Пол Дохърти
Нощна сянка (10)

Глава девета

Бил съм враг на врага му.

Лондонски летописи, 1304 г.

— Какво се случи тази сутрин?

Корбет протегна ръка към огъня, поглеждайки към Ранулф. Служителят на Зеления печат слушаше съсредоточено.

— Известно ви е, сър Хю — отвърна уморено отец Томас. — След като приключих със сутрешната служба в имението, смятах да се върна в града, за да отслужа заупокойна литургия за убитите. Преди това с домина Маргарет трябваше да се срещнем тук с лорд Скроуп.

— Кога си уговорихте тази среща?

— Преди два дни. Както знаете, лорд Скроуп възнамеряваше да обнови манастира и църквата. Разбира се, след случилото се през последните дни тези намерения отидоха на втори план.

— Отче, кажете цялата истина — намеси се домина Маргарет. — Съжалявам, но има и още нещо. Подновяването на църквата и на манастира не беше единствената тема, която искахме да обсъдим с лорд Скроуп. Вярно е, че брат ми беше доста богат, а и, Бог е свидетел, че имаше да изкупва много грехове. Ние обаче искахме да го помолим и да се отнася по-добре с хората.

— Включително с мен — призна Ормсби.

Докторът се наведе напред, като си играеше с пръстените на лявата си ръка.

— Сър Хю, чувал съм за вас в Оксфорд и знам, че сте член на Тайния съвет на краля. Тук сте, за да откриете истината, и аз ще бъда откровен с вас. Много малко хора харесваха лорд Скроуп и навярно ще разберете, че аз определено не бях сред тях.

— Кой ви каза за убийството?

— Слухът, че Скроуп е мъртъв, се разнесе бързо — отвърна докторът. — Слугите го бяха разпространили помежду си и в града заприиждаха хора. Бях на площада, когато научих, и незабавно тръгнах насам.

— Вие ли лекувахте лейди Хауиса? — попита Ранулф.

— Да, но за всичко между мен и господарката на имението трябва да попитате самата нея. — Ормсби посочи с глава към отец Томас. — Хората се изповядват пред мен като пред свещеник и аз също съм длъжен да пазя тайните им.

— Тази сутрин — настоя Корбет, сочейки към Пениуорт — отец Томас и домина Маргарет са се запътили към пристана.

— Видях, че идват — рече лодкарят, — и побързах да ги посрещна. Помня, че казах на отец Томас да се увие по-добре в наметалото си, защото водата е леденостудена, а веслата вдигат пръски.

Свещеникът кимна и се усмихна едва-едва.

— Прекарах ги през езерото — заяви Пениуорт. — После прибрах веслата в лодката, вързах въжето за пристана и помогнах на отец Томас да слезе. След това двамата с него свалихме и домина Маргарет. Те се качиха по стълбите, а аз останах да изчакам, в случай че лорд Скроуп реши да ми даде някаква задача. Някои от другарите ми също тръгнаха насам…

— Почукахме на вратата, но отговор не последва — продължи разказа домина Маргарет. — Тропахме и блъскахме, но напразно. Отвън, сър Хю, ще намерите брадва. Взех я, подадох я на Пениуорт и му казах да разбие капаците на прозореца.

— Така и направих — отвърна лодкарят. — Натроших капаците на парчета. Решетката е метална, но самите капаци са дървени.

— Забелязах — рече сухо Ранулф.

— Повдигнах решетката и се промуших вътре. А там… Бог да ни е на помощ, сър — поклати глава Пениуорт. — Бил съм свидетел на какво ли не, лорд Корбет, сражавал съм се в кралските войни и съм виждал…

— Кажи ни какво видя днес — подаде му Корбет сребърната монета.

Пениуорт я сграбчи с израз на безкрайно задоволство. Корбет си даде сметка, че преди да е изтекла седмицата, лодкарят ще позабавлява целия град с тези пари и с разказа си за събитията, на които беше станал свидетел сутринта.

— Беше тъмно, сър Хю. Огънят беше почти изгаснал. Повечето от свещите бяха изгорели. Повиках лорд Скроуп по име, но не получих отговор, а после го видях да седи в стола си. В първия момент си помислих, че просто се е втренчил гневно в мен, както правеше приживе. После се приближих и видях черната кръв по устата и носа му. Приличаше на вещерска отвара. Господарят беше вкопчил ръце в страничните облегалки на стола, а очите му бяха изцъклени. Сякаш му се беше явил някой демон.

Пениуорт се опомни и сложи ръка на устата си. После лодкарят се втренчи в пода, клатейки глава, и си замърмори под нос.

— Пениуорт — поде кротко Корбет, — какво стана, след като намери лорд Скроуп?

— Изтичах към вратата.

— Кажи ми точно какво видя — додаде Корбет.

— Резетата в горната и в долната част бяха спуснати и вратата беше заключена. Наложи се да вдигна и двете резета и да отключа, за да пусна вътре домина Маргарет и отец Томас.

— А останалите капаци? — попита Ранулф.

— Всичките бяха залостени — отвърна Пениуорт.

— Така беше — обади се домина Маргарет. — Сър Хю, бях потресена, когато видях брат си мъртъв. Не можех да повярвам. Отец Томас отиде до него и зашепна в ухото му молитва за опрощение на греховете. Аз наредих на Пениуорт да застане на пост пред вратата и претърсих стаята. Възможно беше убиецът все още да се крие вътре — капаците на всички прозорци бяха затворени, а вратата беше заключена… Искам да кажа, че… — игуменката се запъна.

— Проверихме всички капаци — намеси се отец Томас. — И преди бях идвал в убежището, сър Хю, и знаех, че няма тайни входове или тунели. Езерото е широко и дълбоко, а вратата и капаците на прозорците бяха заключени и залостени. Естествено, с изключение на капака, който Пениуорт счупи.

Корбет благодари на присъстващите и помоли отец Томас да прочете молитва над тялото, а после да помогне на Пениуорт и доктор Ормсби да го пренесат в имението.

— Там има помещение за покойници, нали?

Ормсби кимна.

— Една стаичка в подземията. Най-добре да огледам тялото там. После обещавам правдиво да ви опиша какво съм забелязал, сър Хю.

Корбет се изправи и се върна при трупа. Разгледа го много внимателно, а след това помоли Ранулф и Ормсби да го вдигнат, за да огледа и седалката на стола.

— Според мен — промърмори той — лорд Скроуп си е бил легнал, но убиецът го е накарал да седне в стола. После е промушил сърцето му с камата. Скроуп е понечил да хване острието с дясната си ръка и я е изцапал с кръв. Привел се е напред, затова има кръв по пода, а след това е паднал назад.

Доктор Ормсби се съгласи.

— Много добре, много добре — рече тихо кралският пратеник. — Господа, домина Маргарет, моля да ме извините.

Корбет даде знак на Ранулф да го последва и двамата още веднъж претърсиха стаята. Огледаха капаците на прозорците, пода, стените, тавана и вратата, но не откриха нищо нередно. Корбет седна на леглото и се вгледа в Ормсби, Пениуорт и отец Томас. Те вдигнаха трупа и го понесоха към лодката, която ги очакваше на пристана, а домина Маргарет се приближи към кралския пратеник с плувнали в сълзи очи.

— Сър Хю, ами душата му?

— Бог я е прибрал, домина Маргарет. А сега смятам, че е най-добре да се върнете в имението. Сигурно си имате работа в манастира, но лейди Хауиса ще има нужда от утеха.

Игуменката кимна в знак на съгласие и излезе навън. Корбет я последва и застана на входа на убежището. Мъжете положиха трупа в едната лодка, а после Ормсби, свещеникът и домина Маргарет се качиха в другата, която тъкмо беше пристигнала.

— Кажете на лейди Хауиса — провикна се Корбет, — че ще запечатам убежището. Никой не бива да влиза вътре!

След това кралският пратеник се върна в стаята. Двамата с Ранулф направиха всичко по силите си, за да закрият прозореца, опъвайки някакъв килим върху пролуката. Ранулф подаде на Корбет служебната му чанта и кралският пратеник запечата краищата на килима към стената. После сър Хю огледа за последно помещението и излезе, като заключи и окачи ключа на колана си. Запечата вратата, а след това обиколи убежището и стори същото с всички прозорци.

— Съмнявам се — рече Корбет, като се опитваше да се стопли, потропвайки с крака и сгрявайки длани с дъха си, — че някой ще дойде тук. Ще наредя на Пениуорт да не превозва до острова никого, освен нас двамата. А сега да тръгваме, Ранулф, кръвта ми се смръзна. Трябва да се стопля и да обмисля всичко, което видяхме днес.

На пристана вече ги чакаше Пениуорт, изпълнен с най-дълбоко уважение към щедрия кралски служител. Лодкарят имаше да им съобщи много новини. В имението била настанала пълна бъркотия. Брат Грациан, домина Маргарет и мастър Клейпоул вече давали нареждания на слугите да заключат и да залостят всички врати срещу евентуален грабеж. Корбет кимна, а Пениуорт натисна веслата и оттласна лодката от пристана, като продължаваше да бърбори. Лодкарят се чудеше какви ли ще са последиците от смъртта на лорд Скроуп. Щом стигнаха до другия бряг, Корбет даде нарежданията си на Пениуорт и се запъти към господарската къща. Домът на покойния лорд Скроуп беше потънал в зловеща тишина, а слугите сновяха като сенки по коридорите. Чансън вече се беше погрижил за стаята на господаря си. Огънят в камината гореше, свещите бяха запалени, а от килера бяха донесени сушено месо, хляб, сирене, масло и ейл. Корбет му благодари и двамата с Ранулф седнаха пред огъня, протягайки ръце към пламъците, за да се стоплят.

— Много ми е студено — промърмори Корбет. — Нямам търпение зимата да свърши и да дойде пролетта.

— Какво мислите за снощните събития?

— Вече установихме някои факти. Първо, лорд Скроуп е отишъл на Острова на лебедите сам и Пениуорт ни увери, че никой не го е причаквал там. После лодкарят си е тръгнал, а лорд Скроуп се е заключил и залостил в убежището си. Постройката е укрепена и се намира на остров, обграден от езеро с леденостудени води. Второ, през езерото може да се мине само с лодка, а според свидетелите никой не го е прекосявал, след като лорд Скроуп се е заключил в убежището си. Трето, някой все пак е преплавал езерото през нощта, проникнал е в заключеното убежище и е пробол лорд Скроуп в сърцето. Четвърто, лорд Скроуп беше воин и убиец, но нищо не подсказва, че е оказал съпротива на нападателя си. По всичко изглежда, че господарят на имението просто си е седял в стола, когато убиецът е забил острието в гърдите му. Пето, камата, с която е извършено убийството, принадлежи на краля. Ето това вече е загадка! Лорд Скроуп трябва да я е държал в ковчежето си за скъпоценности. Излиза, че сам го е отворил и на практика е тикнал оръжието в ръцете на убиеца си. Това е странно, Ранулф — Корбет протегна краката си към пламъците. — Ковчежетата и сандъкът не са разбити. Явно Скроуп сам ги е отключил пред своя убиец, а после отново е сложил сребърната верижка с ключове на врата си. Защо? Дали убиецът му е бил някой, на когото е имал пълно доверие? Същевременно трябва да е бил човек, способен да го убие за миг, или както се пее в псалма^[1] — внезапно да го омотае в примката на смъртта. Как е възможно един толкова лукав и мнителен човек като Скроуп да попадне толкова лесно в капан? Както и да е… — Корбет стисна чашата си. — Шесто, лорд Скроуп не е вдигнал тревога. Седмо, след като лорд Оливър е бил убит, убиецът е откраднал скъпоценностите му и е успял да се измъкне, без никой да го забележи или да успее да му попречи. За целта е трябвало да преодолее залостените капаци на прозорците, тухлените стени на убежището и заключената масивна врата. След това е трябвало да прекоси леденото езеро, без да разполага с каквото и да било плавателно средство. Стражата е била наблизо, но не е забелязала нищо нередно. Осмо, според Пениуорт никой не е прекосявал езерото до тази сутрин, когато лейди Маргарет и отец Томас са го помолили да ги откара до острова. Те разбили капаците на един от прозорците, за да влязат в убежището. Възможно е тримата да са били съучастници в заговор за убийството на Скроуп. Няма обаче никакви доказателства за подобно нещо, така че смятам, че е малко вероятно. Освен това по всичко изглежда, че лорд Скроуп е бил убит малко след полунощ, тоест много преди посетителите му да дойдат. Девето, чашата с отрова. За какво му е била на нападателя отрова? И все пак — Корбет остави чашата си на масата, взе железния ръжен и побутна една от пукащите цепеници в камината, за да я разпали — ние познаваме убиеца.

— Какво искате да кажете, господарю?

— Трябва да е Сагитариус — заяви Корбет. — Затова кучетата и Робърт де Скот бяха убити. Това не е бил само акт на отмъщение, но и подготовка за снощната кървава разплата. Представи си колко е студено през нощта, Ранулф. Стражите са стояли близо до огъня и само от време на време са хвърляли поглед към убежището и към езерото. Кучетата обаче са друга работа — те обикалят наоколо, надушват следи и забелязват неща, които ние, хората, не можем. Убиецът е трябвало да ги премахне и така е сторил. Същото се отнася и за Робърт де Скот — довереникът на Скроуп. Стрелецът е научил, че началникът на стражата пие в онази кръчма, заел е позиция и го е убил. Робърт де Скот беше дясната ръка на лорд Оливър и снощи не е бил тук. Чрез убийството му и премахването на кучетата Сагитариус си е осигурил безпрепятствен достъп до убежището. Най-важното при убийствата на хора като лорд Скроуп, Ранулф, е да се отстрани охраната. Сагитариус добре се е подготвил. Още не знам обаче — Корбет остави ръжена — кой е този тайнствен стрелец и как е убил лорд Скроуп.

— Как ще разрешите загадката, господарю? — попита Чансън.

Той взе хляб, сирене и сушено месо от един поднос и разпредели храната в оловните чинии, които държеше Ранулф. Главният коняр беше зашеметен от събитията и се чудеше как сър Хю ще се справи с всичко. Обожаваше да наблюдава как Корбет води разпити — предпочиташе го дори пред лова с хрътки!

— Как ще разрешим загадката ли, Чансън? — Корбет си отряза парче месо и си отчупи малко хляб. — Засега ще оставим всичко както си е, нека днес злото да тържествува. После трябва да предприема незабавни мерки. Кралят много ще се ядоса заради убийството на Скроуп. Да не говорим как ще се вбеси, като разбере, че убиецът е използвал камата на асасина и е откраднал „Сангуис Кристи“ и останалите скъпоценности. Трябва да зададем много въпроси на много хора, така че утре сутринта ще свикаме съдебна комисия. Тя ще се състои от мен, Ранулф и доктор Ормсби. Ще заседаваме в приемната на имението и ще призовем всички да свидетелстват под клетва. Така ще бъде най-добре. А сега трябва да обмисля всичко.

* * *

На другия ден Корбет реши, че още е рано да свиква съдебна комисия. Сметна, че е най-добре за известно време просто да слуша и наблюдава. Имението беше в траур, а лейди Хауиса, която още не се беше съвзела от удара, трябваше да предприеме необходимото за погребението. Погрижиха се за трупа, а отец Томас, мастър Бенедикт и брат Грациан тържествено обещаха, че всеки ден до погребението ще отслужват литургии за спасение душата му. Доминиканецът беше особено усърден. У него беше едното от трите копия на завещанието на Скроуп, а останалите две се съхраняваха в църквата на отец Томас и при правника на Скроуп в Мисълам. Макар да не откриха нищо такова, Корбет беше убеден, че господарят на имението е криел някъде оригинала — може би в сандъка в убежището. Кралският пратеник си спомни и за църковните регистри и се зачуди дали убиецът не е задигнал и някакви ръкописи. Хората говореха, че брат Грациан започнал често да споменава завещанието. Доминиканският монах сякаш нямал търпение погребението да приключи и разправял на всеослушание, че трябвало да се върне в Блакфрайърс в Лондон. Загрижен за лейди Хауиса, Ранулф предприе свое собствено разследване за съдържанието на завещанието. Тепърва предстоеше Канцлерският съд да прочете, одобри и разгласи документа, но засега изглеждаше, че вдовицата на Скроуп ще наследи по-голямата част от владенията му. Мастър Клейпоул, отец Томас, домина Маргарет, брат Грациан и доктор Ормсби също щяха да получат значителни дялове.

Корбет научи новината от самия доктор, който го посети, за да му докладва какво е открил при прегледа на трупа.

— По тялото му имаше белези от стари рани. Скроуп определено е бил боец и следите по кожата му го доказват. Що се отнася до убийството, дясната му ръка беше цялата в кръв. Смъртта е настъпила вследствие от удара с кама в сърцето. Не забелязах никакви следи от съпротива — нямаше скорошни наранявания. Колкото до беладоната във виното — докторът разпери ръце, — един Бог знае защо е била там. Скроуп със сигурност не е пил от него. Това е всичко, което мога да ви кажа, скъпи ми кралски служителю. Погребението ще се състои вдругиден. Ще има кратка служба в параклиса на имението, а после погребалната процесия ще се отправи към „Сейнт Алфидж“, където ще се състои тържествената заупокойна литургия. После добрият ни господар ще бъде заровен в църковното гробище. Тялото му ще остане там, докато не бъде завършена гробницата в южния трансепт на „Сейнт Алфидж“. Отгоре й ще положат красива плоча и изящен каменен балдахин, но — ухили се докторът — мавзолеят му едва ли ще привлича много поклонници! Лейди Хауиса се възстановява бързо — Ормсби се поклони подигравателно към Ранулф. — Вашият колега и другар й беше голяма помощ и утеха.

Ранулф го изгледа студено.

— Колкото до останалите — продължи безгрижно докторът, — домина Маргарет и капеланът й, който я следва като сянка, се настаниха в господарската къща. Лейди Хауиса е разстроена, така че добрата игуменка пое управлението на имението. Мастър Клейпоул не е на себе си и изнемогва под товара на служебните си отговорности. Брат Грациан няма търпение да си тръгне, но все още раздава хляб пред портите на имението три пъти седмично — Ормсби забеляза изненадата на Корбет и продължи. — Да, единственото богоугодно занимание на нашия добър доминиканец. Както и да е, отец Томас подготвя погребението на жертвите на Сагитариус. Предполагам, че онова, което казва свещеникът, е истина.

— Какво казва? — попита Корбет.

— Че Адът се е опразнил, понеже всички демони са дошли в Мисълам. Слава Богу — изправи се доктора, — че Сагитариус го няма. Вероятно убийството на Скроуп е било последното му кърваво дело.

После Ормсби се сбогува. Корбет му благодари и докторът си тръгна. Известно време след това Корбет само се взираше във вратата.

— Господарю? — повика го Ранулф.

— Загадъчният посетител на отец Томас, който се е заканил на лорд Скроуп, се е нарекъл Нощна сянка. Това е другото име на беладоната — отровата, която намерихме във виното. Същият зловещ гост е заръчал Скроуп да застане при пазарния кръст и да признае греховете си. Господарят на имението не го направи и беше убит. А сега брат Грациан иска да си върви…

Корбет се взря в масата, където още стояха писмата от Канцлерския съд.

— За какво мислите, господарю?

Ранулф стана и сложи още една цепеница в огъня.

— Между другото, това е твоя работа — подразни той Чансън.

Конярят се беше разположил на едно ниско столче в ъгъла и дялкаше парче дърво.

— Имам друга задача за теб, Чансън — привика го Корбет. — Искам да направиш следното…

— Да, господарю?

— Най-накрая и ти да свършиш нещо — промърмори Ранулф.

— Мен поне не ме е страх от пущинаците!

— Достатъчно — Корбет посочи вратата. — Искам да се слееш със слугите, Чансън, и да наблюдаваш внимателно брат Грациан. Когато тръгне да раздава хляб на нуждаещите се, върви с него и се преструвай, че просто се мотаеш наоколо.

— Лесна работа — подметна Ранулф.

— Не, не, слушай ме — продължи Корбет. — Просто го наблюдавай, докато раздава хляба.

— Какво да търся, господарю?

— Не знам — ухили се Корбет. — Но когато го видиш, ще разбереш. После ела да ми докладваш.

Корбет прекара остатъка от деня в пресяване на фактите, но не откри нищо ново. От време на време излизаше от стаята си и обикаляше имението. Чансън клюкарстваше с останалите коняри, а Ранулф полагаше специални грижи за скърбящата вдовица. Корбет се усмихна. Знаеше какво се върти в главата на Ранулф. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат беше много амбициозен, а сега беше изправен на кръстопът. Можеше да сключи брак с жена като лейди Хауиса или с някоя друга богата наследница, която си хареса. Другата възможност беше да постъпи на служба в Църквата, да приеме духовен сан и да се опита да се издигне в това поприще. И други чиновници постъпваха така. Например Джон Дрокенсфорд. Другарят на Корбет беше останал ерген, беше се замонашил и в кралския двор се говореше, че той ще получи следващата епархия, която се освободи. Корбет реши да отиде в параклиса на имението и да се възползва от тишината там, за да помисли на спокойствие върху загадките, с които се беше сблъскал. След като поразсъди, кралският пратеник стигна до заключението, че ръцете му са вързани, докато не приключи погребението. После се усамоти в стаята си и написа писмо на Мейв и децата.

На следващата сутрин в имението пристигна покрит с кал и сняг кралски вестоносец, който наруга състоянието на пътищата и предаде на Корбет още писма от Канцлерския съд. Повечето бяха доклади от шпионите му из различните пристанищни градове. Имаше например писмо от кмета на Булон, който се оплакваше от посегателствата на французите. Пратката съдържаше и лично писмо от краля, който пишеше колко е вбесен от смъртта на Скроуп и от загубата на „Сангуис Кристи“. Корбет го остави на масата и го избута настрани. Гневът на Едуард щеше да почака. Имаше и писмо от Дрокенсфорд, който казваше, че е претърсил архивите, но не е открил нищо съществено за падането на Ако, нито пък за участието на Скроуп в битката за града.

Вечерта преди погребението Корбет извика Ранулф и Чансън в стаята си. Конярят не беше научил кой знае какво, освен че хората бяха презирали Скроуп и сега се надявали, че лейди Хауиса ще бъде по-великодушна и добра господарка. Молели се също Сагитариус да не се връща повече, след като вече си е отмъстил. Искали да загърбят миналото и да продължат живота си. Що се отнася до брат Грациан, досега доминиканецът не бил раздавал хляб, но очевидно възнамерявал да го стори след погребението. Корбет изслуша Чансън, а след това се обърна към Ранулф и му изложи плановете си за съдебната комисия. Каза, че ще обяви свикването й в края на гощавката след погребението утре, а после ще закълне Ормсби като трети член.

* * *

Денят, за който беше насрочено погребението на лорд Скроуп, се оказа много студен. Не валеше сняг, но духаше мразовит вятър, който жилеше лицата на опечалените, докато шестваха тържествено по пътя от имението до „Сейнт Алфидж“. Ковчегът на Скроуп бе положен в каруца, теглена от волове, която беше покрита с плътни пурпурни и златни драперии. Отстрани вървяха клисари с покрити погребални свещи в ръце. Златистокафявата сбруя на воловете блестеше на слънцето, а вятърът развяваше черните флагове и знамената с герба на Скроуп. Върху ковчега лежаха украсеният с герб шлем на мъртвия рицар, щитът, портупеят и мечът му. Въздухът беше наситен с благоуханието на тамян, което се носеше от поклащащите се кадилници. Отец Томас пееше погребални псалми. Жителите на Мисълам бяха имали възможност да се простят с тялото на Скроуп в параклиса на имението, така че щом процесията влезе в приятно затоплената църква, те й направиха път. Заупокойната литургия започна веднага. Отслужи я отец Томас, а брат Грациан и мастър Бенедикт му помагаха, изпълнявайки задълженията на дякон и поддякон. Начело на шествието на опечалените беше лейди Хауиса, придружавана от домина Маргарет и Ранулф, чиято силна ръка подкрепяше вдовицата. Те тримата застанаха в главния олтар, точно до олтарната преграда, а Корбет остана в нефа. Щом всички заеха местата си, кралският пратеник се премести в трансепта, привлечен от ослепителния стенопис на Свободните братя.

Отец Томас запя встъпителните стихове, повеждайки хора с могъщите думи: „Dona ei requiem aeternam, Domine — Господи, дай му вечен покой.“ После литургията продължи в обичайния си хармоничен ритъм. Изпяха химна „Диес Ире“^[2], а печалните му думи отекнаха в нефа: „Dies irae, dies illa… — В този ден на гнева на прах ще стане света — туй рече на пророка гласа.“ Корбет с готовност се присъедини към песнопенията, а после изслуша четенето от апостолските послания и Евангелието. Последва кратка проповед на отец Томас за възкресението на мъртвите. Гласът на свещеника се понесе през изпълнената с аромат на тамян църква. Отгоре го гледаха каменните лица на светци, ангели, демони и чудовища. Литургията завърши тържествено с раздаване на осветен хляб и благословия. Корбет проследи разсеяно останалата част от церемонията, тъй като вниманието му беше приковано от стенописа. Взираше се в използваните цветове, в странните символи и растения, в легналия мъж, в залата за пиршества, в сцената с бягството на Юда и в онзи кръст, който се извисяваше над долината на смъртта, разкривайки петте рани на Христос. Кралският пратеник потръпна — дали на картината беше изобразено падането на Вавилон, или нещо друго?

— Нека почива в мир и да не попада в ръцете на Лукавия…

Гръмкият глас на отец Томас изтръгна Корбет от унеса му. Свещникът ръсеше ковчега със светена вода, прекадяваше го с тамян и четеше молитви. После носачите застанаха в редица, вдигнаха го и го понесоха през вратата за мъртвите към скованото от студ църковно гробище. Небето беше изпълнено с облаци, които обещаваха сняг. Гробището беше пусто и мрачно. Гледката на потъващия в земята ковчег напомни на Корбет за сцена от Чистилището. Отец Томас продължаваше да реди молитви. Корбет се подпря на някакъв надгробен камък и огледа паметните плочи наоколо. Все още мислеше за стенописа, когато вниманието му беше привлечено от един скорошен надгробен камък, чието посвещение гласеше: „Изолда Бринкуайър — стара мома“. От двете страни на името на покойницата имаше по един медальон, върху който беше изобразено, как архангел Гавриил донася на Дева Мария благата вест, че тя ще роди Иисус.

„Назарет в Галилея — рече си наум Корбет. — Там, дето Бог целуна Мария“. Кралският пратеник се замисли за стиховете, издълбани в стената на ризницата на оная забравена от Бога църква в гората: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“. „Чудя се — промърмори той — si mortui viventibus loquntur — дали мъртвите могат да разговарят с живите…“

Междувременно отец Томас беше приключил със службата и хората започнаха да се разотиват — първо любопитните жители на Мисълам, а после и групичката от имението. Корбет забеляза Чансън да се смесва със слугите. Ранулф все още подкрепяше облечената в черно лейди Хауиса, над чието лице беше спуснат воал. Вдовицата се отдалечи от гроба на съпруга си, здраво стиснала ръката на Ранулф. Камбаните на „Сейнт Алфидж“ забиха, възвестявайки, че Господ е прибрал още една душа. Преди да се запъти обратно към имението Мисълам, Корбет се зачуди какво ли възмездие очаква Скроуп. Излезе от гробището и пресече площада, отминавайки мрачните погледи и ропота на гражданите. Те смятаха, че кралският служител си върши работата, но въпреки това се уповаваха повече на Бог, отколкото на краля в Уестминстър. Корбет не им обърна внимание. Искаше да покаже, че не се страхува, и затова се спря в края на площада, близо до сергията на някакъв пътуващ разказвач. Странникът беше спънал магарето си, а в калта беше забил някакво подобие на знаме, което плющеше на студения вятър и сочеше посоката му. Около него се трупаха деца и младежи. Облеченият в шарени дрипи разказвач редеше добре известните истории за Мадам Мързелана, Мадам Ранобудница и Мадам Лакомница — героини, в които публиката можеше да разпознае някои от своите съграждани и дори близки съседи. Корбет спря и се загледа в изпитото лице на разказвача — мъжът можеше да е един от собствените му шпиони, които бродеха по пътищата на Англия. Физиономията му обаче не му се стори позната и кралският пратеник продължи по пътя си. Излезе от града и тръгна по безлюдната пътека към имението.

Едва беше направил няколко крачки, когато съжали за решението си да тръгне сам. От двете му страни се издигаха голи и мрачни дървета, а храсталаците бяха обвити с ледена покривка. След градския шум и оживлението на площада пълната уединеност на това място му се стори още по-потискаща. За да повдигне духа си, Корбет запя една голиардска песен^[3]: „По пътищата бродя аз, изпълнен с мъка и тъга. До лудост неведнъж ме докарва бедността. Студент бях нявга и с радост бих се върнал към това…“ Той замълча и се усмихна на скръбните думи. Тъкмо се канеше да продължи да пее, когато на пътеката като сенки изникнаха три силуета с качулки на главите и маски на лицата. Вдигнаха дългите си лъковете със заредени стрели и се прицелиха в Корбет. Той спря, а ръката му се стрелна към меча под наметалото. Опита се да овладее надигащия се у него ужас. Кошмарът му оживя — беше хванат в капан и вероятно щеше да бъде убит на тази усамотена пътека. Тук ли щеше да намери смъртта си? Това ли бе сцената на последната му битка?

— Приятели — провикна се той, — каква работа имате с мен? Аз съм пратеник на краля.

— Знаем това, сър Хю. Просто искаме нещо от вас.

— Искайте тогава, приятели. Свалете качулките и маските си и говорете с мен като християни. Защо ви е да заплашвате кралски човек по кралските пътища? Това е държавна измяна, която незабавно се наказва със смърт.

— Няма да ви сторим зло, сър Хю. Само искаме да ви попитаме нещо — у вас ли е „Сангуис Кристи“?

— Как си представяте да се разхождам по тези усойни пътеки със скъпоценната реликва на краля? — Корбет разпери ръце. — Претърсете ме! Кръстът не е у мен и, преди да ме попитате, не го държа и в имението Мисълам. Сигурно сте чули, че лорд Скроуп беше убит, а ковчежето му — ограбено. „Сангуис Кристи“ е изчезнал. Мога да ви покажа писмо от краля, в което той изразява гнева си от случилото се.

Стрелецът отдясно на Корбет сведе лъка си, същото стори и този в средата, но този отляво все още държеше на прицел кралския пратеник.

— Приятели — пристъпи напред Корбет, — зададохте ми въпрос, сега и аз ще ви задам един. За какво ви е „Сангуис Кристи“ и защо го търсите у мен?

Отговор не последва. Лъкът на мъжа вляво още беше опънат, стрелата — заредена, а острият й връх сочеше към гърдите на Корбет. Човекът в средата заговори бързо на някакъв диалект, който Корбет чуваше за първи път. Стрелецът вляво свали оръжието си. Мъжът в средата тъкмо щеше да се приближи към Корбет, когато зад кралския пратеник се разнесоха викове и крясъци, а над главата му профуча стрела от арбалет и се заби в едно дърво. Кралският пратеник се обърна и видя към него да тичат Ранулф и Чансън. Служителят на Зеления печат вече зареждаше втора стрела в арбалета си. Корбет отново погледна към нападателите си, но те вече бяха изчезнали. Кралският пратеник махна ръкавиците си и избърса потта от лицето си, а после сведе поглед към земята и се опита да овладее дишането си. Стомахът му се разбунтува и му се повдигна, но когато Ранулф и Чансън стигнаха до него, вече беше успял да си възвърне самообладанието.

— Господарю! — Ранулф го сграбчи за рамото, завъртя го и го придърпа към себе си, а зелените му котешки очи светеха със студен блясък. — Не правете повече така! — прошепна той. — За Бога, господарю, та вие сте кралски служител! Как можахте да тръгнете сам по тази пуста пътека! Отвсякъде ни дебнат врагове, а вие се разхождате като някоя волна птичка!

— Ранулф е прав — обади се Чансън. — В провинцията е най-опасно, господарю, тук се спотайват какви ли не зверове и страховити същества.

— Млъквай! — озъби му се Ранулф.

Корбет се зарадва на намесата на Чансън. Намигна на коняря, махна ръката на Ранулф от рамото си и я стисна.

— Извини ме, Ранулф. Бях потънал в мисли и се заблудих. Осъзнах, че съм постъпил глупаво и съм се изложил на опасност още преди онези разбойници да излязат от храсталаците.

— Но те не бяха обикновени разбойници, нали? — попита Ранулф.

— Не, не бяха — съгласи се Корбет. — Търсеха „Сангуис Кристи“. Един Бог знае кои бяха, но срещата ми с тях ме наведе на мисълта, че може да съществува повече от един Сагитариус! — той се ухили. — Но сега, след като двамата ми храбри другари ми се притекоха на помощ, нищо не може да ни уплаши, нали?

Корбет се опитваше да си придаде смел вид, но веднага щом се върнаха в имението, се извини и се оттегли в стаята си. Приседна на ръба на леглото, а после се премести на едно ниско столче пред огъня. Свали ръкавиците и ботушите си, за да стопли измръзналите си крайници, затвори очи и прошепна една благодарствена молитва. Ранулф се качи с поднос с храна и напитки. Корбет отпи от купата с горещ бульон. Приятелят му я беше взел от кухнята, където приготвяха погребалното угощение.

— Ще ви оставя на спокойствие, господарю.

— За да се погрижиш за лейди Хауиса ли? — рече Корбет през рамо.

— Това си е моя работа, господарю. Както и безопасността ви. За нея се грижим аз, Чансън и кралят. Умолявам ви друг път да не ни се изплъзвате така, както направихте днес.

Корбет го увери, че си е взел поука, и Ранулф си тръгна. После кралският пратеник се загледа в пламъците на огъня и се зачуди кои са били тримата непознати, които го причакаха. Опита се да си припомни всяка тяхна дума и жест. Явно не бяха убийци и наистина не бяха имали намерение да го наранят. Просто искаха нещо от него. Питаше се какво ли щеше да се случи, ако Ранулф и Чансън не се бяха появили. После си спомни за стенописа в църквата и за онзи надгробен камък в църковното гробище. Бавно, но сигурно парчетата от мозайката се подреждаха. Трябваха му само още няколко. Сети се за мастър Плинтън — странстващ художник, който беше посетил имението Лейтън и беше наредил малка мозайка до купела в селската църква. На мозайката беше изобразен свети Христофор и Младенеца Христос. Корбет беше наблюдавал работата му, очарован от вещината, с която майсторът напасваше цветните камъчета. Разбъркани, те не представляваха нищо, но когато Плинтън ги сложи на местата им, се оформи прелестна картина. Такава беше и мозайката, която Корбет трябваше да нареди сега, с тази разлика, че накрая щеше да се получи ужасяваща картина. Щеше да се очертае лицето на един убиец, който трябваше да увисне на бесилото, ако сър Хю успееше да докаже вината му.

 

Кралският пратеник дочу шум от долния етаж. Въздъхна, обу си ботушите, свали портупея си и се запъти към вратата. Щеше да слезе долу и да спази етикета, но вечерта щеше да съобщи на лейди Хауиса и на останалите какви са плановете му за следващия ден.