега, жив, с шокирано лице и оцапан със сажди, с V-образна рана на челото, сякаш бе знак на някаква неизвестна Гилдия.

Отвътре гондолата бе много по-голяма, отколкото очакваше. Всъщност, доста приличаше на Клио Хаус, а Бийвъс и Куче я чакаха, и хълцането й бе спряло, а раната й не бе толкова лоша, колкото си мислеха всички, беше просто драскотина. През прозорците нахлу слънчева светлина, когато Том ги понесе нагоре в едно небе със съвършен, кристалносин цвят и тя се отпусна с благодарност в ръцете на баща си.

Хестър стигна до кораба първа, качвайки се на борда през счупения му фланг. Но щом погледна назад, протегнала ръка към Валънтайн, тя видя, че той е паднал на колене и разбра, че Катрин е мъртва.

Остана там, с все още протегната ръка, без напълно да разбира защо. Във въздуха над бялата метална качулка премина електрически блясък. Тя извика:

— Валънтайн! Побързай!

Той вдигна поглед от лицето на дъщеря си, само за да каже:

— Хестър! Том! Отлитайте! Спасявайте се!

Зад нея Том слагаше ръце до ушите си и викаше:

— Какво каза той? Това Катрин ли е? Какво е станало?

— Просто потегляй! — извика тя, изкатери се с мъка покрай него и започна да включва всички двигатели, които все още работеха с пълна мощност. Когато отново погледна надолу, Валънтайн се луташе наоколо, в ръцете му лежеше сгушена тъмна сянка, а една бледа ръка се влачеше по земята. Тя приличаше на духа на Катрин, който се издигаше в небето. Хестър изпита ужасна болка, дъхът й излизаше на пресекулки от хълцане, а по бузата й се стичаше нещо мокро и горещо. Запита се дали е възможно да е била ранена, без да забележи, но когато постави ръце на лицето си, пръстите й се намокриха и тя разбра, че плаче — плаче за майка си и баща си, и за Шрайк, и за Катрин, дори и за Валънтайн, докато пращящата светлина около катедралата ставаше все по-ярка, а Том насочи „Джени Ханивър“ надалече в мрака.

* * *

Долу в Подземието, огромните двигатели на Лондон внезапно спряха да работят без никакво предупреждение, угасени от странните излъчвания, които започваха да се промъкват из структурата на града. За първи път, откакто бе пресякъл сухопътния мост, великият Транспортен град започна да намалява скоростта си.

В една набързо барикадирана зала в Лондонския музей, Чъдли Помрой предпазливо надзърна над възстановения макет на Синия кит и видя, че напредването на отрядите на Преследвачите по последния му редут бе спряло напълно и те стояха на едно място, а около металните им черепи се извиваха бледи облаци от искри, подобно на бодлива тел.

— Велики Куърк! — обърна се той към шепата оцелели историци. — Победихме!

* * *

Валънтайн гледа как червеният кораб отлита надалече, огряван от пламъците на Последния етаж и от съскащите светкавици, които са започнали да пламтят над „Свети Павел“. Той чува отчаяните пожарни аларми да звънят някъде долу и паникьосаните викове на бягащи инженери. Ореол от огъня на Свети Елм грее около лицето на Катрин, а косата й искри и пука, докато той я гали. Нежно отмества един немирен кичур, попаднал в устата й, прегръща я силно и чака — и светлината на бурята лумва над тях, превръщайки ги в огнен възел, в струя горящ газ и всичко свършва — сенките на техните кости се разпиляват в грейналото небе.