Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (3)

Трета глава

Няма да отгатнеш кого видях днес — обади се Уин Кофи, застанал пред огромния прозорец в дневната. Сивкавият хоризонт поглъщаше розовата вечерна светлина.

По белите мраморни плочки на фоайето затракаха токчета. Уин зърна в стъклото отражението на майка си, която влезе в стаята, последвана от по-малката му сестра. Тя седна на дивана до баща му, а сестра му се настани на канапето в отсрещния край на дневната.

Бащата на Уин — Морган — сгъна вестника и го остави настрани. Свали очилата си за четене и погледна Уин, а не съпругата си. Родителите му отдавна не се гледаха. Сякаш се бяха превърнали в призраци, мержелеещи се извън полезрението на другия.

— Кого срещна?

Точно по график щорите започнаха автоматично да се спускат. Уин изчака да закрият напълно прозореца и гледката зад него и се обърна. Стаята миришеше на изстудени портокали и беше пълна със старинни мебели. Високи скринове във федерален стил и канапета с изискани тапицерии на синьо-сиви цветя.

Толкова старо беше всичко, толкова познато. Нищо не се променяше.

— Емили Бенедикт.

Веднага разбраха коя е. Долови ясно внезапната ярост на баща си, избликнала като горещ прилив.

Уин задържа погледа му с мълчаливо упорство. Самият Морган го беше научил на това. Напоследък доста често кръстосваха шпаги, та правилата му бяха до болка познати.

— Уин, знаеш, че брат ми щеше да е жив, ако не беше майка й — през стиснати зъби изрече Морган. — И тайната ни нямаше да е разкрита.

— Не съм чувал някой в града да споменава онази нощ — спокойно отвърна Уин.

— Но знаят. И трябва да разчитаме на благоволението им. — Морган махна с очилата към Уин. — И ти трябва да си най-разгневен — вие сте първото поколение, което трябва да расте с мисълта, че всички знаят и ни гледат особено.

Уин въздъхна. Баща му не проумяваше. Уин не изпитваше гняв. Може би само недоумение. Щом всички знаеха, защо никой не обелваше и дума? Защо продължаваха да не излизат нощем? Защо се придържаха към отживели традиции? Хората го гледаха странно заради това, а не заради непонятната злочестина, сполетяла клана Кофи една нощ преди двайсет години. Нима бяха безсилни да променят всичко? Не бяха. Но просто никой не опитваше.

— Не смятам, че Емили знае — каза Уин. — Майка й не й е разказала нищо.

— Стига! — предупреди го баща му. — Каквото и да ти се върти в ума, Емили Бенедикт е забранена територия. Край на обсъждането.

В дневната влезе жена в бяла рокля и престилка, понесла поднос със сребърен сервиз за чай. Баща му го изгледа многозначително: „Замълчи!“. Рядко говореха за това — всъщност Уин понякога си мислеше, че майка му е забравила и изглежда странно щастлива в забвението — ала никога, в никакъв случай не го споменаваха пред прислугата.

Уин се обърна и се запъти към далечния край на стаята, където седеше сестра му Кайли. Беше си извадила телефона и пишеше съобщение. По традиция семейство Кофи посвещаваше това време от денонощието — по залез-слънце, преди вечеря — на четене, стар, отколешен фамилен обичай, осмислящ нощите, които по принуда прекарваха у дома заради тайната си дори в прекрасни летни дни като този. Уин не разбираше това и копнееше да излезе. От месеци копнежът се надигаше все по-силно в душата му. Не искаше вече да се крие, сякаш му има нещо.

Седна до сестра си и няколко минути я наблюдава как се прави, че не го вижда. Беше почти две години по-голям от нея и докато бяха малки, тя го следваше безпощадно по петите. На шестнайсет все още го следеше — или за да го дразни, или за да го пази. Не беше сигурен кое от двете. А като че ли и тя самата не знаеше.

— Не го ядосвай — каза Кайли. — На твое място бих стояла много далеч от това момиче.

— Защо да не се опитам да опозная противника?

Смути го неочакваното привличане, което бе изпитал към Емили, към непокорната й руса коса и резките очертания на тялото и лицето й. Когато се ръкуваха сутринта, не му се искаше да пусне дланта й. Под външната острота тя излъчваше странна уязвимост и мекота. Цял ден не излезе от ума му. Явно не беше просто съвпадение, че дъщерята на Дулси Шелби се появи в града тъкмо в момента, когато той се разбунтува срещу начина на живот на семейството си. Навярно беше знак.

Да. Точно така.

Сигурно беше знак.

— И тази нощ ще изляза — отсече той ненадейно. — Не казвай на татко. И не тръгвай след мен.

Кайли извъртя очи.

— Защо упорстваш? От личен опит те уверявам, че не е чак толкова интересно.

— Кое?

— Да си нормален.

 

 

— Джулия! Отвори, моля те! — извика Стела отдолу същата вечер, точно когато Джулия изваждаше втората тава с кексчета от печката. Тя се намръщи. Налагаше се да пробва трети път.

Стела извика отново:

— Джулия! Сойър е, а аз съм във ваната!

Джулия въздъхна. Вече видя Сойър днес. Стигаше й толкова. Разковничето да се измъкне невредима от престоя в Малъби беше да страни от него.

Избърса ръце в джинсите си и тръгна надолу с тежки стъпки ала Годзила, за да подразни Стела, чиято баня се намираше точно под стълбището. През прозрачното перденце на входната врата зърна фигура, забулена в ореола от светлината на външната лампа.

Пое дълбоко дъх и отвори. Усмихна се облекчено при вида на посетителя.

Емили пристъпи от крак на крак. Беше със същите дрехи като сутринта — черни късни панталонки и черна спортна блузка. Немирните й руси коси светеха като златиста курабийка, огрени от крушката на верандата.

— Здравей, Джулия — каза момичето. — Да не би да ти попречих нещо?

— Не. Не, разбира се.

Джулия отстъпи назад и й помаха да влезе. Беше й казала, че е на разположение, щом й потрябва, но не очакваше да се възползва толкова бързо от предложението. Когато забеляза обаче как се озърта смутено наоколо, сърцето й се сви. Не беше лесно да си аутсайдер, особено ако тази участ те е сполетяла по неволя.

— Хубава къща имаш — каза Емили.

Етажът на Стела беше топъл и красив благодарение на майка й, която беше дизайнер — подове от златисто дърво, красиви цветни кътове, оригинални картини и канапе с копринена тапицерия на ивици, върху което Стела не позволяваше да се сяда.

— Не е моя. На приятелката ми Стела е. Аз живея в апартамента горе.

Сякаш по даден знак, Стела надигна глас:

— Здрасти, Сойър! Единственото ми одеяние е парата! Искаш ли да погледнеш?

— Не е Сойър — подвикна й Джулия. — Не мога да повярвам, че го чакаш във ваната. Излизай, че ще се превърнеш в стафида. — Емили вдигна вежди и Джулия обясни: — Това е Стела. Не питай! Хайде, ела да ти покажа къде живея.

Заизкачва се по стълбите и помаха на Емили да я последва.

Горе се извърна настрани, за да се разминат във възтесния коридор. После се пресегна покрай Емили и затвори вратата.

— Само да изключа фурната — пое тя към спалнята, превърната в кухня. Из стаята се носеше дъх на вълшебство и трескаво усърдие. Кристални облачета захар и брашно още витаеха из въздуха като опашки на хвърчила. Носеше се ухание на надежда, ухание, което подтиква всекиго да се завръща у дома. Тази вечер най-силно се долавяше ароматът на сгорещено масло и лимонова кора.

Прозорецът беше широко отворен, защото Джулия винаги готвеше така. Безсмислено беше да залоства уханието в клетка. Посланието се нуждаеше от простор.

— Какво правиш? — попита Емили от прага, докато Джулия изключваше печката.

— Експериментирам с рецепти тук, преди да ги предложа в ресторанта. Кексчетата ми още не са достатъчно бухнали. — Джулия взе едно от първата тава. — Виждаш ли? Трябва да са надигнати отгоре. А това е плоско. Май трябваше да подържа маслото по-дълго в хладилника. — Тя улови ръката на Емили и положи малкото кексче върху дланта й. — Така ги сервират французите — с къдравата страна надолу, като лодка. В Америка предпочитаме да виждаме красивата формичка и го сервираме обратно. — Тя обърна кексчето. — Хайде, опитай го!

Емили отхапа и се усмихна. Закри с ръка пълната си уста и каза:

— Ти си ненадминат готвач.

— Натрупала съм опит. Правя сладкиши от шестнайсетгодишна.

— Сигурно е чудесно да имаш такава дарба.

Джулия вдигна рамене.

— Заслугата не е моя. Друг ми я разкри.

Понякога се дразнеше, че никога не би открила умението си сама, че благодарение на другиго е разбрала къде й е стихията. Но си напомняше, че независимо как се е отприщил талантът, важното са нейните усилия и любовта, с която го е отгледала. Стори й се, че Емили се кани да попита какво има предвид, и бързо додаде:

— Как мина първият ти ден тук?

Емили лапна последната хапка от кексчето. Сдъвка я, преглътна и отвърна:

— Май съм малко объркана.

Джулия кръстоса ръце и се облегна на стария сивкав хладилник.

— От какво?

— Странно ми е защо си е тръгнала мама. Защо не е поддържала връзка с хората в Мелъби? Имаше ли приятели? Каква беше, когато живееше тук?

Джулия замълча стъписано. На Емили й предстоеше да научи много за този град, за хаоса, който майка й предизвика. Ала нямаше да го научи от нея.

— Както казах, не я познавах добре — предпазливо отвърна тя. — Движехме се в различни кръгове. По онова време и аз си имах доста проблеми. Говори ли с дядо си? Него трябва да попиташ.

— Не — Емили отметна кичур непокорна коса и с обезоръжаващо искрено изражение добави: — Той се крие в стаята си по цял ден. Не се ли разбираха с мама? Затова ли никога не се е връщала?

— Не. Не мисля, че е така. Всички се разбират с Ванс. Ела да поседнеш.

Джулия я прегърна през рамо и я поведе към импровизираната дневна.

Там се намираше единствената красива вещ в апартамента й — яркосиньо канапе, бивш експонат в дизайнерското ателие на майката на Стела. Имаше и телевизор върху стара масичка за кафе и разнебитен шкаф с рафтове, отрупан с тавите и тиганите, които Джулия не беше успяла да побере в кухнята. Тя беше оставила повечето си вещи на склад в Балтимор, а тук бе донесла само готварските си принадлежности и дрехите, та апартаментът не беше никак представителен. Напротив — изглеждаше запуснат и безличен. Не виждаше смисъл да си създава удобства. Когато седнаха, Джулия рече:

— Мога да ти кажа само, че в училище майка ти беше най-красивото и ухажвано момиче. Постигаше го сякаш без никакви усилия. Съвършено облекло, съвършена прическа. Непоклатима самоувереност. Участваше в групата на момичетата с богати родители, наричаха я Лавровата ложа. Аз не бях от тях.

Емили изглеждаше изумена.

— Мама е била популярна? Дядо Ванс е бил богат?

Някой похлопа на вратата.

— Извинявай — каза Джулия и стана.

Предположи, че е Стела, но едва не подскочи от изненада, когато отвори вратата, долови полъх на прясно окосена трева и видя застаналия на стълбищната площадка Сойър.

— Донесох пица — усмихна се той. — Ела долу.

Определено се мътеше нещо. От година и половина Сойър се отбиваше в четвъртък вечер, но нито веднъж не я беше канил да слезе при него и Стела.

— Благодаря, но не мога.

Тя отстъпи назад и понечи да затвори вратата.

Той сниши глава.

— Ако не те познавах толкова добре, бих сметнал, че си смутена.

Засегна я.

— Смутена? От какво?

— Понеже научих, че печеш сладкиши за мен.

Джулия изсумтя.

— Не съм казвала, че пека сладкиши за теб. Казах, че ги пека заради теб.

— Значи наистина си го казала!

Тя го погледна в очите. Да, каза го. Колкото и да не й се искаше. През единствената им нощ заедно двамата лежаха един до друг на гимназиалното футболно игрище, вперили очи в звездния небосклон, какъвто не бе виждала никога преди и след това, а той й разказа как майка му печала сладкиши в летните следобеди и независимо къде се намирал, пудрата захар, политнала като цветен прашец из въздуха, го довеждала у дома. Обясни й как я усещал. Как я виждал.

Сладкишите притежават притегателна сила. Беше го научила от него.

— Всъщност май казах, че пека сладкиши заради хора като теб — обади се най-сетне тя. — Все пак клиентелата ми се състои от такива.

Пролича му, че не й вярва. Ала все пак се усмихна.

— Добър спасителен ход.

Погледът му се стрелна над рамото й. Не беше стъпвал в апартамента й. Не възнамеряваше да го кани и сега. Сойър беше отрасъл в богато семейство. Тя — не. Ала вещите й в Балтимор бяха красиви — малко нестандартни и бохемски. Такава бе станала. Това тук не беше тя. Не искаше той да го вижда.

— Добре мирише тук — обяви Сойър. — Ще ми се да живея в кухнята ти.

— Няма място. И готвя само в четвъртък.

— Знам. Стела ме уведоми още щом се нанесе при нея. Защо, мислиш, идвам само в четвъртък?

Не беше заподозряла нищичко. Биваше си го.

— Не мога да сляза, понеже имам гости. Забавлявайте се със Стела.

Затвори вратата и с дълбока въздишка се облегна върху нея. След секунда осъзна, че не чува Сойър да слиза надолу. Допря ухо до дъските. Там ли беше още? Най-сетне долови тих шум и отдалечаващи се стъпки.

Отблъсна се от вратата и се върна в дневната.

— Съжалявам — извини се на Емили.

— Мога да дойда по-късно, ако сега си заета.

— Не ставай глупава!

— Значи всички са харесвали мама, щом е била толкова популярна.

Джулия се поколеба. Но преди да отвори уста, някой отново почука.

— Извини ме отново.

— Кой е при теб? — полюбопитства Стела, когато Джулия отвори вратата.

Стела имаше широко, екзотично лице с бадемови очи и тъмни, прави вежди. Носеше широк халат като японско кимоно, а тъмната й коса беше прибрана на кок. Няколко къдри, все още мокри от ваната, лепнеха по врата й.

— Сойър ми каза, че имаш гости. Излизаш ли с някого? Защо аз не знам? Кой е той?

— Не е твоя работа — отвърна Джулия, за да я извади от равновесие.

Още не й беше простила, задето я издаде на Сойър. А и Стела заслужаваше да се поизмъчи в догадки дали Джулия си има приятел, след като беше спала със Сойър преди три години, а не беше й споменала и думичка.

Затвори вратата, ала още щом пристъпи в дневната, хлопането прозвуча отново. Неспирно. Стела беше настръхнала от любопитство.

— Няма да спре, докато не те види — каза Джулия на Емили. — Имаш ли нещо против?

Емили стана охотно и я последва към коридора.

Джулия отвори вратата и Стела тутакси подхвана:

— Няма да си тръгна, докато…

Млъкна, щом Джулия открехна по-широко вратата и разкри застаналото до нея момиче.

— Това е внучката на Ванс Шелби — рече тя. — Емили, това е Стела Ферис.

Стела сякаш изгуби дар слово.

— Емили дойде да й разкажа каква е била майка й навремето.

Стела се съвзе бързо.

— Много се радвам да се запозная с теб, Емили! Със Сойър бяхме приятели с майка ти. Слез долу да похапнеш пица с нас. Аз ще извадя ученическите си албуми.

Стела отстъпи встрани. Без нито секунда колебание, Емили затрополи по стълбите. Изисканите черти и високото й, стройно тяло подвеждаха. В случаи като този обаче си проличаваше истинската й възраст.

Стела понечи да я последва, но Джулия я дръпна за ръкава.

— Не споменавай какво направи майка й!

Стела я погледна обидено.

— Какво ти става? Не съм чудовище.

Емили ги почака нетърпеливо да слязат. После Стела ги поведе към кухнята, развяла артистично полите на халата си.

Сойър стоеше гърбом, взрян през кухненския прозорец, пъхнал ръце в джобовете. Обърна се, щом влязоха. Видя Емили и веждите му отскочиха нагоре.

— Здравейте, коя е тази толкова прекрасна млада дама?

Проточи думата „толкова“, сякаш е име на ненагледна хубавица с бели ръкавици. При среща с непознати в поведението на Сойър и на Стела винаги се усещаше някакъв неотменим нюанс, издаващ потеклото им.

— Това е гостенката на Джулия, Сойър, така че спри да се цупиш. Запознай се с Емили, дъщерята на Дулси Шелби — многозначително обяви Стела.

Сойър веднага схвана намека.

— Приятно ми е.

Протегна ръка и Емили я пое. Всъщност дори изхихика леко, макар Джулия да бе останала с впечатление, че е по-сериозна, отколкото подобава на възрастта й.

— Да не оставяме пицата да изстине. Джулия?

Сойър се запъти към масата и й издърпа стол, преди тя да успее да възрази.

Стела сервира питиета и книжни салфетки и без повече церемонии четиримата подхванаха вегетарианската пица направо от кутията. Джулия запреглъща бързо, за да си тръгне. Сойър се държеше спокойно и непринудено, усмихваше й се, сякаш знаеше какво е намислила. В домашен халат на вечерната трапеза Стела изглеждаше самоуверена, сякаш е в костюм на „Диор“. А Емили оглеждаше тримата като неотворени подаръци.

— Значи вие двамата познавахте мама? — попита тя, сякаш търпението й се е изчерпало напълно.

— Познавахме я добре — отвърна Стела. — С Дулси бяхме близки приятелки.

— От Лавровата ложа? — попита Емили.

— Точно така. Сойър излизаше с момиче на име Холи, което също беше от групата, та той беше сред почетните ни членове от мъжки пол.

— Не бяхте ли приятели с Джулия?

— По онова време нямах приятели — отвърна Джулия.

Емили я изгледа заинтригувано. По горната й устна беше полепнал сос. Джулия се усмихна и й подаде салфетка.

— Защо? — попита Емили, бършейки се.

— Сложно е да си тийнейджър. Всички го знаем. На пръв поглед Лавровата ложа преодоляваше трудностите като на шега. Аз бях другата крайност.

— С какво се занимаваха членовете на Лавровата ложа? — попита Емили. — Организираха инициативи в полза на обществото? Събираха средства за благотворителност?

Стела се засмя.

— Не бяхме такава група. Ще ти донеса албумите.

Тя пусна коричката от пицата в кутията и излезе от кухнята. Върна се след минути — навярно единственият човек в света, комуто не се налага да тършува из килера или да се обажда на родителите си, за да открие училищните си спомени.

— Ето ни. — Остави върху масата пред Емили албум в зелено и сребърно с гравиран надпис „Дом на бойните котки!“ и го отвори. — Тук сме всички от Лавровата ложа. Майка ти е в центъра, разбира се. Всяка сутрин преди часовете провеждахме съвещание на стъпалата пред входа на училището. Тук е майка ти след ваканцията. Тук е кралица на бала. А това е Сойър в отбора по футбол.

Сойър поклати глава.

— Рядко играех.

Стела го стрелна с очи.

— За да си пазиш красивото лице.

— Добро извинение.

Стела обърна на следващата страница.

— Ето я и Джулия.

На снимката Джулия обядваше сама на най-горната редица седалки около футболното игрище — нейното царство. Преди училище, на обяд, между часовете, понякога дори през нощта намираше убежище там.

— Колко дълга е била косата ти! И цялата розова! — възкликна Емили и се вгледа отблизо. — С черно червило ли си?

— Да.

— По онова време Джулия беше загадка — каза Стела.

Джулия се усмихна и поклати глава.

— Бях безобидна.

— За другите може би — промърмори Сойър и Джулия механично придърпа надолу дългите си ръкави.

— Баща й я изпрати в пансион след първата година в гимназията — обясни Стела на Емили. Джулия отново се обърна към тях. — Отсъства дълго. Когато се завърна, беше неузнаваема.

— Аз я познах — обади се Сойър.

Стела извъртя очи.

— Има си хас!

Емили се взираше съсредоточено в албума, разлистваше страниците и спираше, щом откриеше снимка на майка си.

— Вижте! — възкликна. — Мама е със златната си гривна. Ето тази!

Емили протегна китка.

Джулия се взря в лицето й с до болка познат копнеж. Пресегна се несъзнателно и отметна кичур коса от очите на Емили. Момичето не й обърна внимание, ала Сойър и Стела се втренчиха в нея, сякаш й е поникнала втора глава.

— Кой е той? — попита Емили, сочейки елегантно тъмнокосо момче в костюм и с папийонка. — На много снимки е до мама.

— Лоугън Кофи — отговори Джулия.

— За него ми говореше значи! — Емили се облегна усмихнато назад. — Днес се запознах с Уин Кофи. Спомена, че Лоугън Кофи му бил чичо. Изглежда се изненада, че не знам кой е той.

„По дяволите! — рече си Джулия. — Лоша работа“.

— Приятел ли й беше Лоугън Кофи? — попита Емили.

— Всички се чудехме. Те отричаха — предпазливо обясни Джулия. — Той беше срамежливо, странно момче, а майка ти се опитваше да го извади от черупката му.

— Още ли живее тук? Дали ще поиска да ми разкаже нещо за мама?

Възцари се напрегнато мълчание. Никой не искаше да й каже.

— Лоугън Кофи умря отдавна, слънчице — обади се накрая Джулия.

— О! — Сякаш доловила промяната в атмосферата, Емили затвори албума. — Май трябва да си вървя. Благодаря, че ми позволихте да разгледам снимките.

Стела махна с ръка.

— Вземи го! Сега съм с десет килограма по-тежка. Не искам да си припомням жестоката истина.

— Наистина ли? Благодаря!

Емили се изправи. Джулия я последва. Изпрати я до вратата, пожела й лека нощ и я проследи как изчезва под балдахина на дървесните корони в съседния двор.

Когато се върна в кухнята, Стела се беше изправила с ръце на кръста.

— А сега ми кажи какво всъщност става?

— Моля?

— Защо се държиш така с нея?

— Не се държа никак с нея — намръщи се Джулия. — Защо ме зяпаш?

— Изненадана съм. Искам да кажа… Майчинският инстинкт не ти е стихия!

Стела се засмя, ала млъкна, съзряла изражението на Джулия. Джулия не го чуваше за пръв път, но това изобщо не я улесняваше. На трийсет и шест плащаше цената за очевидната си незаинтересуваност да сподели живота си с някого.

— О! Не исках да прозвучи грубо!

Джулия разбираше, че Стела е искрена. Искрени бяха и балтиморските й приятели, които повтаряха: „Твърде ти е мила независимостта“ или „Не можеш да си майка, защото ще засенчваш тийнейджъра си“.

— Да излезем на верандата да пийнем вино.

— Не, благодаря.

— Джулия…

— Знам, че тук има нещо сладичко — подвикна Сойър откъм кухнята.

Последва хлопане на чекмеджета.

Стела извъртя очи.

— Този мъж е способен да открие и най-дребното бонбонче, независимо къде е скрито.

— Почерпи го, преди да е нахлул в моята кухня — каза Джулия и се запъти към стълбите. — Чака ме работа.

 

 

Емили седеше на балкона, разтворила албума в скута си. По-рано през деня претършува килера и всички чекмеджета в стаята си, търсейки… нещо. Някакво разковниче за присъствието на майка й тук. Загложди я странно подозрение, че има нещо, което трябва да знае, но никой не й го казва. Ала единствено името на майка й, изписано върху прашния куфар до леглото, подсказваше, че някога е живяла тук. Емили не откри никакви лични вещи — никакви снимки, никакви стари писма, нито едно шалче, нито една обица. Затова отиде при Джулия. Отначало се притесняваше, но сега се радваше, че го стори. Албумът беше истинско съкровище, макар и малко объркващо. В девическото училище „Роксли“ строго се забраняваха кастовите деления, суперлативите, конкурсите. Как така майка й е била кралица на бала?

Емили си спомни как Дулси й забраняваше да ходи в мола заради нескритата конкуренция в това да притежаваш същото или нещо по-добро от околните. Често й повтаряше, че модата не бива да е критерий за ценността на човека. В „Роксли“, естествено, униформите бяха задължителни. В албума обаче майка й бе облечена изискано и беше със съвършена прическа.

Навярно се е смущавала от младежкия си образ. Навярно се е притеснявала лъскавото й минало да не навреди на репутацията й на поборник на равните права.

Много странна причина обаче да не се завърнеш никога в родното си място.

Емили вдигна поглед от снимките. В тихата нощ откъм съседната веранда долитаха приглушени гласове. Женски смях. Звънтене на чаши.

Седнала върху старата градинска масичка, която беше разчистила от сухите листа, Емили се усмихна и се отпусна назад. Звездите изглеждаха заплетени в клоните на дърветата като коледни играчки. Част от празнотата около нея сякаш започваше да се запълва. Пристигна тук с твърде големи очаквания. Положението не беше розово, но се подобряваше. Дори се бе сприятелила със съседите.

Вдъхна дълбоко сладката нощна жега и й се доспа.

Притвори очи уж за малко.

Ала заспа почти мигновено.

 

 

Когато се събуди, още беше тъмно. Тя примигна, мъчейки се да прецени колко е часът и колко е спала.

Сведе поглед и забеляза, че албумът е паднал върху листата по пода на балкона. Пресегна се вдървено да го вдигне. Когато се изправи, кожата й настръхна.

Светлината се беше появила отново! Светлината, която според Джулия местните смятали за призрак.

Застинала, Емили я гледаше как трепка отвъд старата беседка в задния двор на дядо Ванс. Не изчезна както предишната нощ. Мержелееше се колебливо между дърветата.

Дали… дали я наблюдаваше?

Емили бързо насочи очи към съседната къща. Беше тъмна. Само тя виждаше светлинката.

Обърна се пак към нея. Какво беше това?

Насили се да стане и влезе в стаята. Остави албума върху леглото и поспря замислено. Без да разбира защо, се стрелна по коридора. Босите й крака затрополиха по дървените дъски. Забави ход, за да не вдига шум покрай стаята на дядо Ванс, ала после отново се впусна в бяг. Залостената входна врата я възпря за кратко, но накрая тя успя да я отвори и изтича навън.

Светлината си беше там! Хукна след нея към дърветата зад беседката. Светлината тутакси отстъпи назад. В листата прошумоляха стъпки.

Стъпки?

Призраците нямат стъпки.

Преследва светлината около пет минути през мрачната, осветена от лунните лъчи горичка, разтваряйки с ръце надвисналите клони. Тогава й хрумна, че няма представа накъде отива, къде свършва гъсталакът. Светлината внезапно изчезна и Емили се притесни не на шега. Какво да прави? След няколко крачки обаче ненадейно излезе от шубрака. Закова се на място, останала без дъх, с болезнено разранени крака. Вдигна стъпало и забеляза тънко ручейче кръв. Беше се порязала.

Захлопване на врата наруши пълната тишина.

Емили вдигна рязко глава и осъзна, че се намира в началото на Мейн Стрийт — в центъра на парка срещу старите тухлени имения. Горичката зад къщата на дядо Ванс явно криволичеше като лабиринт из съседните квартали и свършваше тук, край естрадата с лунен ветропоказател. Тя се озърна нагоре и надолу по улицата, после отново насочи поглед към дърветата. Наистина ли тук угасна светлината?

Закуцука по тротоара обратно към къщи. По дългия път. В ума й цареше бъркотия. Не можеше да повярва, че посред нощ е хукнала из гората да гони така наречения призрак. Никак не й прилягаше.

Стигна до къщата на дядо Ванс и заобиколи отзад. Иззад ъгъла мъждукаше светлина. Лампата на задната веранда беше включена.

Очевидно дядо Ванс я беше чул да излиза и сега я чакаше. Въздъхна. Явно нощното й бягство най-сетне го бе принудило да си подаде носа от стаята. Как ще му обясни? Изкуцука до кухненската веранда и почти се препъна върху нещо пред вратата.

Наведе се и вдигна кутия с пластири.

Шумолящи листа нарушиха тишината. Емили се обърна и ахна при вида на бялата светлина, залутана в горичката, сякаш никога не си е тръгвала.

Скоро щеше да открие и че дядо Ванс е проспал всичко.