Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (16)

Шестнайсета глава

Мади Дейвис намести раницата върху рамото си, докато крачеше по тротоара. Пристигна в Малъби вчера и отседна в хотела на Мейн Стрийт. Родителите й бяха резервирали стаята. Искаше да го уреди сама, но разбираше, че те се тревожат. Ако плащайки престоя й в скъпия хотел, щяха да се поуспокоят, тя беше готова да изстрада преживяването и всяка вечер да си изяжда смирено шоколада под възглавницата.

Не спа добре предишната нощ. Пълната луна се цъклеше в прозореца й и почти през цялото време тя седя, свила колене в един стол, взряна в парка отсреща. На закуска собственичката на хотела й обясни, че августовската луна се нарича Есетрова луна. Тя вдъхвала безпокойство у хората, сякаш им предстои много работа, много риба за улов ги очаква в реката.

След закуска Мади се обади на майка си и се опита да я разведри. Но гласът й звучеше нервно.

— Може би сарказмът ми най-сетне ще намери обяснение — пошегува се Мади. — Навярно е закодиран. Тоест — ти си невинна.

Майка й не се засмя. Трябваше да се досети. Родителите й бяха най-милите хора на света, но не притежаваха чувството й за хумор. Отрано се беше научила да сдържа острия си език пред тях.

Беше прекрасно понеделнишко утро. На улицата Мади вдъхна дълбоко мандариненосладкия въздух и раменете й се поотпуснаха. Този град й допадна. Напомняше й нещо, което не успяваше да определи.

Забеляза табелата над вратата: „Джейс Барбекю“.

Незнайно защо спря. Краката й просто отказваха да помръднат. Хората зад гърба й се разделяха като река, за да я подминат.

От години си представяше този момент. И той беше настъпил. Помъчи се да омаловажи сериозното събитие, свеждайки го само до няколко дни. Смести го между края на летния стаж и първия учебен ден в гимназията в Джорджтаун. Сега обаче се разколеба дали наистина желае да продължи. Какво всъщност ще постигне? Разбираше се чудесно с осиновителите си. И вече знаеше достатъчно за родната си майка, за да проумее защо я е изоставила. Джулия Уинтърсън била на шестнайсет — възпитаничка на пансиона за проблемни деца „Колиър“, несъществуваща понастоящем, но извънредно модерна за времето си институция. Пансионът беше затворил врати преди няколко години поради недостиг на средства. Сега Джулия живееше в малък град в Северна Каролина, където притежаваше ресторант. Не беше се омъжила. Нямаше други деца. Частният детектив, нает от родителите на Мади, дори й предостави снимка на Джулия. Изглеждаше симпатична и лъчезарна, ала тъмните й очи бяха някак отнесени. Русокосата и синеока Мади не приличаше много на нея, освен може би по устните и брадичката. Предполагаше, че прилича на родния си баща, който и да беше той. Името му не беше вписано в удостоверението й за раждане. Можеше да го научи само от Джулия.

Тръгна отново, но сърцето й биеше неистово. Чуваше го. Добра се до голямата витрина на ресторанта и пак спря. Този път се наложи да потърси опора в тухлената фасада на сградата. Пусна раницата на земята и закри очи с длани.

Скастри се за малодушието.

Отпусна ръце.

Когато отново отвори очи, забеляза, че стои точно срещу двама тийнейджъри, седнали на пейката пред ресторанта. Момичето с ореол от непокорна руса коса носеше къси панталонки и спортна блузка. Младежът беше облечен в бял ленен костюм с червена папийонка. Бяха привели глави един към друг, челата им почти се докосваха, а той стискаше ръката й и нежно поглаждаше с палец китката й. Бяха потънали в свой собствен свят. Принц и принцеса в непристъпното си кралство. Мади се усмихна.

И двамата вдигнаха погледи, когато вратата на ресторанта се отвори. Мади също се обърна. Очите й се разшириха. Възрастният мъж се приведе, за да мине през вратата. Тя за пръв път виждаше толкова висок човек.

Тийнейджърите се изправиха. Великанът се запъти към тях със странна вдървена походка. Младежът протегна ръка и той я пое. Размениха си няколко думи, засмяха се и момчето в белия ленен костюм се обърна и се отдалечи по тротоара.

Мина край Мади, усмихна се леко и учтиво й кимна. Тя го изпрати с поглед, после се обърна към великана и момичето. Великанът подаде на момичето хартиен плик. То го взе и двамата тръгнаха заедно. Мади изви врат да го огледа, когато мина покрай нея.

Почувства се като в странна вълшебна приказка. Като второстепенен герой, появил се на финала на историята.

Вратата на ресторанта се отвори отново. Излязоха двама мъже. Сребристи нишки се проточиха отвътре и се понесоха с бриза. Тя пое дълбоко дъх и поизопна рамене. Захар, ванилия и масло. Това безмилостно ухание я следваше цял живот. Понякога го виждаше, както сега, но през повечето време просто го усещаше. Като малка, докато седеше в клас или разхождаше кучето си Честър, или пък посред скучните уроци по цигулка, които вземаха с по-големия й брат, уханието се появяваше изневиделица и й вдъхваше необяснимо безпокойство. Дори сега се събуждаше нощем, готова да се закълне, че някой пече сладкиш. Съквартирантките й я мислеха за смахната.

Тъкмо познатото ухание я окуражи да вдигне раницата, да приближи до витрината и да надзърне вътре. Обстановката беше семпла, безлична, ала ресторантът беше пълен.

Очите на Мади веднага се стрелнаха към жената зад барплота. Тя беше.

Джулия Уинтърсън.

Жената, която я беше родила.

Усмихваше се. Разговаряше със седналия срещу нея красив русокос мъж. Часове наред Мади се беше взирала в снимката, която й даде частният детектив. Наяве Джулия изглеждаше по-щастлива, по-спокойна.

Мади тръгна бавно към входа, без да я изпуска от поглед. Забеляза, че на вратата е окачен надпис: „Кейковете на Синеочка: специални сладкиши за всякакви поводи. Попитайте вътре“.

Някой излезе, забеляза я и задържа вратата.

— Влизате ли? — попита мъжът.

Краят на тази история. Начало на нова.

— Да. Влизам — отвърна тя и прекрачи прага.