Пол Дохърти
Нощна сянка (16)

Глава петнадесета

Ad audiendum et terminandum — да разгледаме случая и да решим.

Писмо от Едуард I, 19 ноември 1303 г.

— Изслушайте ме — настани се по-удобно Корбет — и ме чуйте добре. Вие и Свободните братя на Светия Дух сте поддържали близки отношения с Гастон де Беарн. Все още не знам какви точно са били те и какво ви е обединявало. Вие сте френски свещеник, а те — група скитници, които живеели ден за ден. В един момент Гастон споделил ужасната си история с вас и с техните водачи. Казал ви е, че е бил кръстоносец и че един негов близък приятел и роднина го е изоставил в Ако и дори още по-лошо — че едва не го е убил. Предполагам, че ви е казал истината, преди да умре. Тогава вие и Свободните братя сте се заклели да отмъстите за него. Като образован свещеник сте успели да се сдобиете с пълномощни писма, които са ви позволили да заминете за Англия заедно със Свободните братя. Дошли сте тук пръв, за да проучите лорд Скроуп и да подготвите плана. Като всички коварни убийци, с които съм се сблъсквал, и вие владеете до съвършенство изкуството на превъплъщението. Пристигнали сте в „Сейнт Фрайдсуайд“ и сте се представили за благ свещеник, който търси назначение. Домина Маргарет, разбира се, ви е приела. Прочела е пълномощните ви писма, но вие сте й показали и нещо друго — някакво доказателство за действителните събития в Ако.

— И смятате, че домина Маргарет просто го е приела, така ли?

— Първоначално сигурно се е усъмнила и го е отхвърлила, но съм сигурен, че и в момента носите в дисагите си писмо от Гастон, негов пръстен или някакъв друг предмет, който му е принадлежал. Най-важното от всичко обаче е било, че вие сте обичали Гастон и той е означавал за вас толкова много, колкото и за домина Маргарет. Описали сте й подробно как е изглеждал и що за човек е бил и домина Маргарет ви е повярвала.

— Но тя беше игуменка…

— Не, мастър Бенедикт. Преди всичко тя е била пламенна любовница на Гастон. В един от разговорите ни игуменката намекна за миналите си мечти. Гастон е бил голямата й младежка любов. Двамата са пазели връзката си в тайна от Скроуп, но пламъкът на любовта не може да се скрие. Говорих с дългогодишните слуги в имението и те не отрекоха. Предполагам, че преди Гастон да замине за Светите земи с лорд Скроуп, двамата любовници са се сгодили и са се врекли във вечна вярност един на друг. Домина Маргарет чакала да получи някакви новини от тях и ето че един ден вестта дошла — брат й се прибирал вкъщи, а възлюбеният й Гастон, най-скъпият на сърцето й, бил мъртъв.

Мастър Бенедикт слушаше внимателно и попиваше Корбет с очи.

— Домина Маргарет не можела да се отдаде на друг и затова дала обет и постъпила в „Сейнт Фрайдсуайд“ като бенедиктинска монахиня. Скроуп, измъчван от единствената вина, която е чувствал през живота си, покровителствал сестра си и, в крайна сметка, тя станала игуменка на манастира. Домина Маргарет обаче така и не забравила Гастон и винаги носела пръстена, с който той й се бил врекъл. На него има елен — същото животно, което е изобразено върху герба на Гастон и върху паметните му плочи в „Сейнт Алфидж“, в параклиса на имението и в „Сейнт Фрайдсуайд“. Чрез тези паметници домина Маргарет почела възлюбения си. Скроуп едва ли е имал нещо общо с тях. Той предпочитал да забрави Гастон, но е трябвало да играе ролята си и затова угодил на преданата си сестра. В манастира на домина Маргарет се отслужвали литургии за Гастон и често се отправяли молитви за покой на душата му. Тогава сте се появили вие и новините, които сте й донесли, са разтърсили света й.

Корбет замълча. Хвърли още подпалки в огъня и се огледа. Ранулф все така се облягаше на колоната и с неприязън се взираше в мастър Бенедикт. Чансън стоеше с отворена уста край вратата и се дивеше на историята, която разказваше господарят му.

— Представям си мрака, който е погълнал душата на домина Маргарет — заяви Корбет. — Лъжите, трагедията, загубата на любимия й, злодеянията на брат й и собственият й пропилян живот, преминал в една голяма заблуда!

— Сякаш змията влязла в Райската градина! — извика Ранулф.

— Точно така. И змията сте били вие, мастър Бенедикт. За пред хората сте се престрували на набожен капелан, а всъщност тайно сте се промъкнали в душата на домина Маргарет. Прелъстихте ли я? Тя ли се опита да си вземе от вас онова, от което е била лишена? Мисля, че вие сте запалили убийствената й ненавист към злия й брат и сте я подтикнали да участва в унищожението му.

Мастър Бенедикт изгледа студено кралския пратеник.

— Подготвили сте всичко — продължи Корбет. — Изпратили сте съобщение на Свободните братя и те пристигнали в Дувър, а после продължили към Есекс. Домина Маргарет, която по ваше настояване още се преструвала на предана сестра и набожна игуменка, убедила брат си, че Свободните братя не представляват никаква заплаха, и той им позволил да се подслонят в Мордерн. През това време вие и съучастниците ви тихомълком сте се подготвяли за отмъщението си — купили сте си оръжия, упражнявали сте се в стрелба и сте се сдобили с чертеж на убежището и на тайния брод до острова.

— Какъв таен брод? — заинати се мастър Бенедикт.

— Този таен брод, който води до Острова на лебедите, мастър Бенедикт. За него са знаели само Скроуп, Гастон и домина Маргарет, които са си играели там като деца. Вчера го споменах. Домина Маргарет сигурно ви е казала за него. Именно така вие, убиецът на Скроуп, сте прекосили езерото. Все пак доста често сте посещавали имението, мастър Бенедикт, и сте имали възможност многократно да минете по брода, особено през пролетта и лятото, когато върбите зад убежището са ви създавали добро прикритие. Освен това сте се измъквали, за да се срещате със Свободните братя, които, разбира се, са били добре дошли в „Сейнт Фрайдсуайд“. Събирали сте се там и сте заговорничели на воля. Градският идиот обаче, колкото и слабоумен да е бил, все пак е можел да забележи нещо нередно.

— Но нали тъкмо домина Маргарет ви каза, че идиотът е идвал тук…

— Разбира се, че ще ми каже. Казала го е, за да си помисля, че двамата сте невинни. Подхвърлихте ни един ценен свидетел и преди да успея да го разпитам, сте го убили.

— Да не би да намеквате, че аз съм Сагитариус? — попита мастър Бенедикт. — Спомнете си онази вечер в Мисълам, когато чухме изсвирването на ловджийския рог — и двамата с домина Маргарет бяхме там с вас.

— Да, това е странно — съгласи се Корбет. — А още по-странното е, че го споменавате. Онази вечер чухме рога, но нападение не последва. Защо? Подозирам, че по-рано през деня, преди да дойдете на угощението, тайно сте посетили градския идиот и сте го подкупили, за да надуе ловджийския рог вечерта. По-късно сте се срещнали с него, за да му платите и да си приберете рога. Лесно сте можели да го скриете, пък и дори да беше намерен у вас — все пак много хора притежават ловджийски рогове. Изсвирванията онази вечер са били само за отклоняване на вниманието ни. Сторихте същото и когато дойдохме тук, за да изгорим мъртвите. Нищо не ви е коствало да се скриете зад руините или между дърветата и да надуете рога три пъти. Целта ви е била същата — да ни объркате и да ме накарате да си мисля, че Сагитариус не е никой от хората, с които се бях срещнал в Мисълам.

— Освен това бях на площада, когато градският идиот беше убит.

— Глупости! Бяхте там, защото сте знаели, че той живее на площада. Всъщност дори сте му определили среща, уж за да му платите, за да сте сигурен, че ще е там. Идиотът е трябвало да умре. Първо, заради ловджийския рог и, второ, защото въпреки странностите му е било възможно да е станал свидетел на кроежите ви в Мордерн или в „Сейнт Фрайдсуайд“. Около пазарния площад е пълно с къщи, в които се дават стаи под наем, повечето от които са били собственост на лорд Скроуп. Господарят на имението е бил предоставил някои от тях на Клейпоул, а други — на „Сейнт Фрайдсуайд“. Лесно бихте могли да скриете лък и колчан стрели във всяко едно от тези потайни местенца — в някое таванско помещение, занемарена стаичка, междуетажна площадка или тясна квартира. Домина Маргарет ви е дала ключовете и вие само е трябвало да се промъкнете като крадец по стълбите, да грабнете скрития горе лък, да се прицелите през някоя бойница, цепнатина или прозорец и да простреляте жертвата си. Хората на лейди Хауиса, предвождани от Пениуорт, ще претърсят всички тези скривалища и се обзалагам, че там ще открият лъкове и стрели. Ето как сте убили градския идиот: изкачили сте се бързо по стълбите и сте изстреляли по него две стрели, за да сте сигурен, че ще умре и че бъбривата му уста ще бъде затворена завинаги. После отново сте се появили на площада, преструвайки се на благочестив капелан.

— Значи освен свещеник съм и опитен стрелец, така ли?

— Точно така — потвърди Корбет. — И то много добър стрелец! За Сагитариус ще стане дума по-късно, а сега нека се върнем към събитията от края на миналото лято. Всичко е било готово. Били сте толкова уверен в себе си, че сте допуснали първата си грешка. В самонадеяността си сте решили да подразните Скроуп с онзи стенопис. Сигурно се е вбесил, че са го изобразили като Иуда и така грубо са му напомнили за злодеянията му. Нищо чудно, че е обещал да обнови „Сейнт Алфидж“ — нищожна цена, за да се отърве от стенописа. Вие обаче напълно сте подценили Скроуп — един зъл и отмъстителен човек. Докато той е изчаквал, вие, геният на убийството, сте допуснали втората си грешка. Брат Грациан дошъл в Мордерн и като бивш войник нямало как да не забележи, че един от надгробните камъни е бил използван за точене на остриета. Накрая от Уестминстър пристигнал крадецът Джон льо Риш, носейки със себе си заграбените от кралската съкровищница скъпоценности. Като всеки друг престъпник той потърсил убежище в мордернската гора и Свободните братя го взели под крилото си. В много отношения вашите съучастници сякаш не са били от този свят и не са се блазнели много от богатства. Може би са били любопитни да узнаят каква е тайната връзка между Льо Риш, Клейпоул и лорд Скроуп. Все едно, Льо Риш оставил по-голямата част от плячката си тук, а после се отправил към Мисълам, за да преговаря с Клейпоул и Скроуп. Разбира се, тези двама хубостници го измамили. Арестували Льо Риш, упоили го, а после набързо го осъдили и обесили. Свободните братя отново проявили състрадание, но и голяма наивност. Свалили трупа на Льо Риш от бесилката и го погребали заедно със съкровището му под един надгробен камък, който указали чрез бележка на стената в изоставената църква. Как беше? „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“.

— С оценката ви за Скроуп съм съгласен — промърмори Бенедикт.

— Продължили сте да го подценявате — каза рязко Корбет. — Господарят на имението е видял стенописа, разбрал е за оръжията и, подозирам, е научил, че в Мордерн се е криел не само Льо Риш, но и по-голямата част от плячката му. Това му е било достатъчно. Свободните братя представлявали истинска заплаха за Скроуп и той се уплашил не на шега. Започнал да се пита как са разбрали за предателството му, дали някой, който е знаел всичко, не е оцелял след падането на Ако и дали това не е Грациан, или дори Клейпоул. Така или иначе, Свободните братя е трябвало да замълчат завинаги. Скроуп се заел да разпространи слухове и обвинения срещу тях, а след това нанесъл удара си. Престорил се на владетел, който защитава земите си, и на верен син на Църквата, който се разправя с еретиците, и набързо избил Свободните братя. Не открил съкровището — умът не му достигнал, за да разгадае надписа на стената в ризницата. Избил всички и оставил труповете им да гният непогребани. Защо ли? Първо, вече знаел, че Свободните братя не са били чак такива ангели, за каквито са се представяли. Сигурно е останал много доволен, когато е открил сред вещите им оръжия и чертежи на имението Мисълам. С тези доказателства е можел да оправдае постъпката си. Освен това хранел съмнения, че сред жителите на Мисълам има тайни последователи на Свободните братя, и се надявал по този начин да ги разкрие. Някой можело да дойде тук, за да погребе телата.

Корбет замълча. Лицето на мастър Бенедикт беше станало още по-бледо. Капеланът се взираше безизразно в пламъците, връхлетян от спомените си.

— И вие като всички останали — продължи Корбет — сте били потресен от яростното и безмилостно нападение на Скроуп. Това определено не е влизало в плановете ви. Не сте предполагали, че един феодален владетел би могъл извърши такова коварно нападение и да избие всички по зазоряване. Не сте били там, за да предупредите другарите си, че Скроуп ги е осъдил на смърт. Той обаче е нямал избор. Стенописът и Льо Риш сериозно са го уплашили. О, да — Скроуп не само е искал да се добере до съкровището на крадеца в Мордерн, но и се е тревожел, че Льо Риш може да се е раздрънкал пред Свободните братя за уговорката си с кмета на града и господаря на имението. Нищо чудно, че така жестоко е запушил устата на Свободните братя. Както и да е, двамата със съучастницата ви, домина Маргарет, сте били поразени от събитията и сте се почувствали виновни за ужасния край, сполетял другарите ви. Домина Маргарет знаела за предупредителните писма, които брат й бил получил от тамплиерите, и на свой ред започнала чрез вас да му изпраща заплахи от името на двама ви.

Корбет вдигна меха с вино и го метна на Бенедикт. Капеланът го отпуши непохватно и отпи жадно, а после го върна на кралския пратеник.

— Домина Маргарет ви разказала и за Сагитариус, който заплашвал брат й преди години, и двамата сте решили, че е време тайнственият стрелец да се завърне. Бил ви е нужен, първо, за да накажете града, който подкрепил нападението на лорд Скроуп над Свободните братя и, второ, за да убиете самия Скроуп. Набелязали сте жертвите си сред невинните граждани на Мисълам и сте използвали домина Маргарет за прикритие. При убийството на Едбурга и Уилфред например не сте пазели вратата на „Сейнт Алфидж“, а сте се измъкнали, за да извършите ужасното си дело. Времето минавало и двамата с домина Маргарет сте започнали да губите контрол над събитията. Лорд Скроуп избил Свободните братя, обесили Льо Риш, а кралят изпроводил свои пратеници в Мисълам. Чудели сте се какво да правите. Затова вие, мастър Бенедикт, сте посетили отец Томас и сте се представили като Нощна сянка. Поставили сте на лорд Скроуп ултиматум, в който се е съдържало тайно предупреждение. Той, разбира се, е разбрал истинското ви послание — че дните му са преброени. Знаели сте, че господарят на имението няма да се покае за греховете си и вече сте замисляли убийството му. Двамата с домина Маргарет често сте посещавали имението и сте можели лесно да скриете там лък и стрели. Една нощ сте излезли навън и сте убили кучетата на Скроуп. Те също били участвали в нападението над братството, но по-важно е, че чрез убийството им сте премахнали една съществена част от охраната на Скроуп. Как го направихте? Упоихте ли ги първо?

Мастър Бенедикт само се усмихна.

— Грабнали сте лъка и стрелите, които домина Маргарет тайно била внесла в имението, и сте потънали в тъмнината като един истински ловец, какъвто всъщност сте. Изстреляли сте по две стрели във всяко куче. Първата била, за да ги рани и забави, а втората — за да ги убие.

— После дойдохме ние — намеси се Ранулф, — но присъствието ни не ви спря.

— В известен смисъл, мастър Бенедикт — рече Корбет, — дори сте останали доволен от пристигането ни. Телата на другарите ви са се разлагали непогребани, а ние сложихме край на това. Освен това се възползвахте от случая, за да припомните на хората на Скроуп, че Сагитариус е наблизо. Не можахте обаче да се примирите с гледката на горящите трупове. Лично видях как побесняхте. Затова сте решили незабавно да въздадете правосъдие. Разбрали сте, че капитанът на свитата на Скроуп, Робърт де Скот, е в „Медената пита“ и за пореден път сте се промъкнали в лабиринта от тавански стаички над пазарния площад, за да изстреляте оттам смъртоносните си стрели. После сте се заели със самия Скроуп.

Мастър Бенедикт наведе глава и се усмихна. Корбет предположи, че капеланът просто се опитва да прикрие смущението си.

— Домина Маргарет най-после е щяла да получи своето. По това време омразата й към брат й и сянката му Клейпоул вече не знаела граници. Била решена да навреди на кмета. Бунтувала се е срещу претенциите му още преди вашите разкрития. Тъкмо домина Маргарет е взела църковните регистри от „Сейнт Алфидж“, докато брат й е бил в Ако. Така Клейпоул е нямало да може да предяви съдебен иск, дори брат й да умре без наследник. Прав ли съм?

— Възможно е — рече капеланът, без да вдигне глава. — Домина Маргарет наистина мразеше Клейпоул и ако беше жива, щеше да се разправи с него.

— Първо обаче е трябвало да се заеме с брат си — каза Корбет. — В деня, в който изгорихме мъртъвците в Мордерн, вие сте се върнали в имението, за да вземете пръстена на Гастон от тавата на Спасителя, където го е бил поставил Скроуп — дано Бог му прости това лицемерие. Направи ли сте го, преди да се промъкнете в Мисълам, за да потопите площада в кръв. Втурнали сте се към параклиса на имението, но лейди Хауиса ви е изненадала. Влязла е след вас, изпълнена с ярост към лорд Скроуп, и сред тишината на това място е изповядала на глас тайното си желание да отрови съпруга си с беладона. След това господарката на имението си е тръгнала, отишли сте си и вие. Занесли сте пръстена на домина Маргарет и сте й разказали за признанията, които лейди Хауиса несъзнателно била направила пред вас.

Корбет замълча и се заслуша в слабите шумове, които идваха отвън. Замисли се за дългия списък от злодеяния, за които беше отговорен този човек, и се запита как ще успее да употреби цялата строгост на закона срещу мастър Бенедикт. Първо, разбира се, трябваше да го обвини.

— Лорд Скроуп вече е бил истински уплашен — продължи кралският пратеник. — Домина Маргарет още се е преструвала на предана и любяща сестра и тайно се е срещнала с него. Признавам обаче, че това е само догадка. Направила се е на много загрижена и разтревожена и се е оплакала, че човек вече не може да има вяра на никого и че дори стените имат уши — Корбет сви рамене. — Не й е било трудно да посее зрънцето на съмнението у Скроуп, който по това време е бил преследван както от призраците от миналото, така и от съвсем реални врагове. Домина Маргарет го посъветвала да не се доверява на никого, дори на съпругата си, която, осведомила го игуменката, също желаела смъртта му. Предложила му да се срещнат някъде другаде, за да му разкрие истината зад загадъчните заплахи, които получавал. Уговорили се тя или верният й капелан да мине по тайния брод същата нощ и да го посети в убежището му. Уверила го, че това е най-подходящото място за такива признания, понеже там никой не би могъл да ги види или чуе.

— И според вас лорд Скроуп просто се е съгласил, така ли?

— А защо да не се съгласи? Каква заплаха е можела да представлява за него собствената му вярна сестра или пък нейната пионка, бледият капелан? Един Бог знае какво точно му е предложила домина Маргарет, но така или иначе, Скроуп се е съгласил.

— Но как би могъл някой да премине по този брод през нощта?

— Стига глупости, мастър Бенедикт. Познавате имението като петте си пръста. Прекарали сте там повече от година и домина Маргарет ви е развела навсякъде. Възможно е дори да сте прекосявали езерото неведнъж предварително, за да се упражнявате. Аз самият минах по брода и установих, че никак не е опасно. Задачата е лесно изпълнима и през нощта, ако човек разполага с тояга, въже и фенер.

Мастър Бенедикт хвърли изненадан поглед към кралския пратеник и Корбет забеляза страха в очите му — капеланът явно вече си даваше сметка в какво сериозно положението се намира.

— Какво е можело да ви стресне? Студената вода? Стражата е лагерувала под дърветата далеч от вас, Робърт де Скот вече е пътувал към Ада, а кучетата са били мъртви. Домина Маргарет беше готова да се закълне, че същата нощ сте лежали болен в леглото си. Нищо подобно! Вместо това сте прекосили необезпокояван езерото, приближили сте се откъм гърба на убежището и сте потропали на един от прозорците, каквато е била уговорката. Лорд Скроуп е станал от леглото си, дръпнал е завесите, отворил е капаците на прозореца и ви е пуснал да влезете. Разбира се. Защо един воин като него би се страхувал от благочестивия капелан на сестра си, който не е носел никакво оръжие, а само някаква малка торбичка? Скроуп е седнал в стола си, а вие сте се изправили над него. Били сте напрегнат. Извадили сте камата от торбичката и сте я забили право в сърцето на Скроуп. Хванали сте го неподготвен — господарят на имението не е имал време да реагира и издъхнал за един миг. Забили сте камата до дръжката. Скроуп се е опитал да я хване и изцапал ръцете си с кръв. Вие просто сте стояли и сте гледали, как светлината в очите на врага ви угасва. После сте взели връзката с ключове, окачена на врата му, и сте претършували скъпоценностите му. След това сте върнали връзката на врата му, извадили сте оръжието на убийството от гърдите на жертвата си и сте го заменили с камата от криптата в Уестминстър.

— Ами отровата?

— Може да сте откъснали растението от билковата градината в имението, а може и домина Маргарет да ви е дала беладона от лечебницата на манастира. Така или иначе, отровили сте виното в каната и сте сипали от него в тисовата чаша. С тази подла постъпка сте целели подозренията ни да паднат върху лейди Хауиса. После сте излезли през същия прозорец, през който сте влезли, дръпнали сте завесите, затворили сте капаците и сте се върнали по брода.

— Можело е някой да ме види.

— Съмнявам се. Кой би забелязал една тъмна сянка на фона на черната, мразовита нощ? Освен това вие сте били излезли от ролята си на плах капелан и сте действали като изкусен и безмилостен убиец.

— Но ако всичко е станало, както го описвате, капаците на онзи прозорец е трябвало да останат незалостени.

— Домина Маргарет се е погрижила за това. Имала е уговорка с брат си двамата с отец Томас да го посетят на следващата сутрин. Това вероятно е разсеяло съмненията, които лорд Скроуп може да е имал за среднощното ви посещение. Игуменката му е обещала да отиде там сутринта, за да обсъдят някои въпроси, а и за да се посъветват тайно какво да правят по-нататък. Това напълно убедило Скроуп, че вие сте точно този, за когото се представяте — пратеник на преданата му и любяща сестра. Отец Томас е бил само примамка, която да убеди господаря на имението да се съгласи на срещата. Това, разбира се, е само предположение, тъй като истинската цел на игуменката е била да прикрие следите от участието си в жестокото убийство на брат си. Онази сутрин домина Маргарет прекосила езерото с лодка. Вратата била заключена и тя накарала Пениуорт да разбие капаците на най-близкия прозорец. Лодкарят изпълнил молбата й, промъкнал се в убежището и видял ужасната сцена. Бързо отключил вратата и пуснал домина Маргарет вътре. Отец Томас побързал да се погрижи за тялото, а в това време домина Маргарет обиколила убежището, преструвайки се на много разтревожена. Открехнала завесите на онзи прозорец, спуснала решетката и залостила капаците. Не забравяйте, че повечето от свещите били угаснали и в стаята било тъмно. Отец Томас се занимавал с трупа, а Пениуорт стоял на пост пред вратата. Междувременно домина Маргарет е можела да прави каквото си поиска и така убийството било забулено в мистерия. Чак тогава игуменката вдигнала тревога. Към острова се втурнаха цели тълпи хора, които вероятно са заличили всички следи, оставени от тайнствения убиец на Скроуп, ако изобщо е имало такива.

— Най-после сте си отмъстили — заяви Ранулф.

Мастър Бенедикт хвърли убийствен поглед към служителя на Зеления печат. „Ето — заключи наум Корбет, — ако Ранулф не беше тук, този убиец щеше да ме нападне при първи удобен случай.“

— Историята обаче не приключва дотук — отбеляза Корбет. — Домина Маргарет е била увлечена по вас, нали? Хранеше ли надежди за вас двамата, чертаеше ли общото ви бъдеще? Разбира се, не е имала намерение да ви пристане, а просто да се установи в „Сейнт Фрайдсуайд“ заедно със своя капелан и любовник, който е щял да бъде назначен на кралска служба. Такива безумни планове е имала, нали? Те обаче не съвпадали с вашите и в бъдеще игуменката е можела да се превърне в пречка за вас. Искали сте да се махнете оттук, но не сте можели да избягате и да я оставите да свидетелства срещу вас. Затова сте продължили лицемерната си игра и сте накарали домина Маргарет да се престори на много уплашена, сякаш Сагитариус е заплашил и нея. Всъщност вие сте забили онази стрела и сте оставили бележката в манастира, за да отвлечете вниманието от себе си.

— Ами събитията в „Сейнт Алфидж“? — прекъсна го Бенедикт, сякаш беше учител, който не е сигурен дали ученикът му наистина си е научил урока.

Корбет едва сдържа гнева си.

— Ако домина Маргарет наистина се страхуваше промърмори той, — тя никога нямаше да излезе от манастира си. Вие обаче не сте можели да я убиете там — това би повдигнало прекалено много подозрения.

— И?

— Подлъгали сте домина Маргарет, възползвайки се от омразата й към мастър Клейпоул — отвърна Корбет. — Убедили сте я да изпрати онова писмо на доктор Ормсби. Защо точно на него обаче? Не се сещам за друга причина, освен че игуменката е можела да го използва срещу Клейпоул.

— Но защо ни е трябвало да се срещаме с него в „Сейнт Алфидж“? — язвително попита мастър Бенедикт.

— О, това ли? — усмихна се Корбет. — Смятам, че с домина Маргарет сте възнамерявали да обвините Клейпоул. Излъгали сте, че в църквата се крие ключът към всички загадки, а всъщност сте планирали следното: Сагитариус е щял да нападне игуменката и нейния капелан, но е нямало да ги улучи. Малко след това е щял да се появи доктор Ормсби и да ви завари обезумели от страх, а вие сте щели да се закълнете, че тайнственият стрелец е Клейпоул.

— И домина Маргарет просто е тръгнала, така ли?

— Разбира се! Защо да се страхува от добрия си познайник Сагитариус? В действителност обаче е трябвало да бъде възможно най-предпазлива. Придружили сте я до църквата. Под плаща си сте носели къс лък и две стрели, затъкнати в колана ви. Домина Маргарет изобщо не е подозирала какви са били истинските ви намерения. Смятала е, че я обожавате. Двамата сте пристигнали в църквата след края на сутрешната литургия, когато отец Томас и енориашите му вече са си били тръгнали. Ако изникнела някаква пречка, сте щели да промените плана си на момента. Трябвало е да накарате домина Маргарет да излезе от църквата. Можели сте да я пратите да се поразходи между сергиите на площада или пък да се възползвате от пътуването обратно към „Сейнт Фрайдсуайд“. За ваш късмет, църквата била празна, а главният вход — заключен. Действали сте бързо. Заредили сте лъка в прикритието на сенките и сте стреляли. След като домина Маргарет паднала мъртва, сте забили втората стрела в олтарната преграда и сте скрили лъка някъде из мрачната, подобна на пещера църква. После сте надули рога и сте се свили в олтара, преструвайки се на уплашен.

— Толкова бързо? — изсмя се Льо Санглие.

— Ранулф — повика го Корбет през рамо, — когато започна да броя, вземи лъка и две стрели от колчана и ги изстреляй възможно най-бързо.

Кралският пратеник проследи с поглед Ранулф, който стана и опъна лъка си.

— Едно, две, три, четири… — беше стигнал едва до пет, когато профуча и втората стрела. — Виждате ли колко бързо става? — Корбет се изправи крака. — И така, Сагитариус взе нова жертва от семейството на Скроуп, а вас вече нищо не ви е задържало в Мисълам. Бях нащрек. Нямах никаква законна причина да ви задържа и затова разиграх онзи театър снощи — кралският пратеник се взря в затворника. — Трябваше да ви хвана.

— Е, хванахте ме — вдигна вързаните си ръце мастър Бенедикт. — А сега ме отведете в Лондон и ме изправете пред Кралския съд. Ще се позова на привилегията, която ми осигурява свещеническото ми звание, и ще настоявам случаят ми да бъде прехвърлен на епископа, който ме посвети в духовен сан. Какво ще последва според вас, мастър Корбет? Той ще ме съди и накрая най-много да ме изпрати за няколко месеца в някой усамотен манастир на хляб и вода.

— А може и да не стане така — извади Ранулф меча си и, пренебрегвайки неодобрителното изсъскване на Корбет, приклекна пред затворника. — За Скроуп разбирам, но защо ви беше да убивате всички онези невинни хора?

— А защо не? — насмешливо рече мастър Бенедикт. — Все пак техните близки нападнаха моите.

— А сега ме чуйте — Ранулф опря върха на меча си в пода и обхвана дръжката му с ръка. — Кълна се…

— Ранулф! — прекъсна го Корбет.

— Кълна се — извика Ранулф, — че ако ни кажете истината, ще ви помогнем да се измъкнете. Имате думата ми! — той се обърна и се взря умолително в Корбет. — Рядко се случва да се моля на някого.

— Звучи справедливо — измърмори капеланът. — Между другото, откъде разбрахте, че лъкът е бил къс? — посочи той към дългия лък, който лежеше на пода.

— Помолих отец Томас да претърси църквата — прошепна Ранулф — и той го намери зад олтара на Пресвета Богородица.

Мастър Бенедикт се намръщи.

— Дадохте ми дума — капеланът хвърли поглед към Корбет. — Развържете ме.

Преди кралският пратеник да успее да възрази, Ранулф извади камата си и преряза връвта, която стягаше ръцете на капелана. Затворникът не помръдна. Вместо това освободи ръцете си от въжето, хвърли го на пода, разтри китките си и погледна към Корбет с присвити очи.

— Теорията ви е вярна, с изключение на някои дребни подробности. Градският идиот далеч не беше толкова глупав, на колкото се правеше. Всъщност беше много хитър. Бях го взел под крилото си и го използвах за разни цели. Онази нощ наистина го бях накарал да надуе рога. После трябваше да го скрие на едно тайно място, а рано на следващата сутрин — да дойде на площада. Бях маскиран, когато му направих предложението, но той можеше и да се е досетил, че съм бил аз. Беше голям бърборко и затова трябваше да умре. Колкото до останалото — сви рамене Льо Санглие, — всичко беше горе-долу така, както го описахте. Знаех за тайния брод и много пъти съм минавал по него денем, за да се подготвя. Върбите зад убежището ми осигуряваха чудесно прикритие, а и по това време на денонощието Лорд Скроуп не беше нащрек. Предполагаше, и с право, че ако някой реши да го нападне, ще го стори през нощта. Не му хрумваше, че нападателят може да се промъкне до убежището и през деня. Що се отнася до домина Маргарет, игуменката ми беше дотегнала — той се усмихна. — Дойде в „Сейнт Алфидж“ с пълното съзнание, че смятам да изстрелям тези две стрели. Разбира се, бях й казал, че няма да се целя в никого, а после щяхме да обвиним Клейпоул. Доктор Ормсби трябваше да пристигне след нападението и да стане свидетел на нашия ужас. Щях да се закълна, че тайнственият стрелец, когото съм успял да зърна, е бил мастър Клейпоул. Добрият ни кмет постоянно е в сградата на общината или на площада пред „Сейнт Алфидж“. Лесно щяхме да го набедим, пък и — разпери ръце мастър Бенедикт — кой би се осмелил да оспори думата на една игуменка и на нейния капелан?

— Значи изстреляхте стрелата и домина Маргарет падна мъртва, така ли? — попита Корбет, като се приближи до затворника и застана над него.

— В същия миг! — щракна с пръсти мастър Бенедикт.

Корбет приклекна.

— А каква беше връзката ви с Гастон?

— Бяхте прав и за това.

Капеланът посочи към меха с вино. Корбет му го подаде и затворникът жадно отпи.

— Ще бъда кратък — усмихна се мастър Бенедикт и млясна с устни. — Вярвам, че ще удържите на думата си, пък и нямам друг избор. Бих могъл да се изправя пред съда и да се позова на привилегията на духовенството, но — посочи той към Ранулф — той едва ли ще ме пусне да стигна жив дотам.

— Бързо схващате! — прошепна Ранулф.

— Кажете ми за Гастон — намеси се Корбет.

— Прав сте — отвърна капеланът. — Преди да избяга от Ако, Скроуп отишъл до лечебницата, която била пълна с ранени и умиращи мъже. Вътре имало маса, отрупана с всякакви лекарства и билки, сред които имало и отрови. Някои от тамплиерите предпочитали да дочакат упоени неизбежната си смърт. Скроуп взел една чаша вино и без Гастон да разбере, сипал вътре отрова. Дал му да пие, като му казал, че виното ще притъпи болката, и се заклел, че ще се върне за него. Гастон беше сигурен, че в лечебницата го е посещавал единствено братовчед му. После Скроуп побягнал и така и не се върнал да го прибере. Скоро след това Гастон се почувствал много зле и започнал да повръща виното, а с него и отровата. После изгубил съзнание. Когато дошъл на себе си, Ако бил превзет. Сарацините постъпили благородно и подарили живота на онези от ранените, които имали шанс да оцелеят. Останалите били изведени от лечебницата и екзекутирани заедно с другите пленници в Двора на дракона. Видях го с очите си.

— А с вас какво се случи?

— Аз бях от онези, които успяха да се доберат до крепостта на тамплиерите. Вътре се бяхме натъпкали войници, търговци, мъже, жени и деца. Когато враговете превзеха крепостта, екзекутираха набързо всички възрастни. Принудиха децата, сред които бях и аз, да гледат през сълзи как поставят затворниците на колене и отрязват главите им, докато не потънахме в кръв до глезените. Нас ни пощадиха само защото щяха да ни вземат добра цена на пазара за роби.

— Но Гастон е оцелял, нали така?

— Точно така. Вражеският воин, който го открил, бил благороден човек. Освен това бил запленен от историята му. Намерил винената чаша, надушил отровата в нея и разпитал Гастон. Бил много изненадан да научи, че един християнин се е опитал да убие свой събрат, с когото се е сражавал рамо до рамо. Нали знаете — навсякъде по света войниците оценяват добрите истории. Гастон бил прегледан от арабски лекари, раните му скоро заздравели и после го изпратиха при нас — децата, оковани в Двора на дракона. Сарацинът, който беше помогнал на Гастон, направи каквото можа, за да му осигури прилична храна, а ние срещнахме своя герой — капеланът замълча. — Не мога да ви опиша какви ужаси изживяхме в онзи двор, но Гастон стана наш приятел и защитник. Помагаше ни, с каквото можеше — даваше ни от храната си, грижеше се за умиращите и утешаваше всички останали — мастър Бенедикт си пое дълбоко дъх. — Седмиците се превръщаха в месеци и Гастон възвръщаше силите си. Беше много як, а освен това забелязах, че ръцете му са издължени като на човек, свикнал да върти меча. Упражняваше се при всяка възможност и ето че птичето кацна на рамото му. Един следобед командващият офицер дойде при него, за да му донесе малко храна, а с него се появиха и трима мамелюци^[1]. Мислех, че религията не им позволява да пият, но тези тримата доста се бяха наквасили. Започнаха да се гаврят с някои от девойките и тогава Гастон скочи и ги нарече страхливци. Ругаеше ги и ги предизвикваше. Каза, че не биха се осмелили да се изправят срещу воин като него. Мамелюците захапаха въдицата. Гастон им предложи да се бие сам срещу тримата и поиска да му дадат само един меч и една кама. Каза, че ако успее да ги надвие, това щяло да означава, че Аллах иска той и децата да бъдат освободени — капеланът отпи още една глътка вино. — Слухът за отправеното предизвикателство бързо се разнесе из крепостта и дворът се изпълни с хора. Спасителят на Гастон неохотно даде съгласието си, но все пак си мисля, че той знаеше какво ще се случи, и искаше да му даде възможност. Свалиха веригите на Гастон и му дадоха меч и кама — мастър Бенедикт поклати глава. — Казвам ви, Гастон беше истински воин и много умел с меча. Уби мамелюците толкова бързо, че даже не разбрахме как стана. Беше пъргав като танцьор! Бог със сигурност беше с него в онзи ден — капеланът протегна ръце към огъня. — Присъстващите го приветстваха възторжено, а офицерът спази думата си. На следващата сутрин отведоха всички ни на пристанището.

— Колко души бяхте? — попита Корбет.

— Около двайсет. Натовариха ни на един кораб за Кипър. Пристигнахме в Лимасол, а оттам се отправихме за Марсилия. После Гастон ни поведе към Анже. Познаваше тамошния епископ, който явно имаше много високо мнение за Гастон, понеже му позволи да се настани в един изоставен замък наблизо. Мястото беше прекрасно — замъкът беше точно до гората, а наоколо се простираха тучни поля и течаха пълноводни потоци.

— Всички ли се установихте там?

— О, да. Гастон на шега ни наричаше своята войска на Светия Дух. Той беше най-доблестният и добър човек, когото познавах. Превърна се в наш бог, спасител, майка и баща, брат и сестра, свещеник и изповедник. Отнасяше се с нас с невероятна нежност, обичаше ни и ни наставляваше. Вярваше, че се е спасил, за да си грижи за нас.

— Но ви е обучил и да боравите с оръжия, нали?

— Само някои от нас. Аз бях най-големият. Гастон ни обясни, че в този безмилостен свят трябва да знаем как да се защитаваме. Научи ме да си служа с меч, с кама, но най-вече с дълъг лък, който самият той беше овладял в Англия. Разказа ни историята на лъка и как го използват в Уелс. Никога обаче не отваряше дума за собственото си минало.

— Наистина ли сте свещеник, мастър Бенедикт? — поиска да научи Корбет.

— Разбира се! Гастон каза, че съм много интелигентен и трябва да се посветя на науката. С подкрепата на местния епископ бях изпратен в близкото църковно училище, а след това продължих обучението си в Бордо и в Париж. Гастон разполагаше с известни средства, за да плати образованието ми, а каквото не му достигаше, спечели или получи като дарение. Местните благородници, абатства и манастири бяха чули за постиженията му и проявиха огромна щедрост.

— И Гастон не ви е споменавал за Англия, така ли?

— Никога. Тази врата беше затворена и запечатана.

— Какво се случи с останалите от групичката ви?

— Някои умряха, а други станаха още по-силни под влиянието на Гастон. Той не изостави вярата си, а само ненужните догми и ограничения и така създаде Свободните братя. Местното духовенство не просто ги търпеше, ами дори беше благосклонно към тях. Успяха да си издействат пълномощни писма от папската курия в Авиньон. Братството беше напълно безобидно — просто една от многото подобни групи, които се скитаха по пътищата на Франция.

— Ами вие?

— Гастон се гордееше с мен, но аз усещах, че духовното поприще не е за мен. Вероятно аз съм живото доказателство — ухили се той, — че cacullus non facit monachum — расото не прави монаха.

— Кога Гастон ви каза цялата истина?

— Преди две лета някаква коварна болест се загнезди в него. Тогава той ни повика в своето така наречено убежище и ни каза, че трябва да ни обясни защо е бил в Ако и какво се е случило там. Разказа ни всичко — капеланът избърса уста в ръкава на жакета си. — Не ни призова да отмъщаваме за него; това беше моя идея. После Гастон умря, а аз направих някои проучвания. Гневът ми се разпали, когато открих колко много се е замогнал лорд Скроуп и така се зароди нашият план. Щяхме да накажем лорд Скроуп и да избягаме по море. Останалото — сви рамене той, — е точно както казахте.

— Възнамерявахте ли да убиете лорд Скроуп?

— Не, не и в началото. Целият парадокс беше в това, че ако не беше лорд Скроуп, Гастон нямаше да остане в Ако и нямаше да ни спаси. Обсъждахме темата многократно и все не успявахме да стигнем до решение. Бяхме единодушни единствено по въпроса, че лорд Скроуп е извършил грях, като се е опитал да убие Гастон. Надявахме се да накараме господаря на имението да си признае всички злини, които е извършил, и да го унижим публично, но, както сам казахте, много сме го подценявали. Никога не съм вярвал — прошепна капеланът, — че Скроуп действително ще си признае греховете, дори след като го предизвикахме. Това също беше голяма грешка, която допуснах в яда си. Бяхте прав — вината и гневът наистина ме бяха завладели — Бенедикт се усмихна на Корбет. — Благодаря ви, че се погрижихте за телата им. След като изгорихте останките им, дойдох тук и тайно събрах костите им. Отнесох ги в „Сейнт Фрайдсуайд“, за да ги погреба в свещена земя — той въздъхна дълбоко. — Но, да, след като Свободните братя бяха избити, нямах друг избор, освен да отмъстя за тях.

— Дори и на невинни хора като дъщерята на коняря и градския идиот? — попита Ранулф.

— Разбира се — изправи се мастър Бенедикт. — А сега очаквам да спазите вашата част от уговорката, както аз спазих моята. Виждам обаче, мастър Ранулф, че вие все още искате смъртта ми.

— Не я искам — отвърна му Ранулф. — Но Господ я иска! Аз обаче ще ви дам възможност, и то много по-голяма от онази, която вие сте дали на жертвите си. Чух историята ви, капелане, но продължавам да смятам, че вие сте изпитвали удоволствие от убийствата. Вярвам в това.

Корбет отстъпи назад, чудейки се какво ли е намислил Ранулф.

— Както вече казах — посочи капеланът към Ранулф, — вие искате да ме убиете — той разпери ръце. — Каква полза да се опитвам да прехвърля делото си към църковния съд и да се моля да бъда заточен в някой манастир? Разбирам ви, Ранулф-ат-Нюгейт. Ще ме изчакате да изляза оттам и ще ме убиете, ако изобщо ме оставите да живея толкова дълго.

— Вие ни разказахте за ужасите, на които сте станали свидетел, мастър Бенедикт — отвърна кротко Ранулф, — но и аз съм виждал не по-малко страшни неща. Виждал съм кръчмарски свади, в които са намушквали както мъже, така и жени, виждал съм свои приятели да увисват на въжето, само защото са били гладни и са откраднали самун хляб… Докато ви слушах, се сетих за една игра, която играехме някога. Казва се „Връхлитането на ястреба“. На земята пред играчите се слагат тояга и чук и първият, който успее да се докопа до някое от оръжията, има право да удари другия. Сега с вас ще си поиграем на тази игра. Чансън — провикна се Ранулф, — донеси арбалета.

Конярят изпълни нареждането му и Ранулф постави арбалета между краката си, а до него — една страховита стрела. После вдигна дългия лък от пода и измъкна една стрела от колчана. Показа ги на капелана, позволи му да ги огледа и ги постави в краката на противника си. Корбет наблюдаваше ужасен, осъзнавайки какво се кани да направи Ранулф.

— Никой да не се намесва — предупреди Ранулф присъстващите. — Капелане, вие сте добър стрелец. Ако ме улучите, преди аз да ви улуча, сте свободен да си вървите. Какво ще кажете, сър Хю?

— Ранулф, това е…

— Сър Хю, моля ви.

Корбет улови погледа на Ранулф и кимна, но все пак посегна към дръжката на камата си. Мастър Бенедикт беше толкова умел с лъка, че можеше изстреля стрела, преди Ранулф дори да е заредил арбалета си.

Бенедикт огледа внимателно Ранулф, а после кимна. Застана неподвижно с отпуснати покрай тялото ръце и разкърши китките си.

— Започваме, след като кажа „Глория Патри“^[2] — усмихна се Ранулф. — Мисля, че е подходящо за един свещеник убиец, който скоро ще се срещне със своя Бог.

— Хайде да приключваме.

— Gloria Patri — започна внезапно Ранулф — et Filii et Spiritus Sancti…

Капеланът бързо грабна лъка и стрелата, вдигна ги и пристъпи назад. Ранулф въобще не погледна към арбалета. Вместо това извади камата от колана си, запрати я по капелана и го улучи в гърдите. Мастър Бенедикт залитна назад и изтърва лъка и стрелата. Ранулф извади меча си и прониза противника си в корема, а после се приближи и го заби още по-дълбоко. Мастър Бенедикт само махаше с ръце, главата му се отметна назад и капеланът се задави в собствената си кръв.

— Казах ви — натисна още по-силно меча си Ранулф, — че ще ви улуча пръв, и така и стана!

Служителят на Зеления печат извади меча си от тялото на мастър Бенедикт и клепачите на капелана потрепнаха. После свещеникът изпусна последния си дъх, свлече се на колене и падна настрани.

— Измами го — промърмори Корбет.

— Въздадох справедливост! — озъби се Ранулф, а после приклекна до мъртвия свещеник и издърпа камата си от гърдите му. — Той беше убиец, сър Хю. Да не би да искахте да се отърве ей така след всичките си ужасни престъпления? Да ви преследва в кошмарите ви? Да се промъкне някоя нощ в имението Лейтън, за да ви отмъсти, и да избие семейството ви? Раненият звяр е опасен. Мастър Бенедикт льо Санглие заслужаваше съдбата си. Постъпих законно и морално.

— Морално — може би, но не и законно — възрази Корбет.

Ранулф се изправи, пъхна ръка под жакета си, извади оттам едно малко парче пергамент и го подаде на Корбет.

— Действах законно — заяви Ранулф, — справедливо и морално!

Корбет разви свитъка и пред погледа му попаднаха думите: „Приносителят на това писмо действа в името на добруването на краля и безопасността на кралството“.

— Ставаш все по-предвидлив, Ранулф — взря се в него Корбет.

— „Синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината“ — цитира Светото писание другарят му.

— Смяташ ли се за син на светлината, Ранулф?

— Не, сър Хю — Ранулф докосна леко господаря си по бузата. — Само работя за такъв.