Пол Дохърти
Нощна сянка (14)

Глава тринадесета

Извършили са ужасни престъпления, без изобщо да се притесняват от нас.

Писмо от Едуард I, 6 юни 1303 г.

Чансън въведе брат Грациан в приемната и го изпроводи до стола пред подиума. Свещеникът изглеждаше доста разтревожен. Този път Корбет не беше изложил на показ пълномощните си писма, а само беше поставил меча си до Евангелието, върху което брат Грациан се беше заклел предишния път. Когато доминиканецът зае мястото си, Ранулф скочи на крака.

— Как се осмелявате! — изкрещя той. — Как смеете да сядате без позволение в присъствието на кралски пълномощник!

Брат Грациан се хвана за масата и се опря на нея. Лицето му беше пребледняло, а очите му се стрелкаха наляво-надясно. Свещеникът не спираше да облизва устните си, в които не беше останала и капчица кръв.

— Сър Хю, какво е всичко това? Аз съм свещеник, доминикански монах.

— Знам това — отвърна бавно Корбет. — Също така знам, че сте лъжец и клетвопрестъпник. Освен това сте отговорен за нападение над кралски представител, извършено в границите на това имение.

— Аз… аз… не знам за какво говорите — отвърна доминиканецът.

— Най-добре седнете — нареди му Корбет.

Кралският пратеник се наведе и избута Евангелието пред доминиканеца, а после се пресегна, взе дясната ръка на Грациан и със замах я залепи върху книгата.

— Ще бъда кратък, брат Грациан. Бях в Мисълам. Може би не знаете, тъй като съм сигурен, че вече са избягали, но аз се срещнах с приятелите ви тамплиери, които се бяха настанили в „Медената пита“, предрешени като просяци. Същите онези мъже, с които сте се срещали, докато сте раздавали хляб на бедните. Разменяли сте си съобщения, включително заплахи, които е трябвало да бъдат предадени на лорд Скроуп. Те си признаха всичко.

— Не знам…

— Ако продължите да лъжете — заяви Корбет, — ще ви арестувам и лично ще ви отведа на разпит в Колчестър, където в момента се помещава кралският двор. Миналия път забравихте да ми кажете, че през 1291 година сте били в Ако.

— Не ме попитахте, а пък аз не мислех, че е важно.

— Ние ще преценим кое е важно и кое не — рече Корбет. — Брат Грациан, ръката ви е върху Евангелието, моята също. Аз не ви лъжа. Знам точно какво сте направили и какви планове сте имали, но искам да го чуя от вашата уста. Оставям на вас да решите къде ще говорите — тук или пред краля в Колчестър. Убеден съм, че водачите на ордена ви в Лондон няма да се зарадват особено, когато кралят ги уведоми какви сте ги вършили.

— Не мога и няма да издам — заговори бавно брат Грациан, взирайки се в ръцете си — греховете, които лорд Скроуп е изповядвал пред мен. Мога да ви кажа само — той вдигна глава, — че така и не узнах тайните му грехове, както ги наричаше той — доминиканецът поклати глава. — Наистина не знам какви са били те, но, да, бях в Ако преди тринайсет години. Присъединих се към Ордена на тамплиерите като оръженосец. Не бях щастлив сред тях, ала неведоми са пътищата Божи. Изпратиха ме в Ако — рече Грациан и се втренчи в Корбет. — Странно място беше този град, сър Хю! Каменните му сгради бяха оцветени в някакъв зловещ оттенък на жълтото, имаха железни решетки и прозорци с цветни стъкла. Когато си спомня за Ако, пред погледа ми изплуват жълтеникавите силуети на тези чудновати сгради, покрити с прах като някакви кошмарни привидения. Този град беше последната християнска твърдина, която гъмжеше от тамплиери, хоспиталиери^[1], монаси в кафяви раса, сирийски търговци под копринени чергила и прелестни куртизанки, придружавани от черни роби, които пълнеха стаите над винарните. Пристанищата бъкаха от галери, натоварени с още хора и провизии. Сарацините напираха към града, но Ако все още изглеждаше като място на веселие, а не на гибел. Това беше един греховен град, сър Хю, също като Содом и Гомор, градовете от Йорданската околност^[2]. Благородниците все още гуляеха по терасите си, окъпани в лунна светлина. Из въздуха се носеха благоухания. Блудниците си вършеха работата. Шутовете и менестрелите забавляваха минувачите по улиците. А после всичко свърши. Сарацините нанесоха своя удар и смъртта и разрушението ни връхлетяха — Грациан се заигра с връвта, вързана около кръста му. — Враговете ни заляха с дъжд от огнени стрели под звуците на бойните си барабани, а към небето се издигна стълб от черен дим. Никога няма да забравя тътена на онези барабани, зловещите им удари, които се заглушаваха единствено от пронизителното проскърцване на вражеските катапулти. Небето се обагри в огненочервено. Бавно, но сигурно съпротивата ни отслабваше и стените бяха превзети. Сарацините се приближиха още повече. Отвсякъде ни нападаха орди облечени в бели роби дервиши.

— Братко Грациан — прекъсна го Корбет, — нали сте виждали стенописа на Свободните братя в „Сейнт Алфидж“?

— Разбира се — отвърна доминиканецът. — На него не е изобразено Падането на Вавилон, а превземането на Ако. Нападателите са сарацините, а бранителите са нарисувани като хората от свитата на Скроуп. Лорд Оливър веднага се досети.

— И какво каза?

— Нищо, само изруга тихо и се закле да им отмъсти.

— Това ли беше причината за нападението над Свободните братя?

— Разбира се. Господарят на имението ги смяташе за сериозна заплаха.

— Има ли в картината някакво тайно послание?

— Не. Разгледах я внимателно, но нищо не открих — брат Грациан докосна устните си. — Виждат се само хората на Скроуп, увлечени в битка, как той самият бяга и как братовчед му лежи мъртъв или умиращ в лечебницата. Иуда вероятно е изобразен като обида към Скроуп, въпреки че не забелязах сцена на предателство. Издигащият се кръст пък несъмнено е намек за „Сангуис Кристи“.

— А лорд Скроуп забеляза ли нещо друго?

— Казах ви вече, че лорд Скроуп си имаше тайни. Дори да е забелязал още нещо, не го е споделил с мен.

— Откъде са знаели Свободните братя за Ако?

— Сър Хю, всички добре знаят историята за обсадата на Ако, особено хората в Мисълам.

— Но защо са искали да нарисуват сцената? Какво значение е имала тя за тях?

— Може би просто са искали да подразнят Скроуп.

— Има ли някаква връзка между Свободните братя и войните, сражавали се в Ако?

— Не забравяйте — приведе се напред доминиканецът, а гласът му стана дрезгав, — че никой от тукашните мъже, които са тръгнали за Ако с лорд Скроуп, не се е върнал. Освен Клейпоул, разбира се. Там е загинал и братът на отец Томас. Хората бяха разгневени и искаха да разберат какво се е случило. Вероятно Свободните братя са взели идеята за стенописа си от изпълнените с омраза местни жители, но нямам представа какво е тайното му послание, нито защо са го нарисували.

— Лорд Скроуп — намеси се грубо Ранулф — твърдеше, че е нападнал Свободните братя, защото са се запасявали с оръжия. Вие можете ли да го потвърдите?

Доминиканецът се изчерви и извърна поглед.

— Братко, моля ви, отговорете.

— Вижте — прошепна той, — бил съм войник. Мога да разпозная камък, на който са били точени остриета. Точно такива следи видях по надгробния камък пред изоставената църква. Разтревожих се, понеже това противоречеше на привидното поведение на Свободните братя, които уж се обявяваха против насилието и използването на оръжия. Казах на лорд Скроуп какво съм видял и това засили подозренията му.

— А какво можете да ни кажете за криптата в Параклиса на прокълнатите?

— Лорд Скроуп я претърси, но не откри нищо.

— Ами крадецът Льо Риш? — попита Корбет. — Изповядахте ли го?

— Може да се каже. Наистина не знам какво се случи, сър Хю. С това се занимаваха Скроуп и Клейпоул. Когато посетих Льо Риш в тъмницата, той не беше на себе си.

— Какво имате предвид?

— Не можеше да стои на краката си. Не знам дали го бяха упоили, или беше препил с вино.

— Какво ви призна?

— Нищо съществено. Заваляше думите и се вайкаше, че са го предали, но все още се надяваше нещата да се наредят — доминиканецът сви рамене. — Как можех да го изповядам? В състоянието, в което беше, той не заслужаваше опрощение. Тръгнах си, а на следващата сутрин го обесиха.

— А обвиненията срещу Свободните братя?

— Ами — доминиканският монах потри мършавото си лице, — имаше известна доза истина в тях. Членовете на братството несъмнено бяха развратници. Бог да ми прости, но и аз имам пръст в раздухването на подозренията и слуховете за тях. Със сигурност бяха еретици, сър Хю. Не приемаха учението на Църквата по редица важни въпроси.

— Смятате ли обаче, че заслужаваха да ги застигне такава внезапна и жестока смърт?

— Не. Това беше работа на Скроуп и Клейпоул. Те посяха семето на всички лъжи и обвинения срещу Свободните братя. Настроиха Мисълам срещу тях, а после Скроуп пожъна реколтата и в една зимна утрин ги изби.

— Заплахите към лорд Скроуп бяха ваша работа, нали?

Грациан се намръщи.

— Разбира се — прошепна той.

— Вашите стари приятели тамплиерите ли ви дадоха тази задача?

— Всичко се корени в Ако — отвърна Грациан. — Нека ви обясня.

Корбет кимна в знак на съгласие.

— Сарацините превзеха стените и изтласкаха бранителите към улиците на града. Някои от бегълците успяха да се доберат до пристанището. Тамплиерите, включително и аз, отстъпихме към главната кула, която гледа към морето. Към нас се присъединиха и други, сред които бойците от Мисълам, водени от лорд Скроуп. Битката беше кървава, сър Хю, вкопчихме се в яростен ръкопашен бой с врага. Накрая все пак успяхме да се заключим в крепостта, а сарацините ни обсадиха от всички страни — Грациан попи избилата по челото му пот. — Накратко, в крепостта на тамплиерите имаше таен тунел, който водеше до пристанището. Самият тунел беше безопасен, но пристанището гъмжеше от сарацини. Водачът на тамплиерите потърси доброволци, които да проучат тунела, да видят какво е положението на пристанището, да осигурят кораб за бягство и да се върнат за останалите. Хората, разбира се, се възпротивиха — войниците бяха ранени и изтощени. По време на отстъплението братовчедът на лорд Скроуп, Гастон де Беарн, също беше получил сериозно нараняване и беше настанен заедно с останалите пострадали в малката лечебница. Бяхме в безизходица. Скроуп се обяви за доброволец, Клейпоул също. Бях видял колко безмилостен е Скроуп и прецених, че ще е по-безопасно да отида с него, отколкото да остана в крепостта. И така, в един ранен следобед тръгнахме. Тъкмо се готвехме за път, когато сарацините нанесоха последния си удар. Трябваше да се оправяме сами. Лорд Скроуп ни поведе по каменните коридори. Отиде да види Гастон в лечебницата и ни каза да го изчакаме отпред. Постоя известно време вътре. После излезе с пръстена на Гастон в ръка и изглеждаше сломен от скръб. Каза ни, че братовчед му е мъртъв и че вече нищо не можем да направим за него.

— Смятате ли, че може той да е убил Гастон? — попита Ранулф.

— Възможно е — промърмори Грациан. — И на мен ми е хрумвало. Може да го е убил от състрадание. Гастон беше твърде зле ранен и беше опасно да се мести, а ако попаднеше в ръцете на сарацините… — Грациан видимо потрепери. — По това време всички вече бяхме ужасени и плувахме в пот, с изключение на Скроуп. Той беше неустрашим — запази присъствие на духа, въртеше ожесточено меча и разчиташе само на себе си. Каза, че трябва да спасим съкровището на тамплиерите. Възразих, но Клейпоул настоя да следваме нарежданията на Скроуп. Тогава разбрах, че всичко е било предварително планирано. Освен това, когато Скроуп си наумеше нещо, Клейпоул, неговата сянка, никога не му се противопоставяше. Да — усмихна се слабо доминиканецът, — още тогава забелязах приликата между Клейпоул и неговия господар. Където и отидеше Скроуп, Клейпоул неизменно го следваше. Боже, прости ми — прошепна той. — Скроуп възнамеряваше да ограби съкровищницата, да намери път за бягство и да се измъкне, без да поглежда назад — доминиканецът си пое дълбоко дъх. — Съкровищницата се намираше близо до входа на тайния тунел и се охраняваше от един тамплиер. Войникът препречи пътя ни и каза, че са му наредили да не пуска никого вътре. После събитията се развиха светкавично — Грациан облиза устни. — Скроуп набързо преряза гърлото на пазача. Не обърна внимание на протестите ми, нарече войника глупак и каза, че няма смисъл да оставяме всички тези скъпоценности на сарацините. Взе ключовете от мъртвия и се натовари с толкова съкровища, колкото можеше да носи. Бог ми е свидетел — вдигна ръка Грациан, — че аз не взех нищо. Скроуп и Клейпоул обаче напълниха торбите си. След това изтичахме към тунела, който представляваше дълъг подземен коридор и извеждаше на брега на морето. Когато стигнахме до пристанището, видяхме, че сарацините вече са превзели части от него. Скроуп уби двама вражески разузнавачи и ни изкрещя да го последваме. Никога няма да забравя как изглеждаше крайбрежието — по вълните се носеха салове, заобиколени от трупове и вързопи с техните вещи. Скоро открихме някаква лодка, която се беше откъснала от един от корабите. Качихме се в нея и Скроуп настоя да тръгваме. Пренебрегна молбата ми да се върнем, като каза, че крепостта на тамплиерите едва ли е оцеляла след последната атака. В известен смисъл — въздъхна Грациан — той беше прав. Излязохме в открито море и една венецианска галера ни прибра. Крепостта на тамплиерите действително беше превзета при последната атака и всички вътре бяха избити.

Грациан замълча.

— Когато най-после се върнахме в Англия, всеки от нас пое по пътя си. Не се чувствах призван да служа на тамплиерите, така че отидох в Блакфрайърс и постъпих в доминиканския орден. Скроуп от своя страна продължи да благоденства — горчиво додаде монахът. — Преди около осемнайсет месеца ми изпрати приятелско писмо. Беше се обърнал и към настоятелите ми с молба да ми разрешат да стана негов изповедник и духовен наставник — Грациан кисело се засмя. — Настоятелството на ордена, разбира се, не можеше да откаже на могъщия, богат и влиятелен господар.

— А вие какво мислехте за това назначение? — попита Корбет.

— Бях любопитен. Исках да разбера какво се беше случило. След пристигането ми в Мисълам Скроуп често говореше за бягството ни, за грешките, които беше допуснал, и за угризенията, които имаше. Понякога отваряше дума и за своите тайни, но никога не ги обсъждаше с мен. Чудех се дали чувството му за вина се дължи на ограбването на съкровищницата на тамплиерите и на бягството му от Ако — доминиканецът се прекръсти. — Подозирам обаче, че го измъчваше нещо друго, може би убийството на братовчед му. В общи линии беше любезен с мен. Правеше се на велик владетел и ревностен християнин, а пък аз играех ролята, която ми беше отредил. Скоро опознах неговия свят — предаността на сестра му, която го боготвореше, безрезервната вярност на Клейпоул и студеното безразличие, което цареше между Скроуп и съпругата му. Отец Томас се държеше добре с него, но си личеше, че и той не вярва на господаря си. Едва наскоро — въздъхна Грациан — си дадох сметка каква е била истинската причина Скроуп да ме покани тук.

— И защо ви е поканил?

— За да ме държи под око. Искал е да разбере дали съм наясно какво всъщност се е случило в Ако и дали не съм станал свидетел на нещо, което не е било предназначено за моите очи и уши.

— А така ли е?

— Не, не е — разпери ръце Грациан. — Вярно, убийството на онзи войник си беше убийство. Аз също бях замесен в смъртта му и този грях винаги много ми е тежал. Веднъж се опитах да поговоря за този случай с лорд Скроуп, но той така се разяри, че повече никога не отворих дума за това.

— Ами тамплиерите?

— Те също имаха своите подозрения за събитията в Ако, но нямаха доказателства. Най-много обаче държаха да си върнат съкровищата и особено „Сангуис Кристи“. Щом разбраха, че съм назначен за изповедник на лорд Скроуп, изпратиха при мен свои хора, които да ме убедят да им съдействам. Те ми припомниха онези времена и ми намекнаха какво смятат, че се е случило тогава. Поискаха помощта ми. Аз се сетих за онзи войник и за греха ми към него, така че приех, за да изкупя вината си. Това беше най-малкото, което можех да направя. Изпратих на Скроуп онези писма, в които се казваше, че Храмът забавя, но не забравя, само че той не отстъпи. Накрая тамплиерите изпратиха свои пратеници в Мисълам. Те се предрешиха като просяци и се настаниха в една таванска стая в „Медената пита“. От време на време се срещах с тях при портите на имението, където раздавах хляб. Разменяхме си съобщения. Планът беше да взема „Сангуис Кристи“ от лорд Скроуп и да тръгна с него за Лондон. По пътя тамплиерите щяха да инсценират нападение, да откраднат „Сангуис Кристи“ и да избягат, а аз щях да се престоря на невинна жертва. Тогава обаче пристигнахте вие и лорд Скроуп беше убит. Тамплиерите бяха бесни. Милорд — примигна той, — чак след това разбрах, че са ви причакали по пътя към имението, и възразих. Сигурен бях, че ще заподозрете нещо — брат Грациан прочисти гърлото си. — Уплаших се от тамплиерите и тъкмо затова искам да се махна оттук…

— Значи искате да дойдете с нас в Лондон — намеси се Ранулф, — за да се спасите от тамплиерите, така ли?

Брат Грациан кимна в знак на съгласие.

Корбет се облегна в стола си и се вгледа в доминиканеца. Беше сбъркал в преценката си за него. Брат Грациан приличаше на суров и безмилостен инквизитор, който ревностно брани учението на Църквата, но в същото време и той като всички други носеше своя собствен товар от минали грехове и вина. Кралският пратеник се чудеше дали този път монахът му беше казал цялата истина, или просто си беше признал само онова, за което го бяха принудили.

— Знаете ли нещо за смъртта на лорд Скроуп? — попита Корбет.

Доминиканецът затвори очи и поклати глава.

— Или нещо друго — намеси се Ранулф, — което може да ни бъде от полза?

— Казах ви всичко, което мога — изправи се монахът. — Не мога да ви помогна с нищо друго, сър Хю.

После брат Грациан излезе от приемната и тихо затвори вратата след себе си. Корбет поседя известно време, загледан в дръжката на меча си.

— Господарю? — повика го Ранулф. — Как мислите, дали този път ни каза истината?

— Не — каза Корбет, — но подозирам, че ни каза всичко, което можеше.

— Възможно ли е той да е Сагитариус? — попита Ранулф.

— Има такава вероятност — призна Корбет. — И преди се е случвало — усмихна се той — някой да си признае един грях, за да удовлетвори изповедника си, а останалите да премълчи. Грациан определено е корав човек и е хранел огромно недоверие към лорд Скроуп. Научихме още, че нашият доминиканец е роден заговорник, както и бивш войник. Умее да върти оръжие и се отличава с твърд и непоколебим нрав. Достоен противник е.

— Ами стенописът? — попита Ранулф.

— За него не съм сигурен — поклати глава Корбет. — Може Свободните братя просто да са искали да подразнят лорд Скроуп, но има и нещо друго, което ни убягва. Лорд Скроуп обаче е видял в картината някакъв намек за истината. Чудя се какво ли може да е.

— Може би растението, изобразено около картината, наистина е беладона — предположи Ранулф. — Може би затова загадъчният посетител на отец Томас се е нарекъл с това име.

— Точно така, Ранулф — Корбет се залюля на стола. — Подозирам, че лорд Скроуп е убил Гастон. Упоил го е с нещо, за да му спести мъките и да не попадне жив в ръцете на сарацините. Скроуп е бил воин и добре е знаел кога една битка е загубена. Затова е ограбил съкровищницата и е отказал да се върне в крепостта. Може това да е тайният му грях, който е измъчвал душата му години наред.

— Ами Клейпоул? — полюбопитства Ранулф. — Грациан го описа като сянка на Скроуп, която го следва безропотно, но кметът може да се е променил.

— Отново си прав. Клейпоул е безмилостен и жесток като господаря си. Способен е на всичко в името на целите си, което ни довежда до една много интересна теория. Възможно ли е на Клейпоул да му е дошло до гуша от Скроуп и той да се е обърнал срещу господаря си?

— Трябва да го арестуваме и да го разпитаме — изправи се Ранулф.

— Имаме достатъчно доказателства, за да го задържим, но нека изчакаме засега. Кажи на кмета да си върви у дома и да видим какво ще стане. А сега ме остави сам, Ранулф. Искам да помисля.

Ранулф се обърна и тръгна към вратата.

— Ако обичаш — усмихна се Корбет, — попитай лейди Хауиса дали мога да видя счетоводните книги на имението, особено документите за приходите.

Малко по-късно Ранулф се върна с цял куп книжа. Струпа ги на масата и запали още свещи. Попита Корбет дали желае нещо за ядене или пиене, но кралският служител само поклати глава и взе първата счетоводна книга. Когато привърши, свещите бяха почти изгорели, а навън вече се беше стъмнило. Сър Хю избута сметките на домакинството настрани, мърморейки си нещо под нос. После стана, загърна се в наметалото си и каза на Чансън, който все още стоеше на пост пред вратата, да загаси свещите и да прибере счетоводните книги.

— Какво ще правите, господарю?

— Време е за вечерна разходка — усмихна се Корбет.

През следващите два часа Корбет обиколи имението — отби се в конюшните, в складовете за провизии, в кухнята и в различните пристройки. Разпита слугите и най-вече онези, които бяха служили на лорд Скроуп дълги години. Отговорите, които получи, само затвърдиха подозренията му. После се прибра в стаята си, каза си молитвите и постави камата си до възглавницата. Когато си легна, вече беше почти сигурен кой е убиецът. Оставаше само да измисли как да го хване.

* * *

Рано на следващата сутрин, някъде около утринната служба, доктор Ормсби се загърна по-плътно в наметалото си и огледа пазарния площад. Беше получил съобщение от домина Маргарет, в което игуменката му определяше среща пред олтарната преграда на „Сейнт Алфидж“. Искаше да говори с него за църковните регистри. Докторът се спря на ъгъла на една уличка и нахлупи още по-ниско шапката си от боброва кожа. Искаше му се времето да омекне. Взря се в сцената до църквата, издигната от странстващата трупа. Искаше да си поговори с този шарлатанин, който продаваше разни отвари и любовни еликсири. Беше срещал много такива измамници, чийто фалшиви лекове като нищо можеха да убият пациентите му! После докторът отмести поглед към мъглата, която се стелеше около фронтоните и куличките на църквата. Зачуди се защо домина Маргарет го беше повикала в този ранен час, при това толкова настоятелно. В бележката се споменаваше нещо за църковните регистри и за произхода на Клейпоул. Ормсби преглътна с усилие. Не беше сигурен дали слуховете са верни, но се говореше, че акушерката, изродила Клейпоул, била собствената му майка. Може би това беше въпросът, който игуменката искаше да обсъдят. Изведнъж докторът подскочи, сякаш беше котка, стресната, докато плъхът в устата й още мърда. Почти беше прекосил площада, без да обръща особено внимание на шума от пробуждащия се пазар, когато подобно на тръба на ангел отмъстител в Деня на Страшния съд прокънтя страховитият зов на ловджийски рог.

На площада настъпи такъв хаос, че, както по-късно се изрази доктор Ормсби, човек би си помислил, че самият Сатана е разпънал сергия на пазара. Хората зарязаха работата си и се разбягаха като пилци, за да се скрият в уличките и покритите входове на къщите. На третото изсвирване Ормсби осъзна, че звукът идва от църквата. Извади камата си и се затича натам. Вратата за мъртвите не беше залостена и докторът влезе. Въздухът все още ухаеше на тамян от сутрешната литургия. Не очакваше да завари отец Томас вътре. Свещеникът си имаше строг режим и след утренята винаги се връщаше вкъщи, закусваше и се заемаше с делата си. Доктор Ормсби дочу ридание — ужасен, вледеняващ кръвта звук. В нефа беше тъмно, тук-там из сенките трепкаха свещи. Докторът се прикри зад една от колоните и се огледа. Зърна купела, образа на свети Христофор върху една колона и столчето в ъгъла, а после погледна към олтарната преграда. Там светлината от свещите беше по-силна. Трупът лежеше точно пред преградата. Докторът се затича натам, а после внезапно спря. Пред входа на олтара беше проснато тялото на домина Маргарет. Мъртвата беше протегнала ръце, лицето й беше застинало в смъртен ужас, а очите й гледаха, без да виждат. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв и цапаше бялото монашеско покривало на главата й. Стрелата беше забита дълбоко в гърдите й. Убиецът я беше улучил право в сърцето, помисли си доктор Ормсби, и смъртта сигурно беше настъпила незабавно. Около стрелата все още бликаше кръв.

Иззад олтарната преграда отново се чу онова смразяващо ридание. Докторът погледна натам и видя още една стрела, забита в преградата, точно до входа към олтара. Вдигна камата си, заобиколи трупа и влезе вътре.

Там се беше свил мастър Бенедикт. Свещеникът притискаше устата си с ръце, а очите му се бяха разширили от ужас. В църквата вече влизаха и други хора. Ормсби не им обърна внимание, а коленичи и сграбчи ръката на капелана. Той беше дори по-блед от обикновено, устните му трепереха.

— Просто си стояхме тук — рече капеланът на пресекулки, докато Ормсби го изправяше на крака. — Стояхме си и си говорехме. Чакахме ви да дойдете и тогава чух, как вратата за мъртвите се отваря. Помислих си, че може да е отец Томас. Приближих се, но не видях никого, а после чух ловджийския рог. Три дълги изсвирвания. Двамата с домина Маргарет замръзнахме на място. Тя стоеше пред входа към олтара. Аз тръгнах по посока на звука, а после във въздуха профуча стрела и се чу ужасяващ писък. Погледнах през рамо и видях домина Маргарет да лежи просната на земята. Изтичах към нея. Стрелата я беше пронизала точно тук — потупа се той по сърцето. — Обърнах се и мярнах някаква сянка. Сагитариус се прицелваше отново. Хвърлих се зад олтарната преграда и чух, как стрелата се заби в дървото. След това прозвучаха стъпки — Бенедикт замълча. — Стъпки — повтори той, — а след това дойдохте вие.

— Боже, смили се над нас!

Ормсби излезе от олтара и видя отец Томас, който се беше навел над трупа на домина Маргарет и правеше кръстен знак на челото й. Свещеникът хвърли поглед към доктора.

— Бях си вкъщи — промърмори той — и преглеждах сметките. Чух изсвирването на рога и не можах да повярвам на ушите си. Веднага дотичах — отец Томас се изправи. — Мастър Бенедикт — извика той, — добре ли сте?

Капеланът излезе иззад преградата и падна на колене пред трупа на домина Маргарет. После скри лице в ръцете си и заплака като дете. Ормсби нареди на зяпачите да не се приближават повече, а после потърси с поглед страничната врата. Отиде до нея през сумрачния трансепт и провери резето. Беше отключено. Докторът изтича до вратата в ризницата, която водеше към гробището. Тя също беше отключена.

— Ще взема миро — каза отец Томас. — Ще я помажа и ще се погрижа за нея.

— Какво става тук?

В църквата влетя Клейпоул. Мантията му се развяваше около него, а токовете на ботушите му тракаха по каменната настилка. Той спря, втренчи се в тялото на домина Маргарет и промърмори нещо. Ормсби не можа да разбере дали кметът беше прошепнал молитва, или ругатня.

— Трябва да уведомим Корбет — настоя Ормсби. — Изпратете някой от слугите си да го повика — посочи той към Клейпоул. — Всички да се отдръпнат и да не докосват нищо, докато не дойде Корбет.

* * *

Пратеникът на Клейпоул завари кралския служител да закусва в склада за провизии. Корбет избърса ръцете си и каза на Чансън да оседлае конете, а след това изтича в стаята си. Обу си ботушите, препаса си портупея и грабна палтото и ръкавиците си. С Ранулф се сблъскаха в коридора.

— Не изглеждате изненадан, сър Хю.

— Не, не съм — цъкна с език Корбет. — Мозайката се подрежда, Ранулф. Скоро ще разберем истината, но нека първо видим какво се е случило.

Пазарният площад гъмжеше от хора и кралските пратеници едва си пробиха път до „Сейнт Алфидж“. Корбет каза на Чансън да остане с конете, а двамата с Ранулф влязоха в църквата през вратата за мъртвите. Пред олтарната преграда ги чакаше малка група хора. Корбет проучи обстойно трупа на домина Маргарет. Стрелата се беше забила дълбоко в плътта на игуменката, кръвта по лицето й се беше съсирила, но очите й все още бяха оцъклени в предсмъртен ужас. Кралският служител помоли отец Томас да му даде нещо, с което да я покрие. Свещеникът му донесе една от покривките за олтарния престол и Корбет нежно я положи върху лицето на покойницата. Разгледа стрелата, забита в олтарната преграда, а после тръгна да обикаля църквата. Ранулф ходеше пред него и разгонваше гражданите, които се тълпяха в нефа, за да зърнат грозната гледка. Корбет огледа внимателно всички врати. Ормсби му беше разказал, че тъкмо бил прекосил площада, когато чул ловджийския рог, след което изтичал в църквата, където намерил домина Маргарет мъртва, а мастър Бенедикт — да се крие зад олтарната преграда. Капеланът се беше посъвзел, но лицето му все още беше смъртнобледо, а очите му — зачервени. Заеквайки, свещеникът обясни, че домина Маргарет настояла да излязат от „Сейнт Фрайдсуайд“, където били на сигурно място, за да се срещне спешно с Ормсби.

— По какъв въпрос? — попита Корбет.

— Не знам точно, сър Хю, но — зашепна Бенедикт, поглеждайки през рамо към Клейпоул и двамата градски сановници, които го придружаваха — беше нещо във връзка с църковните регистри и претенциите на Клейпоул.

— Какво общо има това с вас, доктор Ормсби?

Докторът затвори очи, пое си дъх, а после отново ги отвори.

— Всички знаем — хвана той Корбет за ръката и го отведе далеч от Клейпоул и останалите, — че лорд Скроуп беше баща на Клейпоул. Под въпрос остава единствено дали Скроуп и Алис де Тъдънам са сключили брак. По-късно Алис починала при раждане. Говори се, макар това да е само слух, че бебето било изродено от майка ми, акушерка в Мисълам. Хората смятат, че тя може да е видяла или чула нещо и да ми го е казала, преди да издъхне. Не знам! Може би затова домина Маргарет е искала да се срещне с мен.

Корбет благодари на доктора и се върна при капелана. Мастър Бенедикт със заекване му обясни, че двамата с домина Маргарет пристигнали в църквата някъде около утренята — времето на срещата им с доктор Ормсби, посочено в писмото от игуменката. Корбет помоли доктора да му покаже бележката и Ормсби му я подаде. Корбет бързо я прочете. Съобщението беше изписано със старателен почерк и в него домина Маргарет се обръщаше с молба към доктор Ормсби да се срещне с нея пред олтара на „Сейнт Алфидж“ по време на сутрешната служба „по много важни причини“. Кралският пратеник вдигна поглед към капелана.

— Защо тук? — попита той. — Защо игуменката не е поканила доктор Ормсби в „Сейнт Фрайдсуайд“, където е щяла да бъде в безопасност?

— Тя каза, че в тази църква се крие някаква тайна — отвърна мастър Бенедикт. — Това ми отговори, когато я помолих да не тръгва. Заяви, че макар да не го е споменала в писмото, в тази църква — той посочи наоколо — се криел ключът към всички загадки в Мисълам. Тук щели да се изяснят обстоятелствата около смъртта на брат й, Сагитариус и най-вече около претенциите на мастър Клейпоул. Не пожела да ми каже нищо повече. Дойдохме тук и се заговорихме пред олтарната преграда. Сутрешната литургия беше отслужена и църквата беше празна. Тогава чух вратата за мъртвите да се отваря. Помислих, че е отец Томас, и се запътих натам, а после чух трите изсвирвания на ловджийския рог. Не виждах нищо. Обзе ме ужас, а после съзрях сянката. Чух как профуча стрела, а после домина Маргарет изпищя. Върнах се при нея и се огледах. Стрелецът беше близо. Носеше наметало, а главата му беше покрита с качулка. Не се различаваше нищо, освен един силует, но лъкът на убиеца проблясваше на светлината. Побягнах! Скрих се зад олтарната преграда и чух втората стрела да се забива в нея. Мислех си, че нападателят ще се приближи към мен, но явно целта му е била домина Маргарет. Настана тишина, а после дойде доктор Ормсби.

Корбет му благодари, мина покрай тялото и се качи по стълбите към главния олтар. Взря се в разпятието, притвори очи и изрецитира няколко стиха от „Вени, Креатор Спиритус“^[3] „Безсмъртна светлина, Божествена светлина, ела в сърцата на Своите чеда…“ Кралският пратеник отвори очи. Беше време да заложи капана. Тук само си губеше времето. Трябваше да се върне в Мисълам, за да проучи още една възможност. Обърна се и се върна при останалите.

— Довечера — каза той — ви моля да дойдете в имението Мисълам. Ще се съберем в залата, но не за да празнуваме, а за да обсъдим някои въпроси. Призовавам ви в името на Короната. Ако не дойдете, ще бъдете обявени за престъпници. Доктор Ормсби, това се отнася и за вас.

Корбет посочи към трупа на домина Маргарет. Бялата покривка върху лицето й беше подгизнала от кръв.

— Отец Томас, ще ви бъда благодарен, ако се погрижите тялото на игуменката да бъде изнесено оттук. Доктор Ормсби, стрелата трябва да се извади и тялото да се приведе в подобаващ вид, преди да бъде отнесено в „Сейнт Фрайдсуайд“.

След това Корбет благодари на всички присъстващи, направи знак на Ранулф да го последва и излезе от църквата.