Пол Дохърти
Нощна сянка (1)

Пролог

Някакви злосторници, нарушители на реда, са проникнали с оръжие в съкровищницата ни в Уестминстърското абатство.

Писмо от Едуард I, 6 юни 1303 г.

— Добре охраненото тяло и изтънченият външен вид са само обвивка, под която се крият убийства и престъпления.

Мощният глас на доминиканеца проехтя над пазарния площад, около който се издигаха множество къщи, сградата на Общината и мрачната грамада на енорийската църква „Сейнт Алфидж“ с нейната масивна назъбена кула, сиви тухли и водоливници с причудливи форми.

Брат Грациан, монах от Ордена на доминиканците, измъкна костеливата си ръка от ръкава на черно-бялото си расо. Тънкият му и остър като шило показалец посочи към надвисналото сиво небе, все едно заплашителните снежни облаци щяха да се разтворят и иззад тях, обгърнат от сияние и заобиколен от ангели с огнени мечове, щеше да се покаже самият Христос, дошъл да съди гражданите на Мисълам в кралското графство Есекс. Някои от жителите на пазарното градче мъдро биха се съгласили, че тъкмо това заслужават. Мисълам се беше превърнал в арена на убийства и хаос. От мръсния и хлъзгав калдъръм отекваше обичайното тракане на каруци и тропотът на хвърлящи искри конски копита, а гражданите уморено се влачеха между сергиите в търсене на изгодна сделка. Убедителното слово на проповедника обаче потопи целия площад в зловеща тишина. Секнаха дори виковете и ругатните на помощник-шерифите, които се бяха събрали около позорните стълбове, готови да оковат злосторниците. Дрезгавият кикот, съпровождащ един прелюбодеец, когото бяха накарали да отиде до стълба, носейки на гръб някаква проститутка с вдигната пола и разлюлени голи крака, внезапно заглъхна. В леденостудения сутрешен въздух гласът на доминиканския монах — личен капелан и изповедник на лорд Скроуп — сякаш излизаше от сребърна тръба и звучеше ясно като църковен звънец по време на Свето причастие.

— Тялото е нечисто — провъзгласи брат Грациан, — зловонно и тленно. Плътските удоволствия по природа са отровни и покварени^[1]. Те ви носят Божието проклятие.

Нарастващите слушатели закимаха и си зашепнаха помежду си. Знаеха, че брат Грациан намеква за Свободните братя на Светия Дух — странстващи проповедници, които бяха дошли в Мисълам и се бяха настанили в изоставеното и обитавано от духове село Мордерн в близката гора. Свободните братя проповядваха, че плътта е сладка, а плътските удоволствия — благотворни. Носеха се дори слухове, че мъжете от братството можели да възвръщат девствеността на жените, като се любят с тях. Лорд Скроуп обаче, който неотдавна беше минал оттук, възседнал боен кон с покривало и облечен в скъпа константинополска туника на ромбчета и копринени бричове, втъкнати в ботуши от чиста кожа с проблясващи на слънцето златни шпори, безмилостно беше сложил край на тези безсмислици.

— Сатаната — провикна се още по-силно брат Грациан — броди по пътищата ни с дяволските си коне! На всеки кон са завързани и оковани безброй души, осъдени да отидат в Ада. Главата на сатаната е по-голяма от главата на кон или на което и да е друго животно. Има рунтава коса, а челото му е широко повече от две педи. Ушите му са големи и меки като на маймуна, има огромни вежди, очи като на бухал, котешки нос и тлъсто лице. Цепната устна покрива острите му и окървавени зъби на хищен вълк.

Проповедта на доминиканския монах се чуваше чак в „Сейнт Алфидж“ и отекваше сред изящните й стълбове, арки и колони, фина каменна украса и прозорци, покрити с релефно стъкло, наподобяващо скъпоценни камъни.

Лейди Хауиса Скроуп и домина Маргарет — игуменка на близкия манастир „Сейнт Фрайдсуайд“, които седяха в един тъмен ъгъл на църквата, близо до пейката за изповед край олтара на Пресвета Богородица, прекъснаха разговора си. Двете бяха обсъждали как да поставят пред лорд Скроуп въпроса за труповете на обесените, които все още висяха по дърветата в мордернската гора, но сега се отдалечиха една от друга. Лицето на лейди Хауиса пребледня и се сбърчи от тревога. Тя потри очи, погледна игуменката, а после вдигна поглед към небето. Тъкмо щеше да заговори отново, когато отвън се чу един зловещ и заплашителен звук — протяжният вой на ловджийски рог. Зовът беше нисък, но мощен и прозвуча подобно на тръбен глас, възвестяващ деня на Страшния съд. Лейди Хауиса скочи на крака и се забърза към страничния вход на църквата. Тъкмо отвори вратата и изтича навън, когато ловджийският рог изсвири отново, възвестявайки насилие и смърт. Жителите на Мисълам вече се бяха втурнали да бягат. Няколко души дори се шмугнаха покрай нея и връхлетяха в църквата. От кръчмата „Медената пита“ в другия край на площада излязоха стрелци и тежковъоръжени войници, облечени в червеникавокафяв и зелено — униформата на съпруга й, лорд Скроуп. Някои от тях опъваха заредени лъкове, а други вадеха мечове и ками. Търговците изоставяха сергиите си, а жените стискаха здраво децата си, намерили убежище из покритите входове на къщите. Дяволският рог изрева още веднъж, но откъде ли? Лейди Хауиса се оглеждаше като обезумяла. Към църквата тичаха още хора и крещяха: „Сагитариус^[2], Сагитариус! Стрелеца!“ Брат Грациан също се приближи забързано. За човек, който проповядваше толкова често за смъртта, изглеждаше доста уплашен от перспективата самият той да умре. Монахът се спря пред лейди Хауиса, отвори уста да заговори, но после я изблъска и се присъедини към останалите, които се тълпяха в църквата.

— Хайде, по-бързо! — провикна се зад лейди Хауиса някакъв човек, скрит в преддверието на храма.

Тя се обърна и огледа площада. Към нея бързаше Едбурга, дъщерята на Осуин — коняр в „Медената пита“. Девойката се беше вкопчила в ръката на възлюбения си Уилфред и двамата тичаха, надавайки викове. Тогава лейди Хауиса чу, или поне така й се стори, злокобния звук от опъване на лък. Някой я сграбчи за ръката и се опита да я издърпа в църквата, но тя не можеше да откъсне очи от бягащите влюбени. Изведнъж Едбурга залитна и се обърна настрани, а островърхата стрела, която я беше пробола в гърба, излезе през гърдите й във фонтан от кръв. Младата жена се свлече на земята, а Уилфред, който все още стискаше ръката й, се обърна, за да й помогне. Втора стрела прониза врата му, преминавайки през плътта и костите, и прекъсна дъха и живота му. Уилфред рухна на колене, размахвайки ръце, по устните му изби кървава пяна, а очите му се изцъклиха безжизнено.