Филип Рийв
Смъртоносни машини (27)

26.
Батмунк Гомпа

Светът се променяше. Това не беше нещо ново, разбира се. Първото, което научаваше един чирак историк, бе, че светът непрекъснато се променя, но сега той се променяше толкова бързо, че всъщност човек можеше да види как става това. Гледайки надолу от летателната палуба на „Джени Ханивър“, Том видя широките равнини на източния Ловен Район, осеяни с бързодвижещи се градове, подтикнати към бягство, от каквото и да бе онова нещо, разкъсало северното небе. Те се носеха далече от него, доколкото им позволяваха релсите или колелата, като бяха твърде разтревожени, за да се опитват да се изяждат.

— МЕДУЗА — чу той мис Фанг да прошепва на себе си, вгледана към далечния, обгърнат в пламъци дим.

— Какво е това МЕДУЗА? — попита Хестър. — Знаеш нещо, нали? За какво бяха убити майка ми и баща ми?

— Опасявам се, че не знам — отвърна авиаторката. — Ще ми се да беше така. Но чух това име веднъж. Преди шест години един друг агент на Лигата успя да проникне в Лондон, преструвайки се на член от екипажа на един лицензиран въздушен кораб. Беше чул нещо, което сигурно го е заинтригувало, но така и не научихме какво е било. Лигата получи само едно съобщение от него, само две думи: „Пазете се от МЕДУЗА“. Инженерите го хванаха и го убиха.

— Откъде знаеш? — попита Том.

— Понеже ни изпратиха главата му — каза мис Фанг. — С наложен платеж.

Същата вечер тя насочи „Джени Ханивър“ надолу към един от бягащите градове, достопочтен град с четири платформи на име Перипатетиаполис, който се движеше на юг, за да се подслони в планините отвъд Казашко море. На въздушния пристан там те научиха още новини за онова, което се бе случило с Панцерщат-Байройт.

— Видях го! — каза един авиатор. — Бях на сто мили разстояние, но въпреки това го видях. Огнен език, подал се от Последния етаж на Лондон, който сееше смърт по всичко, до което се докоснеше.

— В Лондон са изровили нещо от Шейсетминутната война — каза им един археолог на свободна практика. — Старата американска империя е била твърде обезумяла към края си. Чувал съм истории за ужасни оръжия: лъчи с квантова енергия, които са извличали силата си от места, намиращи се извън истинската вселена…

— Кой би се осмелил да им се изпречи сега, когато Магнъс Кроум разполага със силата да изпепели всеки град, който не му се подчинява? — попита един паникьосан търговец от Перипатетиаполис. — „Елате тук и ни оставете да ви погълнем“ — ще ни каже Лондон и ние ще трябва да отидем. Това е краят на цивилизацията, която познаваме! Отново!

Но всичко това бе довело и до нещо положително — жителите на Перипатетиаполис изведнъж бяха особено щастливи да приемат лондонските пари на Том. Воден от някакъв импулс той купи един червен копринен шал, който да замени шала, изгубен от Хестър в онази далечна нощ, когато я преследваше из Подземието.

— За мен? — каза тя недоверчиво, когато той й го даде. Не помнеше някой да й е правил подарък досега. Тя не му говореше много, откакто бяха напуснали Черния остров, засрамена от своя изблик предишната нощ, но сега каза: — Благодаря ти. А предполагам, че ще трябва да ти благодаря и за това, че спаси живота ми. Макар че все още не знам защо си правиш този труд.

— Знаех, че в действителност не искаш да свършиш като Преследвач — каза й Том.

— О, исках — отвърна тя. — Това би направило всичко толкова по-лесно. Но ти постъпи правилно. — Извърна поглед от него, взряна в шала, който държеше в ръце. — Опитвам да съм мила — каза тя. — Никой досега не ми е давал да разбера, че ме харесва по начина, както ти го правиш. Затова се опитвам да бъда мила и усмихната, каквато ти искаш да бъда, но после зървам отражението си или се сещам за него и всичко се обърква и мога да си мисля само за ужасни неща и да ти крещя и да опитвам да те нараня. Съжалявам.

— Няма нищо — каза Том неловко. — Знам. Всичко е наред. — Той вдигна шала и старателно го завърза около шията й, но както и бе очаквал, тя веднага го придърпа нагоре, за да скрие устата и носа си. Изпита странна тъга: беше привикнал към това лице и разкривените й усмивки щяха да му липсват.

Те отново отлетяха преди зазоряване, прекосявайки верига от стръмни хълмове, наподобяващи смачкана кафява хартия. През целия ден земята се извисяваше все повече и скоро Том разбра, че изцяло напускаха Ловния Район. До настъпването на вечерта „Джени Ханивър“ летеше над прекалено назъбен релеф, за да може да бъде прекосен от повечето градове. Той видя гъсти борови и рододендронови гори, а тук-там се подаваше някое малко статично селце, сгушено сред своето скривалище от селскостопанска земя. Едно бяло селище бе кацнало на планински връх, от който започваха пътища, наподобяващи спици на колело. Истински пътища, по които нагоре-надолу се движеха каруци, а по пресечките се развяваха ярки молитвени знаменца. Той не спря да ги наблюдава, докато не се изгубиха от поглед. Беше чувал за пътища в уроците си по история, но никога не бе мислил, че ще види такива.

На следващия ден Ана Фанг раздаде топчета от червеникава паста на своите пасажери.

— Стрито на прах индийско орехче — обясни тя, — смесено с няколко сушени листа от Нуево-Майа. Помагат на тези големи височини. Но недейте да свиквате да ги дъвчете, в противен случай зъбите ви ще станат червени като моите. — От зърнистата паста зъбите на Том изтръпнаха, но тя премахна лекото чувство на гадене и замаяност, които се надигаха в него, докато корабът летеше все по-нависоко, а и помогна за притъпяване на болката в счупените му ребра.

Сега миниатюрната сянка на „Джени“ трепкаше над заснежени върхове, а пред тях се издигаха още по-високи върхове, бели остриета, надвиснали като мираж над облаците. Зад тях се простираше огромна висока планинска верига, после още една, по-висока от предишната. Том напрягаше очите си, взирайки се на юг с надеждата да зърне стария Чомолунгма, Еверест на Древните, но из високите Хималаи бушуваха бури и те бяха обгърнати в облаци.

Летяха в продължение на три дни из един черно-бял свят на сняг и ледници и из отвесните тъмни скали на младите планини, където Том и Хестър понякога трябваше да поемат управлението, докато Ана Фанг дремваше за малко на седалката до тях, тъй като се страхуваше да напуска летателната си палуба. И те продължаваха да се изкачват, докато накрая вече се плъзгаха по долните склонове на великата Жан Шан, най-високата от новите планини на земята, чиито върхове стърчаха в безграничния студ високо горе в небето. След това върховете започнаха да стават по-ниски, бели и красиви, а понякога помежду им се виждаше зелена долина, където огромни стада животни се пръсваха на всички страни с бясна скорост, чули звука от двигателите на въздушния кораб. Това бяха Райските планини, които се простираха на север и на изток и се спускаха надолу в далечината към степта и тайгата и блясъка на непроходими блата.

— Това е Шан Гуо на многото коне — каза Ана Фанг на Том и Хестър. — Надявах се да се оттегля тук, когато приключа с работата за Лигата. Сега предполагам, че цялата ще бъде погълната от Лондон; укрепленията ни ще бъдат взривени от МЕДУЗА, а селищата ни — погълнати, зелените хълмове ще зейнат разцепени и ще бъдат принудени да дадат минералите си, конете ще изчезнат, точно както и останалата част от света.

Том не смяташе, че идеята е толкова лоша, тъй като беше напълно естествено Движещите се градове накрая да се разпрострат по цялото земно кълбо. Но той не можеше да не харесва мис Фанг, дори и да беше агент член на Антитранспортната лига, и за да я утеши й каза:

— Колкото и могъща да е МЕДУЗА, на Лондон ще са му нужни години да си проправи път из тези величествени големи планини.

— Няма да се наложи — отвърна тя. — Виж.

Той погледна към мястото, накъдето тя сочеше, и видя пробив в планинската верига пред тях, широк проход, през който би могъл да се промъкне един град — с изключение на това, че разпростряла се напряко през него, толкова необятна, че на пръв поглед приличаше на поредния планински хребет, се намираше Защитната Стена.

Тя приличаше на стена от мрак, построена от огромни блокове вулканичен камък, укрепена от бронята на ръждиви градски платформи, чиито собственици се бяха осмелили да се изправят срещу й и бяха разгромени от стотиците ракетни батареи по западната й фасада. Върху заснежения й връх, на четири хиляди фута над дъното на долината, плющеше и се вееше бясно на вятъра знамето със счупеното колело, а слънчевата светлина огряваше бронираните оръдейни платформи и стоманени каски на войниците на Лигата.

— Само ако беше толкова силна, колкото изглежда — въздъхна авиаторката, насочвайки „Джени Ханивър“ надолу към нея, правейки дълъг стремителен завой.

Малък летателен апарат, малко по-голям от моторизирано хвърчило, се рееше из въздуха и се приближи да ги посрещне и тя проведе кратък разговор по радиостанцията с неговия пилот. Той направи един кръг около „Джени“ и после с бръмчене продължи напред, превеждайки новодошлия над върха на Защитната Стена. Том погледна надолу към широките назъбени стени и лицата на войниците, гледащи нагоре — жълти, кафяви, черни и бели от всяка част на света, където статичните варвари все още се противопоставяха на Градския Дарвинизъм. После те изчезнаха. „Джени“ се спускаше надолу по заслонената източна страна на Стената, и той видя, че това беше град, отвесен град със стотици тераси и балкони с прозорци, до един издълбани в черната скала, етаж върху етаж от магазини, казарми и къщи с балони и ярко оцветени хвърчила, носещи се нагоре-надолу сред тях като венчелистчета.

— Батмунк Гомпа — заяви мис Фанг. — Градът на Вечната сила. Макар че хората, наричащи го така, никога не са чували за МЕДУЗА, разбира се.

Беше красиво. Том, когото винаги бяха учили, че статичните селища са мръсни, мизерни и изостанали места, отиде до прозореца да наблюдава, а Хестър дойде и притисна лице о стъклото до него, намираща се на сигурно място зад воала си и с почти момичешки вид.

— О! Изглеждат точно като скалите на Оук Айлънд, където гнездят морските птици! — извика тя. — Виж! Виж! — Долу, в основата на Стената, блестеше едно лазурно синьо езеро, изпъстрено от платната на кораби за развлечение. — Том, ще отидем да поплуваме, ще те науча как…

„Джени Ханивър“ кацна сред няколко други търговски кораби на една котвена тераса по средата на Стената, а мис Фанг поведе Том и Хестър към един чакащ балон, който отново ги издигна нагоре покрай паркове и чайни към двореца на губернатора; древният манастир, чието име носеше Батмунк Гомпа, варосан и с множество прозорци, бе изсечен в стръмния склон на планината в края на Стената. Други балони приближаваха площадката за кацане над дворцовите градини, техните обвивки светеха ослепително на планинското слънце, а в една от полюшващите се кошници Том видя капитан Кора да маха с ръка.

Срещнаха се на площадката, младият авиатор кацна точно пред тях и се затича да прегърне мис Фанг и да помогне на приятелите й да слязат от люлеещата се гондола. Той бе долетял дотук от Еърхейвън на сутринта след нападението на Шрайк и изглеждаше смаян и щастлив да види, че Том и Хестър са живи. Обръщайки се към авиаторката, той каза:

— Губернаторът и неговите служители с нетърпение очакват доклада ти, Фенг Хуа. До нас достигнаха ужасяващи слухове за Лондон…

Беше хубаво да срещнеш едно приятелско лице в този странен нов град и Том закрачи редом с Кора, докато той водеше новодошлите нагоре по дългите стълби към входа на двореца. Спомни си, че бе видял един елегантен Ашеб 2100, закотвен на една от ниските платформи и попита:

— Това, което видяхме на пристана, твоята машина ли беше, онази с подпори от волска кожа?

Кора се засмя очарован.

— Онази стара въздушна гемия? Не, слава богу! Моят „Мокеле Мбембе“ е военен кораб, Том. Всеки съюзник на Лигата предоставя кораб на Северния въздушен флот и те се съхраняват заедно тук горе. — Той спря и посочи, а Том видя блясъка на бронзовите врати далече горе, близо до върха на Стената. — Високите Орлови гнезда.

— Някой ден ще те заведем там горе, Том — обеща мис Фанг и ги поведе покрай монасите-войни, които охраняваха вратата, а после нататък през лабиринт от хладни каменни коридори. — Великите въздушни разрушители на Лигата са едно от чудесата на небесата! Но най-напред губернатор Кан трябва да чуе разказа на Хестър.

* * *

Губернатор Ермен Кан беше мил старец с издължено, печално лице на кротка овца. Той приветства всички в личната си квартира и им поднесе чай и меденки в една стая, чиито кръгли прозорци гледаха надолу към езерото Батмунк Нор, което блестеше сред късчета обработваема земя. В продължение на хилядолетия неговото семейство бе подпомагало набирането на войници за Защитната Стена и той изглеждаше смаян от новината, че всичките му оръжия и снаряди внезапно се оказваха безполезни.

— Никой град не може да мине през Батмунк Гомпа — продължаваше да повтаря той, докато стаята се изпълваше със служители, изгарящи от нетърпение да чуят съветите на авиаторката. — Скъпа Фенг Хуа, ако Лондон дръзне да ни доближи, ще го унищожим. Щом дойде на прицел — бум!

— Но нали точно това се опитвам да ви кажа! — извика нетърпеливо мис Фанг. — На Лондон не му се налага да идва на прицела на вашите оръжия. Кроум ще паркира града си на сто мили разстояние и ще превърне в пепел безценната ви Стена! Чухте разказа на Хестър. Смятам, че машината, която Валънтайн е откраднал от майка й е била част от древно оръдие — и онова, което се случи с Панцерщат-Байройт доказва, че Гилдията на инженерите е успяла да го реконструира в работен режим.

— Да, да — каза един офицер от артилерията, — така твърдите вие. Но можем ли в действителност да повярваме, че Кроум е намерил начин да реактивира нещо, което е било погребано още от Шейсетминутната война? Може би Панцерщат-Байройт е бил унищожен просто по някаква странна случайност.

— Да! — Губернатор Кан захихика с благодарност при тази идея. — Някой метеорит, или пък нещо като изтичане на газ… — Той поглади дългата си брада, напомняйки на Том за един от нервните стари историци в Музея в Лондон. — Може би градът на Кроум дори няма да дойде тук… Може би има предвид друга плячка?

Но останалите негови служители с по-голяма готовност вярваха на доклада на Цветето на Вятъра.

— Той ще дойде тук, със сигурност — каза един от тях, авиаторка от Керала, не много по-голяма от Том. — Онзи ден изпратих на запад един разузнавателен кораб, Фенг Хуа — обясни тя, гледайки мис Фанг с обожание. — Този варварски град бе на по-малко от петстотин мили разстояние оттук и се приближаваше бързо. До утре вечер МЕДУЗА може да се озове в нашия обсег.

— А в планините са съзрели черен въздушен кораб — вметна капитан Кора. — Корабите, изпратени да го обезвредят, така и не се върнаха. Предполагам, че това е бил Елеваторът от Тринайсети етаж на Валънтайн, който са изпратили да шпионира градовете ни, за да може Лондон да ги погълне.

Валънтайн! Том изпита странна смесица от гордост и страх при мисълта за Главния историк, движещ се на свобода тук, в самото сърце на Шан Гуо. До него Хестър се напрегна при споменаването на името му. Той я погледна, но тя бе извърнала поглед някъде встрани от него, навън през отворените прозорци към планините, сякаш едва ли не очакваше да види Елеватора от Тринайсетия етаж да прелети покрай тях.

— Няма град, който да мине през Защитната Стена — каза губернатор Кан, верен на своите прадеди, но вече не звучеше убеден в това.

— Трябва да поставите в бойна готовност Въздушния флот, губернаторе — настоя мис Фанг, накланяйки се напред в стола си. — Да бомбардирате Лондон, преди да успеят да доведат МЕДУЗА в обхвата ви. Това е единственият начин да бъдем сигурни.

— Не! — извика Том и скочи на крака, така че столът му падна назад с трясък. Не вярваше на ушите си. — Ти каза, че идваме тук, за да предупредим хората! Не можеш да нападнеш Лондон! Хората ще пострадат! Невинните хора! — Той мислеше за Катрин, представяше си как торпедата на Лигата се разбиват в Клио Хаус и Музея. — Ти обеща! — каза той немощно.

— Фенг Хуа не дава обещания на диваци — озъби се момичето от Керала, но мис Фанг й направи знак да замълчи. — Ще ударим само Подземието и релсите, Том — каза тя. — После Последния етаж, където съхраняват МЕДУЗА. Не искаме да нараняваме невинните хора, но какво друго ни остава да направим, ако един варварски град е решил да ни отправи заплаха?

— Лондон не е варварски град! — извика Том. — Вие сте варвари! Защо Лондон да не погълне Батмунк Гомпа, ако се налага? Ако не ви харесва тази идея, още отдавна е трябвало да поставите града си на колела, като цивилизовани хора!

Някои от офицерите на Лигата му закрещяха да замълчи, а момичето от Керала извади меча си, но мис Фанг ги успокои с няколко думи и се обърна с търпелива усмивка към Том.

— Може би трябва да ни оставиш, Томас — каза тя категорично. — Ще дойда да те взема по-късно.

Очите на Том се напълниха с глупави сълзи. Беше Му жал за тези хора, естествено, че беше така. Виждаше, че не са диваци и вече наистина не вярваше, че заслужават да бъдат погълнати, но не можеше просто да си седи и да ги слуша как правят планове да нападнат дома му.

Той се обърна към Хестър с надеждата, че ще застане на негова страна, но тя бе погълната от собствените си мисли, а пръстите й следваха ли, следваха белезите под червения й воал. Тя се чувстваше виновна и глупава. Виновна, защото беше щастлива във въздуха с Том, а не беше редно да се чувства щастлива, докато Валънтайн броди наоколо безнаказано. Глупава, защото когато той й подари шала, бе започнала да се надява, че наистина я харесва. Мисълта за Валънтайн обаче я накара да си спомни, че никой не би могъл да я харесва, не и по този начин, никога. Когато видя, че той я гледа, тя само каза:

— Могат да убият, когото си поискат в Лондон, изобщо не ме е грижа, стига да оставят Валънтайн за мен.

Том й обърна гръб и излезе от високата стая, а докато вратата се затваряше зад него, чу как момичето от Керала просъска:

— Варварин!

Останал сам, той започна да се мотае по терасата, където чакаха балони-таксита и седна на една каменна пейка. Чувстваше се ядосан и предаден и мислеше за нещата, които трябваше да каже на мис Фанг, само да се бе сетил навреме за тях. Под него върховете на покривите и терасите на Батмунк Гомпа се разпростираха надалече в сенките под белите разклонения на планините и той се улови, че си представя какво ли е да живееш тук и да се събуждаш всеки ден от живота си с един и същ изглед. Не копнееха ли хората от Защитната Стена за движение и промяна на обстановката? Как сънуваха без тътнещите вибрации на градските двигатели, които да ги люлеят, за да заспят? Дали обичаха това място? И внезапно той се почувства ужасно натъжен поради вероятността целият този шумен, пъстър древен град да се превърне в развалини под релсите на Лондон.

Искаше да види повече. Отивайки до най-близкото такси-балон, той накара пилота да разбере, че е гост на мис Фанг и иска да слезе в града. Мъжът се усмихна и започна да прибавя тежест към гондолата си с камъни от един куп, намиращ се наблизо и скоро Том се озова отново на път надолу покрай многото нива на града, докато не се озова на нещо като централен площад, където пристигаха и потегляха десетки други таксита, а по лицевата част на Защитната Стена се разклоняваха стълби, изкачвайки се нагоре към Високите Орлови гнезда и слизайки надолу към магазините и пазарите по долните етажи.

Новината за МЕДУЗА се разпространяваше бързо из Батмунк Гомпа и вече много от къщите и магазините бяха със спуснати капаци, а собствениците им бягаха към градове далече на юг. Долните етажи, обаче, все още бяха пълни с хора и докато слънцето се спускаше зад Стената, Том се скиташе из оживените базари и стръмни стълби. По ъглите на улиците имаше палатки на ясновидци и храмове на небесни божества, прашни от ронливата сива пепел от пръчките тамян. На централния площад играеха свирепи на вид уйгури акробати и накъдето и да погледнеше, виждаше войници и авиатори от Лигата: руси гиганти от Шпицберген и синьо-черни войни от Лунните Планини, дребните мургави хора от статичните селища в Андите и хора с огнен тен от укрепленията в джунглите на Лаос и Анам.

Той се опита да забрави, че част от тези млади мъже и жени вероятно скоро щяха да пускат ракети над Лондон и започна да се наслаждава на потока от лица и неразбираемата смесица от езици — и понякога чуваше някой да казва: „Том!“ или „Томаш!“, или „Тао-ма!“, докато го сочеха с пръст на приятелите си. Разказът за сражението му с Шрайк се бе разпространил из планините от един снабдителен пункт до друг и го очакваше тук в Батмунк Гомпа. Той нямаше нищо против. Този Томас, за когото говореха те, сякаш беше различен, един смел и силен Томас, който разбираше какво трябва да се направи и не изпитваше никакви съмнения.

Тъкмо се питаше дали не трябва да се върне в двореца на губернатора и да намери Хестър, когато забеляза висока фигура да се качва по едно от близките стълбища. Мъжът носеше опърпана червена дреха, качулката бе прихлупена върху лицето му, в едната си ръка държеше тояга, а през рамо бе метнал торба. Том вече бе виждал десетки от тези скитащи се свети мъже в Батмунк Гомпа. Монаси, служещи на планинските богове, които пътуваха от град в град през високите проходи. (Горе на пристанищната платформа Ана Фанг се бе навела да целуне краката на един от тях и му бе дала шест бронзови монети, за да благослови „Джени Ханивър“.) Но този човек беше различен; нещо в него прикова погледа на Том и не му позволяваше да го отмести.

Той започна да върви след червената роба. Последва я из пазара за подправки с хилядите му причудливи аромати, после надолу по тясната Улица на тъкачите, където пред магазините на ниски колчета висяха стотици кошници, подобно на надвиснали гнезда, които се удряха в главата му, докато минаваше под тях. Какво беше особеното в начина, по който се движеше мъжът и в дългата кафява ръка, стиснала тоягата?

После, под един фенер на централния площад, монахът бе спрян от едно момиче на улицата, което го помоли да я благослови, и Том зърна брадясалото лице под качулката. Той познаваше този орлов нос и моряшките очи; знаеше, че амулетът, висящ между черните вежди, крие знака на Гилдията на лондонските историци.

Мъжът беше Валънтайн!