Бил Брайсън
Записки от един малък остров (26)

Двайсет и пета глава

И така отидох в Единбърг. Едва ли може да пристигнете с влак в ранна свежа ноемврийска вечер в по-красив и примамлив град от този. Да излезете от оживените подземни недра на гара „Уейвърли“ и да се озовете в сърцето на един такъв великолепен град е наистина прекрасно изживяване. Не бях ходил в Единбърг с години и бях забравил колко пленителен може да бъде. Всички паметници бяха осветени със златистата светлина на прожекторите — замъкът и издигнатата на хълма Банка на Шотландия, хотелът „Балморал“ и паметникът на Уолтър Скот в подножието й, което им придаваше едно изпълнено с тайнственост великолепие. Градът беше оживен от хора, приключили работния ден. Автобусите се спускаха по „Принсес Стрийт“, а по тротоарите се суетяха служители от офиси и магазини, забързани към дома, за да вечерят с местните специалитети — саздърма от агнешки дреболии и пилешка чорба с праз — и да се занимават, с каквото там се занимават шотландците след заник-слънце.

Бях резервирал стая в хотел „Каледония“, което бе безразсъдно и екстравагантно от моя страна, но сградата е страхотна и е местна забележителност и просто трябваше да бъда част от нея поне за една вечер, така че се запътих натам, спускайки се по „Принсес Стрийт“, покрай паметника на Уолтър Скот — нещо подобно на ракета в готически стил, и неочаквано се почувствах опиянен от това, че се намирам сред забързаните тълпи, с изглед към замъка, издигнат на скалистия хълм, чиито очертания прорязваха бледото вечерно небе.

За мое учудване, и в далеч по-голяма степен, отколкото в Уелс, в Единбърг се почувствах като в различна държава. Зданията бяха тесни и високи в нетипичен за Англия стил, паричните единици бяха други, дори въздухът и светлината бяха различни по един неизразимо северен начин. Витрините на книжарниците бяха изпълнени с книги за Шотландия и от шотландски автори. И, разбира се, гласовете бяха различни. Вървях с усещането, че съм оставил Англия някъде далеч зад себе си, но точно в този момент минах покрай нещо, което ми бе познато, и си помислих учудено: Я, и тук имат „Маркс енд Спенсър“, все едно се намирах в Рейкявик или Ставангер и не би трябвало да очаквам да видя британски неща. Беше много освежаващо.

Регистрирах се в хотел „Каледония“, хвърлих нещата си в стаята и незабавно излязох отново на улиците. Исках да съм на чист въздух и да разгледам това, което можеше да ми предложи Единбърг. Изкачих се с усилие по дългия, отсечен заден скат на хълма, на който беше издигнат замъка, но парковете бяха затворени, така че се задоволих с бавна разходка по „Роял Майл“, която бе почти безлюдна и много красива по един типично суров шотландски начин. Прекарах времето си в разглеждане на витрините на множеството туристически магазини, разположени по протежението й, размишлявайки върху това колко много неща са дали шотландците на света — карираните полички, гайдите, консервите с овесени ядки, шотландските барети, яркожълтите пуловери с дизайн на ромбове от типа, който предпочита Рони Корбет^[1], гипсовите отливки на францисканци с одухотворени физиономии, саздърмата от агнешки дреболии и колко малко хора, освен шотландците ги харесват.

Нека кажа веднага и без да увъртам, че изпитвам огромна обич и възхищение към Шотландия и нейните умни, червендалести хора. Знаете ли, че в Шотландия завършват повече студенти на глава от населението, отколкото в която и да било друга нация в Европа. И че списъкът на бележитите личности, които произлизат от нея, в никакъв случай не отговаря на скромните й размери — Стивънсън, Ват, Лайл, Листър, Бърнс, Конан Дойл, Дж. М. Бари, Адам Смит, Александър Греъм Бел, Томас Телфорд, Лорд Келвин, Джон Логи Беърд, Чарлс Рени Макинтош и Иън Маккаскил са само някои от тях. Освен всичко друго, на шотландците дължим уискито, дъждобраните, гумените ботуши, педалите на велосипедите, телефона, пътните настилки от макадам, пеницилина, както и разбирането на принципа на действие на канабиса, а само си помислете колко труден би бил животът без тези неща. Така че, Шотландия, благодарим ти, независимо от факта, че напоследък все не успяваш да се класираш за световното по футбол.

В края на „Роял Майл“ се оказах пред входа на двореца „Холирудхаус“ и се проправих път обратно към центъра из лабиринта от тъмни задни улички. В края на краищата се озовах в една необикновена кръчма на площад „Сейнт Андрю“ на име: „Плочките“, което бе особено подходящо, тъй като всеки инч от сградата от пода до тавана беше покрит с претруфени, тежки плочки във викториански стил. Все едно пиех бира в тоалетната на принц Алберт, което се оказа недотам неприятно. Във всеки случай явно нещо в нея ми е харесало, защото погълнах глупаво количество бира и когато най-сетне излязох, видях, че почти всички ресторанти в околността бяха затворени, затова се занесох обратно до хотела, където намигнах на персонала от нощната смяна и си легнах.

На сутринта, чувствайки се страшно изгладнял, във весело настроение и с необичайно бистър ум, се представих в ресторанта на хотела. Бих ли искал да закусвам? — запита ме човекът в черен костюм.

— Иска ли питане? — отговорих аз закачливо и го сръгах в ребрата. Заведоха ме до масата, но бях толкова гладен, че отказах менюто и поръчах да ми донесат пълната закуска, от каквото и да се състои тя, облегнах се щастливо назад и лениво разлистих менюто, в което открих, че пълната готвена закуска струва 14.50 лири. Примамих един минаващ сервитьор.

— Извинете — казах аз, — но тук пише, че закуската струва 14.50 лири.

— Точно така, сър.

Почувствах как на черепния ми портал започва да потропва махмурлукът.

— Искате да кажете — запитах аз, — че освен огромната сума, която заплатих за стаята, сега трябва да доплатя 14.50 лири за едно сварено яйце и овесена каша.

Той потвърди, че нещата действително стоят така. Аз оттеглих поръчката си и вместо това си взех чаша кафе. Е, то бива, бива, ама чак толкоз!

Може би от това внезапно разваляне на доброто ми настроение или от факта, че когато излязох от хотела навън пръскаше дъжд, но съвсем се вкиснах и Единбърг вече не ми изглеждаше и наполовина толкова красив, колкото предната вечер. Сега из улиците се бъхтеха хора с чадъри, а колите преминаваха през локвите като издаваха шум, който звучеше сприхаво и нетърпеливо. „Джордж Стрийт“, разположена в сърцето на новия град, представляваше една несъмнено прелестна, макар и влажна гледка със своите статуи и величествени площади, но твърде много от сградите в джорджиански стил бяха развалени от неуместно добавени съвременни фронтони. Точно зад ъгъла на моя хотел се намираше канцеларски магазин с витрини от фасадно стъкло, който беше врязан във фасадата на сграда от осемнайсети век по начин, който не можеше да бъде наречен другояче, освен престъпен, а из околните улици имаше доста подобни явления.

Разходих се наоколо, търсейки място, където да похапна и се озовах отново на „Принсес Стрийт“. Като че ли и тя се беше променила в разстояние на една нощ. Предната вечер ми изглеждаше примамлива и оживена заради запътилите се към дома хора, които препускаха по нея, но сега на убитата дневна светлина ми се стори безлична и сива. Тътрех крака по протежението й като търсех някакво кафене или бистро, но с изключение на няколко наистина второкачествени магазинчета за продажба на вълнени артикули на намалени цени, където стоките изглеждаха така, сякаш са били пуснати с ръка и подритнати по щандовете или пък надничаха от разни кошове, „Принсес Стрийт“ явно не можеше да ми предложи нищо друго, освен обичайната поредица от вериги магазини — „Буутс“, „Литъл Уудс“, „Върджин Рекърдс“, „Би Ейч Ес“, „Маркс енд Спенсър“, „Бъргър Кинг“, „Макдоналд'… с“. Според мен, това, което липсваше на Единбърг бе една древна и многообичана институция — някоя виенска сладкарница или закътана чайна, някое място с вестници на специални поставки, палми в саксии и може би ниска пълна дама, свиреща на голям роял.

В края на краищата, раздразнен и нетърпелив, влязох в един претъпкан „Макдоналд'… с“, където чаках цяла вечност на дългата, неподредена опашка, от което станах още по-сприхав и нетърпелив и накрая си поръчах кафе и яйчна кифла с масло.

— Искате ли и ябълков пай — попита ме младежът зад щанда, чието лице беше покрито с пъпки.

— Прощавайте — запитах аз, — да не би да изглеждам така, сякаш ми хлопа дъската?

— Моля?

— Поправете ме ако греша, но не съм си поръчвал пай, нали?

— Ами… не.

— В такъв случай изглеждам ли така, като че ли нещо в мозъка ми не е наред и не бих могъл да си поръчам пай, ако исках?

— Не, просто ни е казано да питаме всички наред.

— Защо? Мислите си, че на всички в Единбърг им хлопа дъската, така ли?

— Просто ни казаха да питаме всички наред.

— Е, аз не искам пай и именно поради това не си поръчах пай. Дали има и още нещо, което да искате да знаете, че не искам да поръчам?

— Просто ни казаха да питаме всички наред.

— Помните ли какво си поръчах в действителност?

Той объркано погледна към касата.

— Хм, да, яйчна кифла с масло и кафе.

— Мислите ли, че може да ми ги сервирате тази сутрин или ще си поговорим още.

— О, да, точно така, веднага.

— Благодаря.

Е, бива, бива…

След това, чувствайки се донякъде поуспокоен, излязох и видях, че навън плющи дъжд. Претичах през улицата и импулсивно се вмъкнах в Кралската Шотландска Академия — грандиозна сграда в псевдоелинистичен стил с надписи, закачени между колоните, с които изглеждаше като изгубена част на Райхстага. Платих 1.50 лири, за да вляза, отърсих се от водата като куче и затътрих крака из галериите. Представяха есенната изложба, а може би зимната или ежегодната. Не бих могъл да кажа, тъй като така и не забелязах никакви табелки, а картините бяха под номер. Трябваше да платя още две лири, за да се сдобия с каталога и да разбера кое какво е, което така или иначе ме подразни, тъй като току-що се бях разделил с 1.50 лири. (Националният тръст прави същото — слага номера на дърветата и растенията, за да се наложи човек да си купи каталог, което е и една от причините, поради които няма да завещая състоянието си на Националния тръст). Изложбата на Кралската Шотландска Академия бе разположена в множество зали и можеше да бъде разпределена в четири категории: 1) лодки на плажове; 2) самотни пасища; 3) полуоблечени девойки, заети с тоалета си, и по неизвестни причини 4) сцени от френските улици, в които имаше поне по един надпис Boulangerie или Epicerie, така че да няма възможност да объркате града и да го помислите за Фрейзърбърг или Аброт.

Много от картините — всъщност по-голямата част от тях — бяха великолепни, а когато забелязах червените печати на някои от тях, изпитах внезапен, необичаен копнеж да закупя някоя от тях. Така че започнах да отскачам до жената на рецепцията и да питам: „Извинете, колко струва номер 125?“ Тя ме поглеждаше и ми съобщаваше цифра с няколкостотин лири повече от това, което бях готов да заплатя, така че аз се отдалечавах отново и след известно време се завръщах и питах: „Извинете, колко струва номер 47?“ В един момент забелязах една картина, която ми хареса особено много — рисунка на брода на река Солуей от художник на име Колин Парк. Жената ме изгледа отново и ми каза, че цената й е 125 лири. Цената беше добра и аз бях готов да я купя на момента дори и да ми се наложеше да я нося под мишница чак до Джон О'… Гроутс, но в този момент жената откри, че е видяла погрешния ред и че картината, която струваше 125 лири бе около три квадратни инча, а тази на Колин Парк бе значително по-скъпа, така че аз отново се отдалечих. В края на краищата, когато ме заболяха краката, пробвах нов номер и я попитах с какво разполагат, което да струва не повече от петдесет лири. Не разполагаха с нищо за такава сума. Тръгнах си разочарован от търсенето, но с две лири по-богат заради това, че не си бях купил каталога.

След това отидох в Шотландската Национална Галерия, която ми хареса още повече и то не само, защото беше безплатна. Шотландската Национална Галерия бе закътана зад Кралската Шотландска Академия и не представлява нищо особено поне отвън. Но интериорът бе грандиозен в имперски стил от деветнайсети век, със стени покрити с червено сукно, картини в неестествено големи размери, поставени в разкошни рамки, разпръснати статуи на голи нимфи и мебелировка украсена със злато, така че изпитах усещането, че се разхождам из будоара на кралица Виктория. Картините бяха не просто великолепни, но имаха и табелки, които не само описваха историята им, но и това, което правеха хората изобразени на тях, което считам за похвално и според мен галериите трябва да бъдат задължени да го правят.

Прочетох тези поучителни надписи с благодарност, тъй като научих, например че причината, поради която Рембранд изглежда толкова мрачен на автопортрета си, е, че току-що е бил обявен за неплатежоспособен, но в една от залите забелязах мъж, придружен от момче на около тринайсет години и нямах нужда от никакви табелки, за да ги разпозная.

Това бяха хора, които предполагам кралицата би определила като принадлежащи към низшите прослойки. Целият им външен вид говореше за нищета и бедност — лоша храна, лоши доходи, лоши зъби, лоши перспективи и дори лошо изпрано облекло, но мъжът описваше картините с нежност и осведоменост, от които на човек му се стопляше сърцето, а момчето слушаше всяка негова дума в захлас. „Ето това е Гоя от късния му период, виждаш ли — говореше той тихо. — Само виж колко прецизни са щрихите — напълно различни от по-ранните му творби. Нали съм ти казвал, че Гоя не е нарисувал нито една велика картина чак до петдесетте си години? Е, това е една велика картина.“ Мъжът не се фукаше, той просто споделяше с момчето.

Често съм бил поразен от подобни неща във Великобритания — от това колко тайнствено образовани могат да се окажат хората от непривилегирован произход; как именно тези, от които очаквате това най-малко, могат да ви кажат наименованията на растенията на латински или да се окажат специалисти по политиката на древна Тракия или напоителната техника в Гланъм. В края на краищата, това е държава, в която грандиозният финал на играта „Мастърмайнд“ често бива спечелван от шофьори на таксита и обслужващи платформите на локомотивите. Все още се двоумя дали това е силно впечатляващо или просто ужасно — дали това е държава, в която машинните работници имат познания относно Тинторето и Лайбниц или държава, в която хората, които имат познания за Тинторето и Лайбниц, са принудени да работят като машинни работници. Това, което знам със сигурност, е, че този феномен се среща най-често именно тук.

След галерията се изкачих по стръмния слон към парковете на замъка, които ми се сториха необичайно, дори зловещо познати. Не бях идвал преди, така че не можех да се досетя защо се получи така, но след това си припомних, че вечерната заря на батальона в Единбърг бе част от филма „Това е Синерама“, който гледах в Брадфорд. Околностите на замъка бяха същите като тези във филма, е изключение на разликата в атмосферните условия и милостивото отсъствие на шотландците с наперена походка. Но имаше нещо друго, което се бе променило съществено от 1951 година насам — изгледът към „Принсес Стрийт“ от терасата на замъка. През 1951 година „Принсес Стрийт“ все още представляваше една от най-прочутите улици по света — елегантен директен път, по протежението, на чиято северна страна се простираха солидни, тежки здания от викторианската епоха и от времето на крал Едуард^[2], от които се излъчваше увереност, величие и чувство за имперско превъзходство — Севернобританската търговска застрахователна компания, разкошната сграда в класически стил на Ню Клъб, старинният хотел „Уейвърли“. Но след това, необяснимо защо, те били срутени една по една и заменени в по-голямата си част от сиви бетонни бункери. В източния край на улицата целият площад „Сейнт Джеймс“ — открито пространство, покрито със зеленина и множество здания от осемнайсети век — бил сравнен със земята, за да бъде построен един от най-неприятните и грозни търговски центрове — хотелски комплекси, излезли изпод перото на някой архитект. Днес почти всичко, което е останало от славната епоха на „Принсес Стрийт“, са единични отломки като хотел „Балморал“ и паметника на Уштър Скот, както и част от универсалния магазин „Дженърс“.

По-късно, когато се завърнах у дома, открих в „Енциклопедията на британските градове“ художествена илюстрация на центъра на Единбърг, която като че ли бе правена от птичи поглед. На нея бе изобразена „Принсес Стрийт“, оградена от край до край с елегантни старовремски сгради. Това важеше и за всички художествени изображения на останалите британски градове — Норич, Оксфорд, Кентърбъри и Стратфорд. Това е просто недопустимо. Не може да срутвате древни сгради, а после да се преструвате, че те все още съществуват. Но именно това се е случило във Великобритания през последните тридесет години, а това се отнася не само до сградите.

Завладян от такива противни мисли, отидох да потърся някаква питателна храна.