Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (5)

Пета глава

В ресторанта имаше едва трима-четирима клиенти, ала Джулия вече беше изпекла сладкишите и пишеше върху черната дъска. Ванс Шелби беше пристигнал и седеше сам на масата в очакване на останалите старци от сутрешната групичка. Отпиваше кафе направо от каничката, понеже дръжката й беше по-удобна за широката му ръка. Джулия се изкушаваше да го заговори за Емили. Но се отказа. Не беше нейна работа. Оставаха й само няколко месеца тук. Не биваше да се забърква в местните дела. Щеше да се държи приятелски с Емили и да й помогне да се ориентира в обстановката. Повече не можеше да направи.

Ванс гледаше смръщено навън.

Джулия дописа днешните специалитети — кейк „Млечен път“, кейк с масло и орехи, пурети с лимон и курабийки с ванилия — и остави тебешира. Обърна се да види какво е привлякло вниманието на Ванс.

В същия миг камбанката на входната врата звънна и Бевърли Дейл — бившата мащеха на Джулия — влезе в ресторанта.

Е, поне не беше Сойър.

Почти толкова зле обаче.

— Джулия! — възкликна Бевърли и се заклатушка към барплота върху кокетните си бели обувки на високи токчета. — Откога не съм те засичала в неделя! Все се заричам да не се успивам, ала не съм от ранобудните, както сигурно си спомняш. Снощи реших да си навия часовника, за да те сваря в ресторанта. И ето ме тук!

— Поздравления! — рече Джулия, доволна, че бар плотът е между тях и Бевърли не може да я прегърне. Парфюмът й можеше да зашемети и слон.

— Виждам, че още носиш блузи с дълги ръкави — поклати глава Бевърли. — Бог да те поживи! Но сигурно ти е много тегаво, особено в летните жеги.

— Блузата е памучна. Не е толкова зле — отвърна Джулия, придърпа още по-надолу ръкавите и стисна краищата в шепи.

— Разбирам. Белезите не разкрасяват жените. — Бевърли се приведе и прошепна: — На челото имам малък белег. Не искам никой да го вижда. Затова карам фризьорката си да го прикрива с ей тази къдрица.

Джулия кимна усмихнато и зачака Бевърли да си дойде на думата.

Беше на дванайсет, когато баща й за пръв път доведе Бевърли у дома. Обясни на Джулия, че вече е пораснала и е добре да има с кого да обсъжда момичешките проблеми — сякаш е довел тази жена заради нея. Отначало Бевърли се държеше много мило. Джулия беше останала отрано без майка и й се стори, че присъствието на Бевърли няма да й се отрази чак толкова зле. Но щом баща й се ожени за Бевърли, Джулия веднага усети как везните на властта се накланят. Баща й неотменно насочваше вниманието си към човека, който се бореше по-усърдно за него. А този човек беше Бевърли. Нито мръщенето, нито гневните изблици, а по-късно и розовата коса и раните не успяха да изместят Бевърли на заден план; сексапилната Бевърли с русата грива, дълбокото деколте и високите токчета, които носеше дори с къси панталонки. Тя охотно обгрижваше баща й — готвеше му, палеше му цигарата, масажираше му раменете, докато гледа телевизия. Не постигнеше ли своето обаче, го лишаваше от всички прояви на нежност и Джулия с болка наблюдаваше как той се старае да си възвърне благоволението й.

Останаха заедно допреди четири години. Както обикновено, Джулия се обади по Коледа на баща си, а той й съобщи за развода по присъщия си мил, непретенциозен начин: „Бевърли е толкова жизнена жена. Нуждаеше се от повече, отколкото бях способен да й осигуря“.

По-късно Джулия откри, че Бевърли се е нуждаела от мъж с пари. Баща й никога не беше разполагал с много, но се справяше чудесно за човек без гимназиално образование. На трийсет вече имаше собствен дом и ресторант. И управляваше отлично бюджета си. Точно затова Джулия остана толкова шокирана, когато след смъртта му узна колко е задлъжнял. Можеше само да предполага, че Бевърли го е разорила и после го е напуснала заради Бъд Дейл, който тъкмо бе отворил втория си магазин за авточасти в града.

Джулия помнеше как след дълги години се срещнаха с Бевърли на бащиното й погребение. Бевърли беше доста остаряла, но все още притежаваше необяснимия дар на жените с големи носове да изглеждат красиви, макар да не са.

— Съжалявам за баща ти — каза й тя. — Уведоми ме за наследството. И на мен се пада дял, нали? Прекарахме двайсет прекрасни години заедно.

Каза го пред Бъд Дейл.

Бевърли се вбеси, когато Джулия продаде къщата на баща си и вложи малкото останало от ипотеката в дълга за ресторанта. Настояваше, че част от сумата й се полага. Но щом разбра каква цел си е поставила Джулия — да остане в града и да изплати заема за ресторанта, за да го продаде изгодно — започна периодично да я посещава и да й напомня за правото си да получи нещо. Сякаш двете са делови партньори.

— Винаги ли е толкова оскъдна клиентелата по това време? — попита Бевърли и помаха на една от сервитьорките. — Искам две порции от специалното сутрешно меню. За вкъщи. Ще изненадам Бъд в магазина. Няма да повярва, че съм станала толкова рано.

— Хората ще заприиждат скоро — увери я Джулия.

— Надявам се. Струва ми се, че не се стараеш достатъчно да привличаш ранните птици. И прекаляваш с десертите. — Тя посочи към черната дъска. — Изяжда ли се всичко това? Непростимо прахосничество е да се изхвърля храна.

— Не се налага да изхвърляме нищо. Тъкмо си тръгвах, Бевърли. С какво мога да ти помогна?

— О, стига, моля те. Не бързаш за никъде. Само работиш и си стоиш у дома. Толкова приличаш на баща си!

Джулия се опита да възпре усмивката си. Навремето сравнението би я зарадвало. Сега й се прииска да извика: „Не! Постигнала съм много повече!“.

— Знам, че след още няколко месеца ще продадеш ресторанта. Носят се слухове, че Шарлот възнамерява да го купи. Исках да ти кажа, че според мен идеята е лоша.

— О?

Шарлот беше управител на ресторанта и най-подходящият човек да го поеме. Познаваше „Джейс Барбекю“ и го ценеше. А сега този въпрос вълнуваше Джулия. Когато се завърна в града, би продала ресторанта на всекиго, стига да е на печалба. След известно време обаче осъзна, че заради баща си е длъжна да го предаде в ръцете на човек, който го обича, колкото го обичаше и той самият. Дългият престой в Малъби я бе променил. Беше я размекнал.

— Смятам, че ще й го продадеш за по-малко, отколкото трябва, защото работи тук отдавна. Ала целта е да сключиш възможно най-изгодна сделка.

— Оценявам съвета ти, Бевърли.

Сервитьорката донесе плик с два покрити стиропорени подноса. Подаде го на Бевърли, която го взе, без да си направи труда да благодари.

— До скоро — сбогува се тя. — Ще уточним подробностите. Ще ги оформим спретнато и официално, нали?

Джулия не отговори. Не възнамеряваше обаче да дава на Бевърли пари от продажбата на ресторанта. Не я интересуваше колко ще се разяри, когато разбере. Вече щеше да е далеч оттук. По-лесно беше да остави Бевърли да вярва в каквото й се иска. Евентуални спорове само щяха да усложнят положението, а сигурно и да навредят на работата й.

Джулия и сервитьорката изпратиха Бевърли с поглед. Сервитьорката — Джулия не си спомни името й, понеже работеше отскоро в ресторанта — стискаше смутено в ръка сметката на Бевърли.

— Не се тревожи — успокои я Джулия. — Тя не си прави труда да плаща.

Жената смачка бележката, а Джулия се запъти към вратата.

Отвори я и насреща й застана Сойър.

Тя потърка чело. Как можа денят да потръгне толкова зле толкова отрано?

Въпреки ранния час Сойър беше сияйно свеж и както винаги любезен. Джулия се почуди дали изобщо спи, или будува цяла нощ, крачи енергично и замисля нови начини да омайва околните и да получава своето. Той срещна погледа й и се усмихна.

— Изглеждаш прекрасно, Джулия. Красива е, нали, дядо? — попита Сойър възрастния мъж, комуто помагаше да влезе в ресторанта.

Старецът се взря усмихнато в нея. Имаше дълбоките сини очи на Сойър. Мъжете от семейство Алекзандър бяха впечатляваща гледка.

— Наистина изглеждаш прекрасно, Джулия. С този розов кичур в косите си още по-ослепителна.

Джулия се усмихна.

— Благодаря, господин Алекзандър. Приятна закуска!

— Почакай ме, Джулия — помоли Сойър. — Искам да говоря с теб.

Всичките й предупредителни антени се задействаха трескаво.

— Съжалявам — каза тя и се шмугна през вратата, щом дядото на Сойър влезе в ресторанта. — Трябва да вървя.

Тръгна по тротоара към къщи. За миг й се стори, че зърва Емили, но после я изгуби от поглед.

Би могла да идва на работа с кола, разбира се, ала повечето й пари отиваха за изплащане на ипотеката на ресторанта и газта беше лукс. Понякога разходките до вкъщи й напомняха как ходеше пеша на училище, понеже баща й нямаше възможност да й купи кола. Завистливо следеше как я подминават автомобилите на всички деца, които можеха да си ги позволят. Особено беемветата и корветите на членовете на Лавровата ложа.

Жертвата си струва. Непрекъснато си го повтаряше. Целият й друг живот я очакваше, очакваше я светът, където спомените от миналото й бяха подвластни. Завърне ли се в Балтимор, ще започне отначало, ще поднови връзката си с приятелите, които я познаваха, каквато е сега, а не каквато е била някога. Спокойни, неангажиращи отношения. Ще си намери нов дом, ще прибере вещите си от склада и ще открие съвършеното място за пекарницата си. Дълго беше работила за други. В собствената си пекарница щеше да готви на отворени прозорци и ако пожелае — да прави само пурпурни курабийки. „Сладкишите на Синеочка“. Така щеше да я нарече. Независимо че очите й са кафяви. И без това не ставаше дума за нея.

— Джулия! — повика я Сойър.

Усети как косъмчетата по тила й настръхват и ускори крачка. Сойър обаче набързо я настигна тичешком и тръгна редом с нея.

Тя го стрелна с поглед.

— Наистина ли хукна да ме гониш?

Той я изгледа възмутено, сякаш са го спипали на местопрестъплението.

— Нямаше да се налага, ако ме беше почакала.

— Какво искаш?

— Казах ти. Искам да говоря с теб.

— Говори тогава.

— Не така. — Улови я за ръката, за да я спре. — Страня от теб, откакто дойде. Мислех, че така предпочиташ. Когато разбрах, че се връщаш в Малъби, ме обзе… надежда. Но още в първия ти поглед прочетох омраза. Реших, че е твърде рано.

— Не съм се върнала — поправи го Джулия и си дръпна ръката.

— Ала съм подвеждал и двама ни — продължи той, сякаш не я е чул. — Достатъчно време мина, Джулия. Искам да го обсъдим. Искам да ти кажа нещо.

— Да обсъдим какво?

Той замълча.

— Има ли нещо общо с това, че пека сладкиши заради теб? — опита се да се пошегува тя.

— Не знам. Ти кажи.

Взряха се един в друг. След малко Джулия рече:

— Нищо не искам да ти казвам. И се съмнявам, че можеш да ми кажеш нещо, което искам да чуя.

— Да вечеряме в събота — невъзмутимо предложи Сойър.

— Имам други планове — отвърна тя.

— О? — Той пъхна ръце в джобовете и изненадано се заклати напред-назад. Не беше свикнал да му отказват. — Какви?

— Смятах да заведа Емили на езерото — набързо скалъпи Джулия.

— Проявяваш забележителен интерес към това момиче.

— Нима си изненадан, Сойър? — отсече тя. — Нима?

Усети, че го наскърби. И не се почувства толкова добре, колкото очакваше. След кратко колебание той я попита тихо:

— Ще ми простиш ли някога?

— Отдавна съм ти простила — отвърна тя, обърна се и се отдалечи. — Но това не означава, че съм забравила.

— И аз не съм, Джулия — настигна я гласът му.

* * *

Бремето на тъгата сломи Джулия някъде около шестнайсетте. Тежестта растеше с годините — юношеството, вторият брак на баща й, несподелената й любов към най-привлекателното момче в училището, нещастното стечение на обстоятелствата да се падне в един клас с Дулси Шелби. И все пак преди гимназията винаги имаше приятели. Винаги учеше усърдно. Винаги успяваше да функционира. Ала потиснатостта постепенно я погълна и обви като в пашкул. Още през първата година в гимназията се отказа от борбата за надмощие с втората съпруга на баща си — Бевърли. Розовата коса и черният грим бяха опит да надвие обземащото я усещане, че изчезва. Промененият външен вид стресна приятелите й. Започнаха да я отбягват, а тя стана още по-мрачна, но пет пари не даваше. С радост би ги пожертвала, стига баща й просто да я погледне.

Не стана.

Понякога дочуваше как Бевърли го съветва да не й обръща внимание, че това е фаза, която ще отшуми с възрастта. И естествено, той следваше заръките й.

После започна да се наранява.

Тъгата и себеомразата я сломиха окончателно един ден в часа по световна история. Господин Хорн пишеше нещо на дъската. Джулия седеше на последния чин. Дулси Шелби — малко по-напред. Джулия вдигна очи от безсмислените драскулки в тетрадката си и забеляза Дулси да прошепва нещо на една от приятелките си. Извади кутийка с прах против бълхи от чантата си и я търкулна по пода към Джулия. Кутийката спря точно до крака й.

Дулси и приятелките й се разкикотиха. Господин Хорн се обърна.

Попита ги какво ги е развеселило толкова, но всички замълчаха. Джулия не отлепяше очи от кутийката току до носа на тежките й боти.

Господин Хорн се обърна отново към дъската, Джулия взе подострения си молив и силно вряза върха му в ръката си. Отначало не осъзна какво е направила. Просто се взираше в набъбващите по кожата й капки кръв със странно чувство за удовлетворение, за освобождение.

Първо използваше каквото й падне под ръка. После започна да се наранява все по-често и по-целенасочено — с ножчета за бръснене, които криеше под дюшека на леглото си. Всеки път, щом се порежеше, я обземаше драматично и наситено усещане, че се връща към живота от зейналата паст на празнотата. Започваше отново да чувства, дори да се чувства добре. Накрая осъзна, че не може да спре, че не може да издържи и ден, без да се пореже. Ала пет пари не даваше. Скоро целите й ръце се покриха с гневна паяжина от белези. Дори в най-горещите дни носеше блузи с дълги ръкави.

Баща й и Бевърли разбраха едва след няколко месеца. Бевърли първа забеляза белезите. Една сутрин Джулия тъкмо бе излязла от банята и се беше увила в хавлията, когато мащехата й нахлу вътре с думите: „Не се притеснявай. Само ще си взема пинсетите…“.

Млъкна рязко, щом зърна голите ръце на Джулия.

Когато се върна от работа същата вечер, баща й дойде в стаята й. Пристъпи към нея предпазливо, с изопнато от тревога лице, сякаш да не я смачка под тежестта на присъствието си. Попита я какво я измъчва и Джулия възненавидя въпроса. Нима наистина не разбираше?

Скоро след това учебната година приключи. Бевърли и баща й я държаха под око цяло лято. Вместо да се зарадва, че най-сетне е постигнала желаното, тя ги намрази, задето й пречат да прави единственото нещо, което й доставя наслада.

Борбата за надмощие продължи цяло лято. Накрая Джулия броеше дните до началото на учебната година, за да се отърве от тях. И естествено, за да види Сойър. Красивият Сойър. Няколко дни преди първия учебен ден в „Малъби Хай“ обаче баща й съобщи, че я изпраща в пансион. Специално училище, обясни й. За проблемни тийнейджъри. Каза й, че на другия ден ще я откара в Балтимор. Предупреди я в последния момент. Ден преди отпътуването. Ден. Цяло лято го беше планирал зад гърба й.

Същата нощ тя се измъкна навън през прозореца на пералното помещение и побягна. Щом баща й не я иска вече, добре. Но кракът й няма да стъпи в онова глупаво училище. Само дето нямаше представа къде другаде да отиде. Затова в крайна сметка се озова на любимата си скамейка на гимназиалното игрище.

След няколко часа ненадейно се появи Сойър. Минаваше полунощ, но той крачеше по пистата под ярката луна. Носеше бели панталонки и бяло поло и Джулия го различаваше ясно от мястото си.

Не помръдна. Ала незнайно защо той вдигна поглед. Дъхът й секна, както всеки път, щом я погледнеше в училище.

Взираха се дълго един в друг. После той прекоси игрището и се заизкачва към нея.

Досега никога не я бе заговарял, но често я наблюдаваше. Мнозина я зяпаха, та това само по себе си не беше необичайно. Но той винаги изглеждаше много съсредоточен. Джулия често се питаше дали странните й чувства не се дължат именно на впечатлението, че Сойър наистина я вижда.

Той спря пред нея.

— Може ли да седна?

Тя сви рамене.

Той се настани до нея, но замълча.

— Често ли идваш тук през нощта? — попита най-сетне.

— Не.

— Така си и мислех. Цяло лято се разхождам тук, но за пръв път те виждам. — Джулия се почуди защо се разхожда нощем по стадиона, но се чувстваше твърде нервна да задава въпроси. — Готова ли си за училище?

Тя се изправи рязко. Сърцето й олекваше от близостта му. Целият й свят изглеждаше по-лек. Ала това усещане беше само ужасна илюзия.

— Трябва да вървя.

— Къде? — попита той, когато тежките й черни боти затрополиха надолу.

— Не знам.

— Ще те изпратя — изправи се Сойър и я последва.

— Недей.

— Няма да те оставя сама толкова късно през нощта.

Тя прекрачи последната редица скамейки, прекоси пистата и се запъти към футболното игрище. Хвърли поглед през рамо.

— Престани да вървиш след мен.

— Няма да те оставя сама.

Джулия спря и се обърна.

— Какво ти става? Не се дръж толкова… толкова…

— Как?

— Добре с мен. — Тя седна с кръстосани крака. — Няма да помръдна, докато не си тръгнеш. — Думите й оказаха обратен ефект. — Не сядай до мен. Не…

Въздъхна, когато Сойър се настани на тревата до нея.

— Какво ти става? — попита я той.

Тя отклони очи.

— Татко ме изпраща в пансион. Заминаваме утре.

— Заминаваш? — изумено възкликна Сойър.

Тя кимна.

Сойър откъсна няколко стръка трева. След малко се обади:

— Може ли да ти кажа нещо?

— Само „сбогом“.

— Престани да остроумничиш!

Джулия извърна рязко глава. Цяло лято баща й и Бевърли й трепереха и пристъпваха на пръсти около нея, та откровеността му я стъписа.

— Миналата година понякога се събуждах сутрин и очаквах с нетърпение първия учебен час, за да те видя. Питах се как ще си облечена. Харесвах обедите, защото си седях в кафенето и наблюдавах през прозореца как седиш на най-горната скамейка на стадиона. Цяло лято те търсих. Къде беше?

Джулия зяпна. Прииска й се да го сръга с лакът. Той имаше приятелка. Казваше се Холи и макар да се движеше с групичката на Дулси Шелби, беше по-скоро мило момиче. Двамата излизаха отдавна. Всички ги възприемаха като неделимо цяло. Така ги и наричаха: „Сойърхоли“.

— Да не си се смахнал? — скастри го Джулия. — С Холи сте създадени един за друг.

— Казвам само, че съжалявам, задето не събрах смелост да те заговоря. Винаги съм искал. Винаги съм искал да…

Очите му се устремиха към устните й и тя внезапно осъзна колко е близо, как се е привел към нея.

Устните му бяха на сантиметри от нейните, когато тя се извърна.

— Върви си, Сойър. Връщай се към приятния си, съвършен живот.

Усети как очите й се напълват със сълзи и ги избърса с опакото на дланта си. По кожата й останаха дири от плътния черен грим. Сълзите не спряха. Тя бършеше лице, размазвайки още повече чернилката. Защо не си тръгне Сойър, за бога, защо не я остави сама с жалкото й отчаяние?

Сойър съблече спокойно бялата си поло блуза и й я подаде.

— Вземи! Избърши се!

Тя я пое неохотно и изтри лице в нея. Миришеше на зелено и свежо, на цветни стъбла.

Когато сълзите й пресъхнаха, погледна към блузата. Сви я смутено на топка. Беше я съсипала.

— Съжалявам.

— Не ми пука за нея. Добре ли си вече?

— Не знам. — Очите й отново овлажняха. — Не ми се ходи в пансиона. Но татко не ме иска вече. Има си Бевърли.

Бевърли беше виновна, естествено. Не можа ли да си замълчи за белезите?

— Убеден съм, че не е вярно — възрази Сойър.

Тя само поклати глава. Той не разбираше.

Сойър протегна ръка и колебливо отметна един розов кичур зад ухото й.

— Бях забравил как изглеждаш без грим.

— Изчезвам.

— Не. Красива си.

Не му повярва. Не можеше да му повярва.

— Върви по дяволите, Сойър!

— Мисли си, каквото щеш. Но аз не лъжа.

— Разбира се. Ти си съвършен. — Тя млъкна и се обърна към него. — Смяташ, че съм красива?

— Открай време.

— А какво ще кажеш за това?

Тя дръпна нагоре ръкавите на блузата с два реда копчета. Показа му белезите по ръцете си. Баща й и Бевърли бяха изнесли всички остри предмети от стаята й, сякаш е бебе, и повечето дълбоки белези бяха зараснали, но тя все още се драскаше с нокти, когато се изнерви.

— Харесват ли ти?

Сойър потръпна, точно както Джулия искаше. За доказателство. Че не заслужава да я обичат.

— Господи! Сама ли си го причини?

Тя придърпа ръкавите надолу.

— Да.

Предположи, че ще си тръгне, но той остана. Дълго стояха мълчаливо. Накрая Джулия се измори и полегна назад. Той я проследи с поглед, после бавно се изтегна до нея.

Тази нощ небето беше неповторимо — луната беше пълно кълбо, а звездите — рояк скъпоценни камъни. Никога не беше напускала Малъби. Дали небето над Балтимор е същото?

Коремът на Сойър изкъркори и той се засмя.

— Не съм ял нищо от кейка на обяд — смутено отбеляза.

— Обядвал си кейк?

— Бих се изхранвал с кейк, ако мога. Ще ми се присмееш, но все пак ще ти кажа. Нали знаеш колко си падат по сладкото някои хора. Е, аз го надушвам, виждам го. Като малък винаги разбирах кога мама изважда кейка от фурната, дори когато си играех на другия край на града. Виждах как уханието се носи из въздуха. И просто тръгвах след него към къщи. Ще отричам яростно, ако го кажеш пред другиго.

Колко изненадващо признание! Джулия се обърна към него и срещна втренчения му поглед.

— Ти си магьосник — рече му тя. — Но сигурно вече го знаеш. Издават го дори очите ти. — Огледа го — беше прекрасен, луната огряваше голите му гърди. — Да, наясно си каква власт притежаваш.

— А спрямо теб?

Честно ли я смяташе за неуязвима?

— Естествено.

Той се подпря на лакът и сведе поглед към нея. Какво ли не би дала да надзърне през очите му, да разбере какво го кара да я гледа така.

— Може ли да те целуна, Джулия?

Тя не се подвоуми.

— Да.

Смути се, когато той внимателно свали блузата през раменете й. Носеше потник отдолу, но ръцете й бяха целите изложени на показ. Отдръпна се и се опита да ги скрие, ала той направи нещо невероятно.

Целуна ръцете й.

И тя се предаде.

Сойър не само я виждаше, той я приемаше. Искаше я. По онова време, в онзи момент, нямаше друг човек на света, който да изпитва същото към нея. Само той.

Правиха любов и останаха на игрището до зазоряване. Сойър я изпрати до дома й и си обещаха да поддържат връзка — обещание, което, както се оказа, само единият щеше да спази. Джулия замина за Мериленд с мисълта, че все пак може би ще се справи, защото вече има при кого да се завърне, защото Сойър ще я очаква да се завърне.

Едва след време осъзна, че е длъжна да му прости. Виновна беше тя, задето повери щастието си на друг.

Ала беше толкова лесно. Онази нощ за пръв път от много месеци изпита истинско щастие. Благодарение на него. Как би могла да устои?

Понякога обаче се питаше дали онази нощ не е изгубила истинското щастие.

Което оттогава търсеше неуморно.

Навсякъде, но не и тук.