Бил Брайсън
Записки от един малък остров (16)

Петнайсета глава

Отидох в Ретфорд. Не бих могъл да ви обясня защо. През цялата сутрин докато се измия, внимателно сваля тампоните от подутите си ноздри, закуся, напусна хотела и извървя голямото разстояние до гарата, имах сериозното и прилично намерение да отида в Норич, а оттам до Линкълн. Но по някаква причина в момента, в който стъпих на гарата и забелязах картата на „Бритиш Рейл“ на стената, изпитах странния и внезапен копнеж да отида на съвсем ново място и Ретфорд изникна в съзнанието ми.

През последните седем години бях подминавал Ретфорд всеки път, когато вземах влака от Лийдс до Лондон. Ретфорд беше една от главните гари по източното крайбрежие, но никога не бях видял някой да се качва или да слиза на нея. На моята карта на „Бритиш Рейл“ името на Ретфорд беше изписано с главни букви, придавайки му същия географски статут като Ливърпул, Лайчестър, Нотингам, Глазгоу и всички други значителни общности във Великобритания, а аз не знаех нищо за него. Всъщност, мисля, че даже и не бях чувал за него, преди да видя от влака самотната му гара за първи път. Освен това не бях срещал никой, който да е бил там или да знае нещо за него. Моят „Буквар на британските градове“ включваше разточителни и приветливи описания на всички незабележителни общности, за които бихте могли да се сетите — Киримуър, Нътсфорд, Престънпанс, Суадлинкот, Бридж ъв Алън, Дънс, Форфар, Уигтаун — но по отношение на Ретфорд тя запазваше строго и мистериозно мълчание. Явно беше време да видя това място.

Така че хванах влака за Питърбъроу, а след това друг влак по главната линия на север. Не бях спал особено добре заради един обезпокоителен сън, който включваше Кагни и Лейси и откритието, че не бях попълвал американска данъчна декларация от 1975 година насам (заплашиха да ме предадат на мъжа, който сваля ризата си в началните сцени на филма — може да си представите в какво състояние беше пижамата ми, когато се събудих на сутринта, опитвайки се да си поема дъх), така че очаквах с нетърпение едно от онези тихи, успокоителни пътувания, които „Бритиш Рейл“ винаги обещават — пътувания, по време на които обувките ви се превръщат в пантофи, а Лион Редбоун ви приспива с песните си.

Така че отбелязах с известна тревога, че мястото зад мен е заето от човек на „Водафон“. Тези хора се превръщат в истинска напаст, нали? Този зад мен беше особено досаден, защото говореше на висок глас, беше изпълнен със самодоволство, дрънкаше пълни глупости, а обажданията му бяха очевидно безцелни.

„Здрасти. Клайв се обажда. На влака в 10:07 съм и би трябвало да стигна до централния офис към тринайсет часа, както очаквате. Ще ми трябва бърз преглед на сценария за Пентланд Скуеър. Какво каза? Не, не съм се измъкнал от историята с Марис Пайпър. Слушай, можеш ли да измислиш поне една причина, поради която някой би искал да наеме пълен задник като мен? Какво? Защото съм типът човек, който е щастлив като свинче със звънче, само за щото имам мобилен телефон? Бре, че интересна идея.“ А след няколко минути мълчание: „Здрасти, скъпа. Аз съм на влака, който тръгва в 10:07. Ще се прибера вкъщи около пет. Да, като всяка друга вечер. Няма никаква причина да ти го казвам, само дето имам този телефон и съм пълен идиот. Ще ти се обадя отново безпричинно от Донкастър.“ А след това: „Клайв се обажда. Да, още съм на влака в 10:07, но нещо се забавихме в Грантам, така че Приблизителното Време на Пристигане е 13:02 вместо предвиденото 13:00. Ако Фил се обади, би ли му казал, че все още съм пълен идиот. Чао.“

И така цяла сутрин.

Така че с известно облекчение се оказах единственият сред множеството пътници, който слезе в Ретфорд — събитие така рядко, служителите на гарата се скупчиха на прозорците — и продължих към града през лепкавата пелена от дъжд. За мен е удоволствие да ви съобщя, че Ретфорд е едно наистина приятно и чаровно местенце, дори и на фона на потискащите сиви облаци, от които много други по-прочути градове започват да изглеждат мрачни и отегчителни. Основната му украса е изключително големият и красив пазарен площад, ограден с живописен безпорядък от внушителни къщи в джорджиански стил. Край централната църква стоеше тежък черен топ с гравирана табличка, на която пишеше: „Трофей от Севастопол 1865“, което ми се стори една забележителна инициатива от страна на местните жители: в края на краищата не откривате всеки ден по някой пазарен град в Нотингамшър, който да е превзел с щурм редут на Кримския полуостров и да се е завърнал с плячка. Добре подредените магазини на града изглежда процъфтяваха. Не бих казал, че изпитах желание да прекарвам почивката си там, но бях доволен, че най-накрая съм видял този град и той ми се е сторил спретнат и приятен.

Изпих чаша чай в едно магазинче и хванах автобуса за Уъркшо^[1] — град със съответстващи размери и темпо, който между другото е включен в „Буквара на британските градове“. Явно навремето се е състояло състезание между Ретфорд и Уъркшоп кой от двата града да приюти централното здание на Районния съвет на Басетлоу и Уъркшоп очевидно бе изгубил, тъй като офисите му се намираха там. Както можеше и да се предвиди, те бяха потресаващо грозни и несъгласувани като стил, но останалата част от града изглеждаше доста приятна, макар и по един небиещ на очи начин.

Бях дошъл в Уъркшоп, не защото копнеех да го видя, а защото наблизо се намираше нещо, което бях искал да разгледам отдавна — абатството Уелбек, прочуто като едно от най-прелестните здания в тази любопитна компактна област известна под названието Херцогствата^[2]. Седалищата на пет исторически херцогства — Нюкасъл, Портланд, Кингстън, Лийдс и Норфолк се намират на не повече от двайсет мили едно от друго в този затънтен край на северните централни графства, въпреки че Лийдс и Портланд вече не съществуват, а останалите, доколкото разбрах, са на изчезване. (Херцогът на Нюкасъл по думите на Саймън Уинчестър в неговата книга „Тяхна благородна светлост“ живее в скромна къща в Хампшър, което, вярвам, го е поучило какво безумие е да не се инвестира в надуваеми замъци и миниатюрни парни влакове).

Уелбек е наследственият дом на херцозите Портланд, въпреки че те в действителност не живеят там от 1954, поради подобна злощастна липса на далновидност по отношение на приключенските лунапаркове и зоопарковете за домашни любимци. Петият херцог на Портланд, някой си У. Дж. С. Скот-Бентинк (1800-1879) от доста време е мой кумир. Старият У. Дж. С., както обичам да го наричам, е бил един от най-големите отшелници в човешката история и взел изключителни мерки, за да предотврати какъвто и да било контакт с други човешки същества. Живеел само в една част от великолепния си дом и общувал с прислужниците си чрез бележки, които оставяли в специална пощенска кутия, изсечена във вратата на личните му покои. Храната му била доставяна в гостната посредством миниатюрна железница, тръгваща от кухнята. В случай на непредвидени срещи, той заставал абсолютно неподвижен, а прислужниците били инструктирани да го подминават така, като биха подминали някоя мебел. Тези, които нарушавали това правило, били принудени да се пързалят на кънки на личната му изкуствена пързалка, докато паднели от изтощение. На туристите било позволено да видят къщата и парковете „дотолкова, доколкото — както се изказал херцогът — бъдете така добри да не видите мен.“

По причини, за които можем само да гадаем, херцогът използвал значителното си по размери наследство да построи второ имение под земята. В кулминационния момент на строежа работели 15 000 души, а когато го завършили имението включвало, освен всичко друго, библиотека дълга почти 250 фута и най-голямата зала за бални танци в Англия, побираща до 2 000 гости — едно наистина странно начинание, ако никога нямате гости. Мрежа от тунели и тайни пасажи свързвала различните стаи и се простирала на значително разстояние под заобикалящата местност. Сякаш, по думите на един историк, „херцогът очаквал ядрена война“. Когато му се налагало да пътува до Лондон, той се оставял да го затворят в неговата теглена от коне карета, която била прекарвана през тунел дълъг миля и половина до едно място в близост до гарата на Уъркшоп и натоварвана на специален открит товарен вагон за пътуването до столицата. Там, все още затворена, я откарвали до лондонската резиденция на херцога — Харкорт Хаус.

Когато херцогът починал, наследниците му открили, че в надземните стаи няма никакви мебели, с изключение на един салон, където се намирал клозетът на херцога. Централният салон по тайнствени причини бил без под. По-голяма част от стаите били боядисани в розово. Единствената стая над земята, където живеел херцогът, била натъпкана до тавана със стотици зелени кутии, във всяка от които открили по една тъмнокафява перука. Накратко, струвало си е да се запознаеш с такъв човек.

Така че, с известно нетърпение се разходих от Уъркшоп до края на Клъмбър Парк, разположено в близост имение, собственост на Националния тръст и открих пътека, която според мен водеше към абатството Уелбек, намиращо се на три-четири мили. Вървях дълго по кален, заобиколен от гори път. Съгласно надписите по пътеката се намирах на „Пътя на Робин Худ“, но нямах усещането, че съм в Шеруудската гора. Беше по-скоро една безкрайна плантация с иглолистни дървета, нещо като ферма за дървета, която изглеждаше свръхестествено стихнала и безжизнена. В подобна обстановка човек почти очаква да се спъне в някой труп, небрежно покрит с листа, възможност, от която най-много се ужасявам. Представям си как ще бъда разпитан от полицаите и моментално ще ме заподозрат, защото за мое нещастие притежавам вродената неспособност да отговарям на въпроси от рода на: „Къде бяхте следобеда в сряда, трети октомври, в четири часа?“ Мога да си представя как седя в стая за разпити без прозорци и казвам: „Чакайте да видя, мисля, че може да съм бил в Оксфорд, а може би по крайбрежната пътека на Дорсет. Господи, не знам.“ И следващото, което ще ми се случи, е да ме затворят в Паркхърст^[3] или някое подобно място, а с моя късмет междувременно ще са сменили Майкъл Хауърд като министър на вътрешните работи, така че няма да имам никаква възможност просто да дръпна резето и да изляза на свобода.

Ставаше все по-необикновено. Странен вятър задуха в короните на дърветата, карайки ги да се огъват и да танцуват, но не се спусна до земята, така че на нивото на пътя всичко остана спокойно, което бе малко зловещо, а след това преминах през една варовикова клисура, из която растяха чудати дървесни корени, подобно на лози, сраснали се с лицето й. Между корените имаше множество внимателно издраскани надписи с имена и дати, а от време на време се виждаха и по две преплетени сърца. Датите покривах един необикновено дълъг период от време: 1861, 1962, 1947, 1990. Наистина ми се стори странно. Това беше или място, често посещавано от влюбени, или някоя двойка беше ходила стабилно доста дълго време.

Малко по-нататък се натъкнах на самотна оранжерия с назъбен покрив. Зад нея се простираше открито поле, засято с набола зимна пшеница, а отвъд нея, едва видим зад покривката от дървета, се издигаше висок, многоъгълен, зелен покрив с медно покритие абатството Уелбек (или поне така се надявах). Тръгнах по пътеката през полето, което беше огромно и кално. Отне ми близо три четвърти час да стигна до една павирана алея, но сега бях сигурен, че съм открил точното място. Пътеката минаваше край тясно, обрасло с тръстика езеро, а това, съгласно моята вярна топографска карта, бе единственият воден басейн в разстояние на няколко мили. Следвах алеята в продължение на около миля, докато тя свърши пред един внушителен портал, край който бе поставен надпис „Частна собственост. Влизането забранено“, но без никакво друго указа ние какво се простира отвъд.

Спрях за момент, обзет от нерешителност (титлата, която между другото бих предпочел, ако някога бъда направен благородник е Лорд Нерешителен) и се престраших да навляза по алеята за паркиране, но не много навътре — просто достатъчно, за да мога да зърна къщата, за която бях изминал такъв дълъг път. Така че повървях малко. Парковете бяха поддържани безупречно и очевидно с цената на значителни средства, но добре прикрити с дървета, така че продължих малко по-нататък. След няколкостотин ярда дърветата леко се разредиха и разкриха морави, на които беше разположен нещо като полигон за военни упражнения с мрежи за изкачване и дървени пънове, закрепени на отвесни греди. Какво беше това място? Малко по-нататък, до езерото имаше странна павирана площ — като паркинг сред пустош, което, както разбрах възкликвайки от радост, бе прочутата ледена пързалка на херцога. Вече бях навлязъл толкова навътре в имението, че благоразумието не беше от значение. Продължих напред с широки крачки докато се изправих пред самата къща. Беше грандиозна, но странно неизразителна и неумело разкрасена с множество нови разширения. В далечината се намираше поле за крикет с претруфен павилион. Наоколо не се виждаше жива душа, но имаше паркинг с няколко коли. Това със сигурност бе някакво учреждение — може би тренировъчен център за някоя компания като IBM. Защо тогава бе така анонимно? Тъкмо се канех да се изкача и да надникна през прозорците, когато се отвори една врата, появи се някакъв мъж в униформа и се запъти към мен със строго изражение на лицето си. Когато ме приближи, видях, че на униформата пишеше „Охрана. Министерство на отбраната“. Ооо!

— Здравейте — казах аз, усмихвайки се глупаво.

— Осъзнавате ли, сър, че нарушавате границите на собственост на Министерството на отбраната?

Поколебах се за момент, разкъсван между това да му изиграя моя номер „аз съм турист от Айова“ („Искате да кажете, че това не е дворецът Хамптън Корт? Току-що дадох на шофьора на таксито 175 лири!“) или да си призная. Признах си. Говорейки тихо и почтително, му разказах колко отдавна съм бил запленен от историята на петия херцог на Портланд и как съм копнял да видя това място в продължение на години, и че не съм могъл да устоя на изкушението да хвърля един поглед, след като бях бъхтил толкова път, което се оказа правилният избор в случая, тъй като явно и самият той изпитваше симпатии към стария У. Дж. С. Елегантно ме придружи до края на имението, без да се издаде, но видимо доволен, че е срещнал някой, който споделя интересите му. Потвърди, че павираната площ е ледената пързалка и ми показа откъде минават тунелите, тоест почти навсякъде. Каза ми, че все още са стабилни, но се използват само за склад. Балната зала и останалите подземни салони обаче все още били използвани за тържествени случаи и като физкултурен салон. Министерството на отбраната току-що било похарчило един милион лири за подновяване на балната зала.

— Какво всъщност е това място? — запитах аз.

— Тренировъчен център, сър — бе всичко, което можеше да ми отговори, а и без това бяхме стигнали до края на алеята.

Наблюдаваше ме, за да се убеди, че ще си тръгна. Прекосих обратно широкото поле, а след това спрях на отсрещния край, за да погледна покрива на абатството Уелбек, който се извисяваше над върховете на дърветата. Достави ми удоволствие да науча, че Министерството на отбраната е запазило тунелите и подземните салони, но беше много жалко, че мястото е така строго затворено за обикновените граждани. В края на краищата британската аристокрация не ражда всеки ден някой така рядко и необикновено душевно смахнат като У. Дж. С. Скот-Бентинк, въпреки че трябва да й се признае, че се стараят максимално.

И размишлявайки върху това, се обърнах и започнах дългия обратен преход към Уъркшоп.