Сара Адисън Алън
Момичето, което преследваше луната (1)

Първа глава

Едва след секунда Емили осъзна, че колата е спряла. Вдигна очи от верижката, която въртеше около китката си, и се взря през прозореца. Двата гигантски дъба в предния двор напомняха смутени дами, привели глави в поклон, с развети светлозелени рокли от листа.

— Пристигнахме ли? — попита тя таксиметровия шофьор.

— Шелби Роуд, номер 6. Малъби. Пристигнахме.

След кратко колебание Емили му плати и слезе.

Из въздуха се носеше сладко ухание на домати и хикория — и апетитно, и непознато. Емили механично облиза устни с върха на езика си. Свечеряваше се, но уличните лампи още не светеха. Тишината я изненада. Зави й се свят. По улицата не преминаваха коли. Не играеха деца. Отникъде не долиташе шум от телевизор или от музика. Сякаш се бе озовала в съвсем чужд, далечен свят.

Озърна се наоколо, докато таксиметровият шофьор изваждаше двата претъпкани туристически сака от багажника. Край шосето се издигаха огромни стари къщи, които напомняха декор от черно-бял филм. Типичен южняшки стил с декоративни корнизи и боядисани веранди.

Шофьорът остави чантите й на тротоара до нея, кимна, седна в колата и потегли.

Емили го изпрати с поглед. Пъхна зад ухото си кичур коса, изплъзнал се от късата й опашка, и стисна дръжките на чантите. Повлече ги по алеята, през двора и под балдахина на огромните дървета. Тъмнината и хладината под короните им я накара да ускори крачка. Подмина ги и се закова на място.

Къщата никак не приличаше на съседните.

Навремето навярно е била белоснежна, но сега беше сива, а прозорците със заострени в готически стил арки бяха покрити с дебел слой прах. Сякаш парадираше с преклонната си възраст, плюейки парчета мазилка и керемиди из двора. Около първия етаж се виеше веранда, чийто покрив служеше за балкон на втория. По площадките се трупаха купчини сухи листа. Само тясната пътечка по средата на стълбите подсказваше, че къщата е обитаема.

Тук ли бе отраснала майка й?

Усети, че ръцете й треперят. Навярно от тежките чанти. Изкачи стъпалата към верандата, повличайки след себе си водопади от шума. Остави чантите, запъти се към вратата и почука.

Никакъв отговор.

Почука отново.

Нищо.

Отново отметна кичура коса и се озърна назад, сякаш да открие отговор. Накрая отвори ръждясалата врата и подвикна:

— Ехо!

Гласът й прокънтя в празнотата.

Никакъв отговор.

Влезе предпазливо. Лампите не светеха, но последните слънчеви лъчи се процеждаха през прозорците на дневната вляво. Мебелите в дневната бяха тъмни, тежки и пищно резбовани. Сториха й се невероятно огромни, сякаш изработени за великан. Надясно очевидно имаше друга стая, но пред свода бе дръпнат параван. Право пред нея беше коридорът към кухнята и широкото стълбище към втория етаж. Емили застана пред него и подвикна нагоре:

— Ехо!

В същия миг параванът се отмести и тя подскочи. Възрастен мъж с блестящосива коса пристъпи напред, приведен под свода, за да не си удари главата. Беше невъобразимо висок и крачеше вдървено, сякаш краката му са кокили. Изглеждаше несполучливо скроен — като небостъргач от греди вместо от цимент. Все едно щеше да се срути всеки момент.

— Пристигна най-сетне. Вече се безпокоях.

Говореше с пластичния южняшки акцент, който Емили помнеше от първия им и единствен телефонен разговор преди седмица. Представяше си го обаче съвсем другояче.

Тя изви врат, да го огледа.

— Ванс Шелби?

Той кимна. Сякаш се плашеше от нея. Емили се слиса, че човек с такива размери е способен да изпитва страх, и внезапно усети как жестовете й стават по-отмерени, за да не го стресне.

Протегна му бавно ръка.

— Здрасти. Аз съм Емили.

Той се усмихна. После усмивката му преля в смях, напомнящ бумтене на буен огън. Ръката й потъна изцяло в неговата, докато се здрависваха.

— Знам коя си, дете. Приличаш досущ на майка си, когато беше на твоите години. — Усмивката му изчезна тъй ненадейно, както се бе появила. Той отпусна ръка и се озърна учудено. — Къде са ти куфарите?

— Оставих ги на верандата.

Последва кратко мълчание. И двамата бяха узнали съвсем наскоро за съществуването на другия. Нима успяха да изчерпят толкова бързо всички теми за разговор? Емили изгаряше от любопитство.

— Е — рече най-сетне той, — разполагай се, както намериш за добре, горе — целият етаж е твой. Вече не мога да се качвам там. Артритът ме мъчи. Сега живея тук — посочи към паравана. — Настани се, където пожелаеш, но стаята на майка ти беше последната вдясно. Кажи ми какви са тапетите. Любопитно ми е.

— Благодаря. Непременно — каза Емили, а той се обърна и тръгна към кухнята, пристъпвайки шумно с невероятно грамадните си обувки.

Емили го проследи объркано. Това ли беше всичко?

Излезе на верандата и довлече чантите. Въздухът в коридора на горния етаж бе застоял и с неразгадаем аромат. Имаше шест врати. Тя се запъти към дъното. Безмълвието усилваше многократно шума на влачещите се по твърдия дървен под чанти.

Пред последната врата вдясно Емили ги пусна и се протегна да светне лампата. Най-напред забеляза редиците миниатюрни люляци по тапетите. Всъщност в стаята се носеше едва доловимо ухание на люляк. До стената имаше легло. От някогашния му прозрачен балдахин сега бяха останали само разкъсани ленти, увиснали върху тръбите като увяхнали пролетни цветя.

До леглото стоеше бял куфар, а името на майка й — Дулси — бе изписано върху капака със старателно оформени завъртулки. Емили прокара пръст по него и се вдигнаха облачета прах. Отвъд немарата на времето, сякаш изпод слой лед, из стаята витаеше отчетливо усещане за привилегированост.

Нямаше логика. Не си представяше майка си в такава стая.

Отвори двете крила на френските прозорци и излезе на балкона, потънал в дъбова шума. След смъртта на майка й всяка крачка й се струваше опасна, сякаш пристъпваше по хартиен мост. Напусна Бостън с надеждата, че тук всичко ще се подреди. Успокояваше я мисълта, че ще се отпусне в обятията на майчината младост и ще се сближи с дядото, за чието съществуване дори не подозираше.

Ала самотната чудатост на това място й се присмиваше.

Не се чувстваше като у дома.

Понечи да докосне гривната, за да почерпи увереност, но досегна само гола кожа. Стреснато вдигна ръка.

Гривната беше изчезнала.

Погледна надолу. Озърна се наоколо. Зарови трескаво с крака из листата по балкона, но не я откри. Втурна се в стаята и издърпа вътре чантите, да не би гривната да се е закачила за някоя дръжка и да се е мушнала сред багажа. Заизважда дрехите си и неволно изпусна лаптопа, увит в бялото й зимно яке.

Гривната сякаш бе потънала вдън земя. Емили изтича навън, спусна се по стъпалата и профуча през входната врата. Под короните на дърветата беше толкова тъмно, че се наложи да забави крачка, докато уличните лампи пробият мрака под зеления балдахин. После се втурна към тротоара.

Търси десет минути. Накрая осъзна, че или е изпуснала гривната на паважа и някой вече я е взел, или е паднала в таксито, докато я въртеше небрежно, и сега се връща към автогарата в Рейли, откъдето бяха поели към Малъби.

Гривната беше на майка й. Дулси я обичаше много — особено златния лунен сърп, изтънял от досега на пръстите й, когато за кой ли път се зарейваше в мисли и се отнасяше нейде много надалеч.

Емили се върна бавно в къщата. Не й се вярваше, че е изгубила гривната.

Чу звук — сякаш се захлопна вратата на сушилня, после дядо й излезе от кухнята.

— Люляци — рече тя, когато Ванс пристъпи във фоайето, където бе спряла да го изчака да я забележи, за да не го стресне.

Странно, той беше великан, а всъщност тя се чувстваше несвойствено.

Винс я изгледа предпазливо, сякаш се двоумеше дали не му крои номер.

— Люляци?

— Попита ме какви са тапетите в стаята на мама. По тях са изрисувани люляци.

— А! Като малка винаги избираше цветя, обикновено рози. По-късно се промени много. Спомням си светкавици на мастиленочерен фон. И яркосини петна като люспи върху драконов корем. Не й допадаха, но не се реши да ги смени.

Емили се усмихна.

— Не мога да си я представя такава. Веднъж… — Млъкна, понеже Ванс отклони очи. Не го ли интересуваше? За последен път бе видял дъщеря си преди двайсет години. Нима не го глождеше любопитство? Емили се извърна огорчено. — Време е да си лягам.

— Гладна ли си? — попита я той, следвайки я на известно разстояние. — Тази сутрин напазарувах. Купих тийнейджърска храна.

На първото стъпало тя се обърна. Той отстъпи рязко назад.

— Благодаря. Но наистина съм изморена.

— Добре. Може би утре — кимна той.

Емили се качи в стаята на майка си и се строполи върху леглото. От дюшека се вдигна вълна прахоляк. Тя се взря в тавана. Привлечени от светлината, нощните пеперуди подскачаха около увития в паяжини полилей. Нима в детската стая на Дулси е имало полилей? В стаята на същата жена, която кореше Емили, ако е забравила запалена лампа?

Пресегна се, взе куп дрехи от пода и зарови лице в тях. Миришеха познато — на ароматните свещички, които палеше майка й. Емили стисна клепачи да възпре сълзите. Твърде рано беше да решава, че е сгрешила. А дори и да се окажеше така, какво би могла да стори? Ще оцелее някак една година и после ще му мисли.

Чу как вятърът подема сухите листа по балкона — звук, учудващо наподобяващ човешки стъпки. Отдръпна лице от дрехите и се обърна към отворените врати пред терасата.

Полилеят осветяваше най-близките корони на дърветата в двора, но клоните им не помръдваха. Емили стана. Излезе на балкона и се озърна предпазливо.

— Има ли някой? — подвикна тихо, чудейки се как би постъпила, ако наистина й отговорят.

Внезапно се сепна. Пристъпи бързо към балюстрадата. Стори й се, че вижда нещо край дърветата отвъд обраслия в бурени заден двор.

Ето го! Отново! Ярка бяла светлинка, стрелкаща се бързо на зигзаг между стволовете. Постепенно избледня, потъна в тъмната горичка и се стопи в мрака.

„Добре дошла в Малъби, Северна Каролина“, рече си тя. Свърталище на призрачни светлини, великани и крадци на бижута.

Обърна се да влезе в стаята и замръзна.

На старата метална масичка върху пласт сухи листа лежеше гривната на майка й.

Там, където преди минути я нямаше.

 

 

Твърде много вино.

На това щеше да го отдаде.

Види ли Стела на сутринта, ще й каже: „О, и забрави онова, което казах за Сойър снощи… Безсмислено пиянско бръщолевене“.

Когато вечерта се изкачваше към апартамента си, Джулия изпитваше смътен страх и нито капка от обичайното умиротворение, с което се зареждаше, след като пийнеха със Стела лятно вино на задната веранда. Оставаха й шест месеца, докато отново напусне този град, шест месеца до свободата, които се очертаваха безметежни — последното леко спускане по наклона на двугодишния й план. Но една-едничка изпусната неволно реплика бе на път да я затрудни неимоверно. Стигнеха ли думите й до ушите на Сойър, неприятностите й бяха в кърпа вързани. Познаваше го добре.

Отвори вратата пред най-горното стъпало и влезе в тесния коридор. Горният етаж на къщата на Стела всъщност по нищо не напомняше апартамент. По коридора се редяха четири врати — едната към банята, втората към спалнята на Джулия, третата — към допълнителната спалня, превърната в кухня, и последната — към миниатюрна трета спалня, която Джулия бе приспособила за дневна.

Преди години, след като успял да прахоса наследството й, бившият съпруг на Стела решил да си докарват по нещичко от наематели, опънал дълго перде пред горната стълбищна площадка и обявил: „Voila! Моментален апартамент!“. Останал учуден, че не се намират желаещи да заживеят там. „Мъжете, които действат необмислено, винаги се изненадват от последствията“, често повтаряше Стела. И твърдеше, че през последната година от брака им той започнал да оставя фин черен прашец върху всичко, до което се докоснел — доказателство за черното му сърце. Когато забелязала черния прашец върху други жени — по глезените им, когато носели къси летни панталонки, или зад ушите им, когато връзвали косите си — тя най-сетне се решила да му покаже вратата. После помолила брат си да постави врата пред коридора на втория етаж и мивка и печка в една от спалните, с надеждата, че ще излезе нещо добро, ако довърши начинанието на противния си бивш съпруг. Джулия беше първият й наемател.

Отначало Джулия се чувстваше на тръни да дели дом с една от най-заклетите си неприятелки от гимназията. Ала нямаше избор. Апартаментът на Стела беше единствената квартира по джоба й, когато се завърна в Малъби. С изненада установи, че въпреки предисторията двете се разбират добре. Неправдоподобното им приятелство все още си оставаше загадка за нея. В гимназията Стела бе сред най-популярните момичета, член на Лавровата ложа, както се наричаше елитната групичка красиви, чаровни момичета. По онова време всички страняха от Джулия. Беше мрачна, груба и неоспоримо странна. Боядисваше си косата в светлорозово. Не сваляше от врата си кожен ремък с метални капси и си слагаше толкова дебела и черна очна линия, че изглеждаше като жертва на физическо насилие.

А баща й всячески се мъчеше да не забелязва.

Джулия тръгна по коридора към спалнята си. Преди да натисне ключа на лампата обаче, забеляза светлината в съседната къща, у Ванс Шелби. Застана в мрака до отворения прозорец и надникна натам. През всички месеци, откакто живееше при Стела, през всички безсънни нощи, докато се взираше през прозореца, спалните на горния етаж тънеха в тъмнина. Сега на балкона стоеше младо момиче — неподвижно като пряспа сняг, вторачено в горичката зад къщата на Ванс. Беше слабичко като върбова клонка, с ореол от руса коса. Излъчваше тъжна уязвимост, от която в нощта сякаш се разнесе ухание на кленов сироп. Стори й се познато и в този миг Джулия си припомни. Ванс очакваше внучката си. През последната седмица в ресторанта на Джулия всички обсъждаха събитието. Някои с любопитство, други — със страх, а трети — с неприкрита неприязън. Не всички бяха простили постъпката на майка й.

Джулия се разтревожи при мисълта какво посрещане очаква момичето. Цялото й тяло се напрегна.

Да изживяваме собственото си минало е достатъчно тежко. Не бива да изживяваме и чуждото.

Джулия реши на сутринта да й изпече сладкиш в ресторанта и да й го занесе.

Съблече се и легна. След известно време светлината отсреща изгасна. Тя въздъхна, обърна се настрани и зачака да зачертае още един ден в календара.

 

 

След смъртта на баща си преди почти две години Джулия си взе кратък отпуск, за да се върне в Малъби и да уреди въпросите около наследството. Възнамеряваше да продаде набързо къщата и ресторанта, да се върне в Мериленд и с парите най-сетне да осъществи мечтата си да открие собствена пекарна.

Ала очакванията й не се оправдаха.

Бързо разбра, че баща й е задлъжнял много, а къщата и ресторантът са заложени срещу непосилна ипотека. Продаде къщата, за да плати ипотеката върху нея и малка част от заема за ресторанта. Но въпреки това щеше да се разори, ако решеше да продаде веднага и ресторанта. Затова предприе тъй омразния й двугодишен план — да живее скромно, да съживи „Джейс Барбекю“, да изплати ипотеката и да го продаде изгодно. Споделяше откровено с всички в града как, макар да смята да остане в Малъби две години, това не означава, че отново живее тук. Просто се е отбила за малко. И толкоз.

Когато пое ресторанта, „Джейс Барбекю“ се радваше на скромна, но вярна клиентела. Благодарение на баща й. Той умееше да накара хората да си тръгват доволни, сподиряни сякаш от шлейф от сладостна миризма на пушек от готварска пещ. Ала в Малъби имаше повече ресторанти за барбекю на глава от населението, отколкото във всеки друг град в щата, и конкуренцията беше жестока. Лишен от личното обаяние на баща й, сега ресторантът се нуждаеше от нова притегателна сила. Затова Джулия започна да пече и да предлага сладкиши — нейния специалитет — и бизнесът тутакси се оживи. Скоро „Джейс Барбекю“ се прочу не само с крехкото си печено, но и с най-добрите сладкиши и торти в околността.

Джулия винаги идваше в ресторанта преди изгрев-слънце. Единственият, когото сварваше там, беше главният готвач. Рядко разговаряха. Той си вършеше своята работа, тя — нейната. Джулия поверяваше ежедневната дейност на хората, които баща й беше обучил и на които се бе доверявал. Макар бизнесът с ресторанта да се бе просмукал необратимо в костите й, тя се стараеше да спазва дистанция. Обичаше баща си, но отдавна не мечтаеше да е като него. Като малка, преди да се превърне в мрачен розовокос тийнейджър, тя го придружаваше в ресторанта всеки ден преди училище и охотно помагаше във всичко — от сервирането до хвърлянето на дърва в пещта за опушване и печене. Най-скъпите й спомени от детството бяха миговете, прекарани с баща й в „Джейс Барбекю“. Но после всичко се бе променило и Джулия не вярваше, че някога ресторантът ще предизвика у нея същото удоволствие. Затова идваше рано, приготвяше сладкишите и си тръгваше, щом се появяха първите посетители за закуска. При добро стечение на обстоятелствата не се засичаше дори със Сойър.

Този път обаче късметът не беше на нейна страна.

— Няма да познаеш какво ми каза Стела снощи — нахълта Сойър Алекзандър в кухнята точно когато Джулия привършваше с ябълковия пай за внучката на Ванс Шелби.

Тя затвори очи за секунда. Явно Стела му се беше обадила веднага щом Джулия се качи в апартамента си на горния етаж.

Сойър застана до нея край безупречно излъскания стоманен плот. Ухаеше на свеж, резлив въздух. Беше сдържан и горд, но всички му прощаваха слабостите, понеже обаянието го обвиваше като в пашкул. Синеок и русокос, Сойър беше красив, умен, богат и забавен. И отвратително любезен впрочем — като всички мъже от рода му, преизпълнени с южняшка благовъзпитаност. Всяка сутрин той докарваше дядо си в ресторанта на Джулия, за да закуси със старите си приятели.

— Не е редно да влизаш тук — скастри го тя, застилайки пая с последния слой тесто върху ябълковия пълнеж.

— Докладвай на собственика.

Той прибра кичур коса зад лявото й ухо, поглаждайки с пръсти ивицата, която Джулия продължаваше да боядисва в розово до ден-днешен.

— Не искаш ли да узнаеш какво ми каза Стела снощи?

Тя отдръпна глава от ръката му и поръси ябълки и подправки по средата на пая.

— Снощи Стела беше пияна.

— Каза ми, че правиш сладкиши заради мен.

Джулия знаеше какво ще чуе, но въпреки това застина, а шпатулата за глазурата увисна във въздуха. После бързо продължи да заглажда плънката, надявайки се да не е забелязал.

— Смята, че страдаш от комплекс за малоценност. Опитва се да поласкае егото ти.

Той вдигна вежда по типичния си арогантен начин.

— Винят ме за много недостатъци, но скромността не е сред тях.

— Навярно е трудно да си толкова красив.

— Адски трудно. Наистина ли й го каза?

Джулия подхвърли шпатулата в празната купа от плънката и я отнесе в мивката.

— Не помня. И аз бях пияна.

— Ти никога не се напиваш — отвърна той.

— Не ме познаваш достатъчно добре, та да обобщаваш толкова категорично. — Почувства се добре, че го изрече. Напуснала беше Малъби преди осемнайсет години. „Виж колко съм напреднала“, изкушаваше се да добави.

— Така е. Но аз познавам Стела. Не лъже дори когато е пияна. Защо ще твърди, че правиш сладкиши заради мен, ако не е вярно?

— Аз правя сладкиши. Ти открай време обожаваш сладкото. Сигурно е оплела двете.

Джулия влезе в склада за картонена кутия. Забави се повече от необходимото с надеждата Сойър да се откаже и да си тръгне.

— Ще взимаш пая? — попита той, когато Джулия се върна в кухнята. Не беше помръднал.

Стоеше и невъзмутимо наблюдаваше трескавата дейност в кухнята — сновящите напред-назад сервитьорки и готвачи, непрестанното думкане откъм помощниците, кълцащи ръчно месото. Джулия отклони бързо поглед. Да се взираш дълго в мъжете от клана Алекзандър беше все едно да не отлепяш поглед от слънцето. Образът се запечатваше неизличимо. Затваряш очи, но той остава пред теб.

— Ще го занеса на внучката на Ванс Шелби. Пристигна снощи.

Той се разсмя.

— Възнамеряваш да я посрещнеш с пай за добре дошла? Ти?

Джулия долови иронията едва след малко.

— Не знам какво ме прихвана.

Той я проследи как прибира пая в картонената кутия.

— Този цвят ти отива — докосна дългия ръкав на бялата й блуза.

Тя веднага го отблъсна. Година и половина упорито отбягваше този мъж и накрая взе, че изтърси пред Стела нещо, което да го привлече като гравитация. Сойър си търсеше повод от първия ден, когато Джулия се бе върнала в града. Търсеше близост. Джулия го усещаше. И се ядосваше. Как изобщо си представя, че могат да започнат отначало след всичко, което се случи?

Тя се пресегна и затвори прозореца над плота. Правеше го всяка сутрин, когато приключеше работа, и понякога жестът я натъжаваше. Още един ден, още един повик, несрещнал отклик. Взе кутията с пая и я понесе към ресторанта без нито думичка повече.

Както повечето си събратя на Юг, „Джейс Барбекю“ беше скромно обзаведен. Покритите с линолеум подове, обикновените мушами върху масите, тежките дървени пейки — всичко отдаваше дан на традицията. Когато пое ресторанта, Джулия свали прикачения към стената в дъното плакат с надпис НАСКАР, но я засипаха с толкова възражения, че се принуди да го сложи отново.

Остави кутията и придърпа черната дъска върху плота пред кухнята. Записа сладкишите в днешното меню — традиционен южняшки кадифен кейк и прасковен пай, но също курабийки със зелен чай и мед и понички с червени боровинки. Знаеше, че по-необичайните сладкиши ще се изчерпят първи. Отне й почти година да спечели редовните клиенти с кулинарните си умения в познатия им асортимент и сега те бяха готови да опитат всичко, което им предложи.

Сойър се появи точно когато намести дъската върху плота.

— Казах на Стела, че тази вечер ще донеса да похапнем пица. Вкъщи ли ще бъдеш?

— Винаги съм си вкъщи. Защо не преспите най-сетне, та да приключите с усложненията?

Ежеседмичното ухажване — всеки четвъртък Сойър донасяше пица и оставаше за вечеря — продължаваше, откакто Джулия се бе върнала в Малъби. Стела се кълнеше, че Сойър не таи задни помисли, но Джулия смяташе, че тя реагира наивно.

Сойър се приведе.

— Вече сме спали — прошепна й. — Преди три години. Веднага след като се разведе. И преди да ти прозвучи нетактично, уточнявам, че напоследък се старая да не се разкайвам за стореното.

Тя го изгледа остро как се отдалечава. Нехайното, почти лекомислено откровение я изненада и остави хладен, тръпчив вкус — сякаш за пръв път опитваше лимон.

Не можеше да го вини, че се държа като уплашен тийнейджър, когато разбра, че е забременяла от единствената им нощ заедно на футболното игрище. Тя също беше уплашен тийнейджър. И решиха да постъпят по единствения възможен по онова време начин. За добро или за зло.

Но го ненавиждаше, задето толкова лесно продължи нататък. За него това беше просто една нощ. Една нощ, за която да се разкайва, нощ с чудатото момиче, което никой не харесва и с което е разменил само една-две думи в клас. Момиче, лудо влюбено в него.

За бога! Няма да приеме отново тази роля. Не би могла.

Половин година, шест задраскани в календара месеца. После ще напусне това безумно място и повече няма и да си помисли за Сойър.

Ако извади късмет.