Пол Дохърти
Нощна сянка (6)

Глава пета

Останаха там две нощи… преди да продължат въоръжени към Уестминстър.

Регистър на Върховния финансов съд

Клейпоул даде воля на гнева и страха си и започна да крещи на хората си да се разпръснат и да претърсят наоколо. Не спря дори когато Корбет, Ранулф и останалите от имението се стекоха в галоп на площада. Кметът се взря в конниците, които яздеха начело на групата. За един кратък миг всичко му се стори като сън. Двамата кралски служители препускаха с развети плащове и нахлупени качулки, възседнали бойните си коне, обвити в мъгла от пот и горещ дъх. Сякаш в Мисълам нахлуваха ангели на смъртта. Клейпоул се отърси от гибелното си видение и се огледа наоколо. Въпреки ранния час суматохата вече беше разбудила всички домакинства в лабиринта от стаички и таванчета, които гледаха към площада. Кучетата лаеха, капаците на прозорците се вдигаха, по прозорците се появяваха запалени свещи и фенери, а вратите се отваряха със скърцане. Отец Томас излезе припряно от църквата с епитрахил на врата и забърза през площада, хлъзгайки се по леда. Погледна тъжно към Клейпоул и свитата на Корбет, а след това коленичи до падналия мъж. Глупецът още не беше издъхнал и краката му потрепваха, а стъпалата му, обути в жалки стари ботуши, шаваха по калдъръма.

— Господи, помилуй — прошепна отец Томас. Свещеникът се просна в кишата, за да прошепне последно опрощение в ухото на умиращия, а после отвори една малка дарохранителница и напъха парче нафора между устните на глупеца. След това бързо помаза веждите, очите, устните, ръцете и краката му.

Яхнал коня си и загърнат в плаща си, Корбет се прекръсти и тихо произнесе една заупокойна молитва. Ранулф последва примера му, докато се въртеше в седлото си и оглеждаше площада. Хората на Клейпоул вече се връщаха и Ранулф си даде сметка, че нищо не са открили. Убийствата не бяха нещо ново за синовете на Каин. В Лондон всеки ден ставаха подобни неща. Често се случваше някой опитен стрелец с душа, разядена от стара обида или вражда, намразил живота и жадуващ смъртта, да раздаде бързо правосъдие. Убиецът нанасяше своя удар, скрит в някоя църковна кула или камбанария, в някоя тъмна и смрадлива уличка или зад прозореца на някоя празна кръчма. Корбет привлече вниманието на Ранулф и му направи знак с ръка да остане на мястото си.

— Отиде си — рече отец Томас и се изправи на крака, а очите му се напълниха със сълзи. — Защо някой би искал да убие горкия идиот?

— Две стрели — рече Корбет, навеждайки се над трупа. — Това не се е случвало досега, нали?

Кралският пратеник се огледа наоколо, но никой не му отговори.

— Една в гърдите и една в гърлото. Убиецът е искал да бъде сигурен, че ще убие глупака.

— Всичко стана така бързо! — мастър Бенедикт си проби път през навалицата. — Мастър Клейпоул — обърна се капеланът към кмета, — чаках ви тук. Кълна се, че площадът беше пуст. Не видях никого. После вие слязохте, препуснахте към глупака и тогава се чу изсвирването на рога…

Той млъкна и подаде юздите на дребния си кон на един от зяпачите. После се приближи до коня на Корбет и сграбчи поводите му.

— Така беше, сър Хю — боязливо го погледна капеланът. — Чу се изсвирване на рог, а после просвистяха стрелите. Нали така, господин кмете?

Клейпоул си пое дълбоко дъх. Налегнаха го стари спомени, а пред очите му се завъртяха образи от ужасни кошмари. Беше истински уплашен, но трябваше да го прикрие.

— Лорд Скроуп не е ли с вас? — попита той.

— Очевидно не — сопна му се Ранулф.

— Тогава трябва да отидем…

Клейпоул замълча, понеже видя в далечината да се задава брат Грациан. Доминиканецът, чието черно-бяло расо се развяваше около него, едва се крепеше върху гърба на дребното си конче, което прекоси в тръс калдъръма. Капеланът на лорд Скроуп тромаво премина през тълпата, а после спря и погледна към трупа.

— Господи, помилуй — подхвана той. — Дано Бог се смили над всички нас.

— Ако заслужаваме милост — добави отец Томас. — Вижте…

Свещеникът припряно повика неколцина от енориашите си и им нареди да пренесат тялото в дома на покойника в края на църковното гробище. После избърса ръце в расото си, промърморвайки, че след малко ще се присъедини към тях, и забързано се отдалечи.

Корбет реши да не чака. Обърна коня си и прекоси пазарния площад. Мина покрай заледените канавки из страничните улички и се озова на пътя, който пресичаше скованите от студ поля и водеше към изоставеното село в тъмната гора. Клейпоул беше препуснал заедно с него, но Корбет не му обръщаше внимание. Кралският служител нямаше представа какво става, затова просто щеше да слуша и да наблюдава. Трябваше да събере мислите си, да разгледа фактите и да ги анализира. Нужна му беше тишина. Опита се да извика в съзнанието си сияещата Мейв в поръбената й с кожа нощна дреха, разкошната й коса, която падаше около красивото й лице, и палавите й очи. Пое си дълбоко дъх и погледна през рамо. Отзад яздеха отец Томас, мастър Бенедикт, Ранулф и Чансън, хората на кмета и войниците от градската стража. На фона на покритите със сняг поля тъмното множество приличаше на черен облак. Изведнъж пред конниците изникна редицата дървета, която бележеше началото на гората. Небето беше изпълнено със стоманеносиви облаци, които сякаш притискаха земята, осеяна тук-там с живи плетове и високи насипи, очертаващи границите на нивите. Ято птици се нахвърли върху някакъв бухал, който беше проявил неблагоразумието да излезе посред бял ден. През полето пробяга лисица.

Тишината беше потискаща въпреки шушукането между мъжете в групата. Отец Томас припяваше заупокойна молитва. Чансън се подиграваше на Ранулф заради страха му от пустите и неприветливи поля и му шепнеше истории за Драк, някакво отвратително чудовище, което се спотайвало в гората и излизало на лов точно в такива навъсени дни като днешния. Корбет мрачно се усмихна. Спомни си за походите в Шотландия и из уелските долини, където тягостното мълчание не вещаеше нищо добро. После кралският пратеник си пое дълбоко дъх и, за всеобща изненада, запя тъжно войнишка песен, в която се разказваше за една красавица, затворена в някаква кула. Всички знаеха думите, а и мелодията беше лесна, така че не след дълго към песента се присъединиха и други гласове. Маршът отекна сред пустошта, сгрявайки конниците и разсейвайки страховете им за бъдещето и спомените им за предсмъртната агония на градския идиот. Щом песента заглъхна, Корбет спря коня си и се обърна към Клейпоул, който го гледаше с любопитство.

— Няма нищо по-хубаво от една песен, мастър Клейпоул. А сега ми кажете как се стига до селото.

Клейпоул посочи към пътеката, която лъкатушеше между дърветата.

— Има само един път, сър Хю.

— Защо хората са изоставили Мордерн? — попита Корбет.

Клейпоул свали яката на наметалото си, нетърпелив да впечатли кралския служител.

— Преди около деветдесет години, по време на гражданската война между дядото на краля и феодалите, селото било напълно разрушено. Много хора били убити край старата църква и това спечелило на селото славата на прокълнато място. Някои дори твърдят, че предците на лорд Скроуп поръсили земята със сол, за да прогонят и оцелелите.

— А вие какво мислите? — попита Корбет.

— Аз мисля, че селото просто е твърде навътре в гората. Жителите му не са разполагали със средства, с които да секат дърветата и да обработват земята. Използвали са войната като предлог, за да се преселят на друго място.

— И лорд Скроуп позволи на Свободните братя да се установят там, така ли?

— Защо не? — рече Клейпоул. — И преди се е случвало там да се заселят странстващи занаятчии или търговци. Идвали са и разни скитници и дори престъпници. Не можем да ги спрем. Лорд Скроуп им позволява да се подслонят в селото и да ловят зайци, за да се прехранват. Не ги закача, стига да не бракониерстват и да не ловят елени. През лятото е различно — децата ходят в гората да си играят. Когато бях момче, аз също си играех там, отивахме с лорд Скроуп, сестра му Маргарет и братовчед им Гастон.

— А какво се случи с този техен братовчед? — попита Корбет.

— Раниха го в Ако — отвърна Клейпоул — и го приеха в лечебницата. Сър Хю, ако прочетете докладите от Ако или сте запознат с историята около падането на тази крепост, ще разберете, че там всеки гледаше само себе си. Гастон умря и ние не можехме да направим нищо за него.

— Откъде знаете, че е умрял? — попита Корбет.

— Когато двамата с лорд Скроуп си наумихме да избягаме, той беше твърдо решен да вземе с нас и братовчед си. Когато влязъл в лечебницата обаче, господарят заварил Гастон мъртъв.

— А съкровището на тамплиерите?

— Защо да не го вземем, сър Хю? Бихме се храбро, но неверниците вече нахлуваха в града. Защо да им оставяме съкровището, като можехме да го вземем ние? И така, заграбихме каквото можахме и избягахме.

— Ами градският идиот? — попита Корбет. — Какво ви каза, преди да умре?

— Обичайните глупости. Каза, че Сагитариус се е завърнал, и нещо за някаква си награда. Пълни безсмислици.

Корбет се замисли над онова, което беше видял и чул на площада.

— Съмнявам се — промърмори той, — определено се съмнявам!

После кралският пратеник и кметът навлязоха сред дърветата и разговорът им замря. Там ги очакваше един различен свят. По земята черните дървета бяха свързани с верига от покрити със сняг гъсталаци, а на фона на небето се преплитаха голите им клони. Мястото беше самотно и потайно, и се огласяше единствено от някое и друго прошумоляване сред шубраците, призрачен плясък на птичи криле, внезапен зов на животно или изпукване на изгнил клон. Ръцете на Корбет се плъзнаха под наметалото му. Сега разбираше защо Ранулф се страхува от подобни места. В градовете злодеите се спотайваха из тесните канавки и тъмните ъгли, но тук беше различно. В гората всеки можеше да се скрие зад дърветата и да изстреля по пътника стрела, да го замери с кама или брадва или да повали коня му с примка или желязна топка. Един Бог знае какво зло се беше притаило в това преддверие на Ада. Дори Сагитариус можеше да се е укрил в гората. За да успокои страховете си, Корбет се замисли за Мейв. Усмихна се, припомняйки си редовете от романса, който му беше прочела на Коледа:

Красавица неземна ако зърне някой мъж,

Останалите сливат се пред погледа му изведнъж.

— Какво представлява това село Мордерн? — обади се Ранулф иззад Корбет.

— Пустош, обитавана от духове — отвърна Клейпоул. — Както казах и на сър Хю…

Кметът замълча, понеже групата излезе от гората и се озова на една широка поляна, осеяна с дървета и храсти, покрити със сняг и лед. Корбет спря коня си и се загледа през поляната към изоставените постройки в другия й край. Покривите им бяха хлътнали, плетовете — разнебитени, а мазилката — олющена. Тук-там се забелязваше и по някоя каменна къща. Зад порутената и обрасла в бурени стена на гробището се издигаше разрушената църква, опасана от надгробните камъни на отдавна забравени мъртъвци. Корбет разгледа параклиса. Явно беше построен още преди идването на норманите. Нефът приличаше на прост хамбар, покритите входове бяха издадени напред, а кулата беше ниска и квадратна. Настланият с плочи покрив на някогашната внушителна постройка сега беше пропаднал, прозорците зееха празни като черни дупки и всички врати липсваха.

— Някои го наричат Параклиса на прокълнатите — прошепна Клейпоул.

Корбет го погледна.

— Не знам защо — заекна кметът.

Корбет само кимна, доловил нарастващата тревога на мъжете зад него.

— Вижте, господарю! — Ранулф посочи към труповете с облечената си в черна ръкавица ръка.

Корбет напрегна очи и тайно си помисли, как му се ще зрението му да беше по-добро. Зад него се надигна ропот — явно останалите също бяха видели ужасяващия резултат от кървавото дело на Скроуп. Корбет се зачуди колко ли от хората, които го придружаваха днес, бяха участвали в отвратителното нападение над братството.

— Сър Хю! — Ранулф посочи към нещо друго.

Корбет присви очи, потърси с поглед онова, което му показваше Ранулф, и едва сподави ахването си. Снегът беше покрил кървищата, но зловещите купчини около църквата все още се забелязваха. Всяка една от тях представляваше вкочанен труп, покрит със сняг. Единственото, по което се познаваше, че това са човешки останки, бяха мяркащите се тук-там парчета плат или някой и друг обут в ботуш крак, застинал в предсмъртна агония. Корбет се взря в посоката, в която му сочеше Ранулф, и погледът му попадна върху дъбовете вляво от църковната кула. Клоните им бяха огънати, сякаш бяха отрупани със сняг. Всъщност дърветата бяха приведени под тежестта на обесените, които висяха по тях с килнати глави, извити вратове, вързани на гърба ръце и люлеещи се крака. Отец Томас и мастър Бенедикт запяха „Де Профундис“. Един младеж от свитата тихо зарида, а другите започнаха да ругаят.

— Бяхте ли тук по време на екзекуцията, мастър Клейпоул?

— Известно ви е, че съм бил.

— Тогава знаете какво трябва да се направи.

Корбет пришпори коня си и се приближи до един от труповете на клоните. За щастие, гниещото му лице беше покрито с маска от заледен сняг. Разложението и лешоядите му бяха отнели всяко достойнство. Кралският пратеник слезе от коня си и остави на Чансън да го спъне, а после се запъти към входа на църквата. Наблизо беше проснат труп на жена, облечена в дълга червена рокля. Корбет забеляза надгробния камък, за който му беше споменал брат Грациан. Повърхността му очевидно беше използвана за точене на остриета. Кралският пратеник се наведе над тялото. Жената лежеше с лице към земята, някога русата й коса беше сплъстена от мръсотия, а част от протегнатата й ръка беше оглозгана до кокал. Въпреки вледеняващия студ Корбет усети вонята на разложение. Преглътна тежко, прекръсти се и се изправи.

— Свалете всички трупове! — изкрещя кралският пратеник. — Вие, сър — махна той на Робърт де Скот, капитана на свитата на Скроуп, — организирайте хората си! Съберете сухи подпалки и стъкнете погребална клада. Разчиствали сте бойно поле, нали?

Капитанът на стражата кимна със свирепо изражение.

— Да — отвърна той и отпи голяма глътка вино от меха, вързан за седлото му.

Ранулф пришпори коня си към него и опря върха на камата си в гърлото му. Онзи почти се задави.

— Сър Хю е кралски пратеник! — гласът на Ранулф беше пресипнал от гняв. — Не се наливай с вино, докато той ти говори.

Служителят на Зеления печат се наклони напред и изби меха от ръката на мъжа.

— Никакво пиене и никакво ядене! — изправи се Ранулф в стремената. — Дори няма да дишате, докато господарят ми Корбет не ви каже!

Капитанът отметна плаща си, а ръката му посегна към меча.

— Хайде де! — подкани го Ранулф. — Извади го! Не забравяй обаче, че аз не съм ти някакъв беззащитен глупак, който ще се скрие в изоставената църква.

Ръката на Робърт де Скот се отпусна.

— Колко от вас участваха в нападението? — провикна се Ранулф.

Повечето членове на свитата вдигнаха ръце.

— Така значи! Е, сега ще ожънете каквото сте посели. Започвайте да събирате телата на мъртъвците, които сами сте убили!

Ранулф обърна гръб на Робърт де Скот и се присъедини към Корбет в тесния покрит вход на църквата.

— Много е наперен — прошепна той. — Бога ми, сър Хю, какво си е мислел Скроуп? Да нападне Свободните братя, да ги убие и после да остави мъртвите.

— Така си е — прекъсна го Корбет и сложи ръка на рамото му. — Хубаво, добри и верни рабе^[1] — закачи го той, цитирайки Светото писание.

— Сър Хю?

— Имаш право, Ранулф. Защо Скроуп ги е оставил тук? Разбирам, че първоначално се е разгорещил, но после? Една от най-големите прояви на милосърдие е да погребеш мъртвите. Дори кралят го прави — добави той сухо и поведе спътника си към вътрешността на църквата. — Колкото и да ги заплашваме обаче, няма да изтръгнем истината от тях — рече той, посочвайки с глава наоколо. — Скроуп е дошъл тук, за да накаже братството. Освен това е търсел нещо, но не го е намерил. Предполагам, че тъкмо затова е оставил труповете непогребани — да разгонват любопитните — Корбет се огледа и тихо подсвирна. — Дали са й подходящо име — промърмори той. — Параклисът на прокълнатите!

По стените на разрушената църква бяха плъзнали лишеи, а подът, който беше отрупан с изпражнения на лисици, прилепи и други обитатели на гората, тънеше в мръсотия и безпорядък. Въздухът беше зловонен.

Отвън долитаха крясъците на Робърт де Скот и Клейпоул, които даваха нареждания на войниците. Тримата свещеници пееха заупокойни псалми. Корбет замълча и се заслуша в печалните думи:

Тъй че Ти си прав в Твоята присъда

и чист в Твоя съд.

Ето, в беззаконие съм заченат,

и в грях ме роди майка ми.^[2]

— Така е — прошепна той. — Грехът се е настанил в Параклиса на прокълнатите, Ранулф. Духовете се събират и търсят отмъщение. Кръвта, пролята без време, изисква Божието възмездие!

Мрачната и изпълнена със сенки църква беше празна и приличаше на оголен скелет от плесенясали камъни. Светлината, която се процеждаше през стреловидните прозорци, не можеше да разсее призрачната атмосфера. Корбет тръгна бавно през нефа и се спря на мястото, където вероятно беше стояла олтарната преграда.

— Нищо! — посочи той наоколо. — Абсолютно нищо, Ранулф! Но Свободните братя трябва да са имали някакви вещи.

— Сигурно онези мародери отвън са ги разграбили — измърмори Ранулф. — За какво става дума, господарю? Какво търсите?

— Не знам — рече Корбет, като влезе в сумрачния олтар и вдигна поглед към празното еркерно прозорче. — Наистина не знам.

Кралският пратеник пристъпи в ризницата^[3]. Тя представляваше дълго и тясно помещение с измазани и сравнително чисти стени. Корбет разрови боклуците по пода с върха на ботуша си и продължи нататък.

— Господарю?

— Предполагам, че тук са се хранели.

Корбет приклекна и разчисти мръсотията с ръка.

— Виж, Ранулф, тук са се отпечатали краката на масата, а ето там — тези на пейката. Сигурен съм, че хората на Скроуп са задигнали всичко.

Той се изправи и се приближи до вратата в другия край на църквата. Вдигна резето и я отвори. Ранулф успя да зърне хората на Скроуп, които тъкмо измъкваха някакъв труп от една яма, близо до разрушената стена на гробището. После Корбет затвори вратата.

— Поправили са тази врата, за да се затваря по-добре. Събирали са се тук и са разговаряли. Чудя се за какво обаче.

— Сър Хю!

Корбет се запъти към Ранулф, който се взираше в стената и му сочеше черните букви, издълбани в нея. Кралският пратеник отвори вратата, за да влезе повече светлина. Някой се беше опитал да скрие надписа и той едва се четеше, но най-накрая Корбет успя да различи следния стих:

Богатият ще стане още по-богат,

там, дето Бог целуна Мария в Галилея.

Под думите имаше някакви рисунки, но повечето от тях бяха изчоплени с нож. Все пак Корбет различи кула, обсадни оръдия и един мъж на легло.

— Чудя се — прошепна той — дали са ги нарисували Свободните братя, или някой друг? Със сигурност са скорошни, а не древни.

Кралският пратеник се върна при олтара и се загледа в покритата с мръсотия каменна настилка. Отвън долитаха виковете на мъжете, които събираха мъртвите тела. Корбет продължи огледа си и призова Ранулф да се присъедини към него.

— Какво търсим, господарю?

— Ще разберем, когато го открием — промърмори Корбет.

Отец Томас влезе в църквата и им съобщи, че труповете са събрани, а погребалната клада се подготвя. Корбет излезе навън. Четиринайсетте трупа бяха проснати на пътеката към гробището. Вонята на гниеща плът беше принудила хората на Скроуп да покрият лицата си с маски. Корбет се придвижи между труповете. Разложението и горските животни бяха свършили своята работа — лицата бяха неузнаваеми, а съсухрената плът беше изкълвана и оглозгана. Корбет се прекръсти и прошепна една молитва.

— А бяха красиви, сър Хю — отец Томас застана до него. — Приличаха на ангели и бяха пълни с живот. Проклет да е лорд Скроуп! Господ ги беше надарил с всякакви дарби — пееха прекрасно и танцуваха като пеперуди.

— Сигурен ли сте, че всички са тук?

— О, да — свещеникът посочи към две от телата. — Това са Адам и Ева. Бяха водачи на братството и талантливи художници.

Корбет си припомни надписа от стената на ризницата.

— Отче, това говори ли ви нещо: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“?

— Не — поклати глава свещеникът. — Откъде е?

— Видях го изписано на стената в ризницата, а вие казахте, че са били художници…

— Трябва да дойдете в „Сейнт Алфидж“ и да видите стенописа им. Но трябва да побързате, защото лорд Оливър обеща да обнови църквата и манастира „Сейнт Фрайдсуайд“. Вероятно като изкупление за всичко, което се случи. Но хайде да вървим, сър Хю, останалите ни чакат.

— Нека чакат! — Корбет се обърна. — Мастър Клейпоул, Робърт де Скот…

Кметът и капитанът на стражата излязоха пред групата мъже. Капитанът вече не беше толкова наперен. Корбет им направи знак да го последват и те тръгнаха след него, смъквайки маските си.

— Участвахте ли в нападението на това място?

— Знаете отговора на този въпрос.

— Кажете ми какво се случи после.

— Претърсихме църквата и къщите — отговори Клейпоул.

— Вие ли взехте вещите на Свободните братя?

— Да.

— Но те принадлежат на краля!

— Сър Хю, тук нямаше почти нищо — отвърна Клейпоул.

— Лорд Скроуп ще трябва да даде обяснение за това.

Корбет се взря във враждебните лица на двамата мъже. Суровите им очи издаваха, че носят корави души и сърца и не биха проявили милост към никой враг.

— Сър Хю — приближи се мастър Бенедикт, след когото натъжено се влачеше брат Грациан, — хората умират от студ.

— Аз също — додаде мастър Бенедикт.

Корбет погледна хрисимото лице на капелана. Свещеникът беше пребледнял и видимо не се чувстваше добре. Кралският служител забеляза следи от повръщано по расото му.

— С мастър Бенедикт ще се помолим и след това мислим да си тръгваме — промърмори брат Грациан. — Сър Хю, това място е мрачно и пълно с духове. Гладен съм и умирам от студ. Усещам призраците наоколо. Разбрах, че отец Томас е донесъл светена вода и благовонно масло.

— А аз нося миро — обади се Клейпоул. — Сър Хю, под снега намерихме сухи подпалки. Взели сме и наръч сухи дърва.

Корбет кимна. Нареди на мъжете да побързат с кладата и да положат телата отгоре й. Погледна към небето — денят преваляше. После двамата с Ранулф се върнаха в Параклиса на прокълнатите и продължиха търсенето си. Въпреки че Ранулф беше наблизо, кралският пратеник усети, че в душата му се надига тревога. Светлината беше оскъдна и църквата беше изпълнена с трепкащи сенки. Във въздуха витаеше чувството за зла прокоба и спотаена опасност. Зловещата атмосфера се подсилваше от остатъците от картини по стените, на които бяха изобразени ужасите на Ада, и от олющените лица на озъбените маймуноподобни същества, гротескните фигури и чудатите зверове, издялани върху колоните и плочите в основата им.

— Сър Хю — Ранулф беше застанал под един от тесните прозорци и подритваше една от плочите на пода с ботуша си, — тук има желязна халка.

Корбет бързо се приближи. Халката беше забита в края на плочата. Беше ръждясала, но все още здрава. Кралският пратеник я дръпна и камъкът поддаде. Двамата с Ранулф изтеглиха плочата и я преместиха върху съседния камък, задавяйки се от вдигналия се облак спарен въздух. Корбет приближи фенера и видя стръмните и тесни стъпала, които водеха надолу.

— Ранулф, навън има още фенери. Вземи един, запали го и се върни.

След малко Ранулф се появи на прага с горящ фенер в ръка и извика на зяпачите, които вече се тълпяха на входа, да си гледат своята работа. После Корбет го поведе надолу по стълбите. На последното стъпало кралският пратеник вдигна фенера и тихо подсвирна.

— Крипта — промърмори той. — Виж, Ранулф!

Кралският пратеник посочи към обилно насмолените факли, закрепени на стената. Ранулф се завтече и запали няколко от тях. Пламъците лумнаха и осветиха дълго и мрачно помещение с необичайно иззидани тухлени стени. Тук-там имаше останки от разнебитени колони, които някога бяха подпирали тавана. По глинения под се забелязваше някоя и друга изтъркана плоча със сложна украса. Корбет приклекна, за да ги разгледа. От погледа му не убягнаха и первазите от двете страни на стаята. Запалиха още факли и стана още по-светло. Тогава Ранулф нададе вик и Корбет вдигна поглед. До стената в отсрещния ъгъл на стаята се издигаше купчина раздробени скелети. Корбет забърза натам, за да огледа зловещата планина от натрошени тъмнокафяви кости — противна гледка на мъждивата светлина. Вонята беше непоносима. Кралският пратеник извади меча си и разрови с него останките — ребра, кости от крайници и черепи, които приличаха на чаши.

— Бог да ги прости. Мъртви са от доста време — промърмори той.

— Ами вонята? — попита Ранулф.

Корбет прокара върха на меча си през праха по пода.

— Тук е имало някакви билки, които са изгнили. Розмарин, изсушен зюмбюл, листа и пъпки от кипарис. Това е стара костница, Ранулф, зловещо място. Единственото, което му липсва, за да заприлича на вещерска бърлога — той погледна през рамо, — са крясъците на бухал и казанът с бълбукаща мандрагора — кралският пратеник прибра меча си в ножницата. — Истината е, че земята тук е твърде корава, за да бъде обработвана — затова селището е западнало. По същата причина се е налагало жителите на Мордерн да опразват гробището от време на време, за да отворят място за новите мъртъвци. После са донасяли тук костите на отдавна загубените си близки. Подозирам, че църквата горе е била построена върху останки от времето на римляните.

Корбет обиколи стаята, спря се до перваза на пода и го заразглежда на светлината от факлите.

— Храна и вино? — рече той, вдигайки от пода един кокал и втвърдено парче хляб. — Защо някой би ял или пил в тази ужасна обстановка?

— Може някой да се е криел тук.

— Джон льо Риш — отвърна Корбет. — А може да е станал и още по-богат^[4]. Чудя се дали онзи стих се отнася за него. Дали Свободните братя са го укривали тук? Това пък ни отвежда до един още по-неотложен проблем — Корбет се изправи на крака. — Кажи ми, Ранулф, как щеше да постъпиш, ако беше член на онази уестминстърска банда и ти се беше наложило да бягаш с кралското съкровище през пущинаците на Есекс? Щеше да бъдеш много предпазлив, прав ли съм?

— Разбира се.

— И през ум нямаше да ти мине да го разгласяваш, нали? Въпреки това Льо Риш, който е бил достатъчно ловък, за да проникне в кралската съкровищница, и достатъчно хитър, за да избяга от кралските преследвачи, намира убежище в Есекс и изведнъж се раздрънква. Появява се пред Общината в Мисълам и се опитва да продаде безценната кама на краля. На всичкото отгоре оръжието не е английско, ами сарацинско, тоест със сигурност би предизвикало подозрения. Мастър Клейпоул и лорд Скроуп не ни казват истината. Това обаче ще трябва да почака. Подозирам, че Льо Риш се е укривал в тази крипта, а Свободните братя са го снабдявали с храна. Вероятно тук са държали и оръжията си — далеч от любопитни очи. Сгрешили са… Всъщност не са — поклати глава той, — не и в този случай.

— Какво искате да кажете, господарю?

— Историята на Скроуп — че някакъв лесничей, който бродел из гората, случайно се натъкнал на Свободните братя и ги е видял да се упражняват в стрелба — не звучи правдоподобно. Не е логично хора, които замислят тайно нападение, да изпробват оръжията си в гората пред погледа на лесничеите, горските пазачи, просяците, странстващите занаятчии и търговци — Корбет посочи към купчината човешки останки в дъното на помещението. — Тези кости неслучайно са поставени там — кралският пратеник се върна до купа и разбута костите, зад които се показа голяма греда, вградена в стената. — Донеси фенера, Ранулф!

Придружителят му изпълни молбата му.

— Виж — посочи Корбет към многобройните пресни вдлъбнатини в дървото.

— Следи от стрели — прошепна Ранулф. — Използвали са гредата за мишена.

— Възможно е.

— Сър Хю — посочи Ранулф към далечния край на криптата, — явно Свободните братя са се упражнявали в стрелба. Щом са се справяли в тази тъмница, едва ли на дневна светлина е имало цел, която да ги затрудни.

— Така — заяви Корбет. — А щом са се упражнявали тук, защо им е било да ходят в гората и да рискуват да бъдат забелязани? Лъжите май станаха много, а, Ранулф? Ще се наложи да започнем отначало. Разпитай обстойно Скроуп и Клейпоул и им покажи, че не сме такива глупаци, за каквито ни мислят… — изведнъж Корбет млъкна. — Чу ли това, Ранулф? — той сложи пръст на устните си.

Звукът се чу отново — протяжният и смразяващ вой на ловджийски рог.

— Може да е мастър Клейпоул или Робърт де Скот — припряно рече Ранулф. — Сигурно свикват хората си.

— Съмнявам се! — заяви Корбет.

Двамата забързано изкачиха стълбите към църквата и излязоха навън. Докато тичаха, рогът изсвири още веднъж. Корбет се огледа наоколо. Погребалната клада беше почти готова и телата бяха положени върху подпалките, шумата и сухите дърва. Един от войниците вече ги поливаше с масло, а останалите бяха хукнали към оръжията си. Иззад църквата се показа Клейпоул и се приближи към тях. Пребледнялото му лице лъщеше от пот.

— Сър Хю, Сагитариус е тук.

— Кой го нарече Сагитариус? — попита Корбет.

— Така му казваме ние.

— Но той самият не се нарича така, нали? — Корбет зърна отец Томас да излиза измежду дърветата с наръч подпалки в ръце. — Това не е името, което убиецът е казал на отец Томас, когато го е посетил в църквата му.

— Сър Хю, какво значение има?

— Да, да, прав сте — извади меча си Корбет и пристъпи напред. — Ранулф, за Бога, кажи на онези мъже да проявят малко разум. Ако Сагитариус е тук, по-добре да се скрият в църквата.

Двамата кралски служители се приближиха към войниците и ги призоваха да потърсят убежище. Корбет се опита да отпъди мисълта за кошмарния убиец с опънат лък и заредена стрела, който сигурно се промъкваше между дърветата в търсене на поредната си жертва. За известно време настъпи суматоха. Кралският пратеник тръгна с неколцина мъже към гората, а останалите се оттеглиха в църквата.

— Нищо! — провикна се Робърт де Скот. — Не виждам абсолютно нищо.

Корбет избра десетима войници и ги поведе на опасна разходка между дърветата. Групата се разпръсна и претърси разстоянието, което можеше да измине една стрела. Войниците с мъка си проправяха път сред отрупаната със сняг растителност в това мразовито чистилище, потънало във вледеняваща тишина. Накрая кралският пратеник изведе мъжете от гората и нареди кладата да бъде запалена. Изляха огромно количество масло върху клоните, шумата и скритите между тях тела. Отец Томас прошепна заупокойна молитва още веднъж и поръси мъртвите със светена вода. Каза „Отче наш“ и три молитви към Богородица, а после факлите полетяха към кладата. Пламъците лумнаха, над дърветата се извисиха стълбове черен пушек и всички отстъпиха назад.

— Ще видят дима чак в Мисълам — каза мастър Клейпоул.

— Значи ще разберат какво става — отвърна Корбет — и ще узнаят, че Божията и кралската справедливост е възтържествувала.