Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (14)

Четиринайсета глава

Джулия паркира пикапа край кофата за отпадъци зад ресторанта и си помисли: „Какво, по дяволите, направих?“. Сойър я бе разярил до такава степен, че спа с него. Но дали това беше истинската причина? Или извинението, от което се нуждаеше? В ума й цареше бъркотия. Не знаеше как да постъпи. Вече нямаше цел, нямаше план. И на всичкото отгоре трябваше да се появи във вече претъпкания ресторант във вчерашните дрехи, ухаещи на Сойър. Намести огледалото в колата и се взря в него. Господи! Личаха дори следите от наболата му брадичка!

Тя простена и облегна глава върху волана. Дали да не се прибере вкъщи? Но тогава ще тръгнат да я търсят, ще я разпитват дали е добре. Нямаше сили да дава обяснения. А и неделята беше най-напрегнатият ден в ресторанта, денят, който се отплащаше най-щедро. Нямаше избор.

Приглади косата си назад, но положението не се подобри особено. Тя въздъхна и слезе от пикапа.

За да стигне до кухнята, се налагаше да мине през част от ресторанта, точно край тоалетните. Опита се да се шмугне незабелязано, но спря, забелязала колко е пълна залата. Знаеше колко добре вървят нещата от финансова гледна точка, но беше съвсем различно да го види със собствените си очи. Баща й би се зарадвал много. Щеше да е в ресторанта, да разговаря с клиентите, да им създава уют, да обменя новини с тях. За миг Джулия сякаш го зърна — в тениска и джинси, с кепе и бяла престилка. Беше дребничък мъж, поредният призрак в живота й. Някой мина пред нея и тя го изгуби от поглед. Внезапно се запита дали, когато си замине, той ще остане тук. Ще се запази ли споменът за него?

— Здравей, Джулия! — извикаха й от една маса и неколцина клиенти се обърнаха към нея. Обадиха се и други. Трети й помахаха. Две възрастни дами, с които като малка ходеше на църква, се изправиха и я поканиха да ги придружи на вечерната неделна литургия. Обикновено си тръгваше толкова рано, че не виждаше никого. Е, срещаше ги в бакалията и по улиците, но там не се държаха толкова сърдечно. По някаква причина тук я възприемаха другояче. Тук беше собственичката на ресторанта. Благодарение на нея все още можеха да се отбиват тук, да се виждат с приятели, да си побъбрят. Тук тя беше дъщерята на Джим и те намираха в този факт основание да я уважават.

Джулия им се усмихна, леко замаяна, и влезе в кухнята.

Часове по-късно, по обяд — най-натовареното време — сладкишите най-сетне бяха готови. Режеха ги и ги сервираха още докато тя ги записваше върху черната дъска.

Междувременно в ресторанта ненадейно се беше появила и Бевърли. Очевидно не за да похапне. Чакаше Джулия на масата до вратата. Когато стана, двойката до нея явно въздъхна с облекчение.

— Джулия! — възкликна Бевърли и размаха голям кафяв плик. Няколко мъже я проследиха с поглед. — Отбих се в къщата на Стела Ферис, понеже обикновено не си в ресторанта по обяд. Какво правиш тук? Идваш само призори. Всички го знаят. Трябва да се придържаш към установения график!

Джулия се чувстваше безкрайно изтощена — и емоционално, и физически. Днес категорично нямаше сили за Бевърли. Върна черната дъска на мястото й.

— Да поговорим друг път, Бевърли. Изморена съм и искам да се прибера у дома.

Къде всъщност беше домът й? На втория етаж в къщата на Стела? Старата къща на баща й? В Балтимор? Вече нищо не изглеждаше ясно.

— Не, не. Достатъчно отлагахме, госпожичке. Ако знаех, че си тук, щях да дойда направо, вместо да те чакам у Стела. Тази жена е много странна птица. Какво правиш тук по обяд? — попита отново Бевърли. — Никога не се отбиваш по това време в ресторанта.

— Той е мой, Бевърли. Мога да идвам и да си отивам, когато пожелая.

— Като стана дума… Извини ме, слънчице — обърна се тя към мъжа, седнал пред барплота, и се настани между него и съседа му. Натикаха се твърде плътно, но тя явно нямаше нищо против. Както и мъжете. — Ето я изненадата, която ти споменах! — Тя плесна плика върху плота пред Джулия. — Баща ти щеше да се гордее с мен. Адвокатът ми оформи документите, според които ти ставам съдружник в ресторанта. Остава само да подпишеш, за да ми прехвърлиш половината от „Джейс Барбекю“. Така, след като го продадем, ще разделим печалбата.

Мъжете от двете й страни изгледаха любопитно Джулия и зачакаха — също като Бевърли — да отговори. Чуха и хората от съседните маси. Новината скоро се разпространи като пожар из цялата зала.

Джулия впи очи в плика върху плота. Не би трябвало, но се почувства разтърсена. Като снощи. Макар че и тогава не трябваше.

Измина поне минута, преди Бевърли да усети неудобство.

— Е, Джулия, знаеш, че го заслужавам. — Тя се приведе и добави по-тихо: — Мислех, че сме се разбрали.

— Знам само едно — Джулия най-сетне вдигна поглед от плика, — че татко те обичаше, но ти го напусна.

Ресторантът притихна за секунди.

Бевърли грабна плика.

— Очевидно си изнервена. Изглеждаш недоспала. И не мисли, че не съм забелязала, дето си със същите дрехи като вчера. Поосвежи се малко. Аз ще те почакам отвън.

— Не, Бевърли. Достатъчно! — отвърна Джулия и думите се заизливаха като поток: — Ти беше всичко за него, дори с цената на връзката му с мен. Аз спрях да съществувам, когато ти се появи в живота му. Белезите, които споменаваш всеки път, щом ме видиш, се появиха, защото татко вече не ме забелязваше. Той се трудеше неуморно, но все не успяваше да ти угоди. Нали? Когато приходите секнаха, ти го изостави най-подло. Нима наистина смяташ, че ще ти отстъпя половината от ресторанта? Че я заслужаваш?

Бевърли сви тънките си устни, обагрени в блестящо прасковено червило.

— Помисли, преди да хвърлиш камъка! Ти го напусна първа! И ти си причината да задлъжнее толкова! Ти си виновна, госпожичке, така че не ми вдигай врява!

Злобните думи потресоха Джулия.

— Задлъжнял е заради мен?

Бевърли се засмя презрително.

— Как според теб плащаше за пансиона ти? Оказа се, че макар и скромни, доходите му не позволяват да кандидатстваш за стипендия, а таксите за деца от други щати бяха още по-високи. Той ипотекира всичко заради теб, неблагодарно момиче! Но аз не го напуснах тогава! Напуснах го, когато Бъд прояви интерес към мен, а баща ти не каза и дума. Изстина към мен преди много години. Говореше само за теб. Че си първата от семейството му, учила в колеж. Как живееш в големия град, как осъществяваш мечтата си! Набързо забрави как се опитваше да се нарежеш на парчета, че забременя на шестнайсет, че го разори и нито веднъж не дойде да го видиш.

Джулия забеляза изненадата, изписана по лицата на някои от клиентите в ресторанта. Хората предполагаха за белезите, но не подозираха, че е била бременна, когато е отпътувала.

Макар наученото да я стъписа, макар да онемя при мисълта за жертвата, която баща й беше направил заради нея, нещо в ума й прищрака и всичко си дойде на мястото. Открай време той не умееше да изразява чувствата си. Дългите години терапия й бяха помогнали да адаптира очакванията си, особено спрямо мъжете в живота си. Смяташе, че търси показни жестове и многословни обяснения в любов, защото никога не ги е получавала от баща си. Понякога й се струваше, че дори увлечението по Сойър в гимназията — въпреки безспорния му чар — е компенсирало липси в отношенията с баща й. Ала как бе могла да пропусне? Баща й вършеше всичко ненатрапчиво. И обичта му към нея беше тиха. За жалост никой не беше прозрял това. Всички го бяха изоставили, защото не бяха съумели да помълчат достатъчно, за да го чуят. А сега беше твърде късно.

„Не, помисли си Джулия, не е късно“.

В очите й нахлуха сълзи. Тя ги изтри. Не можеше да повярва, че плаче пред всички.

— Той беше добър, простичко устроен човек — каза Джулия. — И заслужаваше повече от нас двете. Няма да получиш нищо от ресторанта, Бевърли. Никой няма да получи нищо. Само той не го предаде никога. Само той му остана верен. Твърде много хора му отнеха твърде много. — Тя посочи вратата. — Повече не искам да те виждам тук.

— О, ще се върна и още как! — стрелна се към изхода Бевърли. — Когато си тръгнеш, ще се върна и няма как да ме спреш!

— Ще й припомням, че не е добре дошла — обади се Шарлот, управителката на ресторанта, иззад гърба на Джулия.

— И аз — додаде новата сервитьорка.

— И аз — повтори един от мъжете пред бара.

— И аз — подвикна някой от залата.

В ресторанта се надигна хор от одобрителни възгласи.

Бевърли ахна. Изпепели с поглед Джулия.

— Виждаш ли какво правиш! Тръгваш си и оставяш след себе си потоп!

— Имам новина за теб — отвърна Джулия. — Няма да си тръгна!

Бевърли захлопна вратата. В ресторанта избухнаха бурни аплодисменти.

Джулия стоеше задъхана и си мислеше: „Какво, по дяволите, направих?“.

— Ето те и теб! — посрещна я Стела на прага, когато най-после се прибра. Беше в така наречения си „дневен“ халат — копринена роба със специални копчета, подарък от майка й. Казваше, че в него се чувства като дама, която безделничи по цели дни.

— Толкова се притесних! Къде беше? Дори злобната ти мащеха дойде да те търси!

— Защо спа със Сойър? — изстреля Джулия като картечница още пред антрето. Думите се изплъзнаха неволно от устата й. Изненада се не по-малко от Стела.

— Какво? — възкликна тя.

— Сойър каза, че преди три години си спала с него.

— О, това ли? Беше ужасно. Не сексът… поне доколкото си спомням. Но аз бях съсипана. Тъкмо се бях развела. Бях останала без пари. Сойър се появи същата вечер с бутилка шампанско да отпразнуваме свободата. Напих се и му се хвърлих на врата. Не се гордея с постъпката си. Повярвай ми, никога не съм искала мъжете да правят любов с мен от съжаление. Беше само веднъж. След това започнах да го отбягвам. Но той не ми позволи. Сойър е добър човек. Добър приятел. Защо питаш? — Стела се хвана театрално за сърцето. — О, божичко! Там си била значи снощи! Направила си го със Сойър!

Джулия не отговори, но нещо в изражението й явно я издаде.

Стела я прегърна силно.

— Много се радвам! Този мъж винаги си е падал по теб. Не знам защо чака толкова дълго. Дразнех го, че се страхува от теб. — Тя улови Джулия за ръката и я отведе в дневната, където се подсилваше с кана „Блъди Мери“. — Е, разкажи ми всичко. Какво стана? Кога? Колко пъти?

Джулия поклати глава, седна и пое чашата, която Стела й подаде.

— Не. Няма начин.

— Трябва да ми кажеш. Ти си ми най-добрата приятелка — настоя Стела така, че Джулия се стресна. — Такива са правилата. Аз ти разказвам всичко!

— Премълча за Сойър — обади се Джулия, извади листенцето керевиз от чашата си и отхапа малко.

— Това е минало. Далечно минало.

Джулия остави чашата върху подноса.

— Наистина ли съм най-добрата ти приятелка?

— Разбира се.

— Но в гимназията ми се подиграваше.

Изненадана, Стела се отпусна тежко на стола срещу Джулия.

— Гимназията също е минало. Нима твърдиш, че не можеш да си ми добра приятелка заради гимназията?

— Не — отвърна Джулия, за пръв път честна със себе си.

Приятелствата й в Балтимор бяха по-различни. Приятелите й там виждаха изграден от тях самите образ. Стела я възприемаше такава, каквато е. Тук беше истинската Джулия. Винаги е била. И Стела го знаеше.

— Смятам, че никога не съм имала по-добра приятелка.

— Така ми харесва повече — отвърна Стела. — А сега ми разкажи всичко.

 

 

Когато няколко часа по-късно Сойър отвори вратата, първите му думи бяха:

— Да изчистим проблема. Между мен и Холи няма нищо.

Джулия се облегна на рамката на вратата. Радваше се да го види, но тепърва им предстоеше дълъг разговор.

— Двамата сте хубава двойка. Отивате си. Обмисляли ли сте да се съберете отново?

— Не искам да се събираме. Холи ми продава дяла си от къщата, която притежаваме в Малъби. След няколко седмици се омъжва повторно. Бременна е. Съвсем забравих, че ще идва тук през почивните дни.

— Аз съм виновна. Съжалявам.

— Не съжалявай. Направи го пак. — Той понечи да влезе в апартамента й, но тя застина, стиснала бравата на входната врата. Той отстъпи. — Не искаш да влизам?

— Не, не точно. Просто… Винаги съм го смятала за временно убежище. Не е нищо особено.

Не можеше да повярва, че все още се чувства неловко.

— Не ме интересува как изглежда апартаментът ти.

— Автоматична реакция. Извинявай.

Тя разтвори по-широко вратата.

Той влезе с дълбока въздишка и широка усмивка. Положи ръце на кръста и се огледа като завоевател на Новия свят.

— Мечтаех да се кача тук, още откакто се върна. И не заради това, което си мислиш. В четвъртък, докато хапвахме пица със Стела, невероятното ухание на сладкишите ти… ме замайваше.

— Виждаше ли го? — попита Джулия.

— Винаги го виждам. Върху теб е сега, блещука в косите ти. — Той посочи към ръката й. — Има и под маншета на ръкава ти.

Джулия обърна маншета и разбира се, забеляза прашинки брашно и пудра захар от кухнята в ресторанта.

— Удивително!

— Ще ми покажеш ли апартамента? — попита Сойър.

— Оттук ще ти обясня. — Тя посочи вратите. — Спалня, баня, кухня, дневна. — Въведе го в тясната дневна и го покани да седне. Тя остана права — не я свърташе на едно място. — Майката на Стела ми даде канапето. Моето е в склада в Балтимор.

— Ще го докараш ли?

— Не знам.

Той се облегна назад, очевидно стараейки се да не я пришпорва.

— Наистина ли кръстосахте шпаги с Бевърли в ресторанта?

Джулия се разсмя.

— Стела ли ти каза, или слухът се разнесе мълниеносно?

— И двете. Какво стана?

— Излях си душата. И тя, очевидно.

— Казала си, че няма да продаваш ресторанта — предпазливо констатира той.

— Нямам обяснение. И аз съм изненадана.

— Ами двугодишният ти план? — Той се поколеба. — Означава ли това, че ще останеш?

Тя не отговори веднага.

— Помниш ли, че исках да ти кажа нещо? Сега е моментът. После ще те оставя сам, за да го обмислиш. Става ли?

Той я изгледа колебливо.

— Сам, тоест ще си тръгнеш и няма да се върнеш повече?

— Сам, тоест ще изляза да се поразходя — отвърна тя. — После… не знам.

— Добре. Давай!

— Стой там.

Джулия влезе в спалнята и бръкна под леглото. Най-сетне намери стария учебник по алгебра. Отвори го и разгледа двете снимки на бебето си. Бебето на Сойър. Беше ги пъхнала в учебника още в пансиона и така и не им намери друго място. Остави учебника върху леглото и отнесе снимките в дневната. Чувстваше се неспокойна, цялата й кожа беше настръхнала.

Той вдигна поглед към нея. Тя му подаде мълчаливо снимките.

Проследи изражението му — първо объркано, после напрегнато. Той вдигна рязко глава и впи очи в нейните.

— Роди се на пети май — каза Джулия. — Три килограма и двеста грама. Не приличаше никак на мен. Приличаше изцяло на теб. Руса коса и сини очи. Семейство от Вашингтон я осинови.

— Имам дъщеря?

Тя кимна. После излезе, преди той да й зададе нов въпрос.

 

 

Нажежените скамейки край футболното игрище сияеха ослепително. Като тийнейджър Джулия обичаше да сяда на мястото най-горе, където оградената площадка за журналисти образуваше джоб от бетонна сянка.

Не беше идвала тук от шестнайсетгодишна. Усещането беше различно, ала — необяснимо как — и същото. Оттук виждаше ясно мястото, където се случи всичко, където животът й се промени. Ниската тухлена сграда на училището в далечния край на игрището изглеждаше притихнала, ала отворените прозорци свидетелстваха, че учителите са там и се готвят за новата учебна година. Кафенето се намираше на първия етаж и имаше изглед към игрището. Спомни си как Сойър й разказа, че по обяд я наблюдавал как седи горе.

Измина повече от час. Джулия се питаше колко ли време ще му трябва, дали ще му стигне цялото време на света, когато зърна нещо в лявата част на игрището и видя Сойър да крачи към нея. Той спря в долния край на скамейките и вдигна поглед. Носеше снимките. Изражението му беше непроницаемо. Ядосан ли беше? Дали всичко щеше да се промени отново? За всеки случай тя се окуражи мислено, макар да знаеше, че вече не е толкова уязвима, както когато бе на шестнайсет. Сега очакванията й бяха далеч по-скромни от тогава. Имаше много дълъг списък, озаглавен „Неща, които никога няма да притежавам“, и Сойър отдавна заемаше челно място в него наред е дъщеря й, дългите пръсти и възможността да върне времето назад.

Той се заизкачва към нея. При първата стъпка беше шестнайсетгодишен — рус като херувим, мечтата на всички момичета от гимназията. Остаряваше с всяка следваща — изваяните скули се изостряха, кожата добиваше златист оттенък, а косата тъмнееше. Накрая до нея застана днешният Сойър, Сойър от тази сутрин… от предишната нощ.

Той седна мълчаливо до нея.

— Как разбра, че съм тук? — попита Джулия, защото дори тя не знаеше, че ще дойде на това място, докато не мина покрай училището.

— Просто догадка.

— Давай! — поощри го тя. — Питай!

— Не се налага да задавам големия въпрос. Знам защо не си ми казала.

— Добре — кимна тя.

— Знаеш ли къде е сега? Какво прави? — Той се вгледа в снимките. — Как се казва?

— Не. — Тя дръпна надолу ръкавите си. — Документите се пазят в тайна. Не мога да я намеря, освен ако тя не поиска да ме открие. Ти ми каза, че ароматът на сладкишите, когато майка ти готвела, те връщал у дома. Затова си мисля, не, тая надежда в сърцето си, че ако постоянствам, тя ще ме открие. Че уханието на сладкишите ми ще я доведе у дома. — Джулия сведе очи, после ги насочи към игрището. Само не към него. — Смятам, че притежава твоето влечение към сладкото. Когато бях бременна, непрекъснато ми се ядеше кейк.

— И мама твърдеше същото.

— Копнеех да я задържа. Дълго време се гневях на всички, че не ми помагат да го направя. Едва по-късно осъзнах, че нямам право да ги виня, защото не можех да се грижа сама за нея.

Този път той отклони очи.

— Да кажа, че съжалявам, е съвсем недостатъчно. Чувствам, че ти дължа много повече. Длъжник съм ти заради нея. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че имам дъщеря.

— Нищо не ми дължиш — отвърна Джулия. — Тя беше дар.

— На снимките косата ти още е розова. — Той вдигна онази, където Джулия прегръщаше бебето в болницата. — Кога спря да я боядисваш?

— Когато се върнах в пансиона. Подстригах я късо скоро след тази снимка.

— А розовият кичур?

Джулия го отметна нервно зад ухото си.

— Той е още от колежа. Приятелите ми в Балтимор смятат, че оригиналнича. Ала той ми напомня какво съм способна да преодолея… какво съм успяла да преодолея. Напомня ми да не се предавам.

Възцари се дълго мълчание. На футболното игрище се появи мъж, яхнал косачка за трева, и закръжи на широки кръгове по него. Джулия и Сойър го следяха с погледи.

— Ще останеш ли? — попита най-сетне Сойър.

Как да му отговори. Той изглеждаше много спокоен. Но как ли се чувстваше?

— Толкова често повтарях, че домът ми не е тук, че накрая си повярвах — предпазливо отвърна тя. — Винаги ми е било трудно да се установя.

— Аз мога да ти стана дом — тихо каза той. — Избери мен.

Тя се взря в него, зашеметена от едва промълвеното тържествено предложение. Той се обърна към нея. Забеляза сълзите в очите й и се протегна да я прегърне. Тя се сгуши в него и заплака. Плака толкова дълго, че гърлото я заболя, плака, докато мъжът окоси цялото футболно игрище и въздухът замириса на свежа трева, а буболечките наводниха пистата.

Немислимо бе, че след толкова години, след дългото търсене и очакване, след всичкото разкаяние и времето, прекарано далеч оттук, тя се беше завърнала, за да открие, че щастието е там, където го е оставила.

На футболното игрище в Малъби, Северна Каролина.

Чакало я е търпеливо да се върне.