Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (9)

Девета глава

В късния понеделнишки следобед Джулия се прибираше от пощата. Носеше купчина писма, нарушили душевното й равновесие.

Щом сви по Шелби Роуд, отново вдигна картичката най-отгоре.

Не можеше да повярва.

Картичката беше от Нанси, една от най-добрите й приятелки в Балтимор. Понеже в Малъби Джулия не можеше да си позволи лукса да разполага с телефон, веднъж месечно Нанси й пишеше как са тамошните й приятели — жизнерадостна групичка млади професионалисти, които обичаха да си пийват коктейли и да разговарят надълго и нашироко, без да казват кой знае какво. Джулия подозираше, че в гимназията всички са били на гребена на вълната, и й харесваше мисълта, че я смятат за една от тях. Ала въпросната картичка направо я зашемети. Нанси — която дори не беше споделила, че поддържа сериозна връзка — я уведомяваше, че се е омъжила. Съобщаваше й също, че приятелят им Девън се е преместил в Мейн, а Томас започва работа в Чикаго. Обещаваше да я запознае най-подробно с новините, щом се върне от медения си месец в Гърция.

Меденият й месец.

В Гърция.

Джулия не си представяше, че животът в Балтимор ще застине в нейно отсъствие, ала не смяташе, че всичко ще се промени толкова бързо. И изненадващо. Мислеше си, че Балтимор я очаква с разтворени обятия. Сега, щом напуснеше Малъби и се завърнеше там, нямаше да завари никого. Приятелите бяха част от плана й, част от стимула да издържи.

Опита се да се окуражи. С отколешната мечта за „Пекарницата на Синеочка“. Все пак тъкмо тя беше причината да осъществи плана си, да се обрече на този двугодишен ад. Рискът да се отчужди от приятелите си така или иначе съществуваше. Повърхностните приятелства са ефимерни. Знаеше го. За добро или за зло, не ги свързваше никаква предистория.

Щеше да се справи.

Беше преодоляла далеч по-огромна загуба.

Чу да се плиска вода. Забеляза Емили пред къщата на Ванс. Стоеше до кофа със сапунена пяна, стиснала гъба в ръка. Пред нея беше паркирана стара кафява кола, съпротивляваща се на усилията й да я изчисти. А усилията бяха Голиатови. Голиатов опит да превъзмогнеш безсилието и напрежението с работа.

Джулия пъхна картичката в един от каталозите, препълнили пощенската й кутия, и се запъти към Емили. Не я беше виждала от събота и се питаше дали двамата с дядо й вече се разбират по-добре, дали Ванс най-сетне й е разказал всичко. Спря на няколко крачки от нея.

— Хубава кола.

Емили я погледна. Копринената й руса коса както винаги изглеждаше застинала във въздушното пространство — полуприбрана в опашка, полуразпиляна около лицето й.

— Дядо Ванс ми позволи да я карам. Утре сутринта ще я вземат за ремонт, но я избутах от гаража, за да я измия.

— Не знаех, че Ванс я е запазил. — Джулия приближи до колата и надзърна през прашния прозорец. — Беше на съпругата му, нали?

— Да.

Няколко минути Джулия погледа мълчаливо как Емили бърше предния капак.

— Говори ли с дядо си?

— Да. — Тази едничка дума й каза всичко. Емили отметна кичур коса с опакото на дланта си и продължи да търка. — Не предполагах, че ще стане така. Ала мама е знаела. Сигурно затова никога не се е връщала и не ми е разказвала за Малъби. Започвам да си мисля, че не би искала да оставам тук.

Джулия отклони поглед към олдсмобила, после отново се взря в Емили. Можеше да предвиди със съвършена точност как би постъпила, ако на нейната възраст разполагаше с кола. По дяволите, дори сега се изкушаваше да го стори.

— Готвиш се да си вървиш?

Емили се изненада, че Джулия разгада толкова светкавично желанието й.

— Няма къде да замина — сви рамене тя.

— Е, ако издържиш още малко, тази събота в Малъби се провежда фестивалът на барбекюто. Голямо събитие е. Искаш ли да отидем заедно?

Емили не я погледна.

— Няма нужда, Джулия.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма смисъл да се стараеш да се сприятелим. Мама се е държала грубо с теб. Не е необходимо да си мила към мен.

„По дяволите“.

— Значи Ванс ти е разказал и това?

— Мама ти се е подигравала. Какво правеше?

Емили най-сетне срещна погледа й. Очевидно нямаше сили да понесе повече истини. Изглеждаше така, сякаш е на път да се стопи във въздушното пространство.

Джулия поклати глава.

— Не бива да си го слагаш на сърцето. Ти нямаш нищо общо с това.

— Кажи ми, моля те.

— По онова време не бях пример за подражание, Ем — подхвана Джулия. — Но щом настояваш, освен розовата коса, черните дрехи и черното червило, всеки ден ходех на училище с кожено колие с капси, което приличаше на кучешка каишка. Майка ти носеше кучешка храна и ми я подхвърляше в коридора. Веднъж дори ми предложи пудра против бълхи. Когато нямаше нищо подръка, просто лаеше срещу мен. — Джулия замълча. Тези спомени не бяха я спохождали отдавна. — Честно казано, предоставях й доста материал за шегички. Видя снимките. Навярно сама съм си навличала подигравките.

— Недей. Не я оправдавай. Никой не бива да уронва достойнството на другите. — Емили поклати глава. — Научила съм го от мама. Можеш ли да повярваш?

— Да — отвърна Джулия. — Всъщност мога.

— Каза ми, че е била популярна.

— Така е.

— Но никой не я харесваше?

Джулия се замисли.

— Лоугън Кофи я харесваше.

Емили пусна гъбата в кофата.

— Съжалявам, че се е отнасяла така с теб.

— Не бих те винила за нещо, което е извършила майка ти, слънчице. Малцина биха го сторили. Но не си заслужава да им обръщаш внимание. Ти не си като Дулси, каквато я познаваме ние. Всъщност мисля, че ти си това, което майка ти е станала. Струва си да останеш, дори и само за да го покажеш на всички.

Емили се позамисли. В същия момент чуха да се захлопва врата на кола. Обърнаха се и видяха Сойър, застанал до бял „Лексус“ хибрид, паркиран зад пикапа на Джулия пред съседната къща.

Той свали слънчевите си очила, затъкна ги в яката на ризата си и тръгна към тях.

— Да те вземе за срещата ли е дошъл? — попита Емили.

— Каква среща? — погледна я Джулия.

— Покани те да излезете на вечеря в понеделник. Когато бяхме на езерото.

Джулия отметна глава и изстена.

— По дяволите!

— Забрави ли? — засмя се Емили. — Забравила си, че имаш среща с него?

— Кажи-речи — усмихна й се Джулия, доволна, че поне Емили съзира нещо смешно в ситуацията.

— Здравейте, дами — обади се Сойър зад нея.

— Здрасти, Сойър — поздрави Емили. — Джулия не е забравила, че ще излизате. Само се позабави малко. Заради мен. Беше тръгнала да се преоблича, но аз я спрях да й покажа новата си кола. Нали, Джулия?

Джулия я изгледа учудено, но разбра, че Емили се опитва да помогне.

— Точно така — потвърди тя. — Кажи ми, ако решиш да отидем на фестивала в събота.

— Непременно.

Джулия се обърна, улови Сойър за ръката и го поведе към къщата на Стела.

— Смята, че си дошъл да ме изведеш на вечеря — прошепна му тя. — И с всички сили се постара да ми помогне, защото си помисли, че съм забравила. Изиграй си ролята!

— Няма проблем — весело отвърна Сойър, докато изкачваха стълбите пред къщата на Стела. — Но аз наистина съм дошъл за това. И ти очевидно си забравила.

Влязоха и Джулия остави купчината писма върху масичката в антрето.

— Няма да ходя никъде с теб — каза тя.

— Прие пред Емили. И сега тя те прикри. Що за пример даваш?

— Това беше удар под кръста. Просто ще я почакаме да се прибере.

Той застана пред прозореца в дневната и отдръпна завесата.

— Няма да е скоро. Колата е много мръсна.

Джулия се усмихна.

— На нея явно й харесва.

— Как ти се стори, докато я откарваше у дома в събота? Сега изглежда добре.

— Справя се. Ванс най-сетне й е разказал нещичко за младините на Дулси. Така ще е по-подготвена да посреща презрението на семейство Кофи.

— Тя не прилича никак на майка си.

Той спусна завесата и тръгна към коприненото канапе на Стела — върху което тя забраняваше да се сяда — и се настани удобно, кръстосал крака, с ръце, отпуснати върху облегалката. Джулия усети как се е втренчила в него. Беше съвършен.

— Нали разбираш, че ако се застоя повече тук, тя ще си помисли, че вършим нещо скандално? — обади се Сойър.

— Като например? Крадем мебелите на Стела?

— Не се дръж глупаво.

— А ти не ме манипулирай.

Той сви рамене.

— Готов съм да поема вината, стига да постигна желаното.

— Внимавай, Сойър, вече не си на шестнайсет. Смятах, че си помъдрял.

— Точно така — доволно отсече той.

— Какво?

— За това исках да поговорим.

Джулия беше подела директно темата.

— Не — възрази тя. — Стела ще си дойде всеки момент.

— След час или повече. — Той впи очи в нея, приковавайки я на място. — Каза, че ми прощаваш. Вярно ли е?

— Не съм съгласна. Отказвам да водя този разговор — буйно разтърси глава Джулия.

— Защо?

— Защото засяга мен, Сойър! — възкликна тя. — Моите спомени и моето разкаяние. Не твоите. Няма да ги поделя с теб. Ти самият се отказа навремето. Нямаш право да предявяваш претенции сега.

Думите увиснаха във въздуха като гирлянда. Стори й се, че може да ги види.

Сойър се изправи. Понечи сякаш да тръгне към нея и тя отстъпи няколко крачки назад. Ала скоро разбра, че се е запътил към полицата над камината в дневната. Спря пред нея, пъхна ръце в джобовете си и се взря в празното огнище.

— С Холи не можехме да имаме деца.

Джулия млъкна, слисана от рязката смяна на темата. Сойър и Холи се бяха оженили веднага след колежа. Баща й бе споменал мимоходом новината. Натъжи се леко, но не се изненада особено. Сойър и Холи бяха заедно още от основното училище. Когато се върна в Малъби, я изненада по-скоро откритието, че бракът им бе продължил по-малко от пет години. Всички, включително и Джулия, им предричаха дълго бъдеще. Още повече че тя знаеше какви усилия бе положил Сойър да запази връзката си с Холи.

— По ирония на съдбата се оказа, че аз съм проблемът — продължи Сойър. — През първата година в колежа се заразих от дребна шарка и я прекарах необичайно тежко. Не минава и седмица, Джулия, без да си спомня какво се случи между нас и как постъпих. Малодушието и глупостта ми не само усложниха още повече живота ти, но и ме лишиха от единствената възможност да стана баща. Това исках да ти кажа. Още щом те зърнах, разбрах, че споменът не е избледнял, че в очите ти си оставам онова безкрайно глупаво момче. Навярно сега ще се почувстваш по-добре.

— Ще се почувствам по-добре?

— Защото съм си получил заслуженото — сви рамене той.

За пръв път тя осъзна, че Сойър преживява случилото се не по-леко от нея. Просто го прикриваше по-сполучливо.

— Какво ти става? — възкликна тя. — Как си въобрази, че така ще ми олекне?

— Не ти ли олекна?

— Не, разбира се.

Без да отлепя очи от камината, Сойър се обади:

— Чел съм, че абортът рядко повлиява върху способността на жената да ражда деца. Вярно ли е?

Джулия се поколеба.

— Предполагам.

— Радвам се — меко каза той.

Открай време проблемът си оставаше неин и само неин. Смяташе, че Сойър не би се поинтересувал — а и не заслужава — да узнае какво таи тя в сърцето си, каква надежда я крепи от години.

— Кучи син! Приятно ми беше да съм ти ядосана! Защо не ме остави на мира?

Той се усмихна леко.

— Защото красивите жени ми падат в нозете, щом разберат, че съм стерилен.

В същия миг входната врата се отвори и на прага се появи Стела. Когато се връщаше от работа, край нея винаги се носеше ухание на карамфили от цветарския й магазин. Ароматът нахлу в стаята преди нея, досущ като развълнувано кученце.

— Казах ти, че ще си дойде всеки момент — констатира Джулия.

— Прекъсвам ли нещо? — обнадеждено попита Стела, местейки поглед от нея към Сойър и обратно. — Мога да изляза. Всъщност мога и изобщо да не се прибирам. Цяла нощ.

— Нищо не прекъсваш. Лека нощ — обяви Джулия и се спусна по стълбите към апартамента си.

— Лека нощ ли? — удиви се Стела. — Още няма пет следобед.

Джулия заключи вратата и отиде право в спалнята. Седна на ръба на леглото, после се отпусна по гръб и се втренчи в жълтите квадрати слънчева светлина по тавана.

Ненадейно се оказа, че е изправена пред важно решение. Решение, което не смяташе, че някога ще се наложи да взима.

Завръщането в Малъби беше объркало всичко.

 

 

Първите й шест седмици в пансиона „Колиър“ в Мериленд бяха тежки. Някои от момичетата бяха истински грубиянки. Джулия често плачеше мълком в леглото си в спалното помещение и изразходваше всичкото си време за телефонни разговори в опити да се свърже със Сойър. Прислужницата винаги отговаряше, че той не си е у дома. Джулия отказваше да се обажда на баща си или да разговаря с него, когато я търсеше. Искаше да му отмъсти. Терапевтката не я насилваше. Отначало сеансите протичаха мъчително, но не след дълго Джулия вече ги очакваше с нетърпение.

Всъщност терапевтката беше вторият човек, с когото сподели, че е бременна.

Джулия се почувства окрилена, когато разбра. Сметна, че сега пътят й към дома и към Сойър е широко открит. Ще се оженят, ще заживеят заедно и ще отглеждат детето си. Той можеше да я направи щастлива. И по-добра. Знаеше го. Той я виждаше. Беше единственият човек, който я вижда.

Упорито звънеше у тях и накрая прислужницата се предаде. Изненада я тонът на Сойър.

— Спри да се обаждаш, Джулия — безцеремонно обяви той.

— Аз… липсваше ми. Къде се изгуби?

Тишина.

— Това място е ужасно — продължи тя. — Настояват да пия лекарства.

Сойър прочисти гърло.

— Сигурно няма да е зле.

— Напротив. — Тя се усмихна при мисълта каква чудесна новина ще му съобщи. — Бебето може да пострада.

Отново тишина. И след малко:

— Какво бебе?

— Бременна съм, Сойър. Ще кажа на терапевтката и после на татко. Скоро ще се върна у дома.

— Почакай! Почакай! — бързо възкликна той. — Какво?

— Знам, че си изненадан. И аз се изненадах. Но нима не разбираш? Това е чудесно! Ще се върна и ще бъдем заедно.

— Мое ли е? — попита той.

Джулия усети как първата стрела пронизва сърцето й — тънка и остра.

— Твое е, разбира се. За пръв път ми беше. Ти си първият мъж в живота ми.

Той мълча дълго и Джулия си помисли, че е затворил телефона.

— Не искам бебе, Джулия — рече накрая.

— Е, твърде късно е — отвърна тя, опитвайки се да се засмее.

— Нима?

— Какво искаш да кажеш?

— На шестнайсет съм! — избухна той. — Не мога да бъда баща! И съм с Холи. Това е най-лошото, което би могло да ми се случи! Градя планове.

Втора стрела, после трета се заби в гърдите й. Едва поемаше дъх.

— С Холи си?

Знаеше, че излиза с нея, но предполагаше, че след случилото се на игрището… след като видя как я гледа, след като усети как я докосва…

Как би могъл пак да е с Холи?

— Винаги сме били заедно. Знаеш го. След колежа ще се оженим.

— Но онази нощ…

— Беше разстроена — прекъсна я той.

— Значи не е само бебето? — едва промълви тя. — Не искаш и мен.

— Съжалявам. Наистина. Мислех, че си разбрала.

„Мислел си, че съм разбрала?“ В очите й напираха сълзи. Гърдите й се надигаха тежко. Едва се удържаше да не се разплаче.

Та той беше нейният спасител!

— Ще се погрижа — каза тя и се обърна да остави слушалката.

Сойър не искаше бебето, ала тя го искаше. Щеше да се справи сама.

Сойър не схвана.

— Добре. Така трябва, Джулия. Знам колко ще ти е трудно, но ще приключи бързо. Просто направи аборт и всичко ще се нареди. Ще ти изпратя пари.

Гласът му звучеше толкова мило, толкова спокойно сега. От всички пори на тялото й изригна такава вълна от омраза, че слушалката запращя.

Аборт ли? Той не желаеше бебе, но не искаше и тя да го има. Как е могла да се самозалъгва, че е влюбена в такъв човек?

— Не. Сама ще се оправя.

— Нека ти помогна.

— Достатъчно помогна — отсече тя и затвори телефона.

Разговорът с баща й беше ужасен. Терапевтката настоя да му се обади и той веднага й каза да се прибира у дома, понеже си помисли, че е забременяла в „Колиър“. Но тя призна, че е станало по-рано, в Малъби. В крайна сметка решиха да остане в пансиона. Все пак не беше единственото бременно момиче там.

Около третия месец започна да й се яде сладко. Мечтаеше за сладкиши. Усещането беше невероятно. Понякога й се струваше, че полудява. Терапевтката й обясни, че изостреният апетит по време на бременност е нещо нормално, но Джулия си имаше едно наум. Детето в нея явно притежаваше магическото влечение на Сойър към сладкото. Когато дневните дози сладкиши не й достигаха, тя се промъкваше нощем в кафенето. Там изпече първия си кейк. Скоро се усъвършенства много, понеже само така успяваше да успокои бебето. Уменията й оказаха необичаен ефект и върху съученичките й. Нощем ароматът на сладкишите се процеждаше бавно по коридорите и момичетата в спалните — дори онези, чиито сънища винаги бяха мрачни — веднага започваха да сънуват добросърдечните си баби и някогашните си рождени дни.

През петия месец терапевтката я посъветва да обмисли няколко варианта за осиновители. Джулия категорично отказа да ги обсъжда. Но всеки път терапевтката я питаше: „Как планираш да отглеждаш детето сама?“. И Джулия се изплаши. Не знаеше как. Можеше да разчита единствено на баща си, но той веднага отказа да й помогне. Бевърли не искала бебе у дома.

През пролетта, обзета от болка и безкраен ужас, Джулия се присви одве в часа по френски. Раждането беше започнало. Стана толкова бързо, че бебето се появи в линейката на път за болницата. Усещаше колко нетърпеливо, колко трескаво си проправя път към свободата. И Джулия не можеше да го спре. Колкото и силно да й се искаше, вече не можеше да го задържи в себе си. То вече вземаше свои решения. После дъщеря й продължи да се жалва пред всички колко тежко е било пътешествието — както старите дами в сака от туид надълго и нашироко описват премеждията си в горещите, бавни влакове към града. Джулия се усмихваше, прегърнала пищящото мъниче в линейката. Дъщеря й беше прекрасна — русокоса и синеока като Сойър.

На другия ден баща й пристигна в Мериленд и я посети в болницата. Джулия го помоли за последен път да я вземе у дома с бебето.

Застанал свенливо в края на болничното легло, стиснал фуражката си в ръка, той изглеждаше съвсем не на място. Отново каза „не“. В този миг тя загърби възможността да почувства отново бащина близост. Всичко се беше променило безвъзвратно.

Да остави момиченцето си бе най-тежкото решение в живота на Джулия. Сега бебето не зависеше от тялото й и тя осъзнаваше, че не може да се грижи за него сама. Та тя не можеше да се грижи за себе си! Намрази Бевърли, задето е отказала да доведат бебето вкъщи, и баща си — за слабостта му. Но най-силно мразеше Сойър. Ако я беше обичал. Ако й беше помогнал. Тогава щеше да задържи бебето. Той я лишаваше от единствения човек на този свят, който щеше да се нуждае безрезервно от нея, от единствения човек на този свят, когото беше сигурна, че ще обича до края на живота си. Безусловно. Безгранично.

Казаха й, че семейство от Вашингтон е осиновило детето. Дадоха й две снимки — официалната от болницата, и друга, на която Джулия лежеше в болничното легло, прегърнала малката — топла, мека и ухаеща на розово. Джулия ги прибра веднага, защото я натъжаваха. Откри ги случайно, пъхнати в стар учебник, когато години по-късно си събираше багажа след завършването на колежа.

Дълго преодолява скръбта. Скоро след изписването от болницата започна отново да се наранява. Училищната й терапевтка се постара да я запише в лятната програма, организирана от „Колиър“, защото не беше готова да се завърне у дома. След лятната ваканция Джулия все още бе твърде уязвима да се прибере в Малъби и баща й се съгласи да завърши гимназия в пансиона.

На другата година кандидатства и я приеха в колеж. Макар да не беше правила сладкиши, откакто бе родила, дългите месеци практика си казаха думата и тя започна работа в пекарницата на един супермаркет, за да помага на баща си да плаща таксата за колежа. По онова време, благодарение на усилията на терапевтите, Джулия успяваше да мисли за Сойър, без светът около нея да се обагря в яростно кървавочервено. Спомни си думите му как се връщал у дома, воден от уханието на майчините сладкиши. Историята придоби символичен смисъл. Представяше си как някой ден сладкишите й ще доведат дъщеря й — която бе наследила бащиното влечение — при нея. Тогава щеше да й обясни защо я е изоставила. С аромата на прясно изпечените сладкиши Джулия й изпращаше своята обич.

Където и да се намираше.

Почти двайсет години по-късно Джулия все още я зовеше. Усещането, че дъщеря й е някъде там, й вдъхваше сили да оцелява. Без тази мисъл не би могла да живее.

Как живееше Сойър тогава?

Тогава разбра, че трябва да му каже.

Смяташе досегашния си престой в Малъби за истинско изпитание.

Следващите шест месеца обаче щяха да бъдат ад.

 

 

Джулия чу леко похлопване по вратата. Отвори очи и изненадано установи, че небето е боровинковосиньо и първите звезди са изгрели. Стана и спря на прага на спалнята.

— Джулия? — подвикна Стела. — Добре ли си? Ужасно си тиха. Сойър си тръгна, ако това чакаше. — Настана тишина. — Хубаво. Долу съм, ако ти трябвам. Ако искаш да поговорим.

Чу как Стела слиза по стълбите.

Облегна глава на касата на вратата и пристъпи в коридора. Застана за секунда пред вратата към стълбището, подмина я и влезе в кухнята.

Светна лампата и реши — кейк „Колибри“. С банани и ананас, орехи и сметанова заливка.

Ще го направи лек като бриз.

Пресегна се и отвори прозореца.

За да полъхне към дъщеря й.