Филип Рийв
Смъртоносни машини (33)

32.
Чъдли Помрой успява

Тя установи, че може да се справи. Преди й се щеше да се свие в някой ъгъл и да умре от мъка, но сега всичко беше наред. Това я накара да си спомни как се чувстваше, когато майка й почина; смазана от огромния вцепеняващ удар на всичко това и леко изненадана от начина, по който животът продължаваше да си тече. А този път поне имаше Куче, който да й помага, а и Бийвъс.

— Кейт, трябва ми още един болт като този, но по-дълъг…

Беше започнала да мисли за Бийвъс Под като за сладък, тромав и доста безполезен човек, който имаше нужда от нея, за да се грижи за него, а и подозираше, че всички историци бяха на същото мнение. Но в онзи следобед започна да разбира, че той всъщност бе много по-умен от нея. Наблюдаваше го как работи, приведен под един преносим аргонов глобус в ъгъла на Транспортната зала, внимателно измерващ точното количество прах за почистване и измиваща течност за картини. Сега майстореше часовников механизъм от дълги парчета медна тел за картини и части от таблото на един многовековен автомобил, като ги поставяше в чантата, която тя му бе намерила.

— Болт, Кейт?

— О, да… — Тя бързо прерови купчината резервни части на пода до него и откри онова, което искаше. Подаде му го. Погледна часовника си. Часът беше осем. Скоро трябваше да се върне в Клио Хаус, да постави усмивка на лицето си и да каже на баща си: — Съжалявам, че по-рано бях толкова глупава — добре дошъл вкъщи, моля те, мога ли да дойда с тебе на приема при кмета?

— Ето — каза Бийвъс, вдигнал чантата. — Готово е.

— Не прилича на бомба.

— Нали това е идеята, глупаче! Виж. — Той отвори чантата и й показа пакета, сгушен вътре, червеното копче, което трябваше да натисне, за да я активира и часовниковия механизъм. — Няма да гръмне много силно — призна той, — но ако успееш да я приближиш достатъчно до компютърния мозък…

— Ще намеря начин — обеща тя и я взе от него. — Аз съм дъщеря на Валънтайн. Ако някой може да се добере до МЕДУЗА, това съм аз. — Той изглежда унил, реши Кейт, и се запита дали мисли за цялата тази прекрасна компютърна мощ от стария свят, която щеше да бъде пожертвана. — Трябва да го направя — каза тя.

— Знам. Но все пак ми се ще да можех да дойда с теб.

Тя го прегърна, притисна лицето си в неговото, устните им се срещнаха и тя усети как той потрепери, когато ръцете му неспокойно се повдигнаха да погалят косата й. Куче изръмжа леко, може би от ревност, уплашен, че губи любовта на Катрин и че скоро ще го изоставят като горките стари меки играчки по рафтовете на спалнята й.

— О, Бийвъс — прошепна тя, като се отдръпна разтреперана. — Какво ще стане с нас?

До тях достигна звукът от далечни викове, който отекна из стълбите от по-долните етажи. Беше прекалено слаб, за да различат някакви думи, но и двамата веднага разбраха, че става нещо нередно; никой никога не викаше в Музея.

Ръмженето на Куче се усили. То се затича към вратата и двамата го последваха, като тихо си проправиха път навън до тъмната площадка. Хладен бриз докосна лицата им, докато надничаха над перилата, дългото спираловидно стълбище се губеше в тъмнината под тях, а бронзовите му парапети блестяха. Последваха нови викове, после се чу трясък и тропот от нещо изпуснато. Лъчове от фенери пронизаха долната стълбищна площадка и те чуха крещящите гласове съвсем ясно. Чъдли Помрой казваше:

— Това е престъпление! Престъпление! Вие нахлувате в собственост на Гилдията на историците!

Охранителният отряд на инженерите се изкачи по стълбите сред шум на ботуши с гумени подметки. Фенерчетата им осветяваха палтата и лъскавите им, сложни оръжия. Те спряха щом стигнаха до върха и видяха светещите очи на Куче и прилепналите му назад уши. Не спирайки да ръмжи, то се приведе, готово за скок. Срещу него щракнаха оръжия, а Катрин го сграбчи за повода и извика:

— Няма да ви нарани, просто е уплашен. Не стреляйте…

Но те така или иначе стреляха по него. Пистолетите издадоха пронизителни кратки припуквания, а от силата на куршумите Куче бе изтръгнат далече от нея и захвърлен в стената с джафкане. Последва тишина и звука от падащото огромно тяло. На игривата светлина от фенерчетата кръвта изглеждаше черна. Катрин дълбоко си пое дъх. Ръцете и краката й трепереха бързо и безпомощно и тя не можеше да ги овладее. Не би могла да помръдне, дори да поиска, но за всеки случай един рязък глас излая:

— Останете там, където сте, госпожице Валънтайн.

— Куче… — успя да изхленчи тя.

— Останете на място. Животното е мъртво.

Доктор Вамбрейс се качи по стълбите през тънкия, стелещ се дим.

— Ти също, Под — добави той, видял как момчето направи спонтанно движение към трупа. Той застана на горното стъпало и им се усмихна. — Търсихме те навсякъде, чирак. Надявам се, че се срамуваш от себе си. Дай ми тази чанта.

Бийвъс подаде чантата. Високият инженер я грабна и я отвори.

— Точно както ни предупреди Мелифънт, бомба.

Двама от неговите хора пристъпиха напред и поведоха арестантите след него, а той се обърна и пое надолу по стълбите.

— Не! — проплака Катрин, опитвайки се да хване ръката на Бийвъс, докато ги разделяха. — Не! — Гласът й рикошира обратно към нея от тавана с пронизителен писък и отекна надолу по стълбите и тя си помисли, че звучи слаб и безпомощен, като на разсърдено дете, дете, което са хванали да извършва някаква глупава, лоша постъпка и сега протестира заради наказанието си. Тя ритна мъжа, който я държеше, по пищялите, но той беше едър и носеше ботуши и дори не трепна. — Къде ни водите?

— Ще дойдете с мен до Последния етаж, госпожице Валънтайн — каза й Вамбрейс. — Вие ще бъдете основната тема на разговор на партито при кмета. Що се отнася до вашия любим, него ще заведем в Дълбокото Подземие. — Той се ухили, щом чу лекия звук, издаден от Бийвъс — безпомощен, сподавен писък от страх. — О, да, чирак Под, очакват те няколко много интересни преживявания в Дълбокото Подземие.

— Вината не беше негова! — негодуваше Катрин. Тя усещаше как нещата се разкриват, как глупавият й план излиза от контрол и рикошира безпощадно, за да впримчи нея и Бийвъс, и горкото Куче. — Аз го принудих да ми помогне! — изпищя тя. — Това няма нищо общо с Бийвъс! — Но Вамбрейс вече се бе обърнал, а нейният похитител притисна ръката си, миришеща на химикали, към устата й, за да сложи край на шума, който вдигаше.

* * *

Колата на Валънтайн спира пред Централата на Гилдията, където вече са паркирани автомобилите на повечето шефове на Гилдията. Генч слиза и задържа капака отворен за господаря си, после се суети около него като майка, която изпраща детето си на училище, отмятайки косата му от лицето, оправяйки яката на най-хубавата му черна дреха и лъскайки дръжката на меча му.

Валънтайн разсеяно поглежда към небето. Високи перести облаци, огрени от бързо залязващото слънце. Вятърът продължава да духа от изток и носи мирис на сняг, който за миг го откъсва от мислите му за Катрин и отново го кара да мисли за Шан Гуо. „Хестър Шоу ще те намери“, бе прошепнало умирайки Цветето на Вятъра. Но откъде би могла да знае тя за Хестър? Не бе възможно да се е запознала с момичето, нали? Нали? Дали Хестър бе още жива? Дали някак се бе промъкнала до Батмунк Гомпа? И дали сега се спотайваше из тези планини, готова да се качи на борда на Лондон отново, за да го убие, или дори да стори нещо лошо на дъщеря му?

Като отблъсва големите ръце на Генч, той казва:

— Ако нямате нищо против да пропуснете партито, момчета, може би си струва да изведем Елеватора от Тринайсетия етаж за една обиколка тази вечер. Просто в случай че тези дръзки глупаци от Лигата опитат да направят нещо.

— Прав сте, шефе! — Двамата авиатори не са очаквали с нетърпение приема при кмета на Лондон — всичката тази изискана храна и префърцунени приказки. Нищо не би ги развеселило повече от изгледите за един добър бой. Генч се качва до Пюзи и колата обръща посоката на движение, стряскайки инженери и охранители, като ги принуждава да й направят път. Валънтайн изглажда вратовръзката си и бързо се изкачва по стълбите към Централата на Гилдията.

* * *

Инженерите преведоха своите арестанти през долните зали на Музея към Главната зала. Наоколо нямаше никой? Катрин никога не бе Виждала Музея толкова празен, както сега. Къде бяха историците? Знаеше, че не могат да й помогнат, но искаше да ги види, да знае, че някой е разбрал какво е станало с нея. Продължи да се ослушва за тропащите крака на Куче по пода зад себе си, изненадана, че не ги чува, после си спомни. Бийвъс крачеше до нея, но не я поглеждаше, просто се взираше пред себе си, сякаш вече виждаше стаите на Дълбокото Подземие и нещата, които щяха да му се случат там.

После, в горната част на стълбите, които водеха към главния вход, инженерите спряха.

Долу във фоайето, с гръб към големите стъклени врати, чакаха историците. Докато хората на Вамбрейс бяха заети на горния етаж, те бяха нападнали изложбените сандъци в залата за Оръжия и Военно дело и се бяха въоръжили с древни копия и мускети, ръждиви мечове и метални шлемове. Някои бяха прикачили брони върху черните си одежди, а други носеха щитове. Приличаха на банда разбойници от аматьорска пантомима.

— Какво ще рече това? — излая доктор Вамбрейс.

Чъдли Помрой пристъпи напред, хванал старинна широкоцевна пушка с месингово дуло, широко колкото туба. Катрин започна да осъзнава, че от сенките в ъглите на залата наблюдаваха други историци, спотайващи се зад изложбените сандъци, насочили парни пушки през изпъкналите ребра на динозаври.

— Господа — каза Помрой нервно, — вие се намирате върху собственост на Гилдията на историците. Предлагам незабавно да освободите тези младежи.

— Незабавно! — потвърди доктор Каруна, насочила прашния си мускет към червеното колело между веждите на Вамбрейс.

Инженерът започна да се смее.

— Стари глупаци! Да не мислите, че можете да се опълчите срещу нас? Гилдията ви ще бъде разформирована заради онова, което направихте днес тук. Вашите глупави дреболии и дрънкулки ще бъдат захвърлени в пещите, а телата ви ще бъдат изпотрошени върху уредите за мъчения в Дълбокото Подземие. Ще ви превърнем в история, понеже се интересувате само от история! Ние сме Гилдията на инженерите! Ние сме бъдещето!

Последва трепетна пауза, почти пълна тишина, само ехото от гласа на Вамбрейс се разнесе из мухлясалия въздух и тихите звуци, издавани от мъжете, посягащи към оръжията, както и от скованите от артрит пръсти, натискащи древните спусъци. После фоайето се изгуби в дим и пронизващи огнени изстрели, шумът рикошира от покрива с висок купол и отново се спусна стремително — откъслечен трясък, разцепван от дълбокото бумтене на широкоцевната пушка на Помрой и пронизителния тътен на едно старо оръдие, скрито в ниша зад гишето за продажба на билети, което гръмна сред огромна пламтяща струя, когато доктор Нанкароу приближи запалката си до подсипа. Катрин видя как Вамбрейс и двамата мъже до него бяха пометени, видя как доктор Аркънгарт пада назад с разперени ръце, усети как мъжът, който я държеше подскочи и се олюля и чу силно плющене, когато един куршум от мускет мина през гуменото му яке.

Той падна далече от нея, а тя се свлече на колене и се зачуди къде да се скрие. От Вамбрейс не бе останало нищо, освен димящите му ботуши, които биха могли да изглеждат почти смешни, ако краката му не продължаваха да са вътре. Половината от неговите хора бяха на земята, но останалите се сражаваха, а оръжията им бяха по-добри от тези на историците. Те осейваха фоайето с барут, от мраморния подхвърчаха искри, а части от динозаври се разлитаха високо във въздуха. Изложбените сандъци се разпадаха сред ярки водопади от разбито на прах стъкло, а историците, които се спотайваха зад тях, побягваха с преплетени крака към други скривалища, или падаха сред повалените експонати и оставаха да лежат неподвижно. Над главите им се чупеха и премигваха, преди да угаснат, аргонови глобуси, докато залата стана тъмна и трептяща като киносалон сред главоломното примигване на светлината от оръжията, а инженерите се заблъскаха към вратите.

Зад тях, забравен, остана Бийвъс. Той протегна ръка към една изоставена пушка и я завъртя, а дългите му ръце опипом затърсиха из лъскавия метал езичета и спусъци. Катрин го наблюдаваше мълчаливо. Въздухът около нея бе натежал от свистящи изстрели, въртящи се парчета мрамор и стенещи бойни фризбита, но тя не можеше да откъсне очите или ума си от Бийвъс за достатъчно дълго време, през което да помисли да си намери прикритие. Тя видя как той разтвори издължаващата се подпора на пушката и я загнезди в извивката на лакътя си и видя малките сини дупчици, които направи по якетата на гърбовете на инженерите. Те размахаха ръце нагоре и изпуснаха оръжията си, завъртаха се и падаха, а Бийвъс Под ги наблюдаваше през подскачащите мерници със спокойно, сериозно изражение, и вече не бе нейният нежен Бийвъс, а някой, който бе в състояние да убива съвсем хладнокръвно, сякаш инженерът в него наистина не зачиташе човешкия живот, или може би просто бе видял толкова много смърт в Дълбокото Подземие, че смяташе, че това е нещо незначително и няма нищо против да сее смърт.

Когато той спря да стреля, стана много тихо, само гуменото шумолене на труповете изпълваше помещението и звук от бързо потракване, което Катрин бавно осъзна, идваше от нейните собствени зъби.

От ъглите на залата бавно изпълзяха историците. Бяха оцелели повече, отколкото Катрин очакваше. Сред мъждукащата светлина на битката тя бе решила, че ги е видяла застреляни до един, но, макар че някои бяха ранени, единствените мъртви бяха човек на име Уиймът, с когото никога не бе разговаряла, и доктор Аркънгарт. Старият уредник на отдела за керамика лежеше до вратата и имаше възмутен вид, сякаш смъртта бе някаква глупава съвременна мода, която той никак не одобряваше.

Бийвъс Под стоеше на колене, зяпнал пушката, която държеше. Ръцете му трепереха, а от дулото излизаше син пушек, който се носеше, извивайки се нагоре към покрива.

Помрой се изкачи тежко по стълбите. Перуката му бе отнесена, държеше ръката си, там, където се бе порязал на парче кост.

— Погледнете това! — каза той. — Аз сигурно съм първият човек, ранен от динозавър от около седем милиона години! — Той примигна към Катрин и Бийвъс, а после към повалените инженери. Никой не се засмя на малката му шегичка. — Добре! — каза той. — Добре е, нали? Господи! Дадохме им да разберат! Щом казах на останалите какво става, ние всички се съгласихме, че няма да го допуснем. Е, повечето от нас се съгласиха. Останалите са заключени в трапезарията, заедно с няколко чираци, за които решихме, че могат да подкрепят хората на Кроум. Трябваше да ни видиш, Кейт! „Няма да им позволим да отведат госпожица Валънтайн!“ — казахме всички ние, и не го позволихме. И това е доста показателно, знаеш ли. Един инженер не е достоен противник на един историк, на когото му е прикипяло!

— Или на която й е прикипяло, ЧП! — изчурулика Мойра Плим, забързала се по стълбите, за да застане до него. — О, това ще им даде урок как да се отнасят с моите мебели, точно така! Това ще им даде да разберат какво се случва с… — Козирката на шлема, който носеше, се затвори с трясък и заглуши останалото.

Катрин намери падналата чанта, лежаща сред мръсотията и кръвта на стълбите. Изглеждаше непокътната, с изключение на няколко неприятни петна.

— Трябва да отида на Последния етаж и да спра МЕДУЗА. Това е единственият начин. Ще отида до станцията на елеватора и…

— Не! — Клайти Потс изкачваше с подскоци стълбите откъм предния вход. — Двама от инженерите, които стояха отпред, се измъкнаха — каза тя. — Те вече са обявили тревога. При елеваторите ще има охрана, а и тук всеки момент ще дойдат още хора от охраната. Вероятно и Преследвачи. — Тя срещна разтревожения поглед на Помрой и сведе глава, сякаш бе виновна за всичко това. — Съжалявам, ЧП.

— Няма нищо, госпожице Потс. — Помрой я потупа леко по рамото, като почти я катурна на земята. — Не се притеснявай, Катрин. Ние ще отвличаме вниманието на тези злодеи тук, а ти можеш да се промъкнеш до Последния етаж по Котешката пътечка.

— Какво е това? — попита Катрин.

— Това е едно от онези неща, за които историците знаят, а всички останали са забравили — каза Помрой със светнало лице. — Стара стълба, останала от първите дни на Лондон, когато на елеваторната система не можеше да се разчита винаги. Тя свързва Трети етаж с Последния, като по пътя си минава през Музея. Готова ли си за път?

Не беше, но кимна.

— Аз отивам с нея — каза Бийвъс.

— Не!

— Всичко е наред, Кейт, аз искам да го направя. — Той преобръщаше телата на мъртвите инженери в търсене на палто без твърде много дупки от куршуми. Когато откри такова, започна несръчно да разкопчава гумените копчета. — Ако инженерите те видят да се разхождаш сама там горе, ще се сетят какво е станало — обясни той. — Но ако аз съм с теб, ще решат, че си арестант.

— Той е прав, Кейт — каза Помрой, кимайки, докато Клайти Потс помагаше на младия инженер да облече палтото и избърса местата с най-много кръв с подгъва на робата си. Той погледна часовника. — Осем и трийсет. МЕДУЗА потегля в девет, според телевизията. Това трябва да ви даде достатъчно време да направите онова, което сте планирали. Но най-добре да ви изпратим, преди онези инженери да са се върнали с подкрепления.