Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (10)

Десета глава

Колата имаше осемпистова музикална уредба. Воланът беше огромен — като руля на лодка.

Вътре миришеше на ментови бонбонки.

Харесваше я.

Обожаваше я.

Когато докараха олдсмобила от сервиза, Емили нетърпеливо се настани зад волана. И в същия миг осъзна, че не може да се сети къде би желала да отиде. Колкото повече размишляваше, толкова по-силно й се приискваше да остане в Малъби. Макар никога да не би го изрекла гласно — никога не би го споделила пред никого — част от нея намираше странна утеха в простъпките на майка й. В Бостън Дулси вдигаше летвата до необозрими висоти и Емили смяташе, че усилията, постиженията и трудът й винаги са недостатъчни. И понякога се изпълваше с негодувание, което още повече я измъчваше. Оказа се обаче, че дори Дулси невинаги бе живяла според недостижимите си критерии. Поне не в Малъби.

Емили седя в колата, докато въздухът вътре се сгорещи нетърпимо и се наложи да излезе. Не можеше да отиде на гости на Джулия, понеже тя беше заминала нанякъде. А не искаше да се прибира у дома, защото дядо Ванс спеше, а новите тапети в стаята й я изнервяха. Готова беше да се закълне, че понякога пеперудите пърхат, но не можеше да си обясни как. Тръгна безцелно към задния двор. Беше толкова буренясал, че беседката в дъното не се виждаше. Озърна се наоколо и се удиви, че онази нощ, докато преследваше светлините на Малъби, се бе разминала само с ожулено стъпало.

Откакто се бе върнала от езерото, светлините не бяха се появявали и тя чувстваше известно разочарование. Би било прекрасно да разгадае поне една от тукашните чудатости.

Поради липса на друго занимание започна да събира нападалите в задния двор клони. Провери в гаража, но не откри машина за косене. Намери обаче градинарски ножици. Зае се да подрязва чемшира около беседката и подплаши голяма жаба, притаила се в сенките.

Жабата я следваше неотлъчно, докато бавно заобикаляше беседката, подкастряйки храстите, изпод които се показаха дървената решетка и подпорите на беседката.

Една отрязана клонка падна върху гърба на жабата. Емили се засмя и се наведе да я вдигне. И в този момент го забеляза.

Огромно сърце около инициалите Д.Ш. + Л.К., издълбано върху задната колона на беседката — същото като онова върху дървото в залива.

Протегна ръка и проследи с пръст очертанията на сърцето. Лоугън Кофи беше идвал тук. Незнайно защо, подтиквана от необяснимо предчувствие, тя насочи поглед към горичката и веднага забеляза същите инициали върху дънера на едно от дърветата откъм къщата.

Остави ножиците върху стъпалата на беседката и тръгна натам. Жабата я последва няколко крачки и спря. Емили зърна още инициали по-навътре в горичката. После нови и нови. Образуваха твърде неустоима пътека. През три-четири дървета зърваше сърца с вписани в тях инициали. Някои бяха по-закътани и Емили напредва бавно почти петнайсет минути, докато най-сетне достигна открита поляна.

Озова се на същото място, където я беше довела светлината през онази нощ.

Паркът на Мейн Стрийт.

Тя погледна към естрадата и там — в основата на подиума, точно до страничните стъпала, — забеляза още едно сърце с инициали.

Приближи до естрадата, коленичи и докосна вдлъбнатината.

Защо сърцата водеха дотук? Дали заради онази нощ, когато майка й бе довела Лоугън Кофи до естрадата?

Емили се изправи и се огледа. В парка беше пълно с хора. Някои обядваха, други се припичаха на слънце. Неколцина подхвърляха фрисби на кучетата си.

Тук беше и Уин Кофи.

Стоеше с група възрастни в центъра на парка. С тях беше и едрият мъж от партито край езерото. Предния път не обърна внимание, но той очевидно беше роднина на Уин — ако тъмната коса, летният ленен костюм и папийонката можеха да послужат като ориентири. Възрастните сочеха към улицата, където в момента издигаха големия фестивален плакат, ала Уин беше извърнат в другата посока и гледаше към нея.

Емили интуитивно се сниши зад естрадата. И тутакси съжали. Какво я прихвана? В малкия град пътищата им неизбежно щяха да се пресичат. Но пък не искаше да си помисли, че го преследва. Не че опитът да се скрие не създаваше тъкмо такова впечатление.

Почака няколко минути, изправи рамене и заобиколи естрадата. Паркът беше на всички. И тя имаше право да се разхожда там.

Сви откъм задната част на естрадата и възкликна изненадано.

Срещу нея стоеше той. Облегнат на дъсчения подиум, пъхнал ръце в джобовете си.

— От мен ли се криеш? — попита я.

— Не — бързо отвърна тя. — Искам да кажа… не знаех, че си тук. Не знаех дори, че аз ще съм тук. Просто последвах ето тези от задния двор на дядовата къща.

Тя посочи сърцето с инициалите.

Без да помръдне, той сведе очи към него.

— Из целия град са. След смъртта на чичо дядо ми се опита да ги заличи, но разбра, че са прекалено много и няма как да ги открие всичките.

— Дулси Шелби и Лоугън Кофи. Това ли означава?

Той кимна.

— Тя не беше такава, за каквато я смятат всички — отрони Емили, сочейки надписа. — След Малъби.

— Знам — рече той. Сви рамене, щом тя вдигна вежди. — След като се запознахме, пуснах името й в „Гугъл“. Прочетох за училището, което е помогнала да основат в Бостън. И видях снимката ти в училищния уебсайт.

Бузите я засмъдяха, сякаш е отхапала парче зелена ябълка. Надяваше се да не е снимката от коледния празник. Изглеждаше така, сякаш страда от запек, а в училищните албуми използваха винаги нея. Веднъж Емили възнегодува, а майка й каза: „Не бъди суетна. Външният вид няма значение. Съществени са делата“. По онова време Емили си мислеше, че майка й няма представа какво е да си тийнейджър.

— Знаеш за мен повече, отколкото аз — за теб — констатира тя след известно мълчание. — Не е справедливо.

Уин се приведе към нея и сърцето й подскочи странно. Той сведе очи към устните й и Емили внезапно се запита дали няма да я целуне. И колкото и безумно да звучеше, някаква миниатюрна частица от нея искаше да го направи.

— Значи си любопитна?

— Да — искрено отвърна тя и преглътна. — Особено защо чичо ти се е самоубил заради едно излизане през нощта. Мама може и да не е била олицетворение на добротата, но струва ли си да умреш заради подобна тайна?

Осъзна какво е изрекла едва когато той отстъпи рязко назад и я изгледа изпитателно.

— Понаучила си нещичко след последния ни разговор.

— Дядо не ми беше казал, защото смятал, че е по-добре да не научавам. Не остана очарован, че си решил да ме въведеш в миналото на мама.

— А ти как се чувстваш?

— Още я обичам.

Той се поколеба, сякаш ставаше дума за непредвиден страничен ефект от действията му.

— Не исках да променям отношението ти към нея. Съжалявам. Просто се опитвах да помогна.

Незнайно защо Емили се почуди дали има предвид да помогне на нея, или да помогне на себе си.

— Защо е било толкова важно да си стоиш у дома нощем? — ненадейно попита тя. — Сега ти излизаш през нощта, нали?

— Не.

— Не? — възкликна удивено тя. — Защо?

— Няма да ми повярваш, ако ти отговоря.

— И преди ми каза същото. Откъде знаеш?

Погледът му накара всеки нерв в тялото й да оживее. Сякаш някой се бе промъкнал тайно зад гърба й, за да я стресне — трепна леко и ахна.

— Внимавай какво си пожелаваш — каза той.

— Какво правиш тук, Уин?

Мъжът, облечен като Уин, се появи внезапно откъм предната част на естрадата. Беше едър, но не дебел. Сякаш самомнението му изземаше по-големи пространства от действително необходимите. Миришеше на пури и омекотител за пране. Погледна Уин, който изпружи тяло с явна враждебност. После насочи очи към Емили.

— Ах! — възкликна, сякаш внезапно всичко се е прояснило. — Ти навярно си Емили Бенедикт.

— Да.

Той й се усмихна дипломатично — белна се цяла редица зъби, ала усмивката някак си не успя да достигне очите.

— Аз съм Морган Кофи, кмет на Малъби. И баща на Уин. Миналата събота те видях на партито на дъщеря ми, нали? Не помня да беше поканена.

— Не знаех, че е с покани. Извинете.

— Добре, добре. — Той протегна ръка да се здрависат. Стори й се, че костите й всеки момент ще се разтрогнат. — Добре дошла в града!

— Благодаря — рече Емили и понечи да се освободи от хватката му.

Но той не я пусна. Повдигна леко дланта й, заковал поглед в сребърната верижка около китката й.

— Откъде я взе? — попита.

Тя успя най-сетне да отдръпне ръка и покри с длан гривната.

— Беше на мама.

Морган Кофи изглеждаше напълно стъписан.

— Тя е сватбен подарък на моята майка. От татко.

Емили поклати глава. Сигурно грешеше.

— Може би просто изглеждат еднакво.

— Надписът върху лунния медальон гласи: „Твой от мрак до светлина“.

Не се налагаше да поглежда. Думите бяха почти изтрити, но все още личаха. Усети как очите й се напълват със сълзи.

— Съжалявам — каза тя и свали верижката с треперещи пръсти. Протегна му я. Сърцето й се късаше. — Сигурно я е откраднала.

След всичко, което научи за майка си, нищо не би я учудило.

— Не я е откраднала. Да вървим, Уин.

Морган Кофи се обърна и се отдалечи безмълвно.

Не взе гривната.

Уин го проследи с очи, после рече на Емили:

— Мина по-добре, отколкото си представях.

Тя отмести поглед и примигна да възпре сълзите.

— Не искам да надниквам в представите ти.

Той се усмихна и пристъпи към нея. Взе гривната от все още протегнатата й длан и я сложи на китката й.

Допирът му беше топъл и някак независим от него — усещаше го сякаш отвъд местата, които докосваше. Отново я обзе познатото спокойствие. Пое дълбоко дъх. Сълзите пресъхнаха. Как го правеше? Защо край него се чувстваше толкова нащрек и същевременно толкова разнежена?

Той вдигна очи от гривната и срещна нейните. Не отлепяше пръсти от китката й, а тя трепереше от усилието да остане неподвижна.

— Ще те видя ли на фестивала тази събота?

Джулия я беше поканила, но Емили още не беше решила. Вече имаше отговор.

— Да.

— Приятели? — попита той, сякаш я подканваше да предприеме много рисковано начинание.

Тя не знаеше защо, но Уин я караше да се чувства смела, че се е изправила тук, срещу него. За пръв път в живота си се чувстваше смела. За пръв път в живота си усещаше, че най-сетне й предстои избор, който ще направи сама.

Тя кимна.

— Приятели.

 

 

Когато Сойър сви по алеята пред дома си след работа, той забеляза Джулия, седнала на предните стъпала. В скута й имаше бяла кутия за сладкиши. Едва сега разбра, че тя знае къде живее. И някак си се почувства значим за нея. Ала навярно се заблуждаваше. Както обикновено в случая с Джулия. Е, поне си обясни защо на няколко пресечки по-надолу по улицата беше паркиран черен пикап. Когато го подмина, си каза, че прилича на пикапа на Джулия. Защо обаче бе спряла толкова далеч, си оставаше загадка. Дали защото не желаеше да я виждат с него?

Спря колата пред гаража и изключи двигателя. Излезе от лексуса, стиснал куфарчето си в ръка. Днес издирваше потенциални наемодатели. Семейната му фирма за управление на недвижима собственост бавно се разрастваше из околните области. Отначало баща му се бе възпротивил. Години наред единствените им клиенти бяха семейство Кофи — основните рентиери в Малъби. Сойър проведе епична битка с баща си поне да обмисли възможността да поеме и други имоти за управление. После бизнесът потръгна толкова добре, че решиха да открият втори офис.

Когато приближи, Джулия се изправи. Носеше сини джинси и тъмносиня бродирана блуза. Ширитите на врата бяха развързани. Изглеждаше толкова красива и нежна с огромните си кафяви очи и светлокестенявата коса, сияеща под следобедното слънце. Не видя розовия кичур. Завладя го странен подтик да го потърси. Тя винаги го бе очаровала, винаги го беше привличала, както непонятното винаги изкушава любознателните. Ала бе пропилял с гръм и трясък всичките си шансове да е с нея, при това още на шестнайсет. Нима не заслужаваше специална поощрителна награда? За най-дългото разкаяние на света, да речем.

Неповторимата нощ с Джулия беше сбъдната мечта. До тази нощ Джулия беше само фантазия. Той беше красавецът на випуска, тя — екстравагантната бунтарка. Не си и помисляше, че ще блесне пред нея, затова спазваше дистанция и я наблюдаваше отдалеч. Нощта с нея премина точно както я рисуваше въображението му, макар и е лек горчиво-сладък привкус. Всичко — до последната думичка — което й каза тогава, беше истина, обвеяна в очарованието на сбъднат сън. Ала през юношеството пътят ни сякаш е осветен само крачка напред и не виждаме нито на милиметър по-нататък. Когато на другия ден Джулия замина за пансиона, той се изплаши. С Холи се радваха на одобрението не само на родителите си, но и на всичките си съученици. След случилото се с Дулси и Лоугън през същото лято, след като целият град се обърна срещу Дулси и приятелите й, Сойър искаше да се придържа към това, което притежава. А той не притежаваше Джулия. Джулия беше вода в шепите. Изтичаше между пръстите. Прелестна, странна и непредсказуема, тя имаше всичко, което той нямаше и не познаваше. Държа се лошо, когато му се обади и му каза, че е бременна. Замислеше ли се за онзи разговор, все едно гледаше филм. Само пълната дистанция му помагаше да осмисли случилото се. Това не беше Сойър, а някакъв призрак на Сойър — ужасно момче, принудило безпомощно момиче да направи аборт, защото не желае да се изправи смело срещу последствията от действията си.

В крайна сметка все пак се изправи срещу тях. Съдбата обича да ни подритва така по задника. Смяташе, че е превъзмогнал всичко — първо с Холи, после — хвърляйки се в семейния бизнес. Ала Джулия се върна в Малъби и той осъзна, че нищичко не е превъзмогнал.

Просто е чакал.

Чакал е да се завърне и да му прости.

— Мислех, че не знаеш къде живея — каза, изкачвайки стъпалата към нея.

— Не знаех, както се оказа. Веднъж някой ми бе споменал, че голямата къща на Гатлиф Стрийт е твоя. Но Стела ми обясни, че си живял там с Холи и си се изнесъл след развода.

— Всъщност тя все още е на двама ни. — Той спря на верандата и застана срещу нея. — Когато Холи се премести в Рейли, решихме да я дадем под наем и да си делим рентата.

— Защо не остана там?

— Беше твърде голяма. Получихме я от семейството ми като сватбен подарък. С пет спални. Голям намек за много внуци.

— О! — смутено възкликна Джулия.

— Не се притеснявай. Вече съм го преодолял.

Тя го погледна недоверчиво. После, за да смени темата, му подаде кутията.

— Донесох ти кейк „Колибри“. Направих го снощи.

Той пусна куфарчето и пое стъписано кутията.

— Изпекла си ми кейк?

— Не го приемай толкова емоционално. Трябва да ти кажа нещо. Няколко неща всъщност. Най-голямата новина ще научиш по-късно.

По-късно. Любопитно. И обнадеждаващо. Поддаде се на изкушението. „По-късно“ означаваше, че разполага с време. Да е с нея.

— И кейкът трябва да ме размекне?

— Направих го, защото знам, че го обичаш.

Той махна към вратата.

— Ела! — покани я, внезапно развълнуван при мисълта, че тя ще влезе в дома му.

Сякаш ако пристъпеше прага, щеше да е постигнал нещо много съществено. Тя да се озове по-близо до него. А той — до прошката й.

Ала Джулия поклати глава.

— Не мога. Докато пътувах насам, ми свърши газта.

— А! Затова значи видях пикапа ти паркиран на няколко преки оттук.

Тя кимна.

— Просто те чаках да се прибереш, за да ти дам кейка и да ти кажа нещо. После ще трябва да отида пеш до бензиностанцията.

— Ще те закарам.

— Няма проблем — нехайно отвърна тя. Не искаше нищо от него. А той искаше толкова много от нея. — Наистина пека сладкиши заради теб. Е, поне започнах да пека сладкиши заради теб. Това е.

Изненада го. Той се залюля леко на пети.

Джулия пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Раменете й се поприведоха.

— Запомних как ми разказа, че винаги усещаш кога майка ти пече кейк. Историята ми хареса. Започнах да пека сладкиши в пансиона. Това само по себе си е друга история. Важното е, че когато в живота ми се случваха много лоши неща, ти ми подари нещо добро. Нещо, което да ме крепи. Щом се върна в Балтимор, ще отворя собствена пекарница. И ти си причината.

Обзе го невероятно смирение. Тя постъпваше толкова щедро!

— Аз ти причиних само неприятности. Как е възможно да изпитваш признателност?

— Научих се да се придържам към светлата страна.

Не знаеше какво да й отвърне. Помълча малко, преди да попита:

— И това не е най-голямата новина?

— Не — усмихна се Джулия.

От една страна, наистина искаше да научи. От друга, щеше му се да удължи времето. Любопитството го глождеше, ала беше готов да живее в очакване до края, стига да може да бъде с нея както сега.

Отвори кутията с кейка. Обожаваше кейк „Колибри“. Едва се удържа да не загребе с шепа още на мига. Когато беше малък, майка му се опитваше да крие сладкишите от него, но той винаги ги откриваше. Не успяваше да им устои. Волята му тепърва щеше да се развива. Беше наследил влечението към сладкото от дядо си. Затова го усещаше толкова близък, по-близък от всички останали в семейството. След като десетки пъти се бе превивал от болки в стомаха, именно дядо му го научи как да се владее. И пак той му обясни, че не всички притежават особените му възприятия, и го предупреди да внимава с кого споделя. Сега Сойър умееше да усмирява сетивата си, стига да не беше разсеян или изморен — тогава неволно забелязваше сребърните нишки, носещи се от прозорците на къщите, или сиянието около кутията с обяда на някое дете. Включваше съзнателно възприятията си единствено в четвъртък вечер, когато Джулия печеше сладкишите си. Не беше при нея, но я виждаше. Работеше толкова майсторски, а уханието беше изкусително. И той я бе вдъхновил. Преливаше от щастие.

— Само на теб съм го казвал — обади се Сойър.

Дори бившата му съпруга не знаеше.

— Неприятно ми е да те разочаровам, но тайната ти излезе наяве.

Той затвори капака на кутията, преди да се поддаде на съблазнителния аромат. Поклати глава.

— Аха… Вече не можеш да ме заблудиш. Колкото и коравосърдечна и саркастична да изглеждаш, и двамата знаем, че имаш слабост към мен. Току-що го призна.

— Ако го разгласиш, ще отричам.

— Хайде — предложи Сойър със сърце, по-леко от белоснежен памук, — ще те откарам до пикапа ти. Май имам и малко газ в гаража.

— Не, аз…

Ала той вече бе грабнал куфарчето и слизаше по стълбите.

Докато остави кейка и куфарчето на задната седалка в колата, а газовия резервоар — в багажника, Джулия го чакаше на алеята — смутена и абсурдно красива.

Той й отвори вратата, тя въздъхна и седна.

Когато Сойър се настани зад волана и запали двигателя, Джулия се заигра с бутоните на навигационната му система. Той се усмихна, забелязал как програмира устройството да го отведе до „Тоалетните на Франк“ на магистралата.

Вместо до „Тоалетните на Франк“ след няколко минути се озоваха до пикапа й. Слязоха заедно и Сойър зареди резервоара й с газ. Тя му благодари, но преди да седне в пикапа, той импулсивно възкликна:

— Нека те изведа на вечеря тази вечер.

Тя поклати глава.

— Идеята не ми допада.

— Хайде! Остават ти шест месеца тук! Поживей малко!

Джулия изсумтя.

— Да не би да ме подканваш да пофлиртувам с теб?

— Категорично не — престори се той на шокиран. — Казах вечеря. Твоето похотливо съзнание те изпрати в спалнята.

Усмивката й го зарадва. Отбелязваха голям напредък на фона на неприязънта, с която се отнасяше към него, когато пристигна в Малъби. Той инстинктивно вдигна ръка към косите й, погали ги и прокара пръсти през тях, за да намери розовия кичур. Често се питаше защо го е оставила. Сигурно заради розовата й коса в гимназията. Дали беше начин да не забравя? Или пък да й припомня никога да не се завръща?

Срещна очите й и с изненада установи, че са огромни. Стрелнаха се бързо към устните му.

Тя си помисли, че ще я целуне.

И не понечи да побегне.

Кръвта забумтя в жилите му и запрепуска в равномерен галоп, докато не забушува в ушите. Той се приведе и я целуна.

Докосването, допирът на устните им изтри всичко останало от съзнанието му. Такава химия съществуваше между тях. За бога! Забеляза как защитната й броня тутакси се пропука, за да го пропусне. Толкова лесно. Спомни си колко естествено му се отдаде тогава, на игрището. И сега беше същото. Спомни си още как тогава си помисли: „Това момиче сигурно е влюбено в мен“.

Отмести сепнато устни.

— Трябва да вървя — бързо каза тя, без да го поглежда, очевидно смутена. — Благодаря за газта.

Отвори рязко вратата на пикапа и скочи вътре.

Той остана на тротоара дълго след като Джулия потегли.

Какво се случи?

Какво, за бога, беше това?