Бил Брайсън
Записки от един малък остров (11)

Десета глава

Прекарах нощта в Лайм Реджис, а следващата сутрин се шлях из града, преди да се кача на автобуса за Аксминстър, а после на влака за Екзетър. Отне ми доста повече време, отколкото очаквах. Смрачаваше се, когато слязох на гарата „Сейнт Дейвис“ в Екзетър; навън валеше лек дъжд, което ме подразни.

Разходих се из града, разглеждайки хотелите по улицата, но всичките ми изглеждаха прекадено грандиозни и в края на краищата се озовах в централния туристически офис, чувствайки се леко изгубен и далеч от дома. Не бях напълно сигурен какво правя там. Прегледах купчина брошури за центрове, предлагащи едри впрегатни коне, зоопаркове за домашни любимци, центрове за дресиране на соколи, за трениране на понита, модели на железопътни линии, стопанства за развъждане на пеперуди и нещо на име — не се шегувам — „Фермата на Туиги Уинкъл и болница за таралежи“. Нито едно от гореизброените неща не беше подходящо за запълване на свободното ми време. Почти всички брошури бяха написани неграмотно, особено що се отнася до пунктуацията — понякога си мисля, че ако още веднъж видя „Englands Best“ или „Britains Largest“^[1] ще вляза и ще подпаля мястото, където съм прочел тези надписи — а и развлеченията, които предлагаха бяха оскъдно жалки. В повечето брошури списъкът на предложените атракции беше допълнен с неща от типа на „безплатен паркинг“, „сувенирен магазин и чайна“, и неизбежният „приключенски лунапарк“ (а на всичкото отгоре са толкова глупави, че ви показват снимки, на които личи, че паркът се състои от една катерушка и няколко пластмасови животни на пружини). Кой ли ходи по тези места? Сигурен съм, че не мога да отговоря на този въпрос.

На гишето имаше бележка, че в офиса мога да си наема стая, така че запитах отзивчивата жена зад него дали би могла да ми осигури място за вечерта. Тя ме разпита прямо относно това колко бях съгласен да платя, нещо, което винаги ме поставя в неудобно положение и ми се струва нетипично за англичаните. В процеса на взаимно изтощаване установихме, че попадам в категория, която би могла да бъде наречена „без пари, но взискателен“. Случи се така, че хотел „Роял Кларънс“ предлагаше специални намаления — 25 лири на вечер, ако обещаехте да не крадете кърпите и аз веднага се съгласих, тъй като на идване бях минал оттам и хотелът изглеждаше ужасно приятно — голямо, бяло здание в джорджиански стил, разположено на площада пред катедралата. Така се и оказа. Стаята беше обзаведена с нови мебели и достатъчно голяма да участва в олимпиадата за хотелски стаи: баскетбол с кошчетата за боклук, бягане с препятствия с помощта на мебелите, дълъг скок върху леглото чрез завъртане на вратата на банята и добре преценен скок, както и други постоянно предпочитани от самотния пътешественик забавления. Направих една кратка, но усилена тренировка, изкъпах се, преоблякох се и излязох по улиците, умиращ от глад.

Трудно е човек да обикне място като Екзетър. Градът е бил тежко бомбардиран през войната, което дава на градските съветници чудесната възможност да построят града наново, като използват бетон, от която те се възползват възторжено. Беше едва шест и нещо вечерта, но центърът беше напълно замрял. Скитах се в мрачната светлина на уличните лампи, разглеждах витрините и четях странните плакати (познати във вестникарската индустрия под названието „чаршафи“), които може да намерите навсякъде, рекламиращи провинциални вестници. Изпитвам особен интерес към тях, защото те винаги са или напълно неразбираеми за някой, който не е местен („Изнасилвачът на пощенски кутии нанася нов удар“, „Бюла отлита към дома“), или толкова отегчителни, че не може да си представите как някой въобще е могъл да помисли, че по този начин продажбите ще нараснат („Скандал в градския съвет заради кошчетата за отпадъци“, „Разрушителите на телефонни кабини нанасят нов удар“). Любимото ми заглавие от този род е истинско — видях го преди много години в Хемъл Хемпстед: „Жена на 81 години умира“.

Може и да съм минал по погрешен път, но в Екзетър като че ли нямаше ресторанти. Търсех скромно заведение; стигаше ми в името му да не присъстват претенциозни старинни думи или словосъчетания. Но това, което ми се случи, бе, че продължих да вървя по улици без ресторанти, да излизам на чудовищни пътища за облекчаване на движението с огромни площади с кръгово движение и объркани пешеходни прелези, които със сигурност не бяха построени, за да бъдат преминавани пеша, поне не и от хора, които разполагаха с по-малко от шест часа свободно време. Най-накрая попаднах на една стръмна уличка с няколко скромни закусвални и се втурнах наслуки в някакъв китайски ресторант. Не бих могъл да кажа защо, но китайските ресторанти ме карат да се чувствам малко неловко, особено когато вечерям сам. Винаги имам усещането, че сервитьорката току-що е казала: „Едно говеждо сате и пържен ориз за кучето-империалист на маса номер пет“. А пръчиците за ядене направо ме наскърбяват. Единствено аз ли си мисля, че един народ, който е имал находчивостта да открие хартията, барута, хвърчилата и огромен брой други полезни предмети, народ с три хилядагодишна история, с която може да се гордее, все още не е осъзнал, че използването на куки за плетене не е най-подходящият начин да поглъща храната си. Смутено изкарах около час в опити да набуча ориза, окапвайки покривката със сос и пробвайки да вдигна към устата си внимателно закрепени парченца месо, само за да открия, че те са изчезнали загадъчно и не могат да бъдат открити никъде. Когато приключих, масата изглеждаше така, сякаш около нея се бе разиграл грандиозен скандал. Засрамено платих сметката и се измъкнах през вратата, върнах се в хотела, където погледах малко телевизия и си замезих с множеството остатъци от вечерята, които открих в гънките на пуловера си и в подгъвите на панталона.

На сутринта станах рано и отидох да разгледам града. Екзетър беше обвит в мрачна мъгла, която обаче не подобри особено външния му вид, въпреки че площадът пред катедралата бе много красив, а и бях впечатлен от факта, че самата катедрала беше отворена в осем сутринта. Седях в дъното известно време и слушах сутрешната репетиция на хора, която беше наистина чудесна. След това се спуснах към района на старите кейове, за да видя какво бих могъл да открия там. Кварталът беше престроен с претенции за художественост, имаше нови магазини и музеи, но всичко беше затворено по това време на деня — или може би по това време на годината — и наоколо нямаше жив човек.

Докато се върна на главната улица, магазините бяха започнали да отварят. Не бях закусвал, тъй като цената на закуската не беше включена в специалното намаление за нощта, така че се чувствах прекадено гладен и тръгнах на лов за кафенета, но в Екзетър като че ли отново нямаше нищо подобно. Накрая влязох в „Маркс енд Спенсър“, за да си купя сандвич.

Въпреки че магазинът беше отворил току-що, мястото за бързи закуски беше вече пълно с хора и на касите имаше дълги опашки. Застанах на опашка след още осем клиенти. И осемте бяха жени и всички те направиха едно и също загадъчно нещо: престориха се на изненадани, когато дойде време да платят. Това ме озадачава от години. Стоят и гледат как пресмятат покупките им, но когато жената на касата им каже: „Общо 4.20, скъпа“ или нещо от сорта, на лицата им изведнъж се изписва такова изражение, като че ли никога не са очаквали нещо подобно. Казват „Ах!“ и започват припряно да ровят в чантата си в търсене на портфейла или чековата си книжка, все едно никой не ги е предупредил, че нещо такова може да им се случи.

Мъжете, независимо от всичките им недостатъци, като например измиването на части, изцапани с машинно масло в кухненския умивалник и това, че забравят, че една току-що боядисана врата не изсъхва за тридесет секунди, се справят общо казано добре, когато стане въпрос за заплащане. Докато са на опашката, те съставят инвентар на портфейла си и подреждат монетите. Когато човекът на касата им каже сметката, те моментално подават почти точната сума, остават с протегната ръка, докато им бъде върнато рестото, без значение колко време ще отнеме това и независимо от факта, че могат да започнат да изглеждат глупаво, ако има проблем със самата каса например, а след това — отбележете — прибират рестото, докато се отдалечават от касата, вместо да решат, че именно сега е моментът да потърсят ключовете за колата или да подредят рецептите на доктора от последните шест месеца.

И тъй като, така или иначе, сме преминали в дръзко, сексистко отклонение: защо жените никога не изстискват пастата за зъби отдолу и винаги търсят някой друг, който да смени крушката? Как успяват да чуят и помиришат толкова неща — това явно надхвърля нормалната човешка прозорливост и как знаят, след като се намират в другата стая, че точно в този момент се каните да бръкнете в глазурата на току-що направената торта? И най-вече, защо толкова се разстройват, ако прекарате повече от четири минути в тоалетната? Последното е загадка, която се опитвам да разгадая от доста време. С една моя близка позната често водим сюрреалистични разговори от рода на:

— Какво правиш вътре? — (Казано с раздразнителен глас).

— Почиствам котления камък на чайника. Какво мислиш, че правя?!

— Вътре си от половин час. Четеш ли?

— Не.

— Четеш, нали? Мога да чуя как прелистваш страниците.

— Честно, не чета. Тоест четях допреди около минута, но сега разговарям с теб, скъпа.

— Да не би да си покрил ключалката? Нищо не мога да видя.

— Моля те, кажи ми, че не си застанала на четири крака, опитвайки се да видиш през ключалката съпруга си, който се изхожда в собствената си тоалетна. Моля ти се кажи ми, че не е така. Моля ти се.

— Веднага излизай оттам. Вътре си от четиридесет и пет минути и само четеш.

А когато тя се оттегли, вие продължавате да седите в тоалетната и си мислите: „Наистина ли се случи всичко това или съм попаднал на изложба на дадаисти^[2]?“ И поклащайки глава, продължавате да четете списанието си.

Все пак, трябва да отбележим, че жените се справят много добре с деца, повръщано и боядисани врати. Три месеца след като една врата е била боядисана, те все още продължават да я пипат така, сякаш може да се изцапат, което компенсира много от недостатъците им. Така че се усмихвах благосклонно на шествието от припрени жени пред мен, докато дойде и моят ред да демонстрирам на тези зад мен как точно се правят нещата, но честно казано, не мисля, че схванаха.

Изядох сандвича на улицата, върнах се в хотела, събрах си багажа, платих сметката, излязох отново навън и си помислих: „И сега какво?“. Върнах се обратно на гарата и разгледах премигващите табла. Зачудих се дали да не хвана влак за Плимут или Пензънс, но следващият влак беше чак след два часа. Влакът за Барнстейпъл обаче тръгваше след няколко минути. Хрумна ми, че мога да отида там и после мога да продължа с автобус по северното крайбрежие на Девън до Тонтън или Майнхед. По пътя можех да спра в Линтън и Линмът, а може би и в Порлок и Дънстър. Идеята беше страхотна.

Помолих човека зад гишето за билет в една посока до Барнстейпъл. Той ми каза, че билет в една посока е 8.80 лири, но може да ми даде билет в двете посоки, който ще ми струва 4.40 лири.

— Не бихте ми обяснили логиката в това, нали?

— Бих ви обяснил, ако можех, сър — отвърна той с похвална искреност.

Взех раницата си и билета и отидох на обозначения перон, седнах на една пейка и прекарах остатъка от времето в гледане на гълъбите на гарата. Те са едни наистина паникьосани и умърлушени създания. Не можех да си представя по-изпразнен от смисъл и задоволство живот. Следват инструкциите „Как да бъдем гълъби“: 1. Шляйте се безцелно известно време, кълвейки цигарени фасове и други неподходящи обекти. 2. Изплашете се от някой, който идва на перона и отлетете на някоя греда. 3. Изсерете се. 4. Повторете всичко това.

Таблата на перона не работеха, а не можех и да разбера съобщенията по високоговорителите — отне ми доста време докато схвана, че „Екзема“ всъщност означава „Ексмът“ — така че трябваше да ставам и да разпитвам при пристигането на всеки влак. По причини, които нямат никакво рационално обяснение, „Бритиш Рейл“ винаги поставя имената на местоназначенията на предната част на влаковете, което би било ужасно удобно, ако пътниците чакаха на самите релси, но може би не дотам удачно за онези, които се качват отстрани. Повечето пътници явно също не можеха да чуят съобщенията, защото когато влакът за Барнстейпъл най-сетне пристигна, половин дузина пътници се подредиха търпеливо на опашка пред един от служителите на „Бритиш Рейл“, за да попитат дали това е влакът за Барнстейпъл.

Заради чуждестранните читатели се налага да обясня, че всичко това представлява един особен ритуал. Въпреки че сте чули как кондукторът казва на човека пред вас, че това наистина е влакът за Барнстейпъл, все пак трябва и вие да попитате: „Простете, това ли е влакът за Барнстейпъл?“ Когато той потвърди, че дългият, продълговат обект на три фута вдясно от вас е наистина влакът за Барнстейпъл, вие трябва да го посочите и да кажете: „Този ли?“. А когато се качите на влака, трябва допълнително да попитате хората във вагона: „Простете, това ли е влакът за Барнстейпъл?“ Повечето ще ви отговорят, че мислят така, освен някой с много пакети, на чието лице ще се изпише паника, набързо ще събере багажа си и ще слезе.

Винаги сядайте на неговото място, тъй като почти във всички случаи той ще е оставил сгънат вестник, неизяден шоколад, а понякога и чифт хубави ръкавици от овча кожа.

И така, потеглих от гара „Сейнт Дейвис“ в Екзетър, докато един мъж, натоварен с пакети, подтичваше покрай моя прозорец, произнасяйки благопожелания, които не можах да разшифровам заради дебелото стъкло на вагона и направих преглед на новите си придобивки — вестник „Дейли Мирър“ и вафла „Кит-Кат“, но за съжаление нямаше ръкавици. Тракайки по релсите, влакът премина през покрайнините на Екзетър и навлезе в тучните ливади на Девън. Бях тръгнал за една местност на име Тарка Лайн, в чиято околност явно е написана онази история за видрата^[3]. Заобикалящата ни природа беше великолепна и пищно зелена. Простено ви е, ако мислите, че основната промишленост във Великобритания е производството на хлорофил. Поклащахме се между гористи хълмове, разпръснати ферми и църкви с квадратни кули, които ги караха да изглеждат като огромни изоставени шахматни фигури. Скоро се унесох в онзи приятен делириум, в който изпадам винаги, когато се возя на влак и само отчасти забелязах имената на селцата, през които преминахме — Пинхед^[4], Уест Стътъринг^[5], Бейклайт^[6], Хам Хокс^[7], Шийпшанкс^[8].

Отне повече от час и половина докато преминем тридесет и осемте мили до Барнстейпъл, където слязох и се насочих към града през един дълъг мост над прииждащата река Тоу. Скитах се около половин час из тесните търговски улици и големия безрадостен покрит пазар, с разположени нарядко занаятчийски работилници и се почувствах доволен, че няма нужда да се помайвам там. Навремето Барнстейпъл беше основен транзитен пункт с три гари, но сега бе останала само една, от която тръгваха редките влакове за Екзетър; имаше и една автобусна гара с изглед към реката. Отидох до автобусната гара и намерих две жени, които седяха в един офис на отворена врата и си говореха на онзи чудат местен диалект: „Бли сме се нпили“.

Попитах ги за автобусите за Майнхед, разположен на около 30 мили на изток по крайбрежието. Изгледаха ме така, сякаш бях попитал за връзка към Огнена земя.

— Е, нема да стигнеш до Моинхед по това време на годината. Нема начин.

— Нема овтобуси до Моинхед до ппърввиии октомвриии.

— А за Линдън и Линмът?

Те изсумтяха, смаяни от моята наивност. Това беше Англия, а годината 1994.

— За Порлок?

Изсумтяване.

— Дънстър?

Изсумтяване.

Най-доброто, което можеха да ми предложат, бе да се кача на автобус за Байдфорд и да проверя дали мога да хвана друг автобус от там.

— Мож и да фърви курса за Скарррлет Лоин, мож би, мож би. Но ний не сме сигурни.

„А дали ще има такива като вас?“ — исках да ги попитам, но не го направих. Единственият друг вариант, който можеха да ми предложат, беше да хвана автобус за Уестуърд^[9] (Да бе!), но като че ли това нямаше никакъв смисъл, защото оттам не можех да тръгна закъдето и да било, а не можех и да си представя да изкарам нощта в молитви. Благодарих им и си тръгнах.

Стоях отвън, обзет от несигурност и се опитвах да измисля какво бих могъл да сторя. Всичките ми внимателно изградени планове се разпадаха. Оттеглих се в хотел с любопитното наименование „Хотел на Краля и Фортескю“, където поръчах сандвич риба тон и чаша кафе на една глухоняма и непривлекателна сервитьорка и започнах да ровя из раницата си за разписанието. Открих, че имам на разположение двайсет и три минути да изям сандвича си, да изпия кафето и да премина едната миля до железопътната гара, за да хвана обратния влак за Екзетър, където можех да започна наново.

Когато ми сервираха сандвича го погълнах почти цял, изпих две глътки кафе, хвърлих някакви пари на масата и се затичах към гарата, ужасен от мисълта, че бих могъл да изпусна влака и да се наложи да прекарам нощта в Барнстейпъл. Успях на косъм. Когато стигнах в Екзетър, отидох директно пред премигващите табла, твърдо решен да хвана първия влак, в която и да било посока.

Така се оказах в ръцете на съдбата и на път за Уестън супер меър.