Бил Брайсън
Записки от един малък остров (23)

Двайсет и втора глава

Блекпул — и не ме интересува колко пъти вече сте чули това, но този факт е просто поразителен — привлича повече туристи годишно от Гърция и има повече легла за летуващи от Португалия. Там се консумира повече чипс на глава от населението, отколкото където и да било по света. (Всеки ден в Блекпул изяждат четирийсет акра картофи.) Градът има и най-високата концентрация на увеселителни влакчета в цяла Европа. В него се намира и втората най-популярна туристическа дестинация на континента, четиридесет и два акровия „Плаж на удоволствието“, където цифрата от шест и половина милиона посетители годишно е надмината само от броя на посетителите във Ватикана. В Блекпул се провеждат и най-прочутите илюминации. А в петък и събота вечер градът разполага с повече обществени тоалетни, откъдето и да било във Великобритания; на други места им викат входове.

Каквото и да е мнението ви за този град, той се справя много добре с това, с което се занимава — или ако не много добре, то поне напълно успешно. Докато през последните двайсет години броят на британците, които отиват на почивка на море е спаднал с една пета, броят на посетителите в Блекпул се е увеличил със седем процента, а приходите от туристическата индустрия възлизат на 250 милиона лири годишно, едно немалко постижение, ако се вземат предвид британския климат и факта, че Блекпул е един грозен, мръсен, отдалечен град, че морето край него е тоалетна на открито, а всичките му туристически атракции са мизерни, провинциални и ужасни.

В града ме интересуваха илюминациите. Бях чел и чувал за тях толкова много, че имах искреното и силно желание да ги видя. Така че след като си осигурих стая в скромен пансион, разположен на една от задните улички, се насочих към крайбрежния квартал в състояние на нетърпеливо очакване. Е, всичко, което мога да заявя, е, че ако илюминациите в Блекпул не са великолепни, те са просто никакви, а те не бяха великолепни. Естествено, винаги има опасност човек да се разочарова, когато най-сетне стане свидетел на нещо, което е очаквал да види от доста време, но ако говорим за истински разочарования, е трудно светлинното шоу в Блекпул да бъде надминато в това отношение. Мислех си, че лазери ще кръстосват небето, че облаците ще бъдат озарени от свръхбързи светлинни лъчи и други подобни чудесии, от които ви спира дъхът. Вместо това имаше само една тътнеща процесия от стари трамваи, украсени като ракети, коледни бомбички и оскъдни декорации по уличните стълбове в продължение на няколко мили. Предполагам, че ако никога не сте виждали електричество в действие, подобно представление би ви се сторило смайващо, но не съм убеден дори и в това. Просто изглеждаше като евтина и незадоволителна безвкусица в голям мащаб — както и самият Блекпул.

Това, което бе не по-малко потресаващо от оскъдността на илюминациите, бяха тълпите хора, които се бяха насъбрали, за да видят спектакъла. Уличното движение по протежение на брега бе непроходимо, а до прозорците на всички пълзящи по шосето коли бяха долепени лица с детински изражения, докато просторният крайбрежен булевард бе претъпкан с маса хора, които се размотаваха щастливо. На всеки няколко метра улични продавачи предлагаха светещи огърлици и гривни и други подобни нетрайни залъгалки и търговията с тях преуспяваше. Веднъж бях прочел някъде, че половината от посетителите на Блекпул са били там поне десет пъти. Само един Господ знае какво намират в това място. Вървях около миля по протежение на крайбрежния булевард и не можах да разбера защо хората са привлечени от този град, а аз, както вече сте разбрали, си падам по безвкусиците. Може би бях просто изморен след дългото пътуване от Портмадог, но не можах да почувствам никакъв ентусиазъм. Пошлях се из ярко осветените галерии и надникнах в бинго залите, но празничното настроение, което сякаш бе обхванало всички, не можа да ме зарази. В края на краищата, чувствайки се много изморен и чужд на всичко, което ме заобикаляше, се оттеглих в един рибен ресторант в една странична уличка, където изядох порция треска, пържени картофи и грах и където ме изгледаха, сякаш бях някаква кокона от южната част на страната, когато ги помолих за сос тартар, а след това отново си легнах рано.

На сутринта се събудих рано, за да дам на Блекпул още една възможност. Хареса ми много повече през деня. По крайбрежния булевард имаше красиви орнаменти от чугун и пищни постройки с куполи, в които се продаваха твърди захарни бонбони, халва и други подобни лепкави неща, които ми бяха убягнали в тъмнината предната вечер, а плажът беше огромен, безлюден и много приятен. Плажът на Блекпул е дълъг седем мили и любопитното е, че официално той не съществува. Не си измислям. Когато през 1980 Европейският съюз издава директива за минимални стандарти на замърсяване на крайбрежните води, се оказва, че почти нито един английски град не влиза в установените норми. Повечето от по-големите градове направо изхвърчат по скалата на лайнометъра или както и да се нарича апаратът, с който измерват тези показатели. Това очевидно представлявало проблем за правителството, което не желаело да пръска пари за подобряване качеството на британските плажове, при положение че имало напълно приемливи плажове за богатите в Мустик и Барбадос, поради което то формулирало политика, която гласяла официално — толкова е странно, че едва мога да го понеса — че Брайтън, Блекпул, Скарбъроу и много други водещи курорти не разполагат, стриктно погледнато, с плажове за къпане. Само Господ знае как са кръстили след това тези огромни пясъчни пространства — предполагам междинни канализационни буфери, но във всеки случай се отървали от проблема, без да го разрешат и без да вземат и пени от хазната, което разбира се е най-важното нещо, а в случая на настоящото правителство и единственото.

Но стига с политическата сатира! Нека се забързаме към Моркам. Това бе следващата ми дестинация посредством поредица от потракващи влакове „Спринтер“ отчасти, за да направя сравнение с Блекпул, но най-вече защото Моркам ми харесва. Не зная защо, но наистина ми се нрави.

Гледайки го в този момент, ми бе трудно да повярвам, че навремето той е съперничел на Блекпул. Всъщност около 1880 година и в продължение на десетилетия след това, Моркам е бил истинският северен английски курорт. В него се организират първите крайбрежни илюминации във Великобритания. Тук е родното място на бингото, захарните пръчки с името на града и високите спираловидни пързалки. По време на прочутата седмица на Бденията^[1], когато хората във всички северни промишлени градове излизат заедно в отпуск (наричали са Моркам „крайбрежният Брадфорд“), към пансионите и хотелите на града са се стичали над 100 000 души. В апогея си градът е разполагал с две централни железопътни гари, осем концертни зали, осем кина, аквариум, лунапарк, зоологическа градина, въртяща се кула, пристан за излети с лодки, Летен павилион, Зимни градини, най-големия плувен басейн във Великобритания и два кея. Един от тези кейове — Централният — е една от най-красивите и пищно украсени постройки във Великобритания с великолепни кули и куполовидни покриви. Прилича на дворец от приказките на Шехерезада, спуснат на водата в залива на Моркам.

За широките народни маси били осигурени над хиляда пансиона, но за тези с по-екстравагантен вкус имало и по-стилни развлечения. Театрите „Олд Вик“ и „Садлър'… с Уелс“ гастролират тук цели сезони. Елгар дирижирал в Зимните градини; тук пеела и Нели Мелба^[2]. В Моркам се намирали и много хотели, които можели да съперничат на най-добрите в Европа като хотел „Гранд“ и хотел „Бродуей“, където в началото на века богатите постоянни клиенти можели да избират между една дузина балнеосанаториуми включително „Кристален, със солена вода, пенлив, пломбиер и с шотландски душ“.

Зная всичко това, тъй като бях прочел книга със заглавие: „Приливът и отливът на Моркам“ от един местен пастор на име Роджър К. Бингам, която не беше написана блестящо (и нека да отбележа, че е невероятно какви чудесни местни истории могат да бъдат прочетени за тази страна), но беше пълна със снимки от дните, когато Моркам се е намирал в своя апогей и разликата между тях и това, което видях пред себе си в момента, в който слязох от влака бе потресаваща. Бях един от тримата пътници, които слязоха и се запътих към крайбрежния булевард, за да се насладя на неговото слънчево, но поразително избледняло очарование.

Трудно е да се каже кога и защо е започнал упадъкът на Моркам. Курортът е бил популярен чак до края на петдесетте години на двайсети век — в 1956 година тук все още имало 1 300 хотела и пансиона, десет пъти повече, отколкото днес, — но падението му от славните върхове е започнало доста преди това. Прочутият централен кей бил сериозно повреден от пожар, избухнал през тридесетте години, след което напълно пропаднал и се превърнал в сконфузваща развалина. В 1990 година градските проектанти го премахнали от местната карта — просто се престорили, че съборетината, вдадена в морето и извисяваща се над крайбрежния район, не съществува. Междувременно кеят в западния край бил разрушен от виелица през 1974. Великолепната концертна зала „Алхамбра“ изгоряла през 1970, а театърът „Роялти“ бил съборен две години по-късно, за да бъде построен търговски център.

В началото на седемдесетте години Моркам вече западал стремително. Една по една местните забележителности изчезвали — старият плувен басейн през 1978, Зимните градини през 1982, наистина разкошният хотел „Гранд“ през 1989 — докато посетителите се пренасочвали към Блекпул и курортите по испанското крайбрежие. Според Бингам в края на осемдесетте години човек можел да закупи голям, някога великолепен хотел край морския бряг за същата сума, както и къща близнак в Лондон.

Днес разбитата крайбрежна улица на Моркам е покрита предимно с рядко използвани зали за бинго и увеселителни галерии, магазини „За една лира“ и бутици с намалени цени, в които дрехите са толкова евтини и неприятни, че съвсем спокойно биха могли да бъдат оставени на закачалки навън, без дори да бъдат наглеждани. Много от магазините са празни, а останалите изглежда функционират само временно. Иронията е в това, че градът отново се е превърнал в един „крайбрежен Брадфорд“. Моркам е в такова окаяно положение, че предната година не се намерил никой, който да вземе концесията за шезлонгите по плажа. Когато в един крайбрежен курорт се окаже, че няма желаещи да разпъват шезлонги, ви става ясно, че бизнесът не върви.

И все пак Моркам притежава известно обаяние. Крайбрежният булевард е прелестен и добре поддържан, а огромният залив (174 квадратни мили, в случай че си правите бележки) е сред най-красивите в света с незабравими изгледи към хълмовете Лейкланд: Скафел, Конистън Олд Ман, Лангдейл Пайкс.

В наши дни почти всичко, което е останало от златната епоха на Моркам е хотел „Мидланд“ — наперена, оживена, лъчезарна бяла постройка в артистичен стил с широка, закръглена фасада, издигната на брега през 1933 година. През тридесетте години бетонът е бил модният строителен материал, но явно е надхвърлял възможностите на местните строители, така че хотелът е бил построен от тухли от Акрингтън и покрит с гипс, така че да прилича на направен от бетон, което намирам за много привлекателно. Днес хотелът се лющи по краищата и е покрит тук-таме с ръждиви петна. По-голяма част от оригиналните принадлежности към интериора са били изгубени в течение на годините вследствие на периодичните и небрежни обновявания, а няколкото големи статуи на Ерик Гил^[3], които са красели фоайето и общите зали, са изчезнали, но като цяло хотелът продължава да притежава обаянието на тридесетте години.

Не мога да проумея откъде идват клиентите на „Мидланд“ в наши дни. Когато влязох, изглеждаше напълно празен, така че пих кафе сам в празния слънчев салон с изглед към залива. Една от привлекателните черти на Моркам е, че където и да отидете, са ви благодарни за посещението. Насладих се на отличното обслужване и великолепния изглед — две неща, които, доколкото разбрах, не се предлагат в Блекпул. Когато си тръгвах, вниманието ми бе привлечено от една от статуите на Гил в празния вечерен салон, изобразяваща морска русалка. Отидох да я разгледам и видях, че опашката на русалката, която сигурно струва цяло състояние, е закрепена с огромно количество скоч. Приличаше на подходящ символ на града.

Взех си стая в пансион край морето, където бях посрещнат с такава стресната благодарност, сякаш собствениците бяха забравили, че всички празни стаи на горните етажи се дават под наем и прекарах следобед, разхождайки се бавно с книгата на Роджър Бингам под ръка, гледах забележителностите, опитвах се да си представя града в неговия апогей и от време на време дарявах с присъствието си на клиент някоя и друга окаяна чайна, в която ме превъзнасяха от благодарност.

Времето беше меко и по крайбрежния булевард се разхождаха предимно възрастни хора, но не изглеждаше така, сякаш който и да е от присъстващите възнамерява да похарчи някакви пари. Нямаше какво друго да правя, така че се разходих по брега до Карнфорт, а след това се върнах обратно по пясъка, тъй като беше настъпил отливът. Хрумна ми, че странното на Моркам е не това, че е западнал, а че въобще някога е преуспявал. Човек трудно би могъл да си представи място, по-неподходящо да бъде превърнато в курорт. Плажовете му са покрити с ужасна лепкава кал, а големият залив през по-голямата част от времето е сух, благодарение на капризите на приливите и отливите. Когато настъпи отливът, може да извървите шестте мили до Къмбрия, но ми бе казано, че е опасно да се ходи без гид, или както ги наричат тук, пясъчни пилоти. Веднъж прекарах известно време с един от тези пясъчни пилоти, който ми разказа тревожни истории за карета, теглени от коне, които се опитали да пресекат залива и били погълната от коварните плаващи пясъци, така че никога не се появили отново. Дори и днес хората понякога отиват твърде далече и биват отрязвани от настъпващия прилив, което според мен е един от най-неприятните начини да приключиш следобеда.

Чувствайки се много смел, минах няколкостотин ярда навътре в пясъците, разучавайки пръстта, изхвърлена от земните червеи и интересните вълнисти отпечатъци, оставени от отстъпващите води. Внимавах да не попадна в плаващи пясъци — които всъщност въобще не са пясък, а кал от наносите, която наистина ви всмуква, ако по погрешка попаднете в нея. Приливите и отливите на Моркам не са стремителни като тези в Севърн, но пълзят почти незабележимо от най-различни посоки, което е още по-опасно, тъй като може да се окаже, особено ако сте от типа хора, които биват често погълнати от мислите си, че се намирате в средата на едно бързо смаляващо се пясъчно петно сред огромния мокър залив, така че бях нащрек и не отидох твърде далеч.

Беше наистина чудесно и със сигурност много по-приятно от това, което можеше да ми предложи Блекпул. Усещането да се разхождаш по дъното на морето и да си мислиш, че във всеки един момент това пространство може да се окаже на 30 фута под водата, е доста странно. Едно от нещата, с които се свиква най-трудно, особено ако идвате от голяма държава, е, че в Англия много рядко сте сам, когато се разхождате на открито. Тук едва ли има място, където да можете да се изпикаете на спокойствие, без да се притеснявате, че ще попаднете в полезрението на бинокъла на някой любител на птиците или че иззад завоя внезапно ще изскочи някой почтен господин, излязъл на разходка. Така че усещането, че съм сам сред пясъците, бе истински лукс.

От няколкостотин ярда Моркам изглеждаше прелестен на фона на залязващото слънце, а дори и от по-близо, след като напуснах пясъците и се изкачих с усилие по обраслите с мъх стълби към крайбрежния булевард, не изглеждаше чак толкова зле, като изключим пустите зали за бинго и магазините за необикновени стоки. Редицата пансиони по източната страна на „Марийн Роуд“ изглеждаха спретнати, прегледни и изпълнени със сладки илюзии. Изпитах съжаление към собствениците, които бяха възложили надеждите си на този загиващ курорт. Упадъкът, започнал през петдесетте и засилил се неконтролируемо през седемдесетте години на двайсети век, сигурно е изглеждал объркващ и необясним на тези бедни хорица, особено след като са виждали, че по същото време Блекпул, разположен само двайсет мили по на юг, процъфтява с всеки изминал ден.

Отговорът на Моркам, глупав, но не и неестествен, бил да започне да се съревновава с Блекпул. Построили скъп делфинариум и нов плувен басейн на открито, а наскоро предложили и някакъв тъп план да изградят увеселителен парк „Мистър Блоби“. Но със сигурност обаянието на града и надеждата за неговото бъдеще се крият именно в това, че Моркам не е Блекпул. Именно това ми хареса — че е спокоен, дружелюбен и възпитан, че по кафенетата и кръчмите има достатъчно място, че от бордюрите не ви изблъскват надути младежи и не се налага да сърфирате по тротоарите върху стиропорни чинийки за пържени картофи и локви повръщано.

Надявам се, че един ден хората ще преоткрият радостта от това да си починат на някой спокоен бряг край морето, простото удоволствие да се разходят по един добре поддържан крайбрежен булевард, да се облегнат на перилата и да се насладят на гледката, да поседят в някое кафене с книга в ръка или да се разтакават ей така. Тогава Моркам може и да процъфти отново. Би било наистина чудесно, ако правителството формулираше политика с подобна цел, вземеше мерки да възстанови западащи градове като Моркам — да построи наново кея в оригиналния му вид, да отпусне средства за нови Зимни градини, да настоява за реставрацията на крайбрежните здания и може би да премести някой отдел на Вътрешно счетоводство или някоя друга част от бюрокрацията, за да осигури на града пълен цикъл на живот през цялата година.

Убеден съм, че с помощта на някои козметични подобрения и дългосрочно планиране в града ще могат да бъдат привлечени хора, които биха искали да отворят книжарници, малки ресторантчета, антикварни магазини, може би дори и мексикански заведения и някой и друг елегантен хотел. Е, защо не?

Моркам би могъл да се превърне в един малък северен английски еквивалент на Сосалито^[4] или Сейнт Айвс^[5]. В момента може и да се подсмихвате при тази мисъл, но какво друго може да бъде бъдещето на Моркам? Хората могат да идват през уикенда, за да се нахранят с добре приготвена храна в ресторантите край морето и с изглед към залива и може би да се насладят на някой концерт в Зимните градини. Юпитата, изкачващи планините в Къмбърланд и Уестморлънд, биха могли да прекарат нощта тук и по този начин да облекчат наплива от посетители към Езерната област. Такъв подход би бил забележително смислен. Но, разбира се, подобно нещо няма да се случи никога и то отчасти, ако ми позволите да добавя, именно защото в момента се подсмихвате.