Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (12)

Дванайсета глава

Сойър отвори вратата на къщата си ядосано, както се полага на човек, събуден по първи петли от настойчивото бръмчене на звънеца. Дано натрапникът да има основателна причина! Пожар например.

Вратата зейна и се блъсна в стената, когато Сойър включи лампата на верандата.

Джулия вдигна ръка от звънеца и пискливото бръмчене в къщата тутакси замря.

Той примигна.

— Джулия? — попита, за да се увери, че очите не го лъжат.

— Трябва да говоря с теб.

— Сега ли?

Не беше в най-представителната си форма.

Тя извъртя очи.

— Да. Сега.

Той я огледа бавно от главата до петите. Не беше се преобличала. Носеше същите избелели джинси и бродираната бяла блуза, с които я видя на фестивала. Не биваше да си тръгва, но се беше ядосал. Тя смяташе, че иска само част от нея, че би приел повърхностен флирт. Той определено си беше взел дозата краткотрайни афери — при това на повечето се бе насладил истински — но към Джулия държеше да прояви повече благородство. А тя не му позволяваше.

— Пияна ли си? — попита я.

— Не, не съм пияна. Разярена съм.

— О, добре, понеже за секунда си помислих, че съм изправен срещу нещо необичайно. — Той отстъпи назад. — Заповядай.

Каза го механично. Идеята го осени едва след като тя мина край него и влезе в тъмната дневна. Тя беше в къщата му. Точно където искаше да я доведе. Но сега нямаше представа какво да прави по-нататък.

Единствената светлина струеше откъм кухнята, защото нощем оставяше лампата над печката включена. Джулия се озърна, кимна мълком, сякаш обстановката — с деликатното, стипчиво ухание на привилегированост, което никак не й допадаше — отговаряше точно на предвижданията й.

— Дошла си да ми съобщиш голямата новина? — попита той, поуплашен да не би да се окаже прав.

Последното, което й оставаше да му каже, и после нямаше да го погледне повече.

Тя се обърна към него, смръщила вежди.

— Какво?

— Миналата седмица ми подари кейк, каза ми, че си започнала да печеш сладкиши заради мен, и обеща по-късно да ми съобщиш нещо важно. Настъпи ли моментът?

— Не. Та как би могло да ме разгневи това?

Той въздъхна.

— Не знам, Джулия. При теб всичко е въпрос на догадки.

Тя закрачи из стаята.

— Бях си добре тук, докато ти не ми изигра номера с разкаянието. Почти ме сломи. Почти ти се доверих. — Изсумтя презрително. — И обвиняваш мен в задкулисни кроежи?

— За какво става дума?

— За това, което каза днес.

Той се потърка по скулите. Усети скърцането на наболата русолява брадичка.

— Опресни паметта ми.

— Каза, че те допускам до себе си само защото си заминавам. И после ти си тръгна.

— Аха. — Той отпусна ръце. — Ясно.

— А аз изобщо нямах предвид това и щях да ти обясня, ако не беше се изпарил яко дим. Но няма значение, че не схвана правилно смисъла. Защото какво от това?

Сойър заподозря, че причината не е в съненото му съзнание. Думите й наистина звучаха налудничаво.

— Моля?

— Какво от това, че те допускам, понеже планирам да замина. Какво те притеснява? Откакто пристигнах, се опитваш да ме вкараш в леглото си. Нима ще позволиш едно заминаване да те отклони от целта? Предишния път не ти попречи.

Кръвта нахлу в главата му като фонтан. Джулия бе засегнала тънка струна.

— За протокола — разбираш не по-зле от мен, че бих могъл да те вкарам в леглото си, когато пожелая. — Той пристъпи към нея, толкова близо, че гърдите му докоснаха нейните. — Защото знам как.

— Тогава ми покажи — каза тя, очевидно опитвайки се да изглежда смела, но гласът й трепна леко.

— Искам го и тук — той допря пръст до слепоочието й.

— Там си.

— Ами тук? — Той постави длан върху гърдите й. Сърцето й бумтеше. От гняв? От страх? От желание?

Тя отстъпи рязко назад.

— Няма да ми го причиниш отново.

— Кое?

— Няма да се промъкнеш пак в сърцето ми. Да ме омагьосаш и да ме накараш да си мисля, че е истина, че е завинаги. Предишния път ми трябваха години да го преодолея. Няма да ти позволя да ме залъгваш, че ще е завинаги. Няма да ми обещаваш нищо и аз няма да ти обещавам нищо. Твоето „остани, защото още не си стигнала дотам, където искам да те отведа“ не значи пукната пара. Знаеш ли колко по-лесно щеше да е, ако ми беше обещал само една нощ? Онази нощ? Съзнаваш ли колко те намразих, задето ме накара да си мисля, че ме обичаш?

— Джулия…

— Не. Обещай ми една нощ. Не ми обещавай да ме обичаш. Не ме моли да остана.

По дяволите благородството! Той я прегърна и я целуна. Страстна целувка, сякаш преляла изневиделица от дъното на душата му. Усещането го грабна веднага, без капчица усилие — все едно да плуваш и да те отнесе потоп.

Дланите му се спуснаха към ръба на ризата й и бавно я вдигнаха. Пръстите му досегнаха голите й гърди и тя изви гръб. Той отлепи устни от нейните. Тя автоматично сключи ръце в косите му, за да го задържи.

— Господи! Дошла си без сутиен! — каза той.

Притисна я към стената и съблече блузата й. Тялото й се извиваше трескаво. Той простена и я улови за хълбоците. Тя последва покорно ритъма му.

Пресегна се надолу и разкопча джинсите й. Тя се помъчи да му помогне да ги свали, без да прекъсва целувката, ала устните им все се разделяха. Най-сетне той просто смъкна джинсите й с крак.

— Искаш една нощ. Имаш я — каза й, докато я носеше към канапето. — Но ще бъде паметна нощ.

Застана над нея и се втренчи толкова жадно в тялото й, че тя понечи да се прикрие. Той свали долнището на пижамата си, без да отлепя очи от нейните. Облегна коляно на канапето до нея. Тя преглътна и постави длан върху голите му гърди.

— Почакай, Сойър!

Той оброни глава, поемайки на пресекулки дъх.

— Какво ми причиняваш, Джулия?

— Исках да извадя презерватива от джоба на джинсите си.

Той вдигна изненадано глава.

— Не те излъгах. Не мога да имам деца.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Той все пак стана и се запъти послушно към джинсите й. Извади презерватива и бързо си го сложи.

— Чакането свърши — каза и отпусна тяло върху нейното.

— Свърши — повтори като ехо тя.

Никога не беше изпитвал нещо подобно. Прегръщаха се, сякаш силата на слетите им тела ще накара всичко, разделило ги навремето, да изчезне. Така и стана. За няколко мига. Няколко мига, които искаше да спре, за да изживее в тях останалите си дни.

После, когато, останали без дъх, се бяха вкопчили до болка един в друг, Сойър промълви, заровил глава във врата й:

— Колкото и странно да звучи на фона на току-що проявената липса на сдържаност, все пак съм научил нещичко, откакто минах шестнайсетте.

Тя избухна в смях.

— И щом събера сили да стана, ще те отведа в спалнята да ти покажа.

 

 

Беше сутрин, но в стаята цареше мрак. Джулия примижа, обърна глава върху възглавницата и срещна втренчения поглед на Сойър.

Косата й беше разрошена, розовият кичур се виеше край ухото й. Победена, тя си пое дълбоко дъх.

— Смятах, че всичко съм обмислила.

— А дали ако ти обещая още една нощ, положението ще се проясни?

Джулия се усмихна, ала не отговори.

Сойър прокара нежно пръст по ръката й. Долови точния миг, когато тя разбра, че следва мрежата от белези. Тутакси отмести ръка. Той я придърпа обратно.

— Защо си го причиняваше? — попита я.

Очите му следяха движението на пръстите.

— Смятах, че така преодолявам потиснатостта и самотата. Не знаех как да се справя и гневът ми се насочи навътре. Така започнах. Не си мисли, че съм прозорлива по природа. Научих го след дългогодишна терапия.

Той я погледна в очите.

— Приисквало ли ти се е пак да го направиш?

— Не. В случай че не си забелязал, напоследък изразявам гнева си много сполучливо.

Тя се понамести и сбърчи леко чело.

— Добре ли си?

Джулия прочисти гърло.

— Отдавна… отдавна не бях правила любов.

Погрешно ли беше, че се почувства щастлив? Пет пари не даваше. Наистина се зарадва. Стотици пъти се беше питал как живее в Балтимор, с кого е. Толкова малко знаеше за тамошната й история.

— Защо не се върна в Малъби, Джулия?

— Мислех, че няма защо.

Тя отпусна глава върху възглавницата и се взря в тавана.

— Не изпитваше ли носталгия?

— Винаги изпитвам носталгия — отвърна тя, без да го поглежда. — Само дето не знам къде е домът ми. Из въздуха се носи обещание за щастие. Знам го. Дори го усещам понякога. Но е все едно да преследваш луната — решаваш, че си я стигнал, но тя изчезва зад хоризонта. Натъжавам се и се опитвам да продължа, ала проклетата луна се появява отново на следната нощ, вдъхвайки ми надежда, че мога да я уловя.

За пръв път я чуваше да говори толкова неподправено искрено. Джулия, която винаги пазеше чувствата си в тайна.

— Това ли е голямата новина, която искаше да споделиш?

— Не.

Той простена.

— Убиваш ме, Джулия. Хубава ли е новината?

— Да.

Той положи длан върху бедрото й и я плъзна нагоре.

— По-хубава от тази нощ?

— Няма как да ги сравня. — Тя покри с ръка дланта му, за да я спре. — Колко е часът?

Той се привдигна на лакът и погледна часовника върху нощното шкафче.

— Минава девет.

Тя се поколеба.

— Сутринта?

— Да.

Джулия ахна и скочи от леглото. Тръгна към прозорците и дръпна тежките завеси. Слънчевите лъчи веднага озариха тъмната стая. Когато очите му свикнаха с дневната светлина, той ги впи в силуета на голото й тяло, очертан пред прозореца. Не можеше да отлепи поглед от нея. Коремът му се стегна, главата му се замая.

— Не мога да повярвам, че се е съмнало! Защо не ми каза? Що за завеси имаш? — Тя сграбчи лукавата материя и я огледа изпитателно. — Смятах, че е нощ!

— Импрегнирана тъкан, изолираща светлината. Без тях всяка сутрин щях да ослепявам. — Той се подпря върху възглавниците и скръсти ръце зад главата си. — Тази ти страна наистина ме пленява, но мисля, че предоставяш по-добрата гледка на съседите. Защо не се обърнеш към мен?

Тя отстъпи бързо от прозореца и се закри с пердето.

— Не мога да повярвам, че направих стриптийз на съседите ти. В неделя сутрин.

— А аз знам, че зърнах божия лик.

— Ще тръгвам — погледна тя към вратата.

— Не.

— Трябва да изпека сладкишите в ресторанта. Много закъснях. По това време обикновено съм приключила. Къде са ми дрехите? — Тя се озърна и се досети: — О, долу.

И излетя гола през вратата.

Той се усмихна и стана. Взе халата, провесен на закачалката зад вратата, наметна го и я последва.

Тя действаше светкавично. Вече си беше сложила джинсите и обувките и си навличаше блузата. Когато главата й се показа през яката, той я прегърна и я притисна към стената.

— Оттук започнахме. Приемам го за знак, че трябва да повторим процедурата.

— Ако ме пуснеш, ще ти изпека кейк.

— Хитър ход.

Някой похлопа на вратата. Джулия се сепна и извика тихо.

Сойър се намръщи и потърка ухо.

— Кой е? — прошепна тя.

— Не знам.

— Не отваряй. Ще си тръгне.

— И ще се обади в полицията, понеже е чул женски писък. Какъв е проблемът? Не искаш да разберат, че сме били заедно?

Той се обърна и тръгна към вратата, без да дочака отговор. Опасяваше се, че отговорът няма да му хареса. Дори след снощи, тя си оставаше вода в шепите. Не знаеше как да я задържи.

Отвори вратата. Видя кой е и изруга мислено. Нещата се усложняваха.

— Здрасти, Сойър — поздрави Холи и влезе. — Ти ли извика като момиче?

Тя спря, забелязала Джулия. Настана неловко мълчание. Приклещени в тясното пространство зад вратата, тримата се взираха един в друг.

— Холи — обади се най-сетне Сойър, — помниш ли Джулия Уинтърсън?

— Разбира се — отвърна Холи и изгледа многозначително Сойър, преди да се обърне усмихнато към Джулия. — Радвам се да те видя, Джулия.

— И аз. Съжалявам, но трябва да тичам. Закъснявам.

И се стопи като дим. Отново.

Сойър затвори вратата.

— Забравих, че ще дойдеш.

Холи го целуна по бузата, прекоси дневната и сложи да свари кафе в кухнята. Той я последва, припомняйки си как за пръв път я помоли да му стане приятелка. Бяха в шести клас и го измъчваше усещане за неотложност. Беше решен да доведе нещата докрай. Бяха приятели от началното училище. Ценеше я. Уважаваше я. Но не знаеше дали някога е бил влюбен в нея. Нощта с Джулия на футболното игрище би трябвало да му подскаже отговора, но Сойър се страхуваше до болка да загърби предначертаното бъдеще.

Той прекрати брака. Холи не поиска да го напусне, дори след като разбраха, че не могат да имат деца. Всъщност се зае маниакално да открие изход. Носеше вкъщи наръчници за осиновителни процедури и сякаш гореше от ентусиазъм. Децата бяха неделима част от плановете им, ала той осъзна, че тя се е вкопчила толкова страстно в идеята, защото двамата не чувстваха истинска пълнота един с друг. Никога не бяха чувствали.

— Най-сетне успя — каза Холи, когато Сойър влезе в кухнята. Тя тъкмо отсипваше мляно кафе от кутията. — Не мога да повярвам.

Сойър си издърпа висока табуретка и седна пред плота.

— За какво говориш?

— Не се прави на глупак — ухили му се тя през рамо.

Изглеждаше добре. Щастлива. Косата й беше вързана на опашка и разкриваше понапълнялото й лице и закръглените скули. Беше понаедряла.

— Познавам те. Още от малък си падаше по нея. И си постигна целта.

Сойър въздъхна.

— Не съм убеден.

Усмивката на Холи се стопи.

— По дяволите! Съжалявам…

— Не, ти не си виновна. Изглеждаш прекрасно, между другото.

— Нали не ти е неприятно? Че пак се омъжвам? Че чакам бебе?

Тя положи длан върху корема си.

— Радвам се за теб, Холи. Искрено.

Тя изсумтя и се обърна пак към кафеварката.

— Каваш го, защото снощи си прекарал добре.

Сойър стана и тръгна към кабинета.

— Ще донеса документите, за да ги подпишеш.

 

 

Утринните лъчи струяха като потоци през отворените врати на балкона, когато Емили се събуди. Нямаше представа колко е часът, но имаше чувството, че е спала само няколко минути.

Бележката.

Извърна се бързо към нощната масичка. Бележката си стоеше там, където я беше оставила.

Взе я и я огледа втренчено. Изкуши се дори да я помирише.

Ще отиде ли? Ще го види ли?

Уин й каза, че не я вини за стореното от майка й, но нима можеше да е сигурна? Какво беше намислил? Нямаше начин да узнае, ако не довърши започнатото.

Не познаваше по-смел човек от майка си, ала дори и тя не бе събрала сили да се обърне лице в лице с миналото си.

Но Емили щеше да го направи.

Това, което Дулси не се беше осмелила да стори. За да намери мястото си тук, трябваше да покаже, че не е като майка си, но и да се опита да поправи стореното. Не знаеше как точно трябва да постъпи. Нещо й подсказваше, че интересът на Уин към нея не е толкова безизкусен, колкото му се иска да изглежда на пръв поглед. Ала и нейният интерес към него беше твърде необясним.

Замисли се за спиралата на историята, която Уин спомена. Ето я тук — на същото място, където е била майка й на нейната възраст — замесена отново във връзка с член на семейство Кофи, която никой не одобрява. Също както някога. Навярно не беше случайно.

Тя стана, стиснала бележката, и извади къси панталонки и тениска от дрешника. Беше свикнала да не поглежда към пеперудената суматоха по тапетите, навикна и с тихото пърхане, което долиташе от време на време от стените. Според Джулия това означаваше, че се приспособява.

Или пък започваше да полудява?

Застанала пред дрешника обаче, осъзна, че тази сутрин не чува никакво пърхане на криле. Вдигна очи и отстъпи изумено назад. Пеперудите бяха изчезнали. На тяхно място се бе появил меланхоличен наситен десен в сребристо с миниатюрни бели точици като звезди. Усети как я завладява снощното нетърпеливо очакване. Дядо Ванс не би могъл да смени тапетите за една вечер.

Наистина ли се променяха от само себе си?

Рисунъкът беше красив. Стаята създаваше усещане, че живееш сред облаците. Емили опря длан върху стената до дрешника. Беше мека като кадифе. Защо майка й не й беше казала, че съществува такава стая? Не беше споменала и думичка. Дори в приспивна приказка.

Облече се бързо и разсеяно заслиза по стълбите. За нейно облекчение дядо Ванс вече беше тръгнал на закуска. Написа му бележка, че отива на езерото.

Не спомена с кого ще се срещне.

На тротоара, тъкмо когато понечи да се качи в колата, някой я повика в притихналата утрин. И без това напрегната, Емили подскочи от изненада и изпусна ключовете. Извърна се рязко и забеляза Стела да се приближава откъм съседната къща. Изглеждаше странно наконтена за този час — в червена рокля без презрамки и с обувки на високи токчета. По широкото й лице личаха избледнели следи от грим, а екзотичните й очи бяха изморени. Изглеждаше като след тежка нощ. Или след много хубава нощ. Емили не можа да определи.

— Виждала ли си Джулия? — попита Стела, щом Емили се наведе да вдигне ключовете. — Минах през „Джейс Барбекю“, но не беше там.

Емили се изправи.

— Не съм я виждала от вчера. Но я чух да тръгва с пикапа около един сутринта.

Стела я изгледа объркано.

— Къде ли е отишла?

Емили сви рамене. Стараеше се да се държи естествено, сякаш не вършеше нищо лошо. Което всъщност си беше самата истина. Какво я прихващаше? Защо се чувстваше толкова нервна?

— Джулия почти не използва пикапа и никога не излиза толкова късно. Притеснявам се за нея. — Стела зачопли червения лак по ноктите си. Пристъпи от крак на крак и попита: — Забелязала ли си да се държи странно напоследък?

— Само когато Сойър е наблизо.

— Хмм. Наумила си е нещо. Успея ли да я придумам да пийне повечко, успявам да й развържа езика. Но този път съм в пълно неведение.

Емили надзърна притеснено през рамо да не би дядо Ванс да се връща у дома.

— Нищо не ми е споменала.

— Е, ако я видиш, предай й, че я търся. — Стела кимна към олдсмобила. — Къде си се запътила толкова рано?

— На езерото. Ами ти?

— О, аз тъкмо се прибирам — отвърна Стела, ала млъкна рязко. — Мамка му! Не мога да повярвам, че го изтърсих пред теб. Забрави го. Не давам добър пример. Лоша работа… Просто… прави, каквото казвам, не каквото правя.

Емили се засмя и седна в колата. Стела пое към къщи, свали си обувките и поклати замислено глава.

По това време улиците бяха почти пусти и Емили стигна езерото рекордно бързо. Паркингът беше празен. Тя паркира, изключи двигателя и поседя мълчаливо, заслушана в тиктакането на изстиващия мотор.

Знаеше, че е подранила, но искаше да тръгне, преди дядо Ванс да се прибере. Не искаше да го лъже в очите. Ала не смяташе, че той ще разбере подбудите й.

Най-сетне излезе от колата. Влажният утринен въздух беше толкова тежък, че полепваше по кожата й, докато прекосяваше дъсчената алея. Седна на пейка с изглед към езерото. Малцина се разхождаха наоколо. Подпря крака на парапета и се взря в кълбетата мъгла, стелещи се над водната повърхност. В някои вили лампите още светеха.

Чу приближаващи стъпки и Уин се появи до пейката. Тя го погледна. Не знаеше какво да каже. Изненада се, че и той е дошъл толкова рано. Уин почака малко, после седна до нея и също вдигна крака на парапета. Впери очи в езерото, сякаш щеше да пропусне нещо изключително важно, ако отклони поглед. Имаше силен, ъгловат профил. Суров, горд, изпълнен с тайни. Прииска й се да ги разбули. Да ги узнае до една. Дали и майка й се е чувствала така? Почуди се дали някакво проклятие не привлича жените от нейното семейство към мъжете от неговото.

Ала ето я тук. Безсилна да устои.

— Ела във вилата ни да закусим — предложи той накрая.

— Откога чакаш?

— От известно време. Не исках да се разминем. — Той пое дълбоко дъх и се изправи. — Радвам се, че дойде.

Протегна й ръка.

Тя я пое, без изобщо да се замисли.