Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Източник
Словото

Текстът е предоставен от издателство „Кралица Маб“.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Действащи лица

Асен, цар български

Мария, Асенюва дъщеря

Петър, Асенюв брат

Баба Кера, Мариина дойка

Иванко, главен началник на войската

Драгомир, Иванков брат и съветник на Асеня

Симо и Добрин — стари велможи

Милко, млад велможа (храненик на баба Кера)

Отец Иван, Асенюв духовник

Исак, севастократор

Тодорка, Исакова дъщеря

Драгни и Михо — слуги

 

Други велможи, царски телохранители, войскари, народ, стражари, калугери, певец.

 

Действието става в Търново.

Действие първо

Сцена първа

Мариина стая в царските палати.

ЯВЛЕНИЕ I

Мария и Тодорка.

 

Мария и Тодорка седят до един стол, на който има цветя, и вържат китки; настрана кошници с цветя.

 

Мария. Какво е хубаво, Тодорке! Я погледни! (Показва й едно цвете.)

Тодорка. Ами я гледай това! (Показва й и тя цвете и го слага отпредя й.)

Мария (засмяна). Наистина, Тодорке… Чакай ти, хубави китки ще направиме ний, а най-хубава ще направя за чича. Та и той навреме ли дойде я!…

Тодорка. За царюва ден. Какво ли ще бъде хубаво! Аз пръв път ще гледам това тържество. Колко ли хубаво го правят тук! Каква ли е радост, какво ли е веселие?!…

Мария. А! Много хубаво става, Тодорке. Дохождат много селяни и селянки и да видиш какво хубаво са пременени и колко се радват!… Ами велможите, войводите и големците!…

Тодорка. Гледала съм и аз у нас, в Цариград, но не знам де става по-хубаво. Нашите велможи и големци като че не са тъй, както вашите… премяна имат хубава, но…

Мария. На сегашното тържество да видиш ти, Тодорке, нашите велможи и големци… Какви са хубави, Тодорке, какви са юнаци! Хеле Иванко!…

Тодорка. Виждала съм го.

Мария. Той е най-първият наш военачалник. Татко него обича най-много; обича го и чичо Петър.

Тодорка. Иванка… Та кой ли не обича Иванка? (Силна въздишка и начева с внимание да разбърква цветята.)

Мария (стреснато я изглежда). Какво ти е, Тодорке? Я гледай каква си умислена сега… Та и тъй тежко въздъхна…

Тодорка (все разбърква цветята). Ех — няма нищо. (Пак въздъхва.)

Мария. Тодорке, ти криеш нещо от мене! Ти се мъчиш от нещо си, а не ми казваш.

Тодорка (жаловито изглежда Мария). Моята тайна е печална, царкиньо… (Въздиша.)

Мария. Печална? Но досега не съм ли била аз готова да разделям твоите радости и печали? Нима ти…

Тодорка. Аз бих желала с нея да умра…

Мария (гледа със състрадание на Тодорка). Горка Тодорке! По лицето ти се познава, че ти се мъчиш… Пък аз мислех, че тебе ти е добре тук, че ти си забравила…

Тодорка. Не, царкиньо! Не тъжа аз за у дома. Татко е при мене и тъй му е добре тук, а пък ти с добрината си ме утеши и успокои в моята злочестина… ти обърна робството ми на царство. За какво ще тъжа? За мама ли? Но от нея всеки ден получаваме добри известия…

Мария. Но какво ти стана сега, че тъй си се умислила и така силно въздишаш? Я се погледни!…

Тодорка (като че на себе си). О, кешки да не бях го виждала никогаж!… (Силно въздиша.)

Мария. Ти ме плашиш, Тодорке, аз никога не бях те виждала тъй. За кого говориш и що значат тежките и печалните ти въздишки?

Тодорка (свежда глава). Ах, царкиньо! Аз наистина съм злочеста, защото съм безумна. Аз имах злочестината да помисля, че Иванко е влюбен…

Мария (бързешком). В кого?

Тодорка (вдига поглед на Мария и с горчив смях). В мене… (Клати жаловито глава и прекъснато въздиша.)

Мария (стресва се и с безпокойство). В тебе… (Изглежда внимателно Тодорка; с въздишка.) Да, Тодорке, ти си млада, ти си хубавица… (Наклонява се и умислено начева да разбърква цветята.)

Тодорка. Ех, царкиньо… (Клати глава; жаловитно) Но захвърлена в чужда страна, клета робиня, можах ли аз да възпра сърцето си, като виждах добротата на Иванка към мене и към татка? Той беше винаги добър към мене; той предварваше и изпълняваше и най-малките ми прищевки… А ти сама знаеш, царкиньо, че Иванко е личен, юнак и хубавец. С всеки един благосклонен поглед, с всяка една сладка дума той ми поробваше сърцето… (Става.) Царкиньо! Прости горката Тодора, дето не е могла да противостои на тези сладки погледи и думи и е дала воля на сърцето си… Аз не съм ти казвала досега, царкиньо, но аз обичам Иванка от цяла душа и сърце… Горко ми! Той за мене е всичко на този свят…

Мария (стресва се и още повече се наклонява).

Тодорка (продължава все жаловито). Иванко, когото аз намерих весел и безгрижен, начена да ходи дълбоко умислен и нажален; само когато се заприказваше с мене, ставаше някак весел — така ми се струваше мене — и това аз го вземах за знак на негова дълбока към мене любов. (Въздиша силно.) Злочеста аз! Аз забравях, че Иванко не може да залиби една робиня, че той е твърде високо от една захвърлена в чужбина и злочеста мома… Той либи друга, царкиньо, друга!… (Затуля лице с ръце и заплаква.)

Мария (става и се приближава до Тодорка; смутено). Тодорке! Какво правиш ти?

Тодорка (без да открие лице). Мъчно ми е, царкиньо, много ми е мъчно…

Мария (открива й лицето). Но успокой се, Тодорке. Отде знаеш ти, че Иванко либи друга, а не тебе? Ти си млада, ти си хубавица…

Тодорка (гледа благодарно на Мария). Колко си добра, царкиньо! Ти искаш да ме утешиш и успокоиш, но (въздиша) сърце ми ми казва, че Иванко не може да обича и не обича една робиня, че той…

Мария. Остави се от тез мисли, Тодорке, сърце ти може да те лъже… Може Иванко… Успокой се… (Сяда умислена.)

Тодорка (с въздъхване). Дай, боже! Но не, царкиньо, не! Аз знам хубаво, че Иванко не ме либи, че той… Но какво правя аз? Прости ме, царкиньо, аз със своите глупавини и на тебе докарах мисъл и жалост… Ох-ох! (Сяда.)

Мария (дълбоко умислена и като че отговаря на себе си). Затова ти тъй често биваш умислена…

Тодорка (гледа на Мария и сдържано се поусмихва)

ЯВЛЕНИЕ II

Прежните и Баба Кера.

 

Баба Кера (влиза и още от вратата се залава да разтребва и да си хортува). Я гледай, я гледай…

Тодорка (начева да отбирва цветя).

Баба Кера. Дето да погледнеш, се цветя…

Мария (малко стреснато подига глава). Ти ли си, бабо? Какво има?

Баба Кера (поема отдолу едно цвете, изправва се и охка). Няма нищо, пиленце.

Мария. Ами чича вижда ли?

Баба Кера. Виждах ами… Сла’а, боже! Защо ли ги разпилявате тъй?… (Свежда се настрана и земва цвете.)

Мария. Де беше той?

Баба Кера. Отиваше при татка ти, пиле.

Мария. Не пита ли за мене?

Баба Кера. Та аз за то дойдох я… Рече и ти да отидеш там… (Пак се свежда и земва цвете отдолу. Изправа се.) Ох!… Я гледай колко са (показва си престилката), току ги разпиляавате…

Тодорка (става). Ето и китките, царкиньо, станаха. (Показва на китките.)

Мария. Къде, Тодорке?

Тодорка (усмихнато). Заседях се, царкиньо, а пък татко трябва да се безпокои вече… Ти го знаеш я какъв е той…

Баба Кера (показва пак престилката си). Какво да ги правя?

Тодорка. Хвърли ги, бабо, те не са хубави.

Мария. Само, Тодорке, пак скоро да дойдеш, че имаме още много работа за празника. И чувай, не мисли толкова…

Тодорка (усмихва се и с въздишка). Ще гледам, царкиньо. Остани си със здраве. (Тъгнува.)

Мария. Със здраве, Тодорке! Много здраве и на татка си, чу ли?

Тодорка (покланя се засмяна и си отива).

ЯВЛЕНИЕ III

Прежните без Тодорка.

 

Мария (стои до масата умислена).

Баба Кера (гледа с недоволство към дето изминаТодорка). Да ги хвърля! Не са хубави… (Сърдито изсипва цветята от престилката си в една от кошниците.)

Мария. Ти като че си сърдита на Тодорка, бабо?

Баба Кера. Защо да й съм сърдита, пиле мое? Не й съм сърдита, но… знам ли аз? Н’ам как ми се показва тя…

Мария. Ти се мъмриш за нея, бабо; какво ти е сторила тя?

Баба Кера. Сла’а, боже, царичке!… Какво ще мъмря, пиле, няма какво да мъмря! Тя с татка си току ходи у Иванкови!…

Мария (стреснато). У Иванкови ли…

Баба Кера. Не знам, пиле, не знам… Стоянка казва. Ох, не знам, не ги хващат твърде очите ми…

Мария (безпокойно). Че какво ти казва Стоянка?

Баба Кера. Ех, царичке. Стоянка е добра жена… знам ли аз? И Иванко от няколко време насам съвсем друг е станал… Мисли много, не спи по цели нощи, плаче…

Мария (още с по-голямо безпокойство). И плаче, казваш?

Баба Кера. Че знам ли го за какво, пиле мое; Стоянка казва.

Мария. Иди си сега, бабо, аз ще те повикам, когато ми дотрябаш.

Баба Кера. (гледа я смаяно; посвивва рамена). Горката! Какво ли и е? Никога не съм я виждала така. (Отива си умислена.)

ЯВЛЕНИЕ IV

Мария сама.

 

Мария (ходи умислено, поспирва се и пак ходи). Тя го обича от цяла душа и сърце… той за нея е всичко на този свят… тя току ходи у него, а той по цели нощи не спи, мисли, плаче… (Поспирва се и мисли; стресва се.) Тодорка? (Пристъпва.) Да, Тодорка е млада, Тодорка е хубавица!… Ами… (спира се) ами какво ще стане тогава с мене? (Въздиша и сключва ръце.) И защо ми е тогава това, че съм царкиня, че съм царска дъщеря? По-добре да не живея тогава на този свят!… По-добре жива да ме заровят в студената земля!… (Ходи, поспирва се и мисли.) Иванко! Иванко! Колко те обичам аз! Колко ми си мил и драг!… Но ти ще ме обикнеш ли поне наполвина толкоз, колкото аз тебе? Кой ще ми каже това? Кой ще ме увери и успокои? (Ходи.) Тодорка… Тодорка още повече ми усили страха… (Спира се и мисли.) Тя е хубавица… Тя наистина е хубавица… Но никой, Иванко, никой не би те обичал тъй много, тъй силно, както те обичам аз. Аз би жертвувала зарад тебе всичко; аз би дала живота си и би те направила най-честит на света… (Мисли.) Тодорка ли? Но той не я либи; тя сама каза, че той либи друга… (Въздиша и клати глава.) Иванко, Иванко!… (Тръгнува да си отива.)

ЯВЛЕНИЕ V

Мария и Баба Кера.

 

Баба Кера (влиза и носи в една кокалена паничка вода). Знам ли аз? Знам ли?…

Мария (насреща й). Какво е, бабо?

Баба Кера. Ами че знам ли, пиле? Донесох ти малко водица от онази. (Подава й паничката.) Понакваси си малко челцето… Знам ли аз? Виждам, че не ти е хубаво, пиле мое.

Мария (усмихва се). Добре, бабо, добре. Турни го там, че като дода. Сега отивам при татка, нали ме чака там чичо? Ти тури това там, че после, когато си дода. (Отива.)

Баба Кера (гледа подиря и и съмнително клати глава). Горкото! Какво ли му е? (Отива към стола.) Ох, млади са, сами не знаят какво им е… Мирно дете, обичливо дете, какво му е от няколко време насам — не знам. Господ да му дава всичко хубаво. (Слага паничката на стола и начева да прибира цветята.) Младини я, това гледат, на това им е умът… (Помирисва ту една ту, друга китка.) Какво хубаво миришат… Не знам, да не е тази гъркиня — сякаш че ще ми е полеко. Откакто са дошли тука, сякаш че всичко върви наопаки. Горката царичка! Какво ли и е? (Разтребва и си бърбори.)

ЯВЛЕНИЕ VI

Баба Кера и Милко.

 

Милко (влиза без да види баба Кера). Тя мина и пак ми се усмихна, пак ми продума… Каква божествена усмивка! Какъв сладък, небесен глас!… Но, боже мой! Дали от захвърлено сиромашко дете аз се приех в царските палати, достигнах големи почести само и само за да страдая? Дали затова ме направиха неин пазител, неин слуга само и само да я виждам всеки ден, всеки ден да чувам сладкия й говор и да нямам нито най-малката надежда?… Аз се разтрепервам като лист… аз чувствувам себе си способен да извърша най-трудните, най-славните и най-благите подвизи, или пък най-страшните дела… Царкиньо, царкиньо! Какъв жребий ми готвиш ти? (Със силно въздишане сяда на стола и дълбоко се замислюва.)

Баба Кера (поразтребва и тръгва да си отива). Ох-ох, младини!… (Вижда Милка и уплашено се спира.) Да те знае господ, уплаши ме! Та и що щеш тука?

Милко (дига глава, става и се огледва). Наистина що ща аз тука? Ето отговор на мене, на моето пламенно чувство, на моите дързостни мисли и желания… Кой съм аз? Едно подхвърлено дете, без род и роднини от улицата и отхранено от жалост и състрадание. Нали е така, милозлива бабо?

Баба Кера (с безпокойство). Господ да те пази, синко! Какво ти е?

Милко. Ти знаеш, бабо. Аз нямам майка, нямам никого освен тебе и ти знаеш болката на сърцето ми.

Баба Кера. Пак това ли, Милко? Горко ти, синко! Изхвърли ти това от главата си…

Милко. Да бъда неин телохранител, да я виждам всеки ден, всеки ден да чувам нейния сладък глас, да виждам нейния ангелски поглед, който ми пробива сърцето и ме разтреперва като лист, да виждам нейната небесна усмивка — и ти, бабо, искаш да я оставя, да я забравя!… Че може ли това?

Баба Кера. Но помисли, синко, за тебе ли е тя? Има от тебе по-големи, а че пак не смеят и да помислят за царкинята. Ами ти?

Милко. По-големи! По-знатни велможи! Ех, бабо! Само да ми рече царкинята — и аз ще надмина всичките велможи и големци… Аз ще направя всичкият свят да склони с покорност глава пред Асеня и смирено да му изпълнява заповедите…

Баба Кера (кръсти го). Прекръсти се, синко, ти си болнав…

Милко (горчиво се засмива). Болнав! Наистина, бабо, аз съм болнав и много болнав… Горко ми! Болнав! (Смее се и си отива.)

Баба Кера. Боже! Боже! Изумило се момчето. (Отива подиря му.)