Бил Брайсън
Записки от един малък остров (19)

Осемнайсета глава

Взех влак до Лийдс и оттам друг за Манчестър — едно дълго и бавно, но не неприятно пътуване из долини, оградени със стръмни склонове, които необичайно много напомняха местността, в която живеех, макар че бяха осеяни нагъсто със стари фабрики и сгушени, почернени със сажда селца. Старите фабрики можеха да бъдат групирани в три категории: 1. Безстопанствени, със счупени прозорци и надписи „Дава се под наем“. 2. Изчезнали, заместени от открити тревни площи. 3. Непроизвеждащи нищо, използвани като депо за куриерски услуги, склад на „Направи си сам“ или нещо подобно. Сигурно подминах стотици такива стари фабрики, но не видях нито една, която да произвежда каквото и да било, чак докато стигнахме до покрайнините на Манчестър.

Бях тръгнал късно от вкъщи, така че беше вече четири часа и се смрачаваше, когато слязох на гара „Пикадили“. Улиците блестяха от дъжда, уличното движение беше натоварено с автомобили и забързани пешеходци, което придаваше на Манчестър приятна атмосфера на голям и оживен град. По някаква абсолютно ненормална причина бях наел стая в скъп хотел — „Пикадили“. Стаята ми беше на единайсетия етаж, но гледката беше такава, че имах чувството, че се намирам на осемдесет и петия. Ако в този момент на съпругата ми й бе просветнало и се бе навила да се качи на покрива, може би щях да я видя. Манчестър изглеждаше огромен и покриваше едно като че безпределно пространство с мъждукащи жълти светлини и улици, изпълнени с бавно движещи се автомобили. Поиграх си с телевизора, конфискувах канцеларските принадлежности и допълнителния сапун и сложих панталоните си в пресата за гладене — на тези цени бях твърдо решен да получа максимална стойност за парите, които бях платил за това малко удоволствие — въпреки че знаех, че след това ще ги извадя с множество гънки на най-необичайни места. (Дали вината е в мен или тези преси са напълно безполезни?). След като приключих с това, излязох да се разходя и да намеря място, където да хапна.

Съотношението между мен и местата, където може да се вечеря, явно върви в обратна пропорционалност — тоест, колкото повече са те, толкова по-трудно ми е да намеря някое, което да изглежда подходящо за задоволяване на скромните ми нужди. Това, което ми се искаше в действителност, бе малък италиански ресторант в някоя странична уличка, от онези с покривки на карета и бутилки от „Кианти“ със затъкнати в тях свещи и атмосфера от петдесетте години. Навремето в британските градове имаше такива места в изобилие, но днес е дяволски трудно да бъдат открити. Вървях доста, но единственото, което намирах, бе или ресторанти от веригите с клонове в цялата страна, с големи пластмасови менюта и ужасна храна, или хотелски ресторанти, в които трябва да платите 17.95 за три ястия, описани с надути фрази и приготвени по разочароващ начин.

В края на краищата се озовах в китайския квартал, който гордо оповестява своето присъствие посредством голяма шарена арка и след това изведнъж пада духом. Сред големите офиссгради бяха разпръснати множество ресторантчета, но не бих могъл да твърдя, че се почувствах като в някой малък кът от Ориента. По-големите и добре изглеждащи ресторанти бяха претъпкани, така че се наложи да се кача на втория етаж в някакво заведение, където интериорът беше натруфен, храната едвам можеше да мине за прилична, а сервитьорите бяха напълно безразлични. Когато ми донесоха сметката, забелязах една допълнителна сума, до която бе написано: „Сервиз“.

— Какво е това? — попитах сервитьорката, която, бих искал да отбележа, бе необичайно намусена цяла вечер.

— Селвиз.

Погледнах я учудено.

— Но тогава защо сте оставили място и за бакшиш?

Тя ме изгледа с отегчение и повдигна рамене сякаш искаше да каже: „Това няма нищо общо с мен.“

— Това е ужасно — казах аз. — Вие прекарвате хората да ви дадат бакшиш два пъти.

Тя въздъхна тежко, сякаш подобно нещо й се бе случвало и преди.

— Има оплакване? Иска види мениджър?

Предложението бе изречено с тон, който загатваше, че ако въобще видя мениджъра, то това ще се случи на някоя задънена уличка, барабар с няколко от неговите момчета. Реших да не настоявам и вместо това излязох навън и дълго се разхождах безцелно из влажните и за мое учудване зле осветени улици на Манчестър — не си спомням по-мрачен град от този. Не мога да ви кажа откъде минах, тъй като улиците на Манчестър винаги са ми изглеждали неразличими една от друга. Нито веднъж не изпитах усещането, че се приближавам или се отдалечавам от нещо конкретно, а просто, че се движа в кръг като в някакъв градски затвор.

В края на краищата се оказах до масивното мрачно здание на „Арндейл Сентър“ (отново това име). Каква огромна грешка. Предполагам, че в дъждовни градове като Манчестър би било добре да може да се пазарува някъде на закрито и че ако въобще ще се строят подобни центрове, те да се намират в града, а не извън него. Но през нощта това са просто двайсет и пет акра безжизненост и пречка за всеки, който се опитва да се придвижи през центъра на града. Можех да зърна през прозорците, че го бяха поиздокарали от предния път, когато бях идвал, и наистина изглеждаше добре, но отвън бе все още облицован със същите отвратителни плочки, заради които приличаше на най-голямата мъжка тоалетна в света и в действителност, когато се изкачих по „Канън Стрийт“, видях трима ниско подстригани младежи със забележително количество татуировки, които използваха една от външните стени точно за тази цел. Обърнаха ми само бегло внимание, но аз осъзнах, че става късно и че по улиците вече не се срещат почтено изглеждащи господа като мен, така че реших да се върна в хотела преди подобни среднощни гуляйджии да използват и мен за подобна цел.

Събудих се рано и тръгнах из дъждовните улици, твърдо решен да си създам едно смесено впечатление от града. Моят проблем, що се отнася до Манчестър, се състои в това, че нямам никакъв конкретен образ в съзнанието си, абсолютно никакъв. Във всеки друг голям британски град има по нещо, някакъв централен мотив, който го фиксира в съзнанието ми: Нюкасъл има своя мост, Единбърг замъка, в Ливърпул се намират зданието „Ливър“ и доковете, в Глазгоу е обширният парк „Келвингроув“ и сградите на Чарлз Рени Макинтош^[1], дори Бирмингам може да се похвали със своя Бул Ринг^[2] (нека си го задържи!). Но за мен Манчестър представлява една постоянна празнина — летище, към което е прикрепен някакъв град. Споменете Манчестър и единственото, което изплува в съзнанието ми са бегли и неясни впечатления от Ина Шарплес^[3], Л. С. Лоури^[4], клубния отбор „Манчестър Юнайтед“, някакъв план да поставят релси за трамваи, защото имало такива в Цюрих или на някакво друго място и явно там работели добре, оркестъра „Хале“, стария вестник „Манчестър Гардиън“ и донякъде трогателните опити преди четири години да спечелят конкурса за домакин на следващите летни олимпийски игри, обикновено придружени с амбициозни планове да бъдат построени колодрум за 400 милиона лири и тенис комплекс за 250 милиона или някаква друга сграда от жизненоважно значение за бъдещето на един западащ град.

С изключение на Ина Шарплес и Л. С. Лоури не бих могъл да назова нито един друг велик манчестърец. От изобилието на статуи пред градския съвет личи, че на даден етап градът е дал на света своя дан от знаменитости, въпреки че фраковете и бакенбардите говорят още по-ясно за това, че или в града са престанали да се раждат знаменитости, или че вече не правят статуи. Разгледах ги и не разпознах нито едно име.

Само отчасти съм виновен за това, че нямам конкретна представа за града. Като че ли самият Манчестър няма определена представа за себе си. „Строим града на бъдещето днес“ е официалният местен девиз, но може категорично да се заяви, че Манчестър е раздвоен по отношение на собственото си място в света. В Касълфийлд бяха заети с това да създават вчерашния град днес: почистваха старите тухлени виадукти и складове, покриваха кейовете с калдъръм, напластяваха наново лъскава боя върху старите извити мостове и разполагаха безразборно с богат асортимент от старовремски пейки и стълбове на фенери. Когато приключат, ще сте в състояние да видите какъв точно е бил животът в Манчестър през деветнайсети век или поне какъв би бил, ако тогава са разполагали с винарни, кошчета за боклук от чугун и табели, упътващи ви към историческите забележителности и изложбения комплекс „Джий-мекс“. В Салфорд Кийс обаче са предприели друга тактика и са направили всичко възможно да заличат миналото, създавайки един мини Далас на мястото на някога процъфтяващите докове на Манчестърския корабен канал. Това е едно наистина необикновено място, състоящо се от наблъскани една до друга модерни офиссгради, облицовани със стъкло, и блокове за висши ръководни кадри по средата на незаетото от нищо градско пространство; повечето от тях изглеждат празни.

Вашата задача в Манчестър е да откриете това, което е нормално да очаквате — поредица от закътани улички с названието „Коронейшън Стрийт“. Казвали са ми, че на времето са били многобройни, но днес може да изминете мили, без да видите дори и една тухлена тераса. Това, разбира се, е без значение, тъй като винаги може да отидете и да разгледате истинската „Коронейшън Стрийт“ с тура на „Гранада Студиос“, което сторих и аз — очевидно в компанията на почти всички, които се намираха в северна Англия. В продължение на доста голямо разстояние от студиото незастроените площи са заети от паркинги за автомобили и автобуси, които се запълваха постепенно още в 9:45 сутринта. Имаше автобуси отвсякъде — Уъркингтън, Дарлингтън, Мидълсбъроу, Донкастър, Уейкфийлд, от почти всеки северен град, за който можете да се сетите. От тях се изсипваха потоци енергични, белокоси хора, а от автомобилните паркинги настъпваха тълпи семейства; всички изглеждаха добродушни и в добро настроение.

Наредих се на опашката, дълга повече от 150 ярда и с по трима-четирима души на ред, и се зачудих дали не правя грешка, но когато въртящите се прегради на входа се отвориха опашката започна да напредва доста бързо и само след минути се оказах вътре. За мое дълбоко и дълготрайно учудване, изживяването беше наистина прекрасно. Очаквах турът да се състои от разходка по „Коронейшън Стрийт“ и повърхностна обиколка с гид из студиото, но мястото беше превърнато в увеселителен парк и създателите му се бяха справили забележително добре. В него имаше едно от онези кина „Моушънмастър“, където седалките се клатят и движат рязко напред-назад, създавайки усещането, че действително ви изхвърлят в космоса или че падате от ръба на някоя пропаст, както и едно друго кино, в което можете да си сложите пластмасови очила и да гледате приятно глуповата комедия в триизмерно пространство. Имаше и забавна демонстрация на звукови ефекти, възхитително и достатъчно отвратително шоу за гримирането при специалните ефекти и оживен, много забавен дебат в измислена Камара на общините, начело на която стояха трупа младолики актьори. Същественото в случая е, че всичко това бе направено не само със забележителна изтънченост, но и с блестящо и искрено остроумие.

Дори и след двайсет години в тази страна все още се учудвам и впечатлявам от оригиналната духовитост, която можете да откриете на най-невероятни места — места, на които в други страни тя просто не би съществувала. Сблъсквате се с нея в приказките на продавачите на сергии по „Петикоут Лейн“^[5] и в изпълненията на уличните артисти — от онези, които подхвърлят горящи факли или изпълняват номера на колелета с едно колело и изливат непрестанен поток от шеги по адрес на себе си и подбрани зрители, в коледните пантомими, разговорите из кръчмите и при срещи с непознати на безлюдни места.

Спомням си как веднъж пристигнах на гара „Ватерло“, а там цареше пълен хаос. Пожар, избухнал малко по-нагоре по линията, на разклонението Клапъм, бе станал причина за нарушение на редовното разписание. В продължение на един час стотици хора стояха с невероятно търпение и ненарушимо спокойствие, взирайки се в празното табло за заминаващи влакове. От време на време сред тълпата се понасяше слух, че някакъв влак ще тръгне от перон номер 7 и всички се замъкваха натам, само за да чуят новия слух, че влакът всъщност ще тръгне от перон номер 16, а може би от номер 2. В края на краищата, след като бях обиколил по-голяма част от пероните на гарата и бях седял по влакове, които не тръгваха наникъде, се оказах във вагона на охраната на един влак, за който се говореше, че скоро ще тръгне за Ричмънд. Във вагона имаше още един човек, облечен с костюм и седнал върху няколко чувала поща. Имаше огромна червена брада — с нея бихте могли да напълните цял дюшек — и изражение на отегчен от света човек, който отдавна е загубил всякаква надежда да се прибере у дома.

— Отдавна ли сте тук? — запитах го аз.

Той издиша замислено и каза:

— Нека кажем, че когато пристигнах, бях гладко избръснат.

Просто им се радвам в такъв момент.

Не повече от няколко месеца преди това бях посетил Евро Дисниленд със семейството си. От технологична гледна точка увеселителният парк бе наистина зашеметяващ. В сравнение със сумите, инвестирани от Дисни в едно-единствено забавление, турът на „Гранада Студиос“ прилича на аматьорска вечер в селското читалище. Но сега, докато седях сред завладяващото веселие на измисления дебат в Камарата на общините на „Гранада Студиос“, ми дойде на ум, че в Дисниленд не се бяхме засмели нито веднъж. Остроумието, и в частност сухото, иронично, бъзикащо остроумие, беше свръх силите им. (Знаете ли, че в американския изказ дори не съществува еквивалент на „да бъзикаш някого“). А ето че тук във Великобритания, точно това остроумие е толкова характерна част от ежедневието, че дори не го забелязвате. Едва предния ден в Скиптън бях помолил за билет в една посока до Манчестър и квитанция. Когато мъжът зад гишето ми ги подаде, заяви: „Билетът е безплатен… но квитанцията ще ви струва 18.50 лири“. Ако беше сторил нещо подобно в Америка, клиентът щеше да попита: „Моля? К'… во казахте? Билетът е безплатен, а разписката струва 18.50 лири? Що за дивотия е това?“ Ако подобен дебат в Камарата на общините бе организиран от Дисни, той би бил сериозен, с изтъркан хумор и страховита конкуренция между партиите и би приключил за три минути. Хората от двете страни на залата биха желали дълбоко, макар и за кратко, да покажат надмощие. Но тук нещата бяха скроени така, че нямаше никакъв шанс да спечели, който и да било. Всичко бе представено в името на това публиката да се забавлява и бе замислено толкова добре, беше така весело и духовито, че едвам издържах. Сви ми се сърцето, тъй като знаех, че именно това ще ми липсва особено много.

Единственият момент от тура на „Гранада Студиос“, в който липсва чувство за хумор, е самото посещение на „Коронейшън Стрийт“, но това се дължи на факта, че за милиони от нас то е едно почти религиозно изживяване. Държа много на „Коронейшън Стрийт“, тъй като това бе един от първите сериали, които гледах по британската телевизия. Разбира се, нямах представа какво става. Не можех да разбера какво казват половината от героите и защо всички се казват Чък. Но сериалът ме обсеби по един особен начин. Там, откъдето идвах, в сапунените опери винаги се разказваше за богати, безмилостни, преуспели хора, с костюми по 1 500 долара и офиси на най-горните етажи на ъгловати небостъргачи, а главните роли се изпълняваха от актьори и актриси, на които, ако им бе предоставен избор между способността да играят добре и да имат наистина разкошна коса, биха предпочели косата. А това беше една наистина удивителна история за обикновени хора, които живееха на напълно неизвестна улица в северния град, говореха на език, който едвам разбирах, и никога не правеха нищо особено. До момента, в който се появиха първите реклами, аз вече й се бях отдал всецяло.

Но след това бях жестоко принуден да работя нощна смяна на „Флийт Стрийт“ и отвикнах. Днес дори не ме допускат в стаята, докато дават „Коронейшън Стрийт“, защото през цялото време разпитвам: „Къде е Ърни Бишъп? Кой е този? Мислех, че Диърдри е с Рей Лангтън? Къде е Лен? Стан Огдън е умрял!“ и само за секунди бивам прогонен от стаята. Но както открих сега, може и да не сте гледали „Коронейшън Стрийт“ с години и пак да се насладите на разходката из снимачната площадка, защото е толкова очевидно, че това е същата улица. Между другото тук се намира истинската снимачна площадка — затварят парка всеки понеделник, за да снимат, и имате чувството, че се намирате на истинска улица. Къщите са солидни и построени от истински тухли, въпреки че, когато надникнах през прозорците и зад пролуките на пердетата се разочаровах, както и всички останали, защото това бяха само празни обвивки, в които нямаше нищо, освен електрически жици и дърводелски магарета за рязане на дърва. Обърках се малко, когато попаднах на един фризьорски салон и две модерни къщи и видях, че „Бараката“ за мое голямо нещастие е много по-елегантна и спретната, отколкото преди, но въпреки всичко чувствах с необичайна сила, че се намирам на едно познато и тачено място. Тълпи хора ходеха нагоре-надолу по улицата, изпаднали в благоговейно мълчание, разпознаваха вратите и надничаха през дантелените пердета. Лепнах се за една доброжелателно настроена, ниска, възрастна дама със синкава коса, покрита с прозрачна качулка, която като че ли беше направила от опаковка за хляб и тя не само ме осведоми кой в коя къща живее в момента, но и кой в коя къща е живял някога, така че наваксах пропуснатото сравнително бързо. Много скоро се оказах заобиколен от цяла група ниски възрастни жени със синкави коси, които отговаряха на моите шокирани въпроси (Диърдри с някакъв мъж само за развлечение? Никога!) и ме уверяваха, клатейки сериозно глави, че наистина е така. За мен бе едно дълбоко вълнуващо изживяване да се разходя по тази известна улица — може в момента да се подхилквате, но вие бихте изпитали същото и го знаете — и бях донякъде шокиран да попадна отново в увеселителния парк, след като завих зад ъгъла на улицата.

Възнамерявах да остана в парка само около час и не бях дори и стигнал до обиколката с гид на самото студио и сувенирния магазин на „Коронейшън Стрийт“, когато погледнах часовника си и видях, изхърквайки разтревожено, че е почти един часа. Обзет от лека паника, излязох забързан от парка и се запътих към отдалечения хотел, страхувайки се, че ще ми вземат пари за още една вечер или най-малкото, че панталоните ми ще са се сготвили.

В резултат на това четиридесет и пет минути по-късно се оказах в покрайнините на „Пикадили Гардънс“ е раница в ръка и в почти пълна неизвестност по отношение на това какво да правя оттук нататък. Хрумна ми да се запътя към централните графства на Англия, тъй като при предишните си придвижвания бях отделил на тази величествена, макар и предизвикателна област твърде кратко време, но както си стоях, пред мен спря избелял червен автобус на два етажа на път за Уигън и решението вече не зависеше от мен. Случи се така, че точно в този момент от задния ми джоб се подаваше книгата „Пътят към кея на Уигън“ и аз, без да се колебая и както се оказа по-късно, напълно разумно, приех това за знак.

Купих си билет в една посока и си намерих място някъде по средата на втория етаж. Уигън е на не повече от петнайсет-шестнайсет мили от Манчестър, но ми отне почти цял следобед да стигна до там. Въртяхме се и се клатушкахме из улици, чийто облик, ако въобще можеше да се каже, че имаха такъв, не се променяше изобщо. От двете им страни се редяха малки типови къщи, като всяка четвърта изглежда бе фризьорски салон, а самите улици бяха осеяни с гаражи и тухлени търговски зони с неизменната поредица от супермаркети, банки, видеотеки, магазини „1001 стоки“ и игрални домове. Минахме през Екълс и Уърсли, след това през един учудващо шикозен квартал и през Вуутстаун, и Тайлдсли, и Атертън, и Хиндли, и други подобни места, за които не бях чувал никога. Автобусът спираше често — на някои места сякаш на всеки двайсет фута — и на всяка спирка слизаха и се качваха много хора. Всички изглеждаха бедни, изтощени и поне двайсет години по-стари, отколкото предполагах, че бяха в действителност. С изключение на малка групичка от старци с такета и сиво-кафяви, добре закопчани якета от „Маркс енд Спенсър“, почти всички пътници бяха жени на средна възраст с невероятни прически и свободния, флегматичен смях на закоравели пушачки, но неизменно дружелюбни и весели и които изглеждаха доволни от участта си. Всички те се обръщаха една към друга със „скъпа“ и „мила“.

Най-забележителното нещо — или най-незабележителното, в зависимост от гледната точка — бе колко спретнати и поддържани изглеждаха безкрайните редици от къщи, край които преминавахме. Видът им говореше за скромност и ползването на подръчни материали, но всеки камък блестеше, всички прозорци бяха лъснати, а первазите бяха до един покрити с нови лъскави пластове боя. Извадих моята книга „Пътят към кея на Уигън“ и за известно време се потопих в един различен свят, свят населен със същите тези общности, през крито преминавахме в момента, но в пълен разрез с това, което виждах с очите си всеки път, когато надигнех глава.

Оруел — и нека не забравяме, че той е учил в „Итън“, и е произхождал от привилегировано семейство — е гледал на работническата класа така, както ние бихме гледали на островитяните от Йап^[6], тоест като на странно, но интересно антропологично явление. В „Кеят на Уигън“ той отбелязва как един от моментите, в които е изпаднал в паника през младежките си години, е бил, когато е попаднал в компанията на няколко работника и си е помислил, че ще трябва да пие заедно с тях от бутилката, която си подавали. Откакто прочетох тези страници, ме глождят съмнения по отношение на стария Джордж. Той със сигурност успява да представи работническата класа от тридесетте години на нашия век като отвратително мръсна, но всъщност всички доказателства, с които разполагам, сочат, че по-голямата част от тях са били почти маниаци на тема чистота. Собственият ми тъст е израснал в страхотна мизерия и ми разказваше ужасни истории за лишенията, в които са живели — знаете какво имам предвид: бащата загива при авария във фабриката, тридесет и седем братя и сестри, нищо за ядене, освен бульон от лишеи и парче ламарина за покриви, с изключение на неделя, когато си разменяли някое дете срещу развален пащърнак на стойност едно пени и така нататък, а пък неговият тъст от Йоркшир разказваше още по-ужасни истории за това как подскачал на един крак по четиридесет и седем мили всеки ден, за да отиде на училище, тъй като имал само една обувка и оцелявал, хранейки се с изсъхнали кифли и топчета от сополи. „Но — неизменно добавяха и двамата — винаги бяхме измити, а къщата безупречно чиста“. И наистина трябва да заявя, че те бяха най-взискателно изтърканите персони, които може да си представите, също както и техните безброй братя, сестри, приятели и роднини.

Случи се така, че неотдавна се бях срещнал с Уилис Хол — писател и драматург (а освен това и много приятен човек) и някак си захванахме точно тази тема. Хол е израснал в бедност в Лийдс, но без да се поколебае, потвърди, че макар и къщите да са били празни, а условията тежки, никога не е имало и следа от мръсотия, „Когато майка ми трябваше да бъде настанена в нова къща след войната — разказа ми той, — тя изкара последния ден в лъскане на старата къща от горе до долу докато блесна, макар че знаеше, че на следващия ден ще я бутнат. Не можеше да понесе мисълта, че може да я остави мръсна и — уверявам ви — никой в същия квартал не би намерил това за странно.“

Независимо от привидното му състрадание към широките маси, ако четете Оруел, никога не бихте се досетили, че те са способни да извършват някаква по-висша умствена дейност, а истината е, че само в един от кварталите на Лийдс са израсли хора като Уилис Хол, писателя Кийт Уотърхаус и Питър О'… Тул, а един също толкова беден, познат за мен, квартал в Салфорд е дал на света журналиста Алистър Кук и художника Харолд Райли. Сигурен съм, че същата история се е повтаряла многократно из цялата страна.

Оруел рисува картина на такава ужасна нищета, че дори и сега, когато навлязохме в него, спускайки се по един дълъг хълм, се слисах от това колко спретнат и добре поддържан бе градът. Слязох в подножието, доволен от това, че съм отново на чист въздух и се впуснах в търсене на прочутия кей. Кеят на Уигън е приковаваща вниманието забележителност и въпреки това — ето още една причина, поради която писанията на стария Джордж не трябва да се приемат за чиста монета, — след като прекарал няколко дни в града, той заключил, че кеят е бил разрушен. (Между другото до същото заключение е достигнал и Пол Теру в „Кралство край морето“). Поправете ме, ако греша, но не ви ли се струва малко странно да напишеш книга със заглавие „Пътят към кея на Уигън“ и да прекараш няколко дни в града, без дори да ти хрумне да попиташ някой дали кеят все още съществува?

Във всеки случай днес е невъзможно да го пропуснете, тъй като почти на всеки ъгъл има чугунени табели, които показват пътя натам. Кеят — това е всъщност само един стар навес за въглища встрани от канала Лийдс-Ливърпул — е бил обновен (неизбежно) като туристическа атракция и включва музей, сувенирен магазин, ресторант за бързи закуски и кръчма, наречена без каквато и да било привидна ирония „Оруел“. За мое съжаление музеят беше затворен в петък, така че трябваше да се задоволя с това да го обиколя и да надникна през прозорците към музейните експонати, които изглеждаха доста занимателни. От другата страна на улицата се намираше обект почти толкова интересен, колкото и самият кей — истинска, работеща фабрика, една планина от червени тухли под названието фабрика „Тренчърфийлд“, изписано с огромни букви на един от горните етажи. В момента фабриката е част от „Курто'… с“, а в наши дни действащите фабрики са такава рядкост, че самата тя донякъде се бе превърнала в туристическа атракция. Отпред имаше знаци, упътващи туристите към организираните обиколки с гид, фабриката, магазина и ресторанта за бързи закуски. Стори ми се малко странно да се наредя на опашка, за да видя — как се правят юргани или каквото и друго да произвеждаха във фабриката, но така или иначе се оказа, че и тя е затворена за посещения в петък. Вратата на ресторанта за бързи закуски беше заключена с катинар.

Така че тръгнах към центъра — едно наистина стръмно изкачване, което обаче си струваше. Репутацията на Уигън като крайно бедняшки град бе такава, че бях наистина поразен от това колко красив и добре поддържан бе центърът на града. Магазините изглеждаха процъфтяващи и оживени, а имаше и много пейки, на които можеха да поседнат множеството хора, които не бяха в състояние да вземат активно участие в заобикалящата ги икономическа дейност. Някакъв талантлив архитект беше успял да включи нова търговска галерия в съществуващата тъкан на сградите по един привидно находчив и ефективен начин, напасвайки стъкления покрив на входа с редицата фронтони на заобикалящите го постройки. Резултатът бе, че входът изглеждаше светъл и модерен, но хармонираше напълно с околните сгради — именно това, за което говорих във всички тези страници — и за мен бе удоволствие да си помисля, че когато подобно нещо най-сетне се е случило във Великобритания, то е станало именно в набедения за беден Уигън.

За да отпразнувам, отидох да изпия чаша чай и да хапна една захаросана кифла в едно заведение на име „Коринтия Кофи Лаундж“, което, освен с всички останали рекламирани особености, можеше да се похвали и с „пещ за картофи в джорджиански стил“. Попитах момичето зад щанда какво точно представлява тази пещ, при което тя ме изгледа така, сякаш бях изключително странен тип.

— За готвене на картофи и такива работи — отговори тя.

Естествено. Взех чая и кифлата и ги отнесох до една маса, където прекарах известно време, мърморейки: „О, чудесно“ и усмихвайки се глупаво на някакви дами на съседната маса, а след това, чувствайки се особено доволен от начина, по който бях прекарал деня, отидох да търся гарата.