Филип Рийв
Смъртоносни машини (23)

22.
Шрайк

Дали Преследвачът бе пристигнал току-що, или ги бе наблюдавал как се карат, мрачен и неподвижен върху осеяния с камъни хълм, самият той наподобяващ камък? Той направи крачка напред, а мократа трева димеше под краката му.

— МОИ СА.

Пиратите се извърнаха, а автоматът на Магс изстрелваше трасиращи снаряди по железния човек, докато ръчното оръдие на Мънго пробиваше черни дупки в бронята му, а Еймс гърмеше с револвера си. Приклещен в капана на този огън, Шрайк се олюля за миг. После бавно, като човек движещ се срещу силен вятър, тръгна напред. По бронята му искряха куршуми, а палтото му се разкъса на парчета. От дупките, направени от оръдието, излизаше нещо, което би могло да е кръв, или грес. Той протегна ръце и от тях се показа първо един, а после още един железен нокът. После приближи Магс и от гърлото й излезе задавен стон, тя отстъпи назад сред орловата папрат и падна. Еймс захвърли пистолета си на земята и хукна да бяга, но изведнъж Шрайк се озова зад него и той остана на място, зяпнал в шепата червени шипове, които се подаваха от гърдите му.

Пистолетът на Мънго беше празен. Той го хвърли встрани и извади меча си, но преди да успее да го размаха, Шрайк го бе сграбчил за косата и изви главата му назад, отсичайки врата му с един покосяващ удар.

— Том — каза Хестър. — Бягай!

Шрайк хвърли главата встрани и закрачи напред, а Том побягна. Не му се искаше да го прави; знаеше, че няма смисъл и че трябва да остане до Хестър, но краката му бяха на друго мнение, цялото му тяло искаше само да бъде далече от ужасното, сеещо смърт нещо, което го приближаваше по хълма. После земята под краката му потъна; той се гмурна сред студена кал и падна, претърколи се и спря до един голям камък на ръба на същото блато, което бе погълнало Крайслър Пийви.

Погледна назад. Преследвачът стоеше сред пръснатите наоколо тела. Над тях беше Еърхейвън, изпробваше двигателите си един по един, а светлините му хвърляха студени отражения върху неговия посребрен от луната череп.

Хестър стоеше с лице към него, смело заела позиция. Том си помисли „Тя се опитва да ме спаси! Печели време, за да мога да избягам! Но не мога да го оставя да я убие просто така, не мога!“

Пренебрегвайки безбройните гласове на тялото си, които все така му крещяха да бяга, той започна да пълзи обратно нагоре по хълма.

— ХЕСТЪР ШОУ — чу той гласа на Шрайк, който се губеше и прекъсваше като лош запис. От дупките в гърдите на Преследвача със съскане излизаше пара, а от тялото му капеше черна кръв и гной, която клокочеше в ъглите на устата му.

— Ще ме убиеш ли? — попита момичето.

Шрайк кимна с огромната си глава само веднъж.

— ЗА СЪВСЕМ КРАТКО ВРЕМЕ.

— Какво искаш да кажеш?

Дългата му уста се разтегли встрани в усмивка.

— НИЕ С ТЕБЕ СИ ПРИЛИЧАМЕ, ТИ И АЗ. РАЗБРАХ ГО ВЕДНАГА, ЩОМ ТЕ НАМЕРИХ ОНЗИ ДЕН НА БРЕГА. СЛЕД КАТО МЕ НАПУСНА, САМОТАТА…

— Трябваше да замина, Шрайк — прошепна тя. — Не бях част от твоята колекция.

— БЕШЕ МИ СКЪПА.

„Нещо не е наред с него“ — помисли си Том, докато бавно напредваше по хълма. Преследвачите не са създадени да изпитваш чувства. Той помнеше какво беше учил за лудостта у Възкръсналите. Това, което висеше от тръбите по главата на Шрайк, водорасло ли беше? Дали мозъкът му беше ръждясал? В гърдите му проблясваха искри зад дупките от куршуми…

— ХЕСТЪР — каза Шрайк дрезгаво и се отпусна тежко на колене, за да бъде лицето му на нивото на нейното. — КРОУМ МИ ОБЕЩА НЕЩО. НЕГОВИТЕ СЛУЖИТЕЛИ НАУЧИХА ТАЙНАТА НА МОЯТА СТРУКТУРА.

По врата на Том преминаха тръпки от страх.

— ЩЕ ЗАНЕСА ТЯЛОТО ТИ В ЛОНДОН — каза Шрайк на момичето. — КРОУМ ЩЕ ТЕ ВЪЗКРЕСИ КАТО ЖЕЛЯЗНА ЖЕНА. ПЛЪТТА ТИ ЩЕ БЪДЕ ЗАМЕНЕНА СЪС СТОМАНА, НЕРВИТЕ — С ЖИЦИ, МИСЛИТЕ ТИ — С ЕЛЕКТРИЧЕСТВО. ЩЕ БЪДЕШ КРАСИВА! ЩЕ БЪДЕШ МОЯ ПАРТНЬОРКА НАВЕКИ.

— Шрайк — изсумтя Хестър. — Кроум няма да иска да бъда възкресена…

— ЗАЩО НЕ? НИКОЙ НЯМА ДА ТЕ ПОЗНАЕ В НОВОТО ТИ ТЯЛО. НЯМА ДА ИМАШ СПОМЕНИ, ЧУВСТВА, НЯМА ДА ПРЕДСТАВЛЯВАШ ЗАПЛАХА ЗА НЕГО. НО АЗ ЩЕ ПОМНЯ ВМЕСТО ТЕБ, ДЪЩЕ МОЯ. ЗАЕДНО ЩЕ ПРЕСЛЕДВАМЕ ВАЛЪНТАЙН.

Хестър се засмя — странен, обезумял, ужасен звук, който накара Том да стисне зъби, когато стигна до мястото, където лежеше тялото на Мънго. Тежкият меч все още бе приклещен в юмрука на пирата. Той се протегна и започна да го освобождава. Поглеждайки нагоре, видя, че Хестър се бе приближила с една крачка към Преследвача. Тя наведе глава назад, оголвайки шията си, готова да посрещне ноктите му.

— Добре — каза тя. — Но пусни Том.

— ТОЙ ТРЯБВА ДА УМРЕ — настоя Шрайк. — ТОВА Е ЧАСТ ОТ СДЕЛКАТА МИ С КРОУМ. НЯМА ДА ГО ПОМНИШ, ЩОМ СЕ СЪБУДИШ В НОВОТО СИ ТЯЛО.

— О, Шрайк, моля те, недей — умоляваше го Хестър. — Кажи на Кроум, че е избягал, или че се е удавил, нещо такова, че е умрял някъде в Отвъдната Страна и не си могъл да го доведеш. Моля те.

Том стисна здраво меча, дръжката му бе още мокра от потта на Мънго. Сега, когато моментът бе настъпил, той беше толкова уплашен, че почти не можеше да диша, камо ли да се изправи срещу Преследвача. „Не мога да го направя! — мислеше си той. Аз съм историк, а не войн!“ Но не можеше да изостави Хестър, не и докато спазаряваше живота си срещу неговия. Той беше достатъчно близо, за да види страха в погледа й и ослепителния блясък на ноктите на Шрайк, докато се протягаше към нея.

— МНОГО ДОБРЕ — каза Преследвачът. И нежно погали лицето на Хестър с върховете на остриетата. — МОМЧЕТО МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ. — Ръката му се отдръпна назад, за да нанесе удар. Хестър затвори окото си.

— Шрайк! — извика Том, хвърляйки се нагоре и напред с меча, протегнат сковано пред него, усещайки как зелената светлина се разлива по лицето му, докато чудовището се завърташе със съскане, за да го посрещне. Една желязна ръка се подаде и го захвърли назад. Той усети изгаряща болка в гърдите си и за миг беше сигурен, че е разцепен на две, но го бе ударила ръката на Преследвача, не острието и той се строполи на кълбо и се претърколи, пъшкайки от болка, в очакване да види как Шрайк го удря и после настъпва краят.

Но Шрайк беше на земята, а Хестър се бе навела над него и докато Том гледаше, окото на Преследвача трепна и нещо вътре в него експлодира с ослепителен блясък, последва пукот и нагоре се понесе кълбо дим. Дръжката на меча стърчеше от една от раните в гърдите му, пращейки сред сини искри.

— О, Шрайк! — прошепна Хестър.

Шрайк внимателно прибра ноктите си, за да може тя да хване ръката му. Из разпадащия му се мозък се понесоха неочаквани спомени и той внезапно разбра кой, е бил преди да го завлекат на операционната маса на Възкресението, за да го превърнат в Преследвач. Искаше да разкаже на Хестър и вдигна огромната си желязна глава към нея, но преди да успее да изтръгне думите, смъртта го връхлетя и този път не бе по-лесно от предишния.

Огромният железен труп остана да лежи в тишина и из въздуха се разнесе дим. В дъното на долината се чуваха рогове и Том видя група ездачи, които се изкачваха по хълма откъм кервансарая, обезпокоени от стрелбата. Те носеха копия и пламтящи факли и той не мислеше, че са приятелски настроени. Опита да се изправи, но от болката в гърдите едва не припадна.

Хестър чу как стене и се обърна към него.

— Защо го направи? — извика тя.

Том едва ли би бил по-изненадан, ако го бе зашлевила.

— Щеше да те убие! — възпротиви се той.

— Щеше да ме направи като себе си! — изпищя Хестър, прегръщайки Шрайк. — Не чу ли какво каза? Щеше да ме превърне в онова, което винаги съм искала — без спомени, без чувства. Представи си изражението на Валънтайн, когато се върнех за него! О, защо продължаваш да се месиш?

— Щеше да те превърне в чудовище! — Том чуваше как гласът му се извисява в писък, докато цялата му болка и страх прерастваха в гняв.

— Аз вече съм чудовище! — кресна тя.

— Не, не си! — Том успя да се изправи на колене. — Ти си ми приятелка! — извика той.

— Мразя те! Мразя те! — крещеше Хестър.

— Добре, но аз държа на теб, без значение дали това ти харесва или не! — изкрещя Том. — Да не мислиш, че си единственият човек, загубил родителите си? Аз се чувствам също толкова ядосан и самотен, колкото и ти, но да си ме видяла да ходя насам-натам с желанието да убивам разни хора и да се опитвам да бъда превърнат в Преследвач! Ти си просто една груба, самосъжаляваща се…

Но останалата част от онова, което възнамеряваше да й каже премина в учудено хлъцване, тъй като внезапно видя града под себе си и Еърхейвън, и приближаващите ездачи толкова ясно, сякаш беше посред бял ден. Видя как звездите избледняха, видя как лицето на Хестър замръзна по средата на един вик, а от ъгълчетата на устата й се проточи слюнка; видя собствения си трептящ силует да танцува сред пропитата с кръв трева.

Нощното небе над скалите се изпълваше с неземна светлина, сякаш от Отвъдната Страна бе изгряло още едно слънце, някъде далече на север.