Пол Дохърти
Нощна сянка (11)

Глава десета

Те не биха се предали на светския съд, без преди това да са се посъветвали с църковните си настоятели.

Лондонски летописи, 1304 г.

Корбет постигна своето и на следващата сутрин, след като камбаната за утренята би, съдебната комисия се събра. Подиумът с високата маса в голямата приемна на имението се превърна в съдийска скамейка. Сър Хю постави на видно място кралското си пълномощно и печата, който му даваше пълната власт „да действа в полза на Короната“. Върху кралската заповед положи меча си. Наблизо имаше разпятие, а от двете му страни горяха свещи. Зад масата разположиха три стола с високи облегалки, а на стената зад тях Корбет разпъна знамето с кралския герб — златни лъвове на алено-син фон. Пред масата наредиха ниски столчета. Върху една поставка до подиума сложиха подвързано с червеникава кожа Евангелие със златен кръст отпред, върху което щяха да полагат клетва свидетелите. Огънят в камината беше запален, а помещението — осветено от свещи и факли. Доктор Ормсби се беше съгласил да участва в комисията и беше отведен в параклиса, за да положи клетва.

Корбет беше обявил заседанието на комисията по време на снощната погребална вечеря. Лейди Хауиса веднага се беше възпротивила. И тримата свещеници се позоваха на привилегията на духовенството. Домина Маргарет ги подкрепи, а мастър Клейпоул изтъкна правото за градско самоуправление. Корбет бързо потуши протестите, като подчерта, че кралят настоява за незабавно разследване. Трябваше да се изяснят много въпроси, сред които беше убийството на феодален владетел и кражбата на кралско имущество. Обяви още, че всеки евентуален отказ за съдействие би затруднил Канцлерския съд да се заеме с изпълнението на завещанието на лорд Скроуп. Вметна, че процедурата понякога се бавела с години. Накрая всички се съгласиха да бъде свикана съдебна комисия, а тримата свещеници, особено брат Грациан, още веднъж напомниха, че не могат да бъдат съдени от светски съд.

— Няма да бъдете съдени — отвърна им рязко Корбет. — Само ще бъдете призовани да кажете истината по някои въпроси.

Отец Томас каза, че това не е проблем за него, и тримата свещеници обещаха да се явят пред комисията, когато бъдат призовани. Корбет връчи призовки и на градския палач, на лодкаря Пениуорт, както и на още няколко човека от свитата на Скроуп. Започна с тях. Пениуорт нямаше да добави кой знае какво към това, което вече беше казал. Чансън го отведе до Евангелието, за да положи клетва, и лодкарят отново разказа събитията, на които беше станал свидетел. Корбет му благодари и накара Чансън да му върне портупея. Подаде на лодкаря една монета и го помоли да застане на пост пред вратата, докато Чансън се грижи за сигурността в залата. Останалите от свитата на Скроуп не можаха да кажат нищо съществено за нощта, в която беше убит господарят им. Навън било много студено и мъжете се греели на огъня сред дърветата. Въпреки това всеки един от тях поотделно се закле, че са наблюдавали внимателно пристаните, лодката и всички пътища към убежището. Не видели обаче нищо необичайно. После съдиите разпитаха неколцина лесничей и ловци за Свободните братя и за упражненията им по стрелба из мордернската гора. Свидетелите не можаха да уточнят кой какво е видял. След това Корбет призова палача Ратисбон — мръсен и разчорлен, облечен в дрипава, кирлива риза, протрити кожени панталони и жакет. Косата му беше провиснала и мазна, брадата и мустаците му бяха проскубани, а лицето му беше обрулено от вятъра. Воднистите сини очи на палача избягваха погледа на Корбет. Ратисбон не можеше да чете, така че положи клетва, повтаряйки след Чансън, който му каза всяка дума поне по два пъти. Свидетелят се отпусна върху пейката и погледна свирепо към Корбет, а после извърна очи.

— Не съм направил нищо лошо — измънка той. — Хващам се на работа тук и там. Кметът ми плаща, за да екзекутирам престъпници, и аз го правя.

— Спомняш ли си Джон льо Риш, крадеца, който ограби кралската съкровищница в Уестминстър?

— Разбира се! Обесих го през ноември, сър, и добре си свърших работата. Измъкнах го от каруцата и го избутах нагоре по стълбата. Сложих примката на врата му и затегнах възела зад лявото му ухо. После слязох по стълбата и я дръпнах. Онзи увисна и зарита с крака като всички обесени.

— Сигурен ли си, че издъхна? — попита Ранулф.

— Колкото съм сигурен, че сега седя тук.

— Откъде знаеш? — настоя Ранулф.

— Виждал съм много хора да увисват на бесилото, сър. Мога да позная дали някой е умрял, или не. Обесените си изпускат мехура и червата — голяма гадост. Джон льо Риш предаде Богу дух. Знам си аз работата.

— Ти ли откара затворника до бесилката? — попита Ормсби.

— Да.

— И си сигурен, че това е бил крадецът Льо Риш? — намеси се Корбет.

— Естествено.

— В какво състояние беше осъденият? — продължи с въпросите кралският пратеник. — Как се държеше Льо Риш? — побърза да обясни той. — Знам, че някои хора се дърпат, а други кротуват…

— Вижте сега — заговори Ратисбон, като се облегна на масата, и до съдиите достигна пропитият му с ейл дъх, — аз обичам да си пийвам. Льо Риш беше същият. Казвам ви, милорд, затворникът беше толкова пиян, че още малко и щеше да се строполи на земята.

— Бил е пиян? — изненада се Корбет.

— Не само беше пиян, ами и едва се държеше на краката си. Пиян или не обаче, умря на въжето.

Ратисбон нямаше какво друго да добави. Корбет му благодари, даде му няколко монети и мъжът се затътри към изхода.

След него в приемната влезе лейди Хауиса в траурната си премяна. Положи клетва и седна. После вдигна воала си и веднага се усмихна на Ранулф. Служителят на Зеления печат загледа вдовицата с такъв копнеж, че се наложи Корбет да го стрелне с поглед, за да го накара да се опомни.

— Лейди Хауиса — започна Корбет, — благодаря ви, че дойдохте тук в този скръбен за вас момент. Кралят обаче изисква от мен отговори, така че трябва да ви задам някои въпроси.

— Питайте ме каквото пожелаете, сър Хю.

— Колко време бяхте омъжена за съпруга си?

— Около единайсет години.

— И нямахте дете?

— Не, сър Хю, явно такава е била Божията воля.

Корбет разгледа бледото й лице с големи тъмни очи и стиснати устни. Забеляза, че от време на време главата на лейди Хауиса потрепва, сякаш я боли вратът. Въпреки обстоятелствата Корбет реши, че ще е най-добре да бъде директен.

— Обичахте ли съпруга си?

— Не, мразех го!

Другите двама съдии ахнаха, но Корбет не им обърна внимание и продължи:

— Защо го мразехте?

— Защото душата му беше по-черна и от най-тъмната нощ, сър Хю. Съпругът ми беше жесток и безчувствен човек.

— Лейди Хауиса… — Корбет се наведе и измъкна от кожената торба под стола си чашата, която беше взел от убежището. — Разпознавате ли тази чаша?

— Разбира се. Аз я подарих на съпруга си.

— От брястова дървесина ли е направена? — попита Корбет.

— Не, сър Хю. Смятам, че знаете от какво е направена. От тис е. Дадох я на съпруга си, надявайки се проклятието на това дърво да го застигне.

— Лейди Хауиса, вярно ли е, че в имението си отглеждате билки, сред които има и отровни растения?

Лейди Хауиса само го изгледа.

— Отглеждате ли беладона в градината си? Смъртоносна нощна сянка?

— Да.

— Посетих градината ви — наведе се Корбет към нея — и забелязах, че там, където расте нощната сянка, земята е разровена и липсва едно растение.

— Може и така да е, сър Хю, но не съм го откъснала аз.

— Знаете ли какво открихме в убежището на съпруга ви?

— Чух слухове, че сте намерили вино, отровено с беладона — лейди Хауиса хвърли бърз поглед към доктор Ормсби. — В чашата е имало достатъчно отрова, за да го убие, но той така и не е отпил от нея. А пък аз не съм я слагала там! Не съм късала от билката, нито съм отравяла виното. Попитайте слугите. Лорд Скроуп сам си носеше виното на острова. Избираше си го от избата, наливаше си кана и си я взимаше в убежището. Разбира се, преди това винаги го проверяваше. Лорд Скроуп имаше много врагове. Един Бог знае защо, но той се страхуваше от миналото си и беше много предпазлив.

— Съпругът ви знаеше ли, че го мразите?

— Съпругът ми изобщо не го беше грижа как се чувствам аз, какво мисля или пък какво правя. Бях богата наследница, сър Хю, и кралят ме омъжи по сметка. Съпругът ми не ме взе заради хубавите ми очи, а заради огромните ми владения.

— Някога планирали ли сте да убиете съпруга си?

— Много пъти, но единствено в ума си. Защо не? Както казах, душата му беше черна като нощта. Към мен не проявяваше жестокост, нито грубост — само безкрайно безразличие. Имаше каменно сърце, а душата му беше мъртва. Само богатствата го блазнеха. Но въпреки омразата, която изпитвах към него, не съм го убила аз. Няма да лицемеря, сър Хю. Заклех се върху Евангелието и не бих могла да ви кажа, че сме имали прекрасен брак. Двамата с лорд Скроуп бяхме непознати един за друг.

— А как ще обясните откъсването на стръка беладона от градината ви?

— Не мога да го обясня. Знам само, че нямам нищо общо с това. Всеки би могъл да влезе в градината и да откъсне някое растение.

— Сър Хю! — запротестира Ормсби.

Корбет му направи знак с ръка да замълчи.

— Много добре. А какво можете да ми кажете за нощта, в която беше убит съпругът ви?

— Спях в леглото си, а съпругът ми се беше оттеглил в убежището си.

— Защо отиде там?

— За да размишлява и да разговаря със себе си. Да, смятам, че си е говорел сам. Подозирам, че темата е била миналото му, въпреки че той никога не го е споделял с мен. Колкото до моите занимания през онази нощ — за Бога, нали видяхте езерото! Широко е и е дълбоко, а в леденостудените му водите всеки би загинал за един миг.

— И твърдите, че съпругът ви никога не е загатвал пред вас за миналото си, така ли?

— Нищо не ми е казвал, макар да подозирам, че то не му е давало мира. Той беше рицар. Бил се е в Уелс, Шотландия и Гаскония, а след това е станал кръстоносец и е повел мъжете от Мисълам към Светите земи. Сър Хю, кълна се, че не знам какво се е случило там, освен че Ако е паднал, а съпругът ми е заграбил огромно богатство и го е донесъл в Англия.

— Ами заплахите?

— Не мога да ви кажа нищо повече за тях — поклати глава лейди Хауиса. — Нищичко не знам — прошепна тя. — Само предполагам, че това са страшните последици от едно страшно минало.

— Ами Свободните братя на Светия Дух?

— В началото лорд Скроуп ги търпеше, тъй като аз и сестра му го помолихме. Аз бях запленена от тях, особено от водача им Адам — весел човек със засмени очи — лейди Хауиса погледна дяволито към Корбет. — Не, сър Хю, нямаше нищо между нас. Гледах на Адам като на свой обичан брат или син.

— А след това съпругът ви изведнъж промени отношението си към тях, така ли?

— Един Бог знае защо стана така. Никога не е говорил с мен по този въпрос. Разбрах за убийствата едва след като бяха извършени. Спомням си, че хората му се събраха в двора на имението. Бяха въоръжени и си приказваха, как ще отидат в Мордерн и ще сплашат Свободните братя. Бог ми е свидетел, сър Хю, не мислех, че съпругът ми има намерение да ги убива. Като се замисля сега обаче, това беше неизбежно. До празника на Вси светии лорд Скроуп вече беше намразил братството. Казваше, че са пиявици, които смучат кръвта му, и искаше да се отърве от тях. И така — изсмя се остро лейди Хауиса, — съпругът ми удържа на думата си и ги изби като плъхове.

— Остана ли доволен от делото си?

— Колкото би бил доволен всеки стопанин, който е успял да избави реколтата си от някаква напаст. Отпразнува го с мастър Клейпоул и Робърт де Скот и тримата пийнаха малко повече от обикновено.

— Ами крадецът Льо Риш?

— Вече ви казах всичко, което знам, сър Хю. Повикаха съпруга ми в Общината, където беше задържан Льо Риш. Придружавах го в града, понеже исках да купя някои неща от пазара. Влязохме в Общината и заварихме Льо Риш окован. Имаше окаян вид и ми се стори пиян.

— Сигурна ли сте?

— Сър Хю, казвам ви това, което видях.

— Лейди Хауиса, искам да ви попитам и за отношенията между съпруга ви и мастър Клейпоул — Корбет се изпъна в стола си, пренебрегвайки неодобрителните погледи на Ранулф и доктор Ормсби. — Знам, че въпросът е деликатен…

— О, не — въпросът е по-скоро глупав! — сопна му се лейди Хауиса. — Действително, сега, когато съпругът ми почина, мълвата, че Клейпоул е негов законен наследник, може да изиграе съществена роля в живота ми. Наясно съм със слуховете, но каква е истината? Дори Клейпоул да е син на лорд Скроуп, той е незаконороден и ръцете му са вързани. Има право над това имение колкото и татарският хан.

Корбет се усмихна на прямотата на лейди Хауиса.

— Ако Клейпоул желае да внесе иска си в съда, нека заповяда. Аз от своя страна ще се противопоставя яростно на всякакви подобни претенции.

— Преди да умре, съпругът ви не изрази ли някакво безпокойство по този въпрос? — поиска да научи Корбет.

— Не съм наясно с работите на съпруга си. Знам само, че изобщо не му се нравеше присъствието ви тук и искаше да си отидете. Горчиво съжаляваше, че му се налага да предаде „Сангуис Кристи“, и смяташе, че кралят несправедливо е осъдил нападението му над Свободните братя. Лорд Скроуп ми беше толкова чужд, колкото и на вас. Обсъждаше с мен само маловажни въпроси — как върви управлението на имението, какво става в кухнята. Беше по-загрижен за коня и за кучетата си, отколкото за мен — лейди Хауиса замълча. — Спомена само едно, и то по-скоро като нещо, което го е подразнило. В деня преди смъртта си лорд Скроуп ме попита дали съм забелязала от параклиса да липсва нещо. Казах, че не съм, и го попитах какво има предвид. Той обаче само ме изгледа с обичайния си гневен поглед и после излезе от стаята.

— Смятал е, че от параклиса в имението липсва нещо, така ли?

— Да, сър Хю. Все още нямам представа за какво говореше.

— Сър Хю — намеси се Ранулф, — мисля, че нейно благородие вече ни каза всичко, което знаеше.

Лейди Хауиса засия и погледна към Ранулф, който само се прокашля и отвърна поглед. Корбет огледа жената отново. Понякога в съда или по време на разпит се случваше да попадне на нещо, което не успяваше да подчини на логиката. Лорд Скроуп беше загадка, но и лейди Хауиса не му отстъпваше. На какво ли се дължеше потайността й? Дали на дългите години брачен живот, които беше прекарала като монахиня, спуснала воал между себе си и коравосърдечния си съпруг? Или криеше нещо друго? Въпреки това кралският пратеник реши, че поне за днес разпитът е продължил достатъчно. Изправи се, благодари на господарката на имението за отделеното време и лейди Хауиса тръгна да си върви. Тя кимна на Ормсби, усмихна се ослепително на Ранулф и излезе от залата. Корбет се върна на мястото си и забарабани с пръсти по масата.

— Жесток сте, господарю.

— Ситуацията е жестока, Ранулф. Имаме си работа с измяна, убийство и кражба. Нека не забравяме защо сме тук. Независимо какъв човек е бил лорд Скроуп, преди всичко той беше феодален владетел и поданик на краля. Освен това у него имаше вещи от кралската съкровищница в Уестминстър. А още по-важното е, че из Мисълам броди убиец, който неведнъж е убивал и може да убие отново. Нашата задача е да разнищим тези загадки. А сега нека разпитаме мастър Клейпоул.

Кметът самодоволно се приближи към подиума, облечен в пищната си кметска мантия, поръбена с кожа. На врата му висеше символизиращата властта му верига, а позлатеният му медальон проблясваше на светлината. Той се закле върху Евангелието с изкривено от гняв лице, след което седна точно срещу Корбет. С едната си ръка стискаше ръба на масата, а с другата — шапката си от боброва кожа. Погледна свирепо към Корбет и избърса уста с опакото на ръката си.

— Слушам ви — каза грубо Корбет. — Хайде, кмете, изплюйте камъчето! Кажете какви са възраженията ви срещу комисията. Обяснете ми, че сте кмет на град с право на самоуправление и че не желаете да свидетелствате — Корбет сви рамене. — Но това са глупости и вие го знаете! Или ще говорите тук, или пред Кралския съд в Уестминстър. Уверявам ви, че главните съдии Стантън и Хенгам няма да търпят жалките ви претенции.

Клейпоул прочисти гърлото си и махна с ръка, сякаш за да прогони някаква неприятна миризма.

— Сър Хю, задайте въпросите си, на ваше разположение съм.

— Разкажете ми за службата си в Светите земи.

— През 1290 година — изрецитира Клейпоул — разбрахме, че християнството в Светите земи е поставено под силен натиск, и лорд Скроуп свика всички мъже от Мисълам, които бяха годни за военна служба, на среща в църквата „Сейнт Алфидж“.

— Да, да — прекъсна го Корбет. — Заминали сте заедно с още много мъже, но само вие двамата сте се върнали обратно.

— Умеете ли да стреляте с дълъг лък? — попита Ранулф.

— Естествено! — сопна се Клейпоул с пламнало от гняв лице. — Както и много други мъже в Мисълам.

— Защо Скроуп ви е назначил за свой оръженосец? — намеси се Ормсби.

Корбет прикри усмивката си. Този любопитен доктор определено беше заинтригуван от слуховете за произхода на Клейпоул.

— Защо да не ме назначи?

— Кажете, верни ли са слуховете, които се носят из града? — настоя Ормсби. — И помнете, че — сте под клетва, сър. Всичко, което кажете, може да бъде използвано както във ваша полза, така и срещу вас. Вярно ли е, че сте незаконороден син на лорд Скроуп?

Лицето на Клейпоул се изкриви от ярост, по бузите му избиха червени петна, а очите му засвяткаха. За миг Корбет си помисли, че кметът ще стане и ще удари Ормсби.

— Мастър Клейпоул — рече успокоително Корбет, — ние само повтаряме онова, което се говори из града. Верни ли са тези слухове?

— Не, не са — кметът се облегна на масата и отправи свиреп поглед към Корбет. — Не са верни, защото аз съм законороден син на лорд Скроуп и мистрес Алис де Тъдънам, и ще го докажа.

— Как? — попита Корбет. — Отец Томас казва, че църковните регистри от годината на вашето раждане са изчезнали. Да не би да са у вас?

— Мислите ли, че ако бяха у мен, щях да седя тук? Не са у мен! Говорих с лорд Скроуп по този въпрос и той ми каза, че според него отец Томас ги е откраднал или унищожил.

— И защо да го прави?

— Защото отец Томас ме мрази, както мразеше и лорд Скроуп. Мислите ли, че е съвпадение, Корбет…

— Мерете си думите! — скастри го Ранулф.

— О, меря си ги и още как — увери го Клейпоул. — Но нима смятате, че отец Томас случайно дойде да служи в имението, чийто господар мрази? Не, не и не! Имал си е причина да дойде точно тук.

— И каква е тя?

— Питайте отец Томас — отвърна рязко Клейпоул. — Той и брат му Реджиналд, който също участва в похода към Ако, са родени тук.

Корбет въздъхна и се облегна в стола си.

— Какво се случи с Реджиналд?

— Загина. Също като останалите.

— Значи смятате — започна Корбет, — че отец Томас е дошъл в Мисълам, за да разбере какво се е случило с брат му?

— Не знам. Трябва да попитате него.

— Но защо му е било на лорд Скроуп — намеси се Ормсби — да покровителства човек, който го е мразел?

Клейпоул се ухили, оголвайки пожълтелите си зъби.

— Много просто, докторе. Лорд Скроуп не мразеше отец Томас. Той е добър свещеник и се грижи за нуждаещите се. Рядко се намират такива като него. Освен това отец Томас е местен, а и лорд Скроуп съжаляваше за загубата на Реджиналд. Господарят ми си имаше и добри качества, не му липсваше чувство за справедливост. Радваше се, че назначиха отец Томас в „Сейнт Алфидж“.

— Лорд Скроуп казвал ли ви е, че сте негов законен наследник?

— Никога. Слуховете обаче стигнаха и до мен. Разпитвах го, но той все ми казваше да имам търпение. Тогава реших да проведа свое собствено разследване, но вече беше твърде късно. Църковните регистри бяха изчезнали. Обърнах се към лорд Скроуп, но той нищо не ми каза. Отец Томас пък твърдеше, че документите вече били изчезнали, когато той постъпил на служба в църквата след завръщането ни от Ако. Това е всичко, което знам по въпроса.

— Значи — заяви Корбет, — лорд Скроуп така и не е потвърдил, че вие сте негов законен наследник, и това все още предстои да се докаже.

— Какво значение има дали е потвърдил, или не? — тросна се Клейпоул. — Засега нямам доказателство, но един ден ще го открия. Междувременно ще предявя иск в Канцлерския съд срещу претенциите на лейди Хауиса. Сър Хю, когато с господаря се сражавахме рамо до рамо в Ако и гледахме смъртта в очите, лорд Скроуп потвърди слуховете и призна, че съм му син. Не каза обаче дали съм законороден. Мисля, че е обичал майка ми. После тя се омъжила повторно и починала при раждане. Друго не знам.

— Значи сте служили заедно в Ако. Какво се случи там? — попита Корбет.

— Сарацините и техните съюзници обградиха Ако. Градът обхващаше голяма територия и трудно можеше да удържи на обсада. Врагът започна да го превзема парче по парче подобно на касапин, който кълца месо. Оттеглихме се в крепостта, която гледаше към морето, а сарацините настъпиха с всички сили — историята е добре известна. Лорд Скроуп и аз решихме да избягаме. Стените бяха щурмувани и превзети. Двамата с господаря ми тръгнахме към вътрешността на крепостта. Първо се отбихме в лечебницата, където лежеше братовчед му Гастон. Лорд Скроуп влезе вътре и завари Гастон мъртъв. Не се бяха грижили добре за него — нямаше лекарства, а запасите от питейна вода бяха оскъдни. Гастон беше починал от раните си. Лорд Скроуп реши да потърси компенсация за всичките си беди. Съкровищницата на тамплиерите се намираше близо до лечебницата. Когато я наближихме, видяхме, че вратата е отворена, а един от пазачите й вече тъпче торбата си. Ние просто последвахме примера му и заграбихме всичко, което можахме, включително „Сангуис Кристи“. Битката отвън ставаше все по-ожесточена. Отекваха викове и писъци. Знаехме, че крепостта е превзета, и хукнахме да бягаме. Лорд Скроуп беше опитен боец, истински воин. Хората тук ще ви опишат недостатъците му, но в онзи ден аз станах свидетел на смелостта и мъжеството му. Добрахме се до брега, намерихме някаква лодка и загребахме към корабите, които ни очакваха, за да ни отведат у дома.

Корбет кимна с разбиране.

— И се завърнахте в Мисълам?

— Да. Лорд Скроуп беше приветстван като победоносен воин на Христа — Клейпоул не можа да прикрие сарказма, който се промъкна в гласа му. — Радваше се на благоразположението на краля и на Църквата. За награда получи още имоти и лейди Хауиса за съпруга. Нейното семейство не само притежаваше земи, но и печелеше много от търговията с вино с Гаскония. С парите на съпругата си и съкровищата, донесени от Светите земи, лорд Скроуп разшири имението си, обнови къщата си и построи убежището на Острова на лебедите. Преживяванията му в Ако наистина го бяха променили, но той не се интересуваше от приказките на хората.

— Ами заплахите? — попита Корбет.

— Започна да ги получава преди около година — с охота му отвърна Клейпоул, — но не се впечатли особено. Тамплиерите поискаха да им върне „Сангуис Кристи“, но лорд Оливър отказа. Последва първата заплаха. Следващата дойде около Великден миналата година. Лорд Скроуп не й обърна внимание — беше свикнал да живее в опасност и не се притесняваше.

— А Льо Риш?

— Льо Риш се появи в Мисълам с онази кама и се опита да я продаде на някакъв златар.

— На кого по-точно?

— Не си спомням, но златарят насочил Льо Риш към Общината и мен. Веднага щом разпознах камата, си припомних съобщенията за кражбата в Уестминстър, които кралят беше разпространил.

— Престъпник като Льо Риш обаче — намеси се Ранулф — едва ли би се доближил до Общината току-така…

— Беше отчаян — отвърна Клейпоул. — Така или иначе, той влезе в Общината и аз го арестувах заради престъпленията му. Изпратих съобщение до лорд Скроуп, който по това време беше в града. Останалото го знаете. Льо Риш беше осъден и обесен. Задържахме камата и щяхме да я върнем на краля. Колкото до трупа на Льо Риш, един Бог знае какво се е случило с него.

— Ами Свободните братя на Светия Дух? — продължи разпита Корбет.

— Пристигнаха в Мисълам и лорд Скроуп беше така добър да им разреши да се подслонят в изоставеното село в мордернската гора. Позволи им също да заработват прехраната си. Мина време и срещу тях бяха повдигнати обвинения в кражба, бракониерство, разврат и ерес. След внимателно проучване лорд Скроуп стигна до извода, че те са банда разбойници. Събра хората си и ми нареди да свикам и градските войници. Останалото ви е известно. Лорд Скроуп беше прав — те бяха престъпници. Намерихме оръжията им. Очевидно бяха планирали някакво злодеяние, вероятно нападение над имението му, макар че един Бог знае защо им е било, освен за да заграбят богатствата му.

— А какво можете да ми кажете за Сагитариус? — попита Корбет.

Клейпоул сви рамене.

— Знам, че е убиец, сър Хю, но нищо повече.

— Какво правихте през нощта, в която умря лорд Скроуп?

— Бях си вкъщи, в леглото. Попитайте съседите и жена ми. Защо, в какво ме обвинявате? — Клейпоул се наведе напред. — Че съм се измъкнал от леглото си, отишъл съм в имението, прекосил съм покритите със сняг пущинаци, преплувал съм леденото езеро, без да ме забележи стражата, и съм проникнал в убежището? Не мисля. Защо ми е да убивам лорд Скроуп? Когато се завърнах от Ако, той беше този, който ми осигури богатство, помогна ми да отворя собствена златарска работилница и да вляза в гилдията. Всичко дължа на него. Аз съм негов законороден син, сър Хю — привдигна се Клейпоул. — Ако нямате повече въпроси, смятам да си вървя. И аз като вас съм зает човек.

Корбет изчака Клейпоул да затвори вратата след себе си, а после се изправи в стола.

— Ето че попаднахме и на лъжец — отбеляза той, — който престъпи клетвата си. Съмнявам се, че чухме и една истина от него.

— Защо мислите така? — попита Ормсби.

— Говореше твърде гладко и сякаш имаше готов отговор за всичко — отвърна Корбет. — Думите се лееха от устата му, сякаш рецитираше някоя пиеса. Знаеше какво ще го попитаме и се беше подготвил добре. Мастър Клейпоул крие много неща.

След това в залата влезе брат Грациан. Доминиканецът положи клетва и побърза да заяви, че като изповедник на лорд Скроуп няма право да разкрива онова, което господарят на имението му е доверил. Напомни на кралския служител, че църковното право се отнася много строго към тайната на изповедта и всеки опит за нарушаването й би довел до отлъчване от Църквата. Корбет едва прикри гнева си от наглостта на свещеника. Таеше сериозни подозрения към доминиканския монах, който уж не го беше грижа за никого, а пък три пъти седмично раздаваше хляб на местните бедняци.

Засега Корбет реши да го остави да тъне в самодоволството си. Щеше да го притисне в ъгъла, когато му дойдеше времето. И така, кралският пратеник кимна с разбиране и безгрижно попита брат Грациан къде е бил в нощта, когато е бил убит лорд Скроуп.

— В стаята си, сър Хю — отговори надменно свещеникът. — Попитайте слугите, те ми донесоха храна и напитки. После си казах молитвата и си легнах. Може да съм способен на много неща — мършавото и бледо лице на брат Грациан се сгърчи във високомерна усмивка, — но ходенето по вода и преминаването през камък и дърво определено не са сред уменията ми.

Корбет кимна, сякаш отговорът го беше задоволил, и любезно освободи доминиканеца.

— Ама че надут свещеник! — измърмори Ормсби.

— Заслепен от гордост! — поправи го Корбет. — Сигурен съм, че отец Томас няма да се държи така.

Поведението на енорийския свещеник действително беше съвсем различно. Той положи клетва, припомняйки на съдиите духовното си звание, а след това обеща да отговори на всички въпроси според съвестта си. Не се опита да скрие неприязънта си към лорд Скроуп, осъди жестокостта му и призна, че не одобрява нападението над Свободните братя. От време на време Корбет промърморваше нещо в знак на разбиране, запазвайки най-важните въпроси за най-накрая. Кралският пратеник току хвърляше по някой поглед към Ранулф, сякаш най-голямата му грижа бяха неговите записки.

— Кажете ми, отче — усмихна му се Корбет, — защо дойдохте в Мисълам?

— Вече ви казах. Исках да живея в бедност и да служа на Христос и на Неговите чеда.

— Роден сте тук, нали?

— Да, това беше една от причините лорд Скроуп да подкрепи назначението ми в „Сейнт Алфидж“. Роден съм тук и съм служил в кралския двор. Освен това съм добре образован и имах отлични препоръки.

— Идването ви тук има ли връзка с брат ви Реджиналд?

— Брат ми е мъртъв.

— Разбрах, че е бил убит в Ако.

През светлосините очи на свещеника премина сянка и Корбет се зачуди дали тя се дължи на тъга, гняв или омраза.

— Кажете истината, отче.

— Обичах Реджиналд — свещеникът се опитваше да потисне мъката си. — Толкова лъчезарен и весел беше. Обичах го много. Замина за Ако, преди да успея да го спра, и там намери смъртта си.

— И?

— Винаги съм искал да разбера как и защо е умрял.

— Успяхте ли?

— Не. Единствените, които се завърнаха от Ако, бяха Скроуп и покровителстваният от него Клейпоул, а те не можаха да ми кажат кой знае какво.

— Но вие сте имали своите подозрения?

— Реджиналд беше мой брат и аз го обичах. Исках да знам как са минали последните му дни, но не успях да науча нищо.

— Въпреки всичките ви усилия?

— Е, дочух разни слухове.

— Какви по-точно?

— Откъслечни сведения за падането на крепостта на тамплиерите — последната християнска твърдина в Ако, щурмувана от сарацините. Чух, че бранителите й са се пръснали и всеки се е спасявал поотделно. Говори се, че хората постъпвали много егоистично в паниката си, но нищо конкретно, сър Хю.

— Защо тайнственият ви посетител се е нарекъл Нощна сянка? — попита Корбет. — И защо е дошъл при вас?

— Нямам никаква представа, сър Хю. Името звучи злокобно. Подозирам, че гостът ми е искал да сплаши лорд Скроуп.

— А лорд Скроуп хареса ли стенописа, който Свободните братя нарисуваха в църквата?

— Вече ви казах. Призна, че картината има известни качества. Рядко се случваше Скроуп да похвали нещо.

— Вие разгледахте ли подробно стенописа?

— Разбира се!

— Разгледайте го отново — промърмори Корбет. — Дали наистина изобразява Падането на Вавилон, или нещо друго?

— Какво например?

— Не знам — усмихна се Корбет, — но забелязах, че не отразява съвсем точно Откровението на свети Йоан Богослов.

— Разбирам, сър Хю.

— А какво можете да ми кажете за църковните регистри, които Клейпоул така усилено търси?

Отец Томас избухна в смях.

— О, сигурен съм, че мастър Клейпоул много би искал да се добере до тях — заяви свещеникът, — но дори да бяха тук, съмнявам се, че биха му послужили като доказателство. Той е незаконороден, копеле на Скроуп. Каквото и да си мисли кметът обаче, регистрите не са у мен.

— Къде са тогава?

— А вие как мислите, сър Хю? Аз лично подозирам, че самият лорд Скроуп ги е скрил по някаква своя тайна и ужасна причина.

— Къде бяхте в нощта, когато беше убит лорд Скроуп?

— Молех се над труповете на убитите в Мисълам. Не харесвах лорд Скроуп, но не съм го убил. Знам какви въпроси сте задавали на свидетелите преди мен — питали сте ги за предупрежденията, отправени към Скроуп, за крадеца Льо Риш и за нападението над Свободните братя. Сър Хю, вече сме говорили за всичко това. Нямам какво да добавя.