Филип Рийв
Смъртоносни машини (25)

24.
Агент на Лигата

Странната светлина на север бе угаснала и продължителният тътен утихна, отеквайки дълго откъм стените на вулкана. Овладявайки своите обзети от паника коне, хората от Черния остров се приближиха до ръба на тресавището сред тропот на галопиращи копита и звук, наподобяващ разкъсана коприна, издаван от раздухваните от вятъра факли. Том вдигна ръце и извика:

— Ние сме приятели! Не сме пирати! Пътници сме! От Лондон! — Но ездачите нямаха желание да го слушат, дори и малцината, които разбираха. През целия ден бяха преследвали оцелели от потъналото предградие, бяха видели какво са сторили пиратите на Пийви в рибарските селища по западния бряг и сега си крещяха един на друг на своя език и препускаха по-наблизо с вдигнати лъкове. Стрела със сиви пера се заби в земята в краката на Том и го принуди да отстъпи назад. — Приятели сме! — извика той отново.

Водачът измъкна меча си, но друг ездач препусна пред него, крещейки нещо на езика на острова, а после на английски.

— Искам ги живи!

Беше Ана Фанг. Тя дръпна юздите на коня си, метна се на земята и се затича към Том и Хестър, а палтото й се развяваше на фона на светлината от огъня като червено знаме. Тя носеше меч в дълга ножница на гърба си, а на гърдите й Том видя бронзова значка с формата на счупено колело — символът на Антитранспортната лига.

— Том! Хестър! — Тя ги прегърна един след друг, а на лицето й грееше възможно най-любезната усмивка. — Мислех, че сте мъртви! Изпратих Линдстром и Ясмина да ви търсят на сутринта след боя в Еърхейвън. Те откриха останките от вашия балон в онези ужасни блата и казаха, че сигурно сте мъртви, мъртви. Исках да потърся клетите ви тела, но „Джени“ бе повредена и бях толкова заета да помагам в направляването на града към работилницата тук… Но ние се молихме за вас и извършихме погребални жертвоприношения към боговете на небето. Мислите ли, че бихме могли да ги помолим за опрощение?

Том мълчеше. Гърдите го боляха, затова едва дишаше, а пък какво оставаше да говори. Но така или иначе, значката на палтото на авиаторката говореше, че разказите на Пийви са били верни: тя беше агент на Лигата. Той вече не бе очарован от любезното й отношение и звънливия й смях.

Тя извика нещо през рамо към чакащите ездачи и двама от тях скочиха от понитата си и ги поведоха напред, учудено зяпнали трупа на Шрайк.

— Трябва да ви оставя за известно време — обясни тя. — Ще закарам „Джени“ на север да видя що за дяволска работа е осветила небето. Островитяните ще се грижат за вас. Можете ли да яздите?

Том никога преди не бе виждал кон, камо ли пък да бе сядал на такъв, но беше толкова замаян от болката и шока, че не би могъл да протестира, докато го качваха на седлото на едно малко рунтаво пони и го поведоха надолу. Той се озърна назад, за да намери Хестър и видя как тя се намръщи, прегърбена на седлото на друго пони. После групата ездачи я обгради плътно и той вече не я виждаше из тесните, претъпкани улички на кервансарая, където цели семейства бяха наизлезли пред къщите си, за да гледат северното небе, а между сградите се носеха прах и мръсотия, докато Еърхейвън се накланяше над главите им, изпробвайки роторите си един по един.

В една малка каменна къща му намериха място, на което да седне и един мъж в черно облекло и голям бял тюрбан прегледа ранените му гърди.

— Счупени са! — каза той ведро. — Аз съм Ибрахим Назгул, лекар. Четири от ребрата ти са доста потрошени!

Том кимна, замаян от болка и шок, но вече започваше да се чувства щастлив, че е жив и радостен, че тези хора не са диваците от Антитранспортната лига, каквито бе очаквал. Доктор Назгул превърза гърдите му, а съпругата му донесе димяща купа с овнешко задушено и помогна на Том да хапне, като го хранеше с лъжица. Светлина от фенер струеше от ъглите на стаята, а на вратата стояха децата на доктора и зяпаха Том с огромните си тъмни очи.

— Ти си герой! — обясни докторът. — Казват, че си се бил с железен джин, който би могъл да избие всички ни.

Том примигна сънливо насреща му. Почти бе забравил малката отвратителна битка на ръба на блатото: подробностите бързо избледняваха, като в сън. „Убих Шрайк — помисли си той. — Добре де, той така или иначе беше вече мъртъв, технически погледнато, но все още беше човек. Имаше надежди, планове и мечти, а аз сложих край на всичко това.“ Той не се чувстваше като герой, а като убиец, и усещането за вина и срам не го напускаше, а помрачаваше сънищата му, когато главата му се отпусна над купата със задушено и той потъна в сън.

После се озова в друга стая, в меко легло, а през прозореца се виждаше бушуващо синьо-бяло небе и късче слънчева светлина трептеше по варосаната стена.

— Как се чувстваш, убиецо на Преследвачи? — попита един глас. Мис Фанг стоеше над него и го гледаше с нежната усмивка на ангел от стара картина.

Том отвърна:

— Всичко ме боли.

— Достатъчно добре ли си, за да пътуваш? „Джени Ханивър“ чака, а и искам да съм далече преди залез-слънце. Можеш да ядеш, щом се издигнем във въздуха; приготвила съм жабешко в моята дупка, от истинска крастава жаба.

— Къде е Хестър? — попита Том замаяно.

— О, и тя ще дойде.

Той се изправи в леглото, потръпвайки при силната болка в гърдите и спомена за всичко, което се бе случило.

— Няма да отида никъде с тебе — каза той.

Авиаторката се засмя, сякаш смяташе, че той се шегува, после осъзна, че не е така и седна на леглото със загрижен вид.

— Том? Направила ли съм нещо, което да те разстрои?

— Работиш за Лигата! — каза той гневно. — Ти си шпионин, което не те прави по-добра от Валънтайн! Помогна ни, само защото си мислила, че ще ти кажем нещо за Лондон!

Усмивката на мис Фанг се стопи напълно.

— Том — каза тя благо, — помогнах ви, защото ви харесвам. А ако ти бе видял семейството си да изнемогва до смърт в робство на един безмилостен град, не би ли решил да помогнеш на Лигата в борбата й срещу Градския Дарвинизъм?

Тя се протегна, за да отметне сплетената му коса от челото, и Том си спомни нещо, което бе забравил — времето, когато беше малък и много болен и майка му седеше до него по същия начин. Но значката на Лигата продължаваше да стои на гърдите на мис Фанг, а раната от предателството на Валънтайн още бе прясна: той не би се оставил да го измамят за втори път с усмивки и вежливост.

— Ти убиваш хора! — каза той, като отблъсна ръката й. — Потопила си Марсилия…

— Ако не бях го направила, щеше да нападне Стоте острова, като убие или вземе в робство стотици повече хора, отколкото аз удавих с малката си бомба.

— И си удушила… Стафидата^[1] на еди-къде си!

— Султана на Палау Пинанг? — Усмивката се върна отново на лицето. — Не съм я удушила! Какво ужасно предположение! Просто й счупих врата. Тя позволяваше на земноводни плаващи градове да зареждат с гориво на острова й, така че се отървахме от нея.

Том не разбираше кое е толкова смешно в цялата история. Спомни си хората на Рийлънд да лежат отпуснати в сенките на въздушното пристанище в Стейнс и мис Фанг, която му каза, че просто са в безсъзнание.

— Може и да не съм по-добра от Валънтайн — продължи тя, — но между нас двамата има разлика. Валънтайн се е опитал да ви убие, а аз искам да ви оставя живи. Е, ще дойдеш ли с мен?

— Къде? — попита подозрително Том.

— В Шан Гуо — отвърна тя. — Готова съм да се обзаложа, че онова, което освети снощи небето има нещо общо с това, което Валънтайн е откраднал от майката на Хестър. А и разбрах, че Лондон се движи право към Защитната Стена.

Том бе смаян. Дали кметът на Лондон наистина бе открил начин да наруши границите на Лигата? Ако бе така, това представляваше най-добрата новина от години! Що се отнася до ходенето в Шан Гуо, това беше сърцето на Антитранспортната лига, последното място на този свят, където би отишъл един порядъчен лондончанин.

— Няма да сторя нищо, което би ти помогнало да навредиш на Лондон — каза й той. — Той продължава да бъде мой дом.

— Разбира се — отвърна тя. — Но ако Стената бъде нападната, не мислиш ли, че хората, които живеят зад нея, заслужават шанса да се измъкнат? Смятам да ги предупредя за опасността, пред която са изправени и искам Хестър да дойде с мен и да разкаже своята част от историята. А Хестър ще дойде, само ако и ти дойдеш.

Том се засмя и установи, че боли.

— Не съм на това мнение! — каза той. — Хестър ме мрази!

— Глупости — изсмя се мис Фанг. — Тя много те харесва. Нима не прекара половината нощ в разкази за това колко мил си бил и колко невероятно смел си, за да убиеш онзи човек-машина?

— Така ли? — изчерви се Том, изведнъж изпълнен с гордост. Той не смяташе, че някога ще свикне с Хестър Шоу и нейните непостоянни настроения. Въпреки това, тя бе най-близко до приятел от всичко, което имаше в този огромен, озадачаващ свят и още си спомняше как бе молила Шрайк за живота му. Където и да отиваше тя, той трябваше да я последва: дори и сред безжалостните дълбини на Лигата; дори и в Шан Гуо.

— Добре — каза той. — Ще дойда.