Пол Дохърти
Нощна сянка (2)

Глава първа

Кои са злосторниците? Кой е знаел за кражбата?

Кой е предложил съвет и помощ и е оказал съдействие на грабителите?

Писмо от Едуард I, 6 юни 1303 г.

Сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат, личен пратеник на Едуард I Английски и член на Кралския таен съвет, прегърна съпругата си лейди Мейв и му се прииска двамата да се върнат в леглото си в имението Лейтън в Есекс. Задържа я близо до себе си — русата й коса гъделичкаше бузата му, а меките й устни докосваха кожата му. Той я прегърна още веднъж, наслаждавайки се на благоуханието й, а след това се отдръпна. Мейв се усмихна, въпреки че искрящите й сини очи бяха пълни със сълзи, и вдигна поръбената с кожа качулка на тъмнозелената си наметка. Корбет си помисли, че с изключение на сълзите, така съпругата му изглежда още по-красива. За да разсее собствената си потиснатост, той погледна през рамо към двамата си спътници, които го чакаха, възседнали конете си. Ранулф-ат-Нюгейт, висшият служител от Съдебните служби на Зеления печат с вързана на тила рижа коса, бдителни зелени очи, бледо лице и леко зачервен от студа нос, улови погледа му и се извърна, все едно вниманието му беше привлечено от глъчката около портата. До Ранулф стоеше рошавият и облечен в сиво главен коняр Чансън, който се мъчеше да обуздае дребния кон, натоварен с дисагите и сандъците им. Корбет отново погледна към Мейв. Тя избута напред двете им деца, Едуард и Елинор, за да прикрие мъката си от предстоящото отпътуване на съпруга си. Кралският пратеник се наведе да ги прегърне, а после се изправи и страстно целуна Мейв по устните. След това се обърна, хвана юздите на коня си и се метна на седлото, като се престори, че се занимава с портупея^[1] си и наглася черното си вълнено наметало. Очите му още веднъж се устремиха към Мейв и той й изпрати беззвучно любовно послание. Накрая обърна коня си и заедно със спътниците си премина през дворцовата порта, повеждайки ги по пътя към Лондонския мост.

Също като Ранулф Корбет беше отметнал качулката си назад, за да вижда по-добре оживения път, и внимателно направляваше коня си по заледените коловози. Беше се отпуснал в седлото и се беше втренчил пред себе си, като примигваше, за да прогони сълзите от очите си. Ранулф яздеше вдясно зад него, а Чансън — вляво. Главният коняр носеше колосаното знаме с кралския герб, изрисуван във великолепно алено, синьо и златно. Изобразените на него леопарди, изправени на задните си лапи, бяха знак за всички, че това са хора на краля и не бива да бъдат възпрепятствани по никакъв начин. Група рицари-знаменосци, които веднага разпознаха кралските служители, също им направиха път и ги поздравиха. Корбет им кимна учтиво, а Ранулф вдигна ръка за поздрав с ясното съзнание, че кралските главорези ги изучават внимателно. Отпътуването на Корбет от Уестминстър определено предизвика суматоха. Хората извръщаха глави и с присвити заради хапещия студ очи оглеждаха двамата важни служители, облечени в черни кожени елеци и тъмнозелени прилепнали панталони, затъкнати в червени ботуши от кордовска щавена кожа. С едната си облечена в ръкавица ръка държаха юздите, а другата беше под наметките им, готова да извади меч или кама. Онези, които бяха отишли в Уестминстър по разни свои дела, си даваха сметка, че кралят е натоварил пазителя на Тайния печат с някаква задача. Присъствието на Корбет в кралския дворец винаги караше хората да шушукат, развивайки най-различни теории за случващото се. Все пак времената бяха опасни. От една страна, войната в пограничната област между Англия и Шотландия не се развиваше както старият крал би искал. От друга, недоволството на влиятелните лондонските търговци, които разполагаха с подкрепата на шайки разбойници, растеше, понеже кралят постоянно искаше пари, с които да финансира войната си срещу Уолас в Шотландия и да въоръжава бойните си кораби, които кръстосваха Ламанша, готови за сблъсък с каперите на Филип Френски. Задачата на кралския пратеник обаче беше тайна, а и Корбет беше последният човек, който би седнал да обсъжда причините за отпътуването си с някого. Вместо това той просто се намести удобно в седлото си и потъна в мисли за Мейв. Коледа и дванайсетте празнични дни бяха преминали като сън — в благодат и радост за сърцето и душата. През целия си живот Корбет не се беше чувствал по-щастлив и споменът за тези моменти извика на устните му още една благодарствена молитва:

— Ego tibi Domine gratias et laudem — благодаря ти, Господи! Слава Тебе!

О, да, годината беше завършила добре, но Богоявление дойде и отмина бързо, а после в Лейтън пристигна кралски вестоносец, който връчи на Корбет един свитък, запечатан лично от Едуард. Кралят призоваваше верния си служител да се яви в двореца в Уестминстър cum festinacione magna — възможно най-бързо. Корбет не обърна внимание на тази припряност и настоя Мейв и децата да го придружат и да се настанят с него в стария дворец. Едуард, разбира се, се показа като щедър и сърдечен домакин, възхвалявайки красотата на Мейв и закачайки се с децата. След всички учтивости обаче кралят, чиято стоманеносива коса се спускаше до раменете му, сграбчи ръката на Корбет и го поведе през заскрежените градини на двореца. Влязоха през южната порта на великото абатство и се отправиха към манастирския двор. Корбет се досещаше накъде са се запътили. От веселостта на краля не беше останала и следа. Едуард беше изпаднал в мрачно настроение, мърмореше си нещо под носа и се почесваше по посребрените мустаци и брада. Проправи си път между рицарите-знаменосци, които се бяха струпали около вратата, и заслиза по стръмните стъпала, половината от които бяха разрушени и заменени с дълга дървена греда. После влезе в подобната на пещера кръгла крипта на абатството с осем прозореца на нивото на земята и огромна колона в средата. Корбет се отдели от краля, скръсти ръце и се взря в пода, който беше отрупан с празни ковчежета, сандъци и кожени кесии за скъпоценности. Едуард приседна на един от сандъците, огледа се наоколо и със свирепо изражение измърмори любимото си „Ей, Богу!“ Последваха множество непристойни ругатни към онези, които се бяха осмелили да влязат през един от прозорците, да задигнат кралското съкровище от злато, сребро, накити и други ценни предмети и дори да изчоплят камъните от арката в средата на масивната колона.

— Всички те ще увиснат на въжето, Корбет!

— Да, ваше величество.

— Слушай — изсъска кралят. — Забелязваш ли колко е тихо?

Корбет се върна до подсилената врата, която водеше към стълбището. Потръпна от студа и се взря в тъмнината, която не се разсейваше въпреки многото мъждукащи свещи и факли.

— Тихо е, ваше величество — съгласи се той. — Добрите братя все още ли са в Тауър?

— Над стотина от тях ще изгният там — изръмжа кралят, — докато не открия истината и не си върна съкровището. Знаеш това, Корбет!

Пазителят на Тайния печат много добре знаеше. Беше участвал в безмилостното разследване на великия заговор за обира на криптата в Уестминстър. Предполагаше се, че съкровището на краля е в безопасност на това свято място — мавзолей на неговото семейство. Това не трябваше да се случва. Криптата беше защитена от стени, дебели осемнайсет стъпки, прозорците бяха тесни, вратите — подсилени, а половината стъпала бяха разрушени и пространството, което се отваряше, можеше да се преодолее само с помощта на специално пригодена за целта греда. И все пак немислимото се беше случило. Очевидната арогантност на престъпниците беше изумила дори най-циничните служители от Канцлерския и Финансовия съд, макар те всеки ден да се сблъскваха с безброй мошеници и измамници. Кражбата беше извършена благодарение на заговора между лондонските разбойници, водени от бившия кралски служител Ричард Пъдликот, и някои от монасите, които заемаха ръководни постове в абатството. Пъдликот беше съблазнил добрите братя, които уж трябваше да следват устава на свети Бенедикт^[2], като беше устройвал в абатството среднощни гуляи с музиканти, куртизанки, храна и вино. В това време другите заговорници, скрити под покривалото на нощта, нощ след нощ се бяха промъквали през гробището и тихомълком бяха разширявали отвора при един от прозорците на криптата, който предварително бяха разхлабили. Най-накрая, в навечерието на празника на свети Марк^[3], грабителите бяха успели да проникнат вътре и да изнесат несметното съкровище. Монасите участвали в заговора и с готовност съдействали на крадците. Толкова много скъпоценности били отнесени, че някои от тях били открити пръснати по Тотхил Стрийт и в полята около абатството, а имало и такива, които били извадени от Темза. Останалата част от плячката внезапно се беше появила на лондонския пазар, където алчните златари си затваряха очите и купуваха, и продаваха онова, което очевидно не им принадлежеше. По това време Едуард беше в Шотландия, но гневът му се разрази с пълна сила. Изпрати свои представители в Лондон, включително Корбет, и всички монаси от абатството бяха откарани в Тауър. Беше назначена съдебна комисия, която обиколи всички квартали на града. Постепенно започнаха да изскачат имена, арестуваха заподозрените и дори, в разрез с църковното право, ги измъкваха от храмовете, където бяха потърсили убежище. Кралят настояваше съкровището да му бъде върнато и нареди всеки, свързан с кражбата, да бъде арестуван и отвеждан в Тауър.

— Ще стъпча тази наглост! — каза кралят и загриза палеца си до кръв. — Седни, Корбет — той посочи към близкия стол. — Трябва да говоря с теб.

Едуард се почеса в крайчеца на устата, изучавайки загадъчния си служител с маслинова кожа и гладко избръснато издължено лице. Изражението му беше твърдо и непоколебимо, с изключение на бръчиците от смях около плътните му устни и в ъгълчетата на дълбоко разположените му очи. Кралят забеляза сребърните нишки в гарвановочерната коса на Корбет, която беше опъната назад и вързана на тила му.

— Остаряваме, Корбет — изръмжа кралят, протегна се и потупа служителя си по бузата. — Но ти, Хю, все още си мой приятел и мой верен слуга — думите му отекнаха в голямата стая. — Вярвам ти както вярвам на ръката, с която държа меча.

Единият клепач на Едуард се спусна, почти затваряйки дясното му око — тик, който издаваше, че е напрегнат.

— Затова те доведох тук долу, където можем да си поговорим на спокойствие — каза кралят.

Корбет застана нащрек. Той уважаваше Едуард Английски — твърд човек, който въпреки многото си недостатъци, налагаше ред в хаоса, който иначе би помел света на Корбет, изграден на базата на логиката, разума, законността и всички мерки, които държат надалеч utlegati — хората извън закона. Корбет обаче предпочиташе да внимава с кралските особи и най-вече с Едуард — особено когато изпаднеше в сантиментално настроение.

— Ваше величество — Корбет посочи наоколо, — светлината тук е оскъдна, студено е, а и жена ми и децата…

— Хю, Хю…

— За съкровището ли искате да говорим, ваше величество? Мислех, че заговорът е разкрит.

— Това не е просто съкровище — заяви Едуард, удряйки се в гърдите, — ами част от мен.

Кралят се приближи към Корбет, попипвайки яката на торбестата си туника и подръпвайки грубите си панталони, напъхани в ботуши от волска кожа. Сър Хю прикри усмивката си. Едуард Английски много обичаше да се прави на провинциален фермер, когато му отърваше.

— Доведох те в криптата, защото именно тук е мястото на онова, за което искам да говорим. Няма да те задържам много. Трябва да отида до кралския соколарник — промърмори Едуард. — Един от любимите ми соколи е болен. А ти, Корбет, трябва да отпътуваш за имението Мисълам в Есекс, за да разпиташ господаря му, Оливър Скроуп.

— Ваше величество — възропта Корбет, — обещахте ми почивка до много след началото на зимната съдебна сесия.

— Знам, знам — махна кралят с ръка. — Сега обаче се налага да отидеш в Есекс. Ще ти обясня защо — той си пое дълбоко дъх. — В началото на миналата година в Дувър пристигнала група странстващи бегини^[4] — мъже и жени, които се наричали Свободните братя на Светия Дух. Те се отправили към Есекс и навлезли в имението на лорд Оливър Скроуп. Чувал си за него, нали?

Корбет сви рамене.

— Имението му е огромно — може да не е любимец на Господ, но определено е галеник на съдбата — грубо добави Едуард. — Оливър е стар боен другар. Сражавали сме се рамо до рамо в Уелс и на границата с Шотландия. Сети ли се?

Корбет се намръщи, а после поклати глава.

— Трябва да си го спомняш! — настояваше Едуард. — Именно ти го оприличи на прилеп заради оплешивяващата му глава, изпъкналите очи, издутите бузи и щръкналите уши.

— Вярно, сега си го спомних — отвърна Корбет. — Нисък и набит мъж с избухлив и жесток нрав. Ваше величество, боен другар или не, Скроуп е зъл и кръвожаден човек. За него убийството е толкова естествено, колкото летенето за прилепа. Нали той беше този, който изкла уелските пленници в покрайнините на Конуи?

— Да, да — изкриви лице Едуард. — Оливър е боец и герой, Корбет. Кръстоносец, който оцеля, след като сарацините завладяха Ако^[5] преди тринадесет години. Сражава се храбро, за да се измъкне от хватката на врага, и в откуп ми донесе огромно съкровище. Голяма част от него използвах, за да му купя земя и да го оженя за лейди Хауиса Талбът — богата наследница, с петнайсет години по-млада от него. Една от скъпоценностите обаче остана у него — присви очи Едуард. — „Сангуис Кристи“.

— Христовата кръв?

— Изящен кръст от чисто злато — очите на краля светнаха — с пет големи рубина, в които се твърди, че има кръв от раните на Христос. Според легендата тези рубини са били вградени в Честния кръст, намерен преди хиляда години от императрица Елена. Когато Скроуп побягнал от Ако, взел със себе си „Сангуис Кристи“ и много други скъпоценности. Щом се върна в Англия и след всичката помощ и милост, които му оказах, той тържествено ми обеща, че след смъртта му или след като изминат дванадесет години, кръстът ще бъде мой. Сега е януари 1304 година — усмихна се Едуард. — Дванайсетте години отлетяха и той трябва да ми даде „Сангуис Кристи“.

— Ами извикайте го в Уестминстър! — сърдито рече Корбет.

— О, това е само началото на историята — усмихна се кралят. — Скроуп е хитрец. „Сангуис Кристи“ и всичко останало, което взел от Ако, принадлежало на тамплиерите. По-късно те си поискали обратно всички богатства и най-вече „Сангуис Кристи“, но Скроуп отказал да им ги върне. Аз, разбира се, го подкрепям — ухили се Едуард. — Според мълвата тамплиерите се заклели да му отмъстят. Изпратили при него свои официални пратеници, които го призовали да им върне съкровището. Скроуп не се съгласил и тамплиерите се събрали на тайно заседание, на което издали смъртната му присъда. Не знам — въздъхна кралят — дали това е работа на водачите на ордена или на някои по-нископоставени негови членове, но които и да са те, вече имат известен напредък.

— Папата не може ли да се намеси?

— Влиянието на папата е пуснало корен в Авиньон, дълбоко в управлението на Франция, която, както знаеш, недолюбва Ордена на тамплиерите. Според Негово светейшество съкровищата на Скроуп са просто военни трофеи и нашият архиепископ — старият Робърт Уинчелси, напълно поддържа това мнение, когато не е в изгнание.

— И вие се тревожите, че Орденът може да сложи ръка на „Сангуис Кристи“?

— Както и лорд Скроуп, който междувременно получил и някакви загадъчни съобщения — Едуард затвори очи. — „Божият храм забавя, но не забравя.“

— Как са били доставени тези съобщения?

Корбет забрави за студа и тъмнината, изцяло погълнат от думите на краля.

— Писмата били анонимни и се появили мистериозно в къщата му.

— Значи искате от мен да прибера „Сангуис Кристи“, преди тамплиерите да са се добрали до него, така ли?

— Точно така.

— Тамплиерите обаче ще възразят.

Едуард цъкна с език.

— Могат да си възразяват до Второ пришествие, Корбет! Ще им кажа, че кръстът ще остане у мен, докато въпросът не се разреши, а това никога няма да стане! Освен това Скроуп поиска помощта ми. Тук не става дума само за един красив златен кръст, украсен с пет безценни рубина.

— Споменахте за Свободните братя на Светия Дух…

— Да, да — въздъхна тежко кралят. — Нали знаеш какво става по света, сър Хю? Папата тъне в разкош в Авиньон, а епископите, свещениците и духовниците са загърбили призванието си. Из Европа са се нароили мъжки и женски религиозни общества, които се борят с този упадък, твърдейки, че изпълняват Божията воля. Свободните братя на Светия Дух са едно от тях. Също като бегините, колумбините и пастирите^[6] те смятат, че в истинската религия не трябва да има организация, ограничения или йерархия. Твърдят, че мъжете и жените трябва да живеят според природата си, да не чувстват вина заради плътските си желания и да бъдат освободени от бремето на греха. Според тях собствеността, всички богатства и приходи трябва да бъдат общи. Не вярват в Светите тайнства, а най-малко в брака — Едуард потропа с пръсти. — Нали знаеш песента? Все едно, Свободното братство, което се състояло както от мъже, така и от жени, се установило в Мисълам под ръководството на своите водачи, които се наричали Адам и Ева. В началото лорд Оливър ги търпял…

— Защо?

— Имал си е други проблеми. Не стигат заплахите на тамплиерите, ами като проститутки от мръсна канавка изникнали и нови опасности. Скроуп получил още анонимни предупреждения с почти същото съдържание като предишното. Беше нещо такова — Едуард се почеса по главата. — „Храмът забавя, но не забравя. Бог също.“

— Кой му ги е изпратил?

Едуард се намръщи.

— През последната неделя от Коледните пости Скроуп ме посети и ми довери всичко това, но каза, че не знае кой му е изпратил предупрежденията. Нямаше обяснение и за новите заплахи, които е получил — кралят отвори и затвори разбития капак на едно от ограбените ковчежета. — По това време обаче лорд Оливър вече беше разрешил един от проблемите си — беше се погрижил за Свободните братя на Светия Дух.

— Какво имате предвид, ваше величество?

Корбет се приведе напред. През декември беше в Кентърбъри, но по пътя на връщане беше чул смразяващи слухове от Есекс.

— Лорд Скроуп — Едуард извърна очи от Корбет — е много религиозен човек. Горд е, че се е сражавал в Светите земи и че е бил рицар кръстоносец, подчинен лично на Светия отец. Никак не е чудно — хладно се усмихна кралят, — че получи подкрепата на тези кръгове. Както и да е, Свободните братя се установили в изоставеното село Мордерн, за което хората разказват зловещи истории, и се слели с местните жители. В началото те не ги приемали като заплаха, а по-скоро като любопитно явление… — Едуард замълча. — Тогава обаче лорд Скроуп изведнъж променил отношението си към тях и ги обвинил в кражба, бракониерство, разврат и най-вече — в ерес.

— Ерес ли?

— Да, ерес — потвърди Едуард. — Лорд Скроуп вярва в каноните на Църквата, а и личният му капелан — доминиканският монах брат Грациан, също го насърчил.

Корбет се облегна и се отпусна. Въпреки че не му се нравеше, вече разбираше защо го бяха повикали тук. Доминиканците изпълняваха функциите на папски инквизитори и постоянно бдяха за прояви на ерес.

— И така, лорд Скроуп се нахвърлил срещу Свободните братя. Събрал войниците си и с тяхна помощ избил всички скитници, които се били подслонили в изоставената църква в Мордерн. Оцелелите — въздъхна Едуард — избесил набързо по дъбовете около църквата.

Корбет се взираше в краля, припомняйки си слуховете за ужасното клане в Есекс, които бяха стигнали до Канцлерския съд в Уестминстър.

— Лорд Скроуп твърди, че Свободните братя са били престъпници и еретици — продължи Едуард. — Брат Грациан подкрепил делото му с писма от главата на своя орден, както и от папската курия в Авиньон. Според думите на доминиканския монах сам Бог му бил наредил да изкоренява всяка ерес.

— Този Грациан от колко време служи на лорд Скроуп?

— Един Бог знае! — отвърна рязко Едуард. — Мога да кажа само, че господарят на имението Мисълам със сигурност не е действал с моето съгласие.

— Значи всички от братството са мъртви, така ли?

— Да, но по-лошото е, че Скроуп отказва да погребе телата им. Труповете им още са пръснати из Мордерн или висят по дърветата. Скроуп казва, че трябва да изгният там, където са умрели, за назидание на останалите.

— Бихте могли да изпратите пълномощници в имението.

— О, не — усмихна се Едуард. — Лорд Скроуп има подкрепата на Светата църква, а и Камарата на лордовете и Камарата на общините не искат разни скитници да бродят из кралството.

— Ами жителите на Мисълам?

— Поощрявани от новоизбрания си кмет — Хенри Клейпоул, те с охота подкрепили лорд Скроуп в нападението му над Свободните братя. Знаеш как е — горчиво додаде кралят, — хората в малките градчета са враждебно настроени към непознатите. Като добавим към това и нетрадиционните схващания на братството за плътските грехове, става ясно защо за всичко обвинявали тях — независимо дали ставало дума за изчезнал предмет, или пък за прелъстена жена.

— Имало ли е изобщо някаква истина в обвиненията срещу тях?

— Разбира се! Мъжете и жените от Братството били такива, за каквито се представяли — поддръжници на свободната любов и просяци, които оцелявали благодарение на хитростта си и чуждото милосърдие — Едуард потри ръце. — Виж, Корбет, Скроуп е действал sine auctoritate — без да бъде упълномощен. Искам да го предупредя, че това никога не трябва да се повтаря, и да го накарам да погребе телата — тайно, но подобаващо.

— Ами останалите? — попита Корбет. — Какво трябва да знам за тях?

— Първо, трябва да знаеш, че кметът — Хенри Клейпоул, е истински подстрекател. Някои казват, че е незаконен син на Скроуп. Извънбрачно дете, плод на връзката му с някаква си мистрес Алис де Тъдънам. Самият Клейпоул се смята за законен наследник на Скроуп и е бил негов оръженосец в Светите земи. Клейпоул има избухлив нрав, врял е и е кипял в политиката, макар аз лично да смятам, че е просто празнодумец, който само вдига шум. Енорийски свещеник е отец Томас. Придружаваше ни в Уелс като капелан. След това му отпуснах много имоти, но той реши, че иска да служи на бедните Божии чеда, и се отказа от всичките си придобивки. Семейството му е от Мисълам, така че го назначих на служба в местната църква — Едуард се ухили. — Всъщност Скроуп и аз убедихме епископа да го назначи. Колкото до лейди Хауиса, подозирам, че не обича съпруга си, но поне му е вярна. Освен това е жизнена, интелигентна и миловидна, макар и малко устата. Ето че стигнахме и до сестрата на Скроуп — домина Маргарет — Едуард се протегна и се усмихна. — Маргарет Скроуп — продължи той. — Преди четиринадесет години, Корбет, въпреки че ти може би не си я спомняш, тя беше една от най-забележителните жени в кралския двор. Отличаваше се с рядка красота и не беше от онези дами, които само висят по прозорците на покоите си и хвърлят любовни погледи към всеки преминаващ рицар. Не, Маргарет обичаше да живее, да танцува, да преследва дивеч и да ловува със соколи. Често я подкачах, че е трябвало да се роди мъж. Тя учтиво ми благодареше и без заобикалки ми заявяваше, че е щастлива и така. Докато брат й воюваше в Светите земи обаче, с Маргарет се случи нещо и тя се затвори в себе си. Постъпи като монахиня в Бенедиктинския орден. Не след дълго способностите й бяха забелязани и с малко помощ от страна на приятелите й в родния й град и в кралския двор я назначиха за игуменка на манастира „Сейнт Фрайдсуайд“ в покрайнините на Мисълам. Аз обаче се съмнявам, че тя наистина се е променила. Скоро получих писмо от нея и от отец Томас, в което двамата изразяваха възмущението си от действията на брат й срещу Свободните братя и настояваха да упражня властта си, за да осигуря достойно погребение на убитите. Но да ги оставим тях, Корбет — Есекс е графство от първостепенно значение. Там се събират всички големи пътища към и от Лондон и източните пристанища. Не искам никакви брожения по тези земи. Въпросът трябва да се уреди възможно най-бързо. Скоро ще посетя Колчестър. Междувременно искам Скроуп да даде обяснение за действията си, преди Сагитариус пръв да му е потърсил сметка.

— Сагитариус?

— Да, Сагитариус — заобяснява Едуард. — Тайнствен убиец, който се появил в Мисълам точно след Нова година, сякаш градът си нямаше достатъчно проблеми. Той е опитен стрелец и е въоръжен с дълъг лък — като тези, които донесохме от Уелс. Обявява приближаването си, надувайки ловджийски рог. Някои го смятат за самия Сатана, други — за призрак, а трети си мислят, че е някой от Свободните братя, завърнал се от отвъдното, за да ги преследва. Когато рогът прозвучи в Мисълам или по пътищата наоколо, винаги следва смърт. Жертвата пада, покосена от стрела, насочена точно към гърлото, лицето или гърдите. Досега пет или шест човека са били убити по този начин. Повечето от тях са били млади и са били повалени като дивеч.

— Правени ли са опити убиецът да бъде заловен?

— Разбира се — хладно се усмихна Едуард. — Хю, нали си служил в Уелс? Спомни си какво мощно оръжие са тези дълги лъкове. Направени са от тисово дърво, а ясеновите им стрели порят въздуха. Човек, който умее да стреля с такъв лък, лесно може да се превърне в тих и смъртоносен убиец. Нужен му е само миг да изстреля стрелата, а после може да се изгуби в гората или да свърне по някоя пътечка, без никой да успее да го види или чуе.

— Споменахте Свободните братя на Светия Дух. Възможно ли я някой от тях да е оцелял и да си отмъщава на града?

— Съмнявам се — отвърна Едуард, хапейки устната си. — Членовете на братството не са носели оръжия, въпреки че има слухове, които твърдят обратното. Дори да са били въоръжени обаче, едва ли са били опитни бойци.

— И нападенията не са насочени лично към лорд Скроуп, а към жителите на Мисълам, така ли?

— Възможно е — Едуард направи пауза. — Сър Хю, лорд Скроуп е извършил убийство. Дори Свободните братя да са били виновни, трябвало е те да се явят пред съдебна комисия или да бъдат призовани в съда, а не безмилостно избити. Разбира се, не бива да излиза, че подкрепям шайка скитащи мошеници вместо един феодален владетел, особено толкова могъщ, колкото е лорд Скроуп. Ако този стрелец обаче продължи с нападенията си, хората рано или късно ще потърсят изкупителна жертва. А пък аз не искам никакви вълнения в Есекс. Тази история трябва да приключи веднъж завинаги и ти си най-подходящият човек за тази задача.

— И сте сигурен, че никой от братството не е оцелял?

— Съмнявам се. Отец Томас каза, че групата се е състояла от четиринайсет души и че след клането са преброили четиринайсет трупа. И четиринайсетте са носели отличителния знак на Свободните братя — кръст ето тук. — Едуард се потупа по гърдите, точно под гърлото. — Отец Томас се опитал да вразуми Скроуп, но безпощадният кучи син бил непреклонен и телата още си стоят непогребани. Никой не се е отървал.

Кралят прехапа устни, а после посочи с ръка наоколо.

— Сигурно се чудиш защо те доведох тук. Това е съкровищницата ми, Корбет, ограбена от някакви злодеи. Тук съхранявах ценностите си, подаръци от приятели, както и от Елинор…

Кралят примигна, за да прогони сълзите, които винаги напираха в очите му, когато заговореше за любимата си първа съпруга, Елинор Кастилска, която сега лежеше погребана в мраморната си гробница в абатството над тях.

— Нали знаеш историята, Корбет? Когато баща ми почина, аз бях в Светите земи заедно с Елинор. По това време тайната секта на асасините ме беше набелязала за своя жертва. Те живееха в скалната си крепост в Сирийската пустиня със своя господар — Стареца от планината. Една нощ нанесоха удара си, изпращайки в шатрата ми убиец, въоръжен с отровна кама. Убих го, но той все пак успя да ме рани. Елинор, Бог да я благослови, изсмука отровата от раната и спаси живота ми — Едуард въздъхна шумно. — Посветих камата на свети Едуард Изповедника и я оставих тук, в криптата. А тези копелета я откраднаха! Единият от разбойниците, Джон льо Риш, се опитал да я продаде в Мисълам, но Скроуп и любимецът му Клейпоул го заловили. После набързо обесили Льо Риш и задържали камата. Скроуп се прави на герой и спасител, но аз не му вярвам. Искам да ми върнеш камата и да откриеш истината зад внезапното залавяне на Льо Риш и още по-бързата му екзекуция. Направи каквото е необходимо.

Едуард бръкна в кесията си, извади оттам малък свитък и го подаде на Корбет. Кралският служител го разви. Почеркът беше на краля, а писмото беше подпечатано с личния му печат и гласеше: „До всички служители на Короната — шерифи, помощник-шерифи и кметове. Приносителят на това писмо действа в името на краля и в полза на Короната и на кралството…“

* * *

— Сър Хю! Господарю!

Хю излезе от унеса си и погледът му се стрелна вдясно. Ранулф, който го наблюдаваше внимателно, откакто бяха напуснали Уестминстър, посочи напред.

— Приближаваме Лондонския мост, господарю — усмихна се той. — По-добре да сме нащрек.

Корбет се огледа наоколо. В тази част на града човек трябваше да е бдителен, а мечът му — винаги готов. Над Темза се носеше мъгла. Грохотът на реката, чийто води се лееха между сводовете на Лондонския мост и се разбиваха в подпорите му, звучеше като биене на барабан, но въпреки това не можеше да заглуши хорската врява по улицата над брега. Виковете и крясъците на лодкарите, капитаните на шлеповете и грохналите гребци се смесваха с тези на търговците и техните чираци, които предлагаха най-разнообразни стоки — от топли пайове до кожени мехове. Група амбулантни търговци бяха изложили на сергиите си винени мехове, кесии, кожени връзки, торби от еленова кожа, колани и всякакви видове лечебни билки и предлагаха стоката си на минувачите, които се бяха запътили към Уестминстър, нагоре към моста или още по на север към мрачната грамада на Тауър. Няколко пътуващи търговци със съмнителен вид пък продаваха кожи от „чудовищни и тайнствени зверове от Изтока със светли глави, черни като нощта туловища, пурпурни гърбове и шарени опашки“. В момента стражарите ги разпитваха обстойно относно разрешителните им за търговска дейност в този район.

Корбет наблюдаваше тълпата, оглеждайки се за прояви на неуважение към кралското знаме, носено от Чансън. Не забеляза особени признаци на негодувание, освен че някой сред тълпата изкряска, че трябва да натикат тестисите на краля в свински нечистотии. Търговията вървеше, кралското правосъдие също. Позорните стълбове бяха пълни с уличници, развратници и пияници, както и с измамници, хванати на местопрестъплението. Един касапин, който беше уличен, че продава развалено месо, беше отделен от останалите и му беше наложено специално наказание. Бяха го изправили в една каруца под бесилката и бяха увили долната част на лицето му в разлагащи се свински карантии от гърлото до под носа. Някакъв побойник, който беше оскубал архидякон по време на свада, се прощаваше със собствената си коса. Стражарите осведомиха пищящата жертва, че след края на това мъчение я чака и бичуване, докато извървява моста три пъти на бос крак. Малко по-нататък някакъв странстващ проповедник сочеше към една каруца, пълна с плетени кошници. В тях бяха натъпкани обезглавени и нарязани на парчета шотландски бунтовници, чиито останки щяха да бъдат изложени на показ на Лондонския мост. Проповедникът предупреждаваше: „Роден от жена, човек е краткодневен и преситен с тъги: като цвете изниква и улита; като сянка бяга и се не спира.“^[7]

Близо до входа на Лондонския мост бяха наредени празни насмолени бурета, в които горяха огромни сигнални огньове. Около тях се събираха бедняци, сакати, гладни просяци и олигавени умопобъркани. Сред тази сбирщина обикаляха францискански монаси, облечени в груби кафяви одежди, и предлагаха на клетниците хляб и парчета варено месо. Болните и болногледачите им се разминаваха с правниците, които идваха или се връщаха от уестминстърските съдилища, облечени във великолепните си алени мантии и снежнобели копринени шапчици. По брега на реката бяха наредени ешафоди, осеяни с вдървени, замръзнали трупове, по чиито рамене бяха накацали ястреби, гарвани и врани, които кълвяха от мозъка и очите им. Под бесилките пък клечаха жени, които предлагаха парчета от дрехите на обесените като талисмани срещу лош късмет.

Корбет попиваше тези сцени на грозота, ужас и смесица от добро и зло. Нахлупи качулката си и се взря в група флагеланти^[8]. Те бяха увити в ленен плат от кръста до глезените, но гърбовете им бяха голи. Влачеха се един зад друг и, припявайки псалми, се удряха взаимно с бичове, чиито краища бяха осеяни с шипове. Кръвта се стичаше по телата им, напояваше ленените им препаски и цапаше ходилата им. Корбет прошепна една молитва. Беше напуснал уютния свят на Мейв и навлизаше в полята, където владееше убийството, за да премине през долината на смъртта. Ранулф, който яздеше зад него, забеляза, че господарят му най-после е дошъл на себе си, и въздъхна с облекчение. Киселата физиономия, както той тайно наричаше Корбет, се пробуждаше от коледния си сън.

В интерес на истината, Ранулф се беше отегчил по време на празниците. Прекара ги в мисли за кариерата си и постоянно безпокойство под зоркия поглед и проницателния ум на лейди Мейв. Сега, цъкна с език той, играта беше започнала отново. С удоволствие си припомни тайната си среща с краля след коледната литургия по-рано през деня. Корбет и лейди Мейв бяха излезли с краля от параклиса „Сейнт Стивън“ и след това бяха отишли да поздравят главните съдии, Хенгам и Стантън. Тогава кралят беше хванал Ранулф за ръкава и го беше завел до един прозорец, който гледаше към двора на стария дворец. Едуард го беше придърпал близо до себе си, а очите му светеха като на котарак, преследващ плячка.

— Ще заминеш за Мисълам в Есекс, Ранулф.

— Да, ваше величество.

— Грижи се за Корбет.

— Да, ваше величество.

— Ти си амбициозен, Ранулф. Мога да направя много за теб.

Едуард беше толкова близо, че Ранулф усети миризмата на сладкото вино, с което кралят се беше причестил.

— Дръж под око лорд Скроуп. Той е буен и зъл човек с подъл нрав и е склонен към убийство.

— Да, ваше величество.

— Да, ваше величество — повтори като ехо Едуард. Казвам ти, Ранулф, ако Скроуп, тази долна твар, случайно се окаже заплаха за Корбет…

Кралят извърна поглед.

— Ваше величество?

— Убий го, Ранулф, убий Скроуп! Бъди безмилостен към този бунтовник, който си е позволил саморазправа!

— На какво основание, ваше величество?

— По мое нареждане, Ранулф. Запази го в тайна обаче, никой освен теб не бива да знае за това.

После Едуард пъхна един запечатан свитък в ръката на Ранулф и си тръгна. Висшият служител от Съдебната канцелария на Зеления печат отвори писмото и прочете вътре следното: „От Едуард, крал, до всички служители на Короната, до всички шерифи, помощник-шерифи и кметове. Приносителят на това писмо действа в името на добруването на краля и безопасността на кралството“.