Филип Рийв
Смъртоносни машини (19)

18.
Бийвъс

Няколко дни по-късно Лондон отново съзря плячка — няколко малки транспортни селища, чиито жители говореха славянски език и опитваха да се скрият сред скалите на стари варовикови хълмове. Градът се движеше напред-назад, като ги поглъщаше, докато половин Лондон се бе струпал на предните наблюдателни платформи, за да гледа и аплодира. Сега мрачните равнини в западната част на Ловния Район бяха останали зад гърба им и вчерашното недоволство бе забравено. Кой го беше грижа, че в Долните квартали хората умират от топлинен удар? Добрият стар Лондон! Добрият стар Кроум! Това бе най-добрата поредица от пленени обекти от години насам!

Градът преследваше и поглъщаше по-бързите градове, а после се връщаше за по-бавните. Беше изминала почти седмица, откакто бяха заловили последния — голямо място, което навремето бе изпълнено с гордост, а сега куцукаше с изтръгнати коловози след нападението на хищнически предградия. В нощта, когато бе окончателно погълнато, във всички паркове на Лондон имаше празненства, посветени на улова, които станаха още по-френетични, когато хората съзряха сноп светлини някъде далече на север. Започна да се носи слух, че светлините идват от огромен, но увреден град; че Валънтайн е бил изпратен да проучи точно това и радиосигналите от Елеватора на Тринайсетия етаж ще заведат Лондон на север до най-богатата плячка, залавяна някога. До два часа сутринта трещяха и се изстрелваха фойерверки, а Чъдли Помрой, изпълняващ длъжността Главен историк, понижи Хърбърт Мелифънт в чирак трета степен, след като последният взриви една пиратка в Главната зала на Музея.

Но с идването на изгрева щастието и слуховете изчезнаха. Светлините на север наистина идваха от огромен град, но той не бе увреден; носеше се на юг с максимална скорост и имаше изгладнял вид. Гилдията на навигаторите скоро го идентифицира като Панцерщат-Байройт, общински център, формиран от обединяването на четири огромни Тракционщата, но никой не се интересуваше особено как точно се нарича; просто искаха да се махнат от него.

Лондон запали двигателите си и се втурна на изток, докато общинският център се скри зад хоризонта. Но на следващата сутрин той отново се появи, а горните му постройки блестяха на слънцето дори по-близо отпреди.

* * *

Катрин Валънтайн не бе взела участие в тържествата и веселието, както и не се присъедини към паниката, обзела сега града й.

Откакто се бе върнала от Дълбокото Подземие, не бе излизала от стаята си, като не спираше да се мие и мие, за да се отърве от вонята на клоаката, която представляваше Отдел 60. Не ядеше почти нищо и накара прислугата да изхвърли всички дрехи, които бе носила онзи ден, в контейнерите с отпадъци. Престана да ходи на училище. Как би могла да погледне в очите приятелките си, с техните глупави дрънканици за дрехи и момчета, след като знаеше онова, което научи? Навън слънцето изпъстряше ливадите, а цветята цъфтяха и дърветата разлистваха свежи зелени листа, но как би могла някога отново да се наслаждава на красотата на Хай Лондон? Единственото, за което бе в състояние да мисли, бяха хилядите лондончани, бъхтещи се и умиращи в мизерия, за да могат няколко щастливи богати хора като нея да живеят необезпокоявано.

Написа писмо на хората от телевизията по този въпрос и още едно до полицията, но скъса и двете. Какъв смисъл имаше да ги изпраща, след като всички знаеха, че Магнъс Кроум контролира полицията и телевизиите? Дори и Главният свещеник на Клио бе назначен от него. Трябваше да изчака завръщането на баща си, преди да може да се направи каквото и да било за Дълбокото Подземие — в случай че самият Лондон не се оставеше да бъде погълнат, докато той се прибере вкъщи.

Що се отнасяше до търсенето на истината за белязаното момиче, то бе в застой. Чирак Под не знаеше нищо — или поне се преструваше, че е така — и тя нямаше идея към кого другиго да се обърне.

След това, по време на закуска, на третия ден от бягството на Лондон от Панцерщат-Байройт, се получи писмо за нея. Тя нямаше представа кой би могъл да й пише и преобърна плика в ръцете си няколко пъти, вгледа се в пощенската марка от Шести етаж и се почувства странно уплашена.

Когато накрая го отвори, в люспите от водорасли, с които закусваше, падна късче хартия; обикновена лондонска хартия за писма, рециклирана толкова много пъти, че беше станала мека и мъхеста като филц, а водният знак гласеше: „Не пилей и не искай“.

Уважаема госпожице Валънтайн,

Моля, помогнете ми, има нещо, което трябва да Ви кажа. Ще бъда при Пийтс Ийтс в Белсайз Парк, Пети етаж днес в единадесет часа преди обед.

Искрено Ваш,

Приятел.

Преди няколко седмици Катрин сигурно би се развълнувала, но вече не бе в настроение за мистерии. Може би това бе нечия представа за шега, помисли си тя. Но тя нямаше настроение и за шеги. И как би могла, когато Лондон бягаше, за да спаси живота си, а из долните етажи царяха страдания и мизерия? Хвърли бележката в кошчето за боклук и бутна встрани неизядената си закуска, после отново отиде да се измие.

Но противно на волята си, бе обзета от любопитство. Когато стана девет часа, тя си каза:

— Няма да отида.

В девет и трийсет каза на Куче:

— Би било безсмислено, там няма да има никой.

В десет измърмори:

— Пийтс Ийтс — що за име е това? Вероятно са си го измислили.

След половин час тя чакаше на терминала Сентръл Шафт да хване някой елеватор за надолу.

Слезе на Лоу Холбърн и вървя пеша до края на етажа по улици със занемарени метални апартаменти. Беше си облякла най-старите дрехи, движеше се бързо, с наведена глава, а Куче бе плътно до нея. Вече не се чувстваше горда, когато хората я зяпаха. Представяше си, че казват:

— Това е Катрин Валънтайн, надута млада госпожичка от Първи етаж. Те не знаят, че са простосмъртни, тези от Хай Лондон.

Белсайз Парк беше почти безлюден, а въздухът бе натежал от зърнестия смог от лондонските двигатели. Моравите и цветните лехи до една бяха преотстъпени за земеделски цели още преди години и единствените хора, които можа да види, бяха няколко работника от „Паркове и градини“, които се движеха из лехите със зеле и ги пръскаха с нещо, за да унищожат листните въшки. Наблизо се издигаше мръсна постройка с форма на конус, а на покрива й имаше табела с надпис „Кафене“. Под сенниците се виждаха метални маси, сложени на тротоара пред вратата, а вътре имаше още маси. Хората седяха, пушеха и разговаряха на слабата мъждукаща светлина на аргонов глобус с намалена мощност. Едно момче, което седеше само на маса близо до вратата, се изправи и й помаха. Куче размаха опашка. На Катрин й отне една секунда да познае чирак Под.

— Аз съм Бийвъс — каза той, усмихвайки се изнервено, когато Катрин седна срещу него. — Бийвъс Под.

— Спомням си.

— Радвам се, че дойдохте, госпожице. Искам да говоря с Вас още откакто бяхте долу в Отдел 60, но не исках Гилдията да разбира, че сме се свързали. Не им е приятно, когато разговаряме с външни хора. Но си взех почивния ден, защото се готвят за голямо събрание, така че — ето ме тук. Няма много инженери, които да се хранят на това място.

„Не се изненадвам“, помисли си Катрин, докато гледаше менюто. Имаше голяма цветна снимка на нещо, наречено „Хепи Мийл“, дебел резен невъзможно розово месо, поставено между две кръгли хлебчета от водорасли. Тя си поръча чай от мента. Сервираха й го в стъклено-пластмасова чаша без дръжка, която миришеше на химикали.

— Всички ресторанти на Петия етаж ли са като този?

— О, не — каза Бийвъс Под. — Този е много по-добър от останалите. — Той не можеше да откъсне поглед от косата й. Бе прекарал целия си живот из лабиринтите на Инженерите в Подземието и никога преди не бе виждал човек с коса като нейната, толкова дълга, лъскава и пълна с живот. Инженерите казваха, че косата не е необходима; че е остатък от миналото, когато хората са живеели по земята, но когато видя косата на Катрин, той започна да се чуди…

— Казахте, че имате нужда от помощта ми… — подкани го Катрин.

— Да — отвърна Бийвъс. Той хвърли поглед през рамо, сякаш да провери, че никой не ги наблюдава. — Става въпрос за онова, за което питахте. Не можех да Ви отговоря долу в Резервоарите с канални нечистотии. Не и когато Нимо ни гледаше. Вече си имах достатъчно неприятности, задето опитах да помогна на онзи нещастник…

Тъмните му очи отново бяха пълни със сълзи и на Катрин й се стори странно, че един инженер може да плаче толкова лесно.

— Бийвъс, ти нямаш вина — каза тя. — Та какво за онова момиче? Видя ли я?

Бийвъс кимна и мислено се върна към онази нощ, когато Лондон погълна Солтхук.

— Видях как изтича покрай мен, а онзи чирак историк я гонеше. Той извика за помощ, затова се затичах след него. После видях, че момичето се обърна, щом стигна до отходните тръби. Имаше нещо странно в лицето й…

Катрин кимна.

— Продължавай.

— Чух я да му крещи нещо. Не можах да разбера всичко на фона на боботещите двигатели и шума от Демонтажните помещения. Но тя каза нещо за баща Ви, мис. А после се посочи с пръст и каза „нещо, нещо, нещо Хестър Шоу“. И после скочи.

— И повлече горкия Том със себе си.

— Не, мис. Той остана там и имаше глупав вид. После димът се спусна и не можах да видя нищо и следващото, което разбрах бе, че навсякъде има полицаи, затова изчезнах. Не биваше да напускам поста си, нали разбирате, затова не можех да кажа на никого какво съм видял.

— Но казвате на мен — каза Катрин.

— Да, мис — изчерви се чиракът.

— Хестър Шоу? — Катрин прехвърляше името в съзнанието си, но то не й говореше нищо. Нито пък разбираше описанието на събитията, което той бе направил — то по никакъв начин не се връзваше с онова, дадено от баща й. Бийвъс сигурно е допуснал грешка, реши тя.

Чиракът отново се огледа нервно, после снижи гласа си до шепот.

— Наистина ли имахте предвид онова, което казахте за баща си, мис? Би ли могъл да направи нещо, за да помогне на затворниците?

— Ще го направи, когато му разкажа какво става — обеща Катрин. — Сигурна съм, че не знае. Но няма нужда да ме наричате мис; казвам се Катрин, Кейт.

— Добре — каза Бийвъс тържествено. — Кейт. — Той отново се усмихна, но продължаваше да изглежда разтревожен. — Аз съм лоялен към Гилдията — обясни той. — Никога не съм искал да бъда нещо различно от Инженер. Но никога не съм очаквал, че ще бъда разпределен в експерименталния затвор. Че ще държа хората в килии и ще ги карам да работят в Подземието, както и че ще газя из онези резервоари с фекалии — това не е работа за инженер. Това е просто жестоко. Правя, каквото мога, за да им помогна, но не мога да направя много, а надзирателите просто искат да ги накарат да работят до смърт, а после да ги пратят в Отдел К в найлонови чували, така че дори и мъртви, те не могат да намерят покой.

— Какъв е този Отдел К? — попита Катрин, припомняйки си как Нимо бе накарал другия чирак да млъкне, щом го спомена. — Част от затвора ли е?

— О, не. Намира се горе в Инженерното отделение. Това е един вид експериментален отдел, ръководен от доктор Туикс.

— За какво използват труповете? — попита нервно Катрин, без изобщо да е сигурна, че иска да знае.

Бийвъс Под леко пребледня.

— Това са само слухове, мис, но някои хора от Гилдията твърдят, че там правят Преследвачи. Възкресени мъже.

— Света Клио! — Катрин се сети за онова, което я бяха учили за Преследвачите. Знаеше, че баща й бе изкопал няколко ръждясали скелета, които да бъдат изучени от Инженерите, но й бе казал, че те се интересуват единствено от електрически мозъци. Беше ли възможно наистина да се опитват да правят нови?

— Защо? — попита. — Искам да кажа, те са били войни, нали така? Нещо като човешки танкове, построени за някоя древна война…

— Идеални работници, мис — каза Бийвъс, ококорил очи. — Те не се нуждаят от храна, дрехи или жилища, и когато няма работа, която да вършат, можете просто да ги изключите и да ги наредите в някой склад, където по-лесно да ги съхранявате. Гилдията казва, че в бъдеще всеки, който умре на долните етажи, ще бъде възкресяван и изобщо няма да се нуждаем от живи хора, освен за надзиратели.

— Но това е ужасно! — протестира Катрин. — Лондон ще се превърне в град на мъртви!

Бийвъс Под сви рамене.

— Долу в Подземието вече е така. Просто ти казвам това, което съм чувал. Кроум иска да се създават Преследвачи и затова доктор Туикс прави така с телата от нашия отдел.

— Сигурна съм, че ако хората знаят за този ужасен план… — започна Катрин, но после в ума й се стрелна една идея. — Има ли си той кодово име? Наричат го МЕДУЗА, нали?

— Мамка му! Откъде знаеш за МЕДУЗА? — Лицето на Бийвъс стана още по-бледо. — Никой не би трябвало да е чувал за това!

— Защо? — попита Катрин. — За какво става въпрос? Ако не се отнася за тези нови Преследвачи…

— Това е голямата тайна на Гилдията — прошепна Бийвъс. — Дори чираците не подозират за нея. Но съм чувал надзирателите да си говорят за това. Всеки път, когато нещо се обърка или градът е в беда, те започват да шушнат как всичко ще се оправи, когато събудим МЕДУЗА. Като тази седмица, когато ни преследват. Всички бягат наоколо в паника и смятат, че е дошъл краят на Лондон, но най-високопоставените инженери просто си казват: „МЕДУЗА ще оправи нещата“. Ето защо свикват тази голяма среща в Инженериума днес. Магнъс Кроум ще прави изявление.

Катрин потрепери, като си помисли за Инженериума и мистериозните неща, които се случваха зад черните му прозорци. И тогава като че ли започна да се досеща за неприятностите на баща си. МЕДУЗА. Всичко трябваше да е свързано с МЕДУЗА.

Наведе се по-близо до момчето и прошепна:

— Бийвъс, слушай! Ще ходиш ли на тази среща? Можеш ли да ми кажеш какво е обявил Кроум?

— О, не, мис… искам да кажа Кейт. Не! Аз не съм пълноправен член на Гилдията. Никой чирак…

— Не можеш ли да се вмъкнеш? Имам чувството, че се случва нещо лошо и смятам, че МЕДУЗА е в дъното на всичко това.

— Съжалявам, мис — отвърна Бийвъс, като поклати глава. — Не бих посмял. Не искам да ме убият или да ме захвърлят на Най-горния етаж и да ме превърнат в Преследвач.

— Тогава помогни на мен да отида! — помоли Катрин нетърпеливо. Тя се пресегна през масата, за да хване ръката му и той трепна при допира й, и се отдръпна, взирайки се удивен в пръстите си, като че ли не бе очаквал, че някой изобщо би го докоснал. Катрин го задържа, нежно взимайки и двете му треперещи ръце в своите и погледна дълбоко в очите му.

— Трябва да разбера какво наистина иска да направи Кроум — обясни тя. — В името на баща ми. Моля те, Бийвъс. Трябва да проникна в Инженериума!