Васил Друмев
Иванку, убиецът на Асеня I (7)

ЯВЛЕНИЕ I

Баба Кера (седи и дреме. Стресва се). Я гледай, задрямала съм. Не мога, както преди, ха де! Сега… (закашлюва се) сега и ми се доспива, и не мога вече… (Кашли.) Ехе (кашли), преди… (кашли, сърдито) палешката, нам що ме задави така изеднъж. Преди и по цели нощи съм седяла, та пак не ми е бивало нищо, а сега (кашли), дето седнеш, там и задремеш. (Става и се прозява.) Не знам туй момиченце защо се забави така тази вечер… Среднощ стана, а тя още не си дохожда. Какво си приказват — бог ги знае! Тя е (кашли), млада е, не и е нищо… (Понамества леглото.) Ех, омалях вече, ще ида да си легна, че когато дойде, нека ме разбуди, ако има нещо. (Отива си, кашляйки.)

ЯВЛЕНИЕ II

Иванко (отваря полекичка едни тайни врата и осторожно си показва главата; влиза малко, огледва се и после полека, на пръстите си, ходи и наднича тук-таме. Спира се). Слава богу! Няма никой… Най-много се боях да не се уплаши и да не се развика от таквази ненадейност. Сега тя чак утре ще узнае какво се е случило с татко й. (Въздиша и начева да се разхожда и от време на време се озъртва.) Търсете ме из Търново… А! Отче Иване, чакай! Ще дойде време и с тебе да се разправяме… Казват, че Асен ме е викал при себе си. Знам аз какво е това викание. Добре! И аз ще ти дойда, Асене.

Не мислех аз така скоро да стане това, но — какво да сторя… Ами Мария? (Спира се до едно цвете, което стои до леглото на Мария.) Горката Мария! Тя ме обича, тя ме люби от цяла душа и сърце… (Въздиша.) Марийо, Марийо! Жално ми е за тебе, Марийо, но какво да сторя? Твоята любов ми помага по-лесно да се възкача на таткова ти престол, ами после? Ще мога ли аз да се откажа от Тодорка? Но това не е възможно! И що чака тебе, горка Марийо? За благодарност аз ще ти дам най-добрия манастир във всичкото българско царство…

(Усмихва се горчиво, клати глава и начева да се разхожда.) Добра награда, царска награда, хубаво отплащание за чиста, свята и дълбока любов! (Въздиша и се спира.) Колко щеше да бъде хубаво да не беше побързал Отец Иван! Тогава всичко щеше да се свърши, без да догадиш ти нещо, и щеше да си бъдеш ти спокойна… А сега? Сега може би ти всичко ще научиш и тогава тежко и горко за тебе, сирота Марийо!… (Покрачва и помислюва.) Но не! В манастирската тишина, далеч от светския шум и светските грижи, ти, Марийо, в горещата към бога молитва ще намериш утешение на дълбоката си печал, ами аз? Ще намеря ли аз спокойствие на царския престол? Царската корона не ще ли бъде тежка за носение? Твоите охкания и сълзи… (Закрива лице с ръце и стои така. Чува се кашлене. Иванко се стресва и начева да се озъртва.) Тс! Иде някой… (Скрива се.)

ЯВЛЕНИЕ III

Баба Кера (влиза кашлящиц, разтрива очи и се прозява). Какво ми се почу мене, сякаш че някой ходеше тук и гълчеше. (Огледва се.) Няма никой, господи помилуй… (Прозява се и се кръсти.) Рекох да не е дошла царичката… (кашли) нам що се забави тя, среднощ стана вече… (Сяда до леглото и се прозява.) Сла… боже! Какво наопако е станало у нас в тези дни. Петър си отиде, бог знае как, царят оттогава насам все умислен, велможите всеки ден шетат нагоре-надолу като попарени. Марийка… Е, да речем, тя е млада и младостта си иска своето… (кашли) обича Иванка, без ум е от него и той от нея без ум, а пък всеки ден мислене, всеки ден охкане, хеле от тая утрина насам… Само дъртакът Исак, само той е весел и току митка насам-нататък, току разтрива и върти ръце… Да съм на царя, свързвам на шията му прищипнатата му дъщеря, та ги хвъргам в Янтра… Какво ги толкоз гладят и милват — не знам (свива рамена), никак не ми стига умът. (Прозява се.)

ЯВЛЕНИЕ IV

Мария (влиза умисленичка, но щом вижда Баба Кера, весело към нея). Още ли ме чакаш, бабо?

Баба Кера (става). Ами че какво да правя, пиле? Ти не си дохождаш, че…

Мария. Наистина, аз се позабавих у татка, но ти да беше да си легнеш.

Баба Кера. Аз бях отишла, но рекох да те почакам още малко. И ти спи, хем чуваш ли? Я се погледни на какво си заприличала? (Отива си.)

ЯВЛЕНИЕ V

Мария (гледа подир Баба Кера). Горката! Колко се безпокои според мене… (Въздиша и се умислюва.) Горкият ми татко! Успокоява ме… Той мисли, че аз не съм спокойна заради него. (Умислено се разхожда.) И сега ако не повярва Иванко, тогава… (Жаловито клати глава. Спира се.) Колко се уплаших аз, като начена татко да ме разпитва! Сякаш че от очите ми познаваше, че го лъжа. Трябаше да му кажа… И защо не му казах? (Мисли.) Но Иванко толкова ми приръчва… (Мисли.) Та и защо да му кажех? Иванко само искаше да се увери дали го обичам аз дотолкова. Утре той пак ще го донесе. (Повеселява. Умислюва се пак.) Само… защо Иванко така много ми приръчва да не казвам на татка за този ключ? Ух, как трепереше ръката ми, като го земах. Та и можех ли да не го зема, когато Иванко ми казваше, че инак не ще повярва в моята любов, че ще се хвърли в Янтра, ще се убие, ако не го уверя, че го обичам? Горкият Иванко! Как се зарадва той! Как му светнаха очите от радост!… „Сега съм най-честит, Марийке“ — каза ми той с един огън в очите. Колко ме обича!… (Весело пристъпва, но изеднъж се умислюва и се спира.) Но ключът? Той е у него… той не е тук… Защо така силно ми тупа сърцето? Защо ме побиват тръпки, като ми дойде на ум за това? Откакто го е зел, аз съм много безпокойна… Какво има? (Като изнемощяла сяда на леглото и опира глава на ръка.) Какво може да има? Иванко нали е тук? (Мисли.) Но… (дига глава) в Търново се върши нещо… татко така много безпокоен… (Скочва уплашено.) Ключът… а татко не знае за това… (Пристъпва безпокойна и уплашена.) Защо не му казах? Тряба да му кажа… (Тръгнува.)

ЯВЛЕНИЕ VI

Иванко (изскача пред Мария). Стой, Марийо! Къде отиваш?

Мария (уплашено отскочва назад. Закрилва се с ръце и гледа уплашено на Иванка).

Иванко (усмихнато). Тъй ли ти е драго, че ме виждаш, Марийо?

Мария (уплашено). Що търсиш тук, Иванко, в това време? И отде се зе?

Иванко (жаловито). Бягам, Марийо, спасявам си живота.

Мария (с безпокойство пристъпва към него). Ти си в опасност, Иванко? Има опасност за царството, за татка, за тебе? (Безпокойно сключва ръце.)

Иванко. Сега вече не съм в опасност, Марийо, твоята любов ми спаси живота.

Мария. Но, боже мой! Кой би дъръзнал да те гони, Иванко? Кои са тези твои врагове?

Иванко. Враговете ми са силни, Марийо. Но кажи ми, обичаш ли ме ти?

Мария. И сега ли питаш?

Иванко. От цяла душа и сърце?

Мария. Ти си тук и в таквоз време, ключът от тайните врата е у тебе, а татко не знае за това, та още ли питаш ти?

Иванко. Кога е така, помогни ми, Марийо. Само ти можеш сега да ме направиш доброчестен или да ме погубиш.

Мария. Та какво е, боже мой? Какво е?

Иванко. То е страшно нещо, Марийо: аз бягам от татка ти.

Мария (уплашено се подръпва). Какво? От татка?

Иванко (горчиво се усмихва). Не ти ли се вярва? Слушай, Марийо. Дору бях още малък, аз обичах да си кича главата с венци и корони от книга. Когато първи път зех шлема в ръка и препасах меч на пояс, аз се видях злочестен, дето нямаше на главата ми такава корона, каквато носеше татко ти…

Мария (безпокойно и страхливо начева да слуша).

Иванко. И на бойното поле в най-страшните минути аз ставах триж по-страшен за неприятеля, защото в тези минути ми дохождаше на ум за царска корона… Най-сетне ми пришепнаха, че короната може да бъде моя, стига да имам аз желание…

Мария (страхливо). Спри се, Иванко!

Иванко (клати глава и жлъчно се усмихва). Марийо! Оттогава насам аз не съм виждал ни минута спокойствие. Бивал ли съм между веселите си приятели, тая корона се е изпречвала отпреде ми и в най-безгрижните смехове на приятелите си аз съм се чувствувал най-злочестен… Легвал ли съм да спя, татковата ти корона е разгонвала съня от очите ми… Изправвал ли съм се на молитва, бог е бягал от мене.

Мария. О! (Закрива лице с ръце.)

Иванко. Марийо, Марийо! Да знаеш колко иощи съм прекарвал без сън, колко горчиви сълзи съм проливал и — се за тази корона… Аз се мъча, Марийо, много се мъча…

Мария (без да си открие лицето, подзема се). Татко! Татко!

Иванко. Аз тряба да си постигна желанието, Марийо, или да загина. И ти, ако имаш поне капка любов към мене…

Мария (открива лице, гледа на Иванка и чупи ръце). Ето защо си дошел!… Ето защо ти е бил ключът от тайните врата!… Ето защо ми толкова приръчва да не казвам на татка…

Иванко. Страшна е минутата, Марийо, и всичката ми надежда на тебе е сега. Не ще ли помогнеш ти на твоя Иванка?

Мария (отчаяно се дига и сключва ръце). Ох! Това ли е била твоята сърдечна любов към мене? Затуй ла си били сладките ти любовни думи? Татко! Татко! Какво направих аз!… (Удря се по главата.)

Иванко (горчиво се усмихва). Та лошево ли стори? Мене ме гонят, мене ме търсят из цяло Търново и ако да не беше твоята любов, аз сега щях да бъда в ръцете на враговете си.

Мария (стиска се за главата). Моята любов!… Моята любов!…

Иванко. Но ти плачеш и се биеш по главата. Това ли е била твоята любов към мене? Така ли си готова ти да жертвуваш зарад мене мило и драго?

Мария (отчаяно чупи ръце).

Иванко. Добра любов!… (Смее се.)

Мария (изведнъж престава да чупи ръце и гордо се поизправва). Иванко!

Иванко (гледа я мълчешком. После). Така, Марийо. Тряба или цар да стана, или да загина.

Мария (само го гледа).

Иванко. Склони, Марийо, и раздели с мене царуванието — заклевам те в любовта ти към мене!…

Мария (стресва се). О, злочеста аз!… И татко нищо не знае!… (Тръгнува.)

Иванко (улавя я за дрехата). Стой, Марийо! Аз виждам гняв и презрение в твоя поглед. И така, ти нищо не ще направиш зарад мене?

Мария (мъчи се да се издръпне). Иди си, бягай оттука, Иванко.

Иванко (прегражда и път). Аз не дойдох, за да бягам оттука, Марийо. Я погледни! (Хвърга си горната дреха.)

Мария (подръпва се назад силно уплашена). Ти си с оръжие!

Иванко. В палата стражите са мои, всичките велможи са с мене, войската е с мене. Татко ти ще загине, Марийо.

Мария (стреснато сключва на гърди ръце). Моят татко ще загине? Моят мили татко? (Сяда на колена.) Иванко, не убивай татка ми!

Иванко (смутено). Той… Асен не ще загине. Само склони, Марийо, да разделиш с мене царуванието.

Мария. Моля ти се, о, моля ти се, не го затривай! Убий мене, Иванко!

Иванко (стресва се). Чуваш ли? Четвъртата стража. Четвъртата стража, Марийо, разбираш ли ти? (Тръгнува.)

Мария. Не го убивай, Иванко, моля ти се…

Иванко. Склони, Марийо, след минута късно ще бъде. (Тръгнува пак.)

Мария (улавя го за дрехата). Милост! Милост искам от тебе, Иванко…

Иванко (дърпа се). Пусни ме!

Мария. Моля ти се.

Иванко (издърпва се и бежешком отива).

Мария. Ах!… (Пада на очи и пак бързешком става.) Де си? Иванко! (Тича слисана насам-нататък и излиза.)