Бил Брайсън
Записки от един малък остров (3)

Втора глава

Боже мой, не е ли огромен Лондон? Началото му е на около двайсет минути разстояние от Дувър, а оттам се шири до безкрай, миля след миля безкрайни сиви квартали с лъкатушещи редове от еднотипни къщи и измазани с хоросан къщи близнаци. От влака всички те изглеждат еднакви, сякаш са излети по калъп от една от онези машини, в които се правят наденички, само че много по-голяма. Винаги съм се питал как милионите им обитатели успяват всяка вечер да открият пътя към собствената си кутийка в такъв сложен лабиринт без никакви отличителни знаци.

Аз със сигурност не бих се справил. За мен Лондон си остава изпълнен с необятна и въодушевяваща тайнственост. Живях и работих тук в продължение на осем години, гледах лондонските новини по телевизията, скитах се с часове из улиците на града, за да отида на поредица от сватби и празненства по случай пенсионирането на колеги или пък, за да се впусна в лекомислено търсене на изгодни сделки из най-отдалечените складове за автомобилни части. Но и до днес откривам, че съществуват огромни зони, в които не само не съм бил, но за които дори не съм и чувал. Постоянно ме изумява фактът, че докато чета „Ивнинг Стандард“ или разговарям с някой познат, мога да попадна на забележка относно район, който е убягвал от моето внимание в продължение на двайсет и една години.

— Съвсем скоро си купихме едно местенце в „Квартал педерастки“, близо до „Волфрамовата пустош“ — ще отбележи някой, а аз ще си помисля: „Та аз дори не съм чувал за това място. Нима е възможно?“

В раницата си бях напъхал пътеводител „Лондон от А до Я“ и го открих докато неуспешно търсех половин шоколадче „Марс“, което със сигурност трябваше да е там. Измъкнах го и лениво разгърнах гъсто изписаните страници, както винаги смаян и въодушевен от множеството имена на райони, селца, а понякога и малки градчета, погълнати от Лондон, с които беше осеян: имена, които бих могъл да се закълна, че не бяха там, когато го разглеждах за последен път — Хълм Калпав, село Мочурливо, Омаен поток, Кладенчов кръст, Трънливи възвишения, Хълм Превъзходен, Пустош празна, Маякова степ, Хубава зелена, Долина на здравето. Но важното е, че следващия път, когато го прегледам, ще е пълен с нови, различни имена. За мен това е толкова неразбираемо, колкото тайната на строежа на египетските пирамиди или неувяхващия за някои чар на Ноел Едмъндс^[1].

Възхитен съм от пътеводителя „От А до Я“ и от начина, по който съвестно определя и установява местонахождението на всички полета за крикет, канализационни повреди, отдавна забравени гробища и лъкатушещи алеи в предградията, но най-вече от това как създателите му са успели да наблъскат най-гъсто обозначените райони на възможно най-малките и незабележими места. Прелистих до индекса и поради липса на друга работа се зачетох. Изчислих, че в Лондон има 45 687 имена на улици, включително 21 улици Глостър (както и измамна плитчина от полукръгли алеи, площади, булеварди и пасажи Глостър), 32 улици Мейфийлд, 35 Кевъндиш, 66 Орчард, 74 Виктория, 111 Стейшън Роуд или тям подобни, 159 Чърч, 25 улици Авеню, 35 булеварда Авеню и други, многократно срещащи се имена без номера. За мое учудване се оказа, че има твърде малко места, които наистина звучат интересно. Има няколко улици, чиито имена звучат като медицински оплаквания (булевард Глицейна^[2], алея Шингълс^[3], булевард Бърнфут^[4]), други, които приличат на лечебна схема (улица Терапия и улица Пендула), а също така и няколко с имена, които незнайно защо предизвикват неприятни усещания (алея Студен повей, улица Униние, алея Мизерия, булевард Опасен). Има и други места, чиито названия са направо смешни (площад Студен душ, Лъчиста поляна, Шунков пасаж, Кактусова разходка, алея Смахната, Задниците), но едва ли има нещо, което наистина би приковало вниманието ви. Някога четох, че по времето на Елизабет I някъде в Ситито е имало улица Пипнипутка, но явно тя вече не съществува. Прекарах половин час, развличайки се по този начин, доволен, че навлизам в една заслепяваща със своята непознаваемост и обърканост столица, а като допълнителна награда, когато прибрах пътеводителя в раницата, открих половинката „Марс“, горният край, на която беше покрит с мухъл. Кой знае защо това не подобри значително вкуса й, но поне изглеждаше по-обемиста.

Тълпата на железопътна гара „Виктория“ беше в обичайния си пълен състав — изгубени туристи, спотайващи се агенти за конни състезания и припаднали пияници. Не си спомням последния път, когато видях на гарата някой, който да изглежда така, сякаш наистина възнамерява да хване влака. На излизане точно трима души ме попитаха дали имам излишни пари. Отговорът ми бе: „Не, но благодаря, че попитахте“. Такова нещо не би се случило преди двайсет години. Тогава просяците бяха не само нещо ново, но и винаги споделяха по някоя сърцераздирателна история от сорта на това, че спешно се нуждаят от две лири, за да стигнат до Мейдстоун и да дарят костен мозък на малката си сестричка или нещо подобно. Сега направо молят за пари, което е по-бързо, но далеч не толкова интересно.

Взех такси до хотел „Хазлит'… с“ на улица „Фрит“. Допада ми, тъй като умишлено е забутан в по-неизвестни улички и дори няма надпис отпред, което ви поставя в позиция на надмощие по отношение на таксиметраджиите. Нека споделя още отсега, че шофьорите на таксита в Лондон несъмнено са най-добрите в света. Те заслужават вашето доверие, сигурни са, като цяло приятелски настроени и винаги любезни. Поддържат колите си в безупречен вид и отвън, и отвътре, и ще си създадат всякакви главоболия само и само, за да ви закарат директно пред входа на мястото, където желаете да отидете. Те притежават само две странни черти. Едната е, че не могат да карат в права линия повече от двеста фута^[5]. Никога не съм бил в състояние да ги разбера, но на всеки двеста фута, независимо от това къде се намирате и какви са условията на пътя, в главата им издрънква малка камбанка и те рязко свиват в някоя странична уличка. А когато стигнете до хотела, гарата или накъдето и да сте тръгнали, винаги обикалят цялото място поне веднъж, сякаш за да можете да го разгледате от всички страни, преди да слезете.

Другата им отличителна черта, а също и причината, поради която обичам да отсядам в „Хазлит'… с“, е, че те за нищо на света не биха си признали, че не знаят къде се намира нещо, което би трябвало да им е известно — като хотел например. По-скоро ще поверят младите си дъщери на Алън Кларк^[6] за един уикенд, отколкото да признаят дори и частично невежество в Познанието, което аз намирам за доста мило. Вместо това те подпитват. Карат известно време, след това поглеждат към вас в задното огледало и изричат почти небрежно:

— „Хазлит'… с“ — онзи на Кързън Срийт, нали, пич? Срещу „Синият лъв“? — Но в мига, в който забележат, че по лицето ви заиграва престорено скромна усмивка, набързо добавят: — Не, чакайте за секунда, аз си мисля за „Хейзълбъри“. Да, „Хейзълбъри“, а вие търсите „Хазлит'… с“, нали? — След което известно време карат безцелно. — От тази страна на Шепърдс Буш, нали? — и започват да изказват случайни предположения.

Когато му кажете, че хотелът е на улица „Фрит“, той отговаря:

— Да, точно така. Разбира се, че е там. Знам го — модерна, остъклена сграда.

— Всъщност е тухлена сграда от осемнайсети век.

— Разбира се. Знам я. — И моментално прави обратен завой, принуждавайки някой преминаващ колоездач да се забие в уличния стълб (това обаче е в реда на нещата, тъй като колоездачът носи наколенки и една от онези готини обтекаеми каски, които просто ви предизвикват да го бутнете). — Да, объркахте ме с „Хейзълбъри“ — добавя водачът, подсмихвайки се така, сякаш сте извадили страхотен късмет, че е поправил грешката ви, след което рязко се спуска по тясна странична уличка, наречена алея Гноясала рана или пасаж Сфинктер, която, както толкова много неща в Лондон, не сте забелязали преди.

„Хазлит'… с“ е приятен хотел, но това, което ми харесва най-много, е, че не прилича на хотел. Съществува от години, персоналът е приветлив (необичайно за хотел в голям град), но все пак успява до известна степен да създаде впечатлението, че не работи там от дълго време. Кажете им, че имате резервация и искате да се регистрирате — на лицата им ще се изпише паника и те смутено ще започнат да търсят из чекмеджетата регистрационните карти и ключовете от стаята. Наистина е очарователно. А чудесните момичета, които почистват стаите (нека да отбележа, че те са винаги безупречно чисти и извънредно удобни) рядко владеят английски до съвършенство, тъй че когато ги помолите за калъп сапун или нещо друго, забелязвате, че те внимателно следят движението на устните ви, след което, както става обикновено, се завръщат с поглед, изпълнен с надежда, влачейки саксия, скрин или нещо друго, което очевидно не е сапун. Мястото е чудесно. Не бих отседнал никъде другаде.

Нарича се „Хазлит'… с“, защото е бил домът на есеиста^[7] и всички спални са кръстени на негови приятели или на жените, които е чукал в тях, или нещо подобно. Признавам, че информацията за него, която се съдържа в банките на паметта ми, е малко схематична. Тя гласи:

Хазлит (правопис?), Уилям (?). Английски (може би шотландски?) писател. Живял: преди 1900. Най-известна творба: не знам. Духовити забележки, епиграми, афоризми: не знам. Друга полезна информация: къщата му в момента е хотел.

Както винаги взех твърдото решение да запълня тази празнина в познанията си и както винаги моментално забравих за него. Вместо това оставих раницата си на леглото, извадих малък бележник и химикалка и се впуснах из улиците, изпълнен с изследователски дух и младежки ентусиазъм.

За мен Лондон е наистина завладяващ град. Колкото ида не желая да се съглася с досадния стар глупак Самюъл Джонсън^[8] и независимо от глупостта на неговата забележка, че когато човек се измори от Лондон, той се е изморил от живота (наблюдение, чиято нелепост е надмината само от едно друго прочуто изказване: „Нека усмивката ви служи за чадър“), в случая не мога да споря. След седем години в провинцията, на място, където трупът на една крава би привлякъл цяла тълпа, Лондон може да бъде ослепителен.

Така и не мога да проумея защо лондончани не разбират, че живеят в най-прекрасния град на света. Ако питате мен, Лондон е далеч по-красив и интересен от Париж и по-оживен от почти всеки друг град, с изключение на Ню Йорк, но дори и Ню Йорк не може да се сравни с него в някои важни отношения. Лондон притежава повече исторически традиции, по-хубави паркове, по-оживена и разнообразна преса, по-добри театри, по-многобройни оркестри и музеи, по-зелени площади, по-безопасни улици и по-учтиви жители от всеки друг голям град по света.

Освен това Лондон се отличава с много повече приятни детайли — бихте могли да ги наречете второстепенни любезности, — отколкото всеки друг град, който познавам: приятни за гледане червени пощенски кутии, шофьори, които наистина спират на пешеходните пътеки, прелестни уединени църкви с очарователни имена като „Свети Андрю край гардероба“ и „Свети Джайлс на градската врата за осакатени“, закътани и изпълнени с покой местенца като Линкълнс Ин и Ред Лайън Скуеър, интересни статуи, изобразяващи неизвестни викторианци в тоги, кръчми, типичните черни таксита, автобуси на два етажа, отзивчиви полицаи, табелки с вежливи надписи, хора, които се спират, за да ви помогнат, когато паднете или изпуснете покупките си и пейки навсякъде. В кой друг град в света биха поставили табелки в синьо по домовете, за да ви обърнат внимание на това коя известна личност е живяла някога там или пък биха ви предупредили да се огледате вляво или вдясно, когато пресичате улицата? Ще ви отговоря: в никой.

Ако премахнете летище „Хийтроу“, времето и всички сгради, до които са се докоснали костеливите пръсти на Ричард Зайферт^[9], градът би бил почти идеален. А да, докато говорим за това, може също така да забраните на персонала в Бритиш Мюзиъм да вдига шум с колите си в предния двор и вместо това да го превърнете в градина, също така да махнете ужасните бариери срещу тълпите пред Бъкингамския дворец, защото изглеждат толкова несръчно разхвърляни и евтини, че въобще не подхождат на достойнството на Нейно клето Величество, която е обсадена вътре. И, разбира се, върнете Музея по естествена история в първоначалното му състояние — такъв, какъвто беше преди да започнат да си играят с него (в частност, трябва да бъде възстановена експозицията от насекоми, открити в продукти за домашно ползване през петдесетте години), премахнете незабавно входната такса за всички музеи и накарайте лорд Палъмбо^[10] да издигне отново сградата на старата бижутерска фирма „Мапин и Уеб“, възобновете веригата „Лайънс Корнър Хауз“, но нека този път там се сервира храна, която се харесва на клиентите, а може да върнете и някой друг Кардомах^[11] заради добрите стари времена, но най-вече накарайте членовете на управителния съвет на Бритиш Телеком лично да издирят абсолютно всички червени телефонни будки, които са разпродали, за да бъдат използвани като кабинки за душове и градински беседки из далечни краища на земното кълбо, принудете ги да ги поставят на предишните им места и след това ги уволнете — не, убийте ги. Само тогава Лондон ще бъде отново възхитителен.

За първи път от години ми се случваше да съм в Лондон, без да имам някаква особена работа и изпитах леко вълнение при мисълта, че съм зад граница и свободен сред този огромен, пулсиращ организъм. Шлях се из Сохо и Лестър Скуеър, прекарах известно време в книжарниците на Чаринг Крос Роуд, преподреждайки книгите по мой вкус, разходих се безцелно през Блумсбъри и най-накрая минах по Грей Инс Роуд, докато стигнах до старата сграда на вестник „Таймс“, която сега беше заета от компания, за която даже не бях чувал. Обзе ме носталгия, която може да бъде разбрана само от тези, които си спомнят годините на горещ метал и шумни наборни цехове, както и радостта от една много висока заплата за двайсет и петчасова работна седмица.

Когато започнах в „Таймс“ през 1981, точно след прочутото едногодишно закриване на вестника, наемането на излишна работна ръка и слабите резултати бяха, меко казано, удивителни. В редакцията за фирмени новини, където работех като заместник-редактор, екипът се събираше към два и половина, прекарвайки по-голяма част от следобеда в четене на вечерните вестници и пиене на чай, докато чакахме репортерите да преодолеят ежедневното предизвикателство да намерят бюрата си след тричасов обяд, включващ солидно количество бутилки от доброто старо „Шатоньоф дю Папе“, да пресметнат разходите си, да приключат шепнешком телефонните разговори с брокерите си относно сведенията за конните надбягвания, дочути по време на десерта, и накрая да извадят ръкописи от по една страница, преди да се оттеглят, изгарящи от жажда, в „Синият лъв“ отсреща. В пет и половина се отдавахме на кратки и леки редакции за около час, след което намятахме палтата и си отивахме вкъщи. По един много приятен начин това съвсем не ни приличаше на работа. В края на първия месец един от колегите ми показа как да впиша въображаеми разходи в графа разноски на счетоводния баланс и след това да се кача на третия етаж, където пред едно малко прозорче те ми бяха осребрени на стойност около сто лири — буквално повече пари, отколкото някога бях държал в ръка. Имахме шест седмици платен отпуск, три седмици отпуск по бащинство и бяхме свободни за цял месец веднъж на всеки четири години. Какъв чудесен свят представляваше навремето „Флийт Стрийт“^[12] и колко се вълнувах да съм част от него.

Уви, нищо хубаво не трае вечно. Няколко месеца по-късно Рупърт Мърдок купи „Таймс“ и само за няколко дни сградата се изпълни с тайнствени, почернели от слънцето австралийци с бели ризи с къси ръкави, които се спотайваха със закламерени бележници, сякаш премерваха хората за ковчег. Пусна се слух, който подозирам, може да се окаже верен, че един от тези служители влязъл в някаква стая на четвъртия етаж, пълна с хора, които от години не били вършили нищо и когато не могли да обяснят убедително с какво се занимават, той ги уволнил на място, с изключение на един късметлия, който междувременно бил отскочил до игралния дом. Когато се върнал, се оказал в празна стая, където и прекарал следващите две години, чудейки се от време на време какво е станало с неговите колеги.

В нашия отдел кампанията за постигане на по-висока ефективност не премина така травматично. Редакцията, в която работех, бе отнесена към по-голямата „Бизнес новини“, което означаваше, че трябва да работя нощем и в часове, които повече от преди наподобяваха нормален осемчасов работен ден, а и разходите ни бяха строго орязани. Но най-лошото бе, че бях принуден да контактувам редовно с Винс от телеграфното помещение.

Винс бе пословичен. Съвсем лесно би могъл да спечели отличието „Най-ужасяващ човек на земята“, ако въобще беше човек. Не знаех какво точно е Винс; знаех само, че пред мен се извисяваше същество с височина пет фута и шест инча, което беше жилаво олицетворение на злобата, облечено с мърлява тениска. Надеждни източници твърдяха, че не се е родил, а е излязъл от корема на майка си, напълно оформен, и директно е препуснал към клоаката. Една от неговите малобройни, прости и общо казано пренебрегвани задачи, бе да ни носи вечер репортажа от Уол Стрийт. Всяка вечер ми се налагаше да ходя и да се опитвам да го измъкна от него. Обикновено можеше да бъде открит в жужащата телеграфна стая, в която цареше необезпокояван от никого хаос, полегнал на кожено кресло, освободено от задълженията си в офиса на ръководен кадър на горния етаж. Кървавочервените му Док Мартен^[13] бяха захвърлени на бюрото пред него до — а понякога и в — голяма отворена кутия пица.

Всяка вечер почуквах колебливо на отворената врата и любезно запитвах дали е виждал репортажа от Уол Стрийт, отбелязвайки, че часът е единайсет и петнайсет, а би трябвало да го получим в десет и половина. Дали би могъл да го потърси из купищата ненаблюдавана от никога хартия, излизаща от толкова много машини?

— Не знам дали си забелязал — отбелязваше Винс, — ама аз ям пица.

Всички имаха различен подход към Винс. Някои се опитваха да го заплашат. Други пробваха да го подкупят. Трети да му станат приятели. Аз молех.

— Моля те, Винс, не можеш ли просто да го намериш, моля те. Няма да ти отнеме и секунда, а така ще улесни живота ми.

— Разкарай се.

— Моля те, Винс, имам жена и семейство, а ме заплашват, че ще ме уволнят, защото репортажът от Уол Стрийт винаги закъснява.

— Разкарай се.

— Е, добре, защо тогава само не ми кажеш къде е и аз сам ще го взема.

— Не може да пипаш нищо тук, знаеш го.

Телеграфното помещение беше във властта на профсъюз с тайнственото наименование НАТСОПА. Един от начините, по който НАТСОПА държеше в желязна хватка долните ешелони от работещите във вестникарската индустрия, бе като строго пазеше всички технологични тайни, като например как се къса хартия от машините. Спомних си, че Винс бе изкарал шестседмичен курс в Ийстбърн и това го бе изтощило. На журналистите вече не бе позволено дори да прекрачат прага.

В края на краищата, когато настойчивите ми молби се сведяха до безпомощно блеене, Винс въздъхваше тежко, набутваше дебел резен пица в устата си и идваше до вратата. Завираше лицето си в моето за цяла половин минута. Това винаги бе най-обезкуражаващият момент. Дъхът му беше първобитен. Очите му, подобни на очите на плъх, проблясваха.

— Ти наистина ме нервираш — изръмжаваше той, опръсквайки лицето ми с парченца пица, след което или ми даваше репортажа от Уол Стрийт, или се оттегляше на бюрото си в мрачно настроение. Никога не знаех кое от двете ще последва.

Веднъж след една особено тежка вечер, докладвах за неподчинението на Винс на Дейвид Хопкинсън, нощният редактор, който също можеше да изглежда застрашително, когато пожелаеше. Редакторът отиде да уреди нещата и действително влезе в телеграфната стая, показвайки впечатляващо пренебрежение към демаркационните правила. Когато се появи отново след няколко минути, с пламнало лице и изтривайки парченца пица от брадичката си, изглеждаше като напълно различен човек. Тихо ме уведоми, че Винс ще донесе репортажа от Уол Стрийт след малко, но че вероятно ще е по-добре да не го безпокоим отново, поне не в скоро време. В края на краищата открих, че е най-лесно да взема котировките, на които е затворила борсата, от първото издание на „Файненшъл Таймс“.

Да се каже, че „Флийт Стрийт“ в началото на осемдесетте години бе извън контрол, само би загатнало за истинското състояние на нещата. Националната полиграфическа асоциация — профсъюзът на печатарите — определяше от колко хора се нуждае всеки вестник (стотици) и колко други трябва да бъдат съкратени (нула) и пращаше съответните сметки на ръководния екип. Ръководството нямаше право да наема и да уволнява собствените си печатари, а в по-голяма част от случаите дори не знаеше колко души работят за него. Пред мен е едно водещо заглавие на вестник от декември 1985, което гласи: Финансови ревизори откриват триста работници в повече в „Телеграф“. Тоест, вестник „Телеграф“ е плащал на триста души, които всъщност не са работели там. На печатарите се плащаше на парче по толкова сложна система, че във всеки наборен цех на „Флийт Стрийт“ имаше ценови справочник с размерите на телефонен указател. Освен солидни заплати, печатарите получаваха специални премии, понякога изчислени до осмия десетичен знак от пенито — за работа с различен шрифт, за набиране на редактирани броеве, за набиране на думи на чужд език, за белите полета в края на редовете. Ако работата се извършваше на друго място, примерно ако някоя рекламна притурка се печаташе извън сградата, на тях им се плащаше за това, че не я вършат те. В края на седмицата висш служител от Националната полиграфическа асоциация изчисляваше всички тези екстри, добавяше нещо в лесната за манипулиране категория „допълнително причинени затруднения“ и предаваше сметката на ръководството. Като резултат доходите на много старши печатари, чиито способности не надминаваха тези на някой чирак от печатниците в крайните квартали, попадаха в категорията на най-високите като приходи два процента от британското общество. Това беше лудост.

Е, не е необходимо да ви разказвам как приключи всичко. На 24 януари 1986 „Таймс“ внезапно уволни пет хиляди двеста и петдесет от членовете на най-непреклонните профсъюзи или счете, че те сами са се освободили от работа. Същата вечер редакционният екип бе привикан в залата за съвещания на горния етаж и Чарли Уилсън, редактор на вестника, се покачи на едно бюро и обяви настъпилите промени. Уилсън беше страховит шотландец и изцяло човек на Мърдок. Каза ни:

— Пращаме ви в Уопинг, мекушави английски женки, и ако работите много, ама много сериозно и не ми се качвате по циците може и да не ви отрежа кюлотите и да ги сложа в Коледния си пудинг. Имате ли някакъв проблем с това? — или нещо от този род.

Докато четиристотин журналисти излизаха един през друг от стаята, бръщолевейки несвързано и се опитваха да осъзнаят, че им предстои най-голямата драма в техния професионален живот, аз останах сам, радвайки се на една-единствена щастлива мисъл: никога повече няма да ми се наложи да работя с Винс.