Пол Дохърти
Нощна сянка (4)

Глава трета

Стоката е закупена от някакъв странник скоро след проникването в съкровищницата на Уестминстър…

Регистър на публичните архиви, 1303–1307 г.

Корбет се облегна в стола си и се заслуша в мелодичното изпълнение на хора в приемната на имението Мисълам. Плъзна ръка под плаща си и докосна сребърния амулет, който лейди Мейв му беше подарила за Коледа. На него бяха гравирани думите от Евангелието на Лука: „Но Той премина посред тях и си отиде“^[1]. Усмихна се. Лейди Мейв го беше уверила, че амулетът с думите, описващи чудото с изплъзването на Иисус от враждебната тълпа, решена да го убие, ще го пази. Корбет несъмнено беше доволен, че въпреки продължителната и тежка езда пътуването до Мисълам беше преминало без произшествия. Бяха прекарали една нощ в някакъв мръсен и студен крайпътен хан, където обаче предлагаха добра храна. После един от конете си беше изгубил подковата, та се беше наложило да се отбият и при някакъв ковач. Накрая обаче бяха пристигнали в Мисълам невредими.

Щом влязоха в града, Корбет усети страха, който витаеше във въздуха. Студът беше непоносим. Тръгнаха по калдъръма покрай кръста, издигнат сред пазара. Сергиите все още бяха отворени и наоколо беше пълно с хора. Помощник-шерифите се бяха скупчили около позорните стълбове. Децата си играеха, а наоколо тичаха кучета. Беше обикновен пазарен ден, изпълнен с човешка глъч. Корбет забеляза на стълбите на църквата отец Томас, който ги благослови. Сякаш всички знаеха, че в града са пристигнали кралски служители. Хората се отдръпваха от тях и им хвърляха сърдити погледи изпод качулките и забрадките си, а няколко девойки си размениха закачки с Ранулф. Мисълам беше богато и процъфтяващо градче. Около оживения пазарен площад се редяха солидни дървени къщи, боядисани в розово, бяло или черно. Тук-там се забелязваха позлатени фронтони, а в някои от приземните прозорци проблясваха стъкла. Сергиите бяха отрупани със стоките на кожари, кожухари, златари, месари и шивачи. Клиентите им бяха добре облечени в дълги и тежки връхни дрехи в кафяво, зелено, червено и синьо. Помощник-шерифите и стражарите се занимаваха с делата си. Служителите на Пазарния съд^[2] също бдяха за нередности от мястото си под покритата порта към града. По всичко личеше, че Мисълам обикновено е един шумен и оживен град, но Корбет беше усетил ужаса и напрежението, които го сковаваха сега. Чувството му на безпокойство се изостри, когато някакъв луд с развяващи се дрипи излезе от една канавка и с танцова стъпка им препречи пътя. Лицето му беше измършавяло и мърляво, погледът безумен, носът му беше закривен надолу като клюн, а езикът едва се побираше в устата му. На главата му беше нахлупена мръсна червена качулка. В едната си ръка държеше върбова клонка, а в другата — ароматична торбичка, която помирисваше между кръвнишките погледи, които хвърляше наоколо. Скитникът се разтанцува пред конете им. Ранулф понечи да продължи и да го изблъска от пътя, но Корбет го спря с ръка.

— Pax tecum^[3], братко.

Хю свали ръкавицата си, извади една монета от кесията на колана си и я хвърли към идиота, който ловко я улови.

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

— Винаги бил стар идиот.

Скитникът подуши ароматичната си торбичка и лукаво извърна очи нагоре.

— Обаче знае, вие кралски хора. Идва да съди грешници, а?

Той се усмихна, повдигайки леко горната си устна, под която се показаха изгнилите му зъби.

— Страшен съд обаче не твърде скоро! Колко още радват се грешници, а, кралски хора?

После скитникът отново се понесе в танц и освободи пътя, приканвайки кралските пратеници да преминат.

Имението Мисълам изглеждаше също толкова охолно и цветущо като града. Корбет и спътниците му се приближи към къщата по една покрита със сняг пътека, която минаваше между редица дъбове, букове и брястове, отвъд които се простираха заснежени пасища. Господарската къща беше построена върху малко възвишение под формата на квадрат и беше иззидана от блестящи камъни в меден цвят, доставени специално от Котсуолдс. Постройката имаше полегат покрив, облицован с черни плочи, комини и широки прозорци с лъскави черни рамки, някои от които бяха запълнени с цветно стъкло, други — с рогова украса, а трети — с колони, които ги разделяха на две. До великолепната входна врата се стигаше по широко стълбище. Основната сграда представляваше дълго помещение с горен етаж, а от двете страни на къщата беше добавено по още едно крило. Четвърта постройка отзад завършваше квадрата, в който се влизаше през внушителна порта, разположена в средата. Портата водеше към обширен вътрешен двор, покрит с калдъръм, където се помещаваха кухните, конюшните, пристройките, ковачниците, кучешките колиби и жилищата на слугите. Към кралските пратеници забързано се приближи група слуги, облечени в униформата на Скроуп в червеникавокафяво и зелено. Част от тях поеха конете им, а останалите ги съпроводиха до къщата, където ги чакаше брат Грациан. Доминиканецът шепнешком осведоми гостите, че „по-рано през деня се е случил един много нещастен и неприятен инцидент“, но че ако е рекъл Господ, по-късно ще могат да се срещнат с лорд Скроуп и с лейди Хауиса на специална вечеря, организирана в чест на кралските пратеници.

Дадоха на Корбет самостоятелна стая в така наречения „йерусалимски коридор“, който се намираше в източното крило на къщата. Ранулф и Чансън пък щяха да си поделят „Дамаската стая“ над къщата на пазача. Корбет веднага си даде сметка, че Скроуп живее в разкош — подовете на приземния етаж бяха застлани с плочи, а горните етажи бяха покрити с полирана дъсчена настилка. До половината на стените имаше лъскава дъбова облицовка, а мазилката над нея беше боядисана в успокояващ зелен цвят и украсена с разноцветни завеси, малки гоблени, диптихи, картини и изящни разпятия. Излъсканите до блясък дървени мебели също бяха великолепни. Бяха много фино изработени и бе видно, че са излезли изпод ръцете на най-изкусните майстори от Лондон или Норич. Стаята, която дадоха на Корбет, беше предназначена за почетни гости. Брат Грациан му беше подшушнал, че преди три години по Архангеловден самият крал бил отседнал в нея и останал много доволен. Корбет с готовност се съгласи. В средата на стаята имаше огромно легло с балдахин, украсено със завеси в червено и златно със сребърни пискюли. От двете страни на леглото имаше дъбови масички, върху които стоеше по един шестраменен свещник с дълги, снежнобели свещи. Под леглото беше поставен сандък с ключалки и катинари, където Корбет можеше да остави вещите си, а на отсрещната стена имаше шкаф със закачалки и рафтове за дрехите му. В прозоречната ниша имаше място за сядане, покрито с възглавници. Под малкия еркерен прозорец имаше писалище и кожен стол с висока облегалка. В средата на писалището беше поставена табла с подострени пера за писане, а над нея стърчеше сребърно разпятие. Имаше и множество мастилници, пемза и инструменти за заглаждане и рязане на пергамент. Стаята се отопляваше от малки покрити мангали, които бяха поставени на колела, за да могат да се местят и топлината им, примесена с аромат на билки, да се разпространява из цялото помещение. В единия от ъглите имаше огромен умивалник с грамадна купа. На един поднос до нея беше поставен плетен панер, пълен с превъзходни сапуни, а множеството закачалки бяха отрупани с малки и големи кърпи. Брат Грациан обясни на Корбет, че слугите ще му носят топла вода и дървено корито за къпане. Добави, че нужникът се намира малко по-нататък по коридора и че — той посочи към масата до вратата — винаги ще има на разположение вино, вода и ейл.

Корбет чу, че Чансън разтоварва дисагите и сандъците им, но доминиканецът беше приковал вниманието му. И преди беше срещал членове на този орден. Някои от тях му бяха допаднали, а други изглеждаха напълно погълнати от специалната задача, с която смятаха, че ги е натоварил Бог. Брат Грациан принадлежеше към последните. Облечен в черно-бялото си расо, здраво стегнато през кръста му с връв, и обут в тежките си сандали, монахът изглеждаше като истински инквизитор. Имаше тясно лице, сурови черни очи, леко закривен нос и строго стиснати безкръвни устни. Брат Грациан беше ловец, заключи Корбет. Монахът говореше ясно, движенията му бяха резки и точни, а ръцете му с издължени кокалести пръсти непрекъснато жестикулираха. Този човек, помисли си Корбет, беше повече отдаден на справедливостта, отколкото на милосърдието, и очевидно смяташе лорд Скроуп за стълб на Светата църква. Първоначално доминиканецът беше доста напрегнат от присъствието на хората на краля, но накрая реши, че мълчанието на Корбет е знак за одобрение, и го поведе на обиколка из имението. Ранулф и Чансън се повлякоха след тях. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат погледна оплешивяващото теме на доминиканеца и си припомни онзи съдбовен ден в Нюгейт преди много години, когато го бяха повели към бесилото заради куп дребни престъпления. Докато чакаше каруцата да дойде и да го отведе, един доминикански монах го беше изповядал и го беше уверил, че престоят му в Чистилището ще бъде дълъг. Нищожна утеха, помисли си Ранулф, при положение че тогава се готвеха да го обесят на Елмс. Малко след това се беше появил Корбет. Киселата физиономия се беше взрял в него със своя странен и насмешлив поглед и животът на Ранулф се беше преобърнал. Служителят на Зеления печат цъкна с език. Най-накрая успя да привлече вниманието на Чансън и започна да се криви, имитирайки изкусно превзетите маниери на доминиканеца. Монахът им показа приемната, дневната стая на горния етаж, разкошния личен параклис на господаря на имението, кухните и помещенията за миене на съдове, където готвачите се суетяха около приготовленията за вечерното угощение сред пара и ухание на апетитни гозби.

Корбет гореше от нетърпение да научи причините за напрежението, което беше усетил в имението. Вече беше зърнал труповете на грамадните ловджийски кучета в двора, чиито крака стърчаха изпод грубото платно, с което ги бяха покрили. Беше забелязал и неохотата, с която брат Грациан се съгласи да излязат през портата в задната част на имението. Корбет обаче не отстъпи и доминиканецът ги поведе през хълма, който се спускаше към внушителната постройка на Острова на лебедите. Кралският пратеник мигновено беше завладян от ромона на проблясващите води, от пристаните, разположени един срещу друг, и от стръмните стъпала, които водеха до тежката врата на убежището. После обаче вниманието му беше привлечено от огромните петна, които се червенееха край брега на езерото и до загасналото огнище, стъкнато до малката дъбова горичка по-нагоре по хълма.

— Какво се е случило? — попита Ранулф.

Служителят на Зеления печат наблюдаваше, как слугите, облечени в униформата на Скроуп, се суетят между дърветата, а после забеляза и конниците в далечината. Това несъмнено беше свитата на лорд Скроуп, която търсеше нещо.

— Какво се е случило? — повтори въпроса си Ранулф.

— Сагитариус — неохотно отвърна брат Грациан. Тайнствен убиец, който сее ужас в Мисълам. Вече уби много невинни. Очевидно снощи — продължи той припряно — или рано тази сутрин е успял да проникне в имението. Лорд Скроуп се беше оттеглил в убежището си — брат Грациан посочи към острова.

— Защо?

— За да се моли и да размишлява.

— Защо? — повтори Ранулф.

Студеното и изпито лице на брат Грациан се разтегли в смразяваща усмивка.

— По-добре попитайте лорд Скроуп — рече Грациан и забърза напред. — Сагитариус е пресякъл незаконно границите на имението. Убил е кучетата, отсякъл е главите им и ги е набучил на колове до пристана. Лорд Скроуп побесня — доминиканецът говореше толкова бързо, че почти нищо не му се разбираше. — Ето защо не можа да се срещне с вас, а пък лейди Хауиса се оттегли в покоите си.

— Защо му е трябвало да убива кучетата? — упорстваше Ранулф. — Те присъстваха ли на клането в Мордерн?

— Не беше клане — сопна му се Грациан, — ами унищожаване на едно свърталище на еретици, развратници и крадци, но да — погледна той открито към Ранулф, — мастифите бяха използвани в нападението срещу разюзданата паплач в Мордерн.

Разговорът определено не се понрави на доминиканеца и затова Корбет внимателно съобщи, че вече му е станало студено. Грациан ги поведе обратно към кухните, за да изпият по чаша греяно вино, подправено с индийско орехче, и да похапнат питки, меко сирене и масло. След като се нахраниха, Корбет се оттегли в стаята си, а Ранулф и Чансън тръгнаха да обикалят имението, изпълнявайки тайната заповед на господаря си да подслушат разговорите, слуховете и клюките, които се носеха в приемната, кухнята и конюшнята. Корбет провери някои неща в стаята си, а после отиде в малкия параклис. Запали свещ пред издяланата от черен камък статуя на Девата и коленичи върху тапицираната молитвена пейка. Помоли се за Мейв, за децата си и за краля и за да приповдигне настроението си, тихо запя любимия си химн, посветен на Богородица — „Алма Вирго Дей“^[4]. После се прекръсти и се върна в стаята си, където се съблече, уви се в едно наметало и потъна в сън, докато не дойде Ранулф и не го разбуди. Корбет стана, избръсна се, изми се и облече най-хубавите си дрехи — дълъг тъмноморав елек, бяла батистена риза и черни панталони, които затъкна в чифт меки кожени ботуши. Сложи на врата си синджира, който показваше ранга му, и надяна големия пръстен с кралския печат на средния пръст на лявата си ръка.

Корбет седна в огромната зала за пиршества на имението, надявайки се тайно, че няма да му се наложи да упражни властта, която му даваше пръстенът. После прекъсна размишленията си, облегна се в стола си и се заслуша в мелодичните песни, които долитаха от музикалния кът, придружавани от нежните звуци на виола, цигулка и лира. Кралският пратеник забарабани с пръсти върху покривката в цвят слонова кост, наслаждавайки се на разкоша в приемната. В камината с издялани по нея украси весело бумтеше огромен огън, дървените колони и мебели бяха излъскани до блясък, върху високата маса бяха поставени сребърни прибори, украсени със скъпоценни камъни, и изящна солница от яспис, която сигурно струваше цяло състояние. Розетните прозорци, чиито рамки бяха осеяни с множество проблясващи отвори, бяха ниско разположени, за да се допълни светлината от обкованите със сребро свещници и факлите, които горяха по стените.

Корбет използва музикалната интерлюдия и тишината, която тя налагаше в приемната, за да разучи на спокойствие домакина и останалите присъстващи. На подиум в средата на залата бяха настанени големците, а по-нископоставените гости седяха на маси, разположени по протежението на приемната. Лорд Скроуп изглеждаше като могъщ владетел в скъпата си червена мантия и проблясващите пръстени, гривни и брошки по пръстите, ръцете и шията. Корбет го беше срещал преди много години, но времето не беше променило към добро мнението му за стария боен другар на краля. Лорд Оливър беше раздразнителен човек с грозно лице и наистина приличаше на прилеп. Свирепите му очички издаваха колко е самомнителен и горделив. Господарят на имението беше опасен човек, реши Корбет. Избухлив и жесток мъж, който можеше да извърши убийства като тези в Мордерн, без да изпита никакви угризения и без изобщо да се разкае. Лейди Хауиса, която седеше отляво на съпруга си, беше негова пълна противоположност. Имаше красиво бяло лице, на което грееше усмивка, и ясни сиви очи. Носеше светлосиня рокля с висока яка, пристегната в кръста с филигранна верижка, и беше покрила буйната си черна коса с кремав воал. Смееше се весело, а гласът й беше вежлив и приятен. Преди гостите да заемат местата си на масата, домакинята беше попитала кралските служители как е минало пътуването им и скромно ги беше уверила, че престоят им в имението Мисълам несъмнено ще им допадне.

Корбет се приведе и набързо огледа присъстващите на масата. Ранулф седеше от лявата страна на лейди Хауиса. Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат веднага беше харесал господарката на имението. Корбет безмълвно се помоли Скроуп да не се обиди от откритото възхищение на Ранулф към неговата съпруга и от ухажването, което неминуемо щеше да последва. Хю улови погледа на отец Томас, усмихна му се и му кимна. Беше се запознал със свещеника по време на походите в Уелс. Отец Томас имаше сурово, набраздено от бръчки лице, а сивата му коса оредяваше. Беше скромен човек, облечен в просто кафяво расо, а топлите му очи смекчаваха мрачното му и неприветливо изражение. По време на срещата им преди вечеря Корбет беше забелязал, че свещеникът едва отпива от виното си, вглъбен в прехвърлянето на зърната на броеницата през кокалестите си пръсти. До отеца седеше човек от съвсем друго тесто — кметът Клейпоул. Той беше слаб и жилав като хрътка, с близко разположени очи и остър като игла нос. Долната му устна беше издадена напред и притежателят й изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да започне спор. Корбет почувства леко докосване по лакътя си и се обърна към усмихнатата домина Маргарет. Игуменката на манастира „Сейнт Фрайдсуайд“ беше дребничка жена с хубаво лице. На кралския пратеник му беше трудно да повярва, че тази изискана дама със снежнобяло монашеско покривало и черен воал над него е кръвна сестра на лорд Скроуп. Тя си играеше със златния пръстен с герб на ръката си, на който беше изобразено някакво животно, може би елен, и леко потропваше по масата, наслаждавайки се на музиката.

— Гладна съм — наклони се тя напред и се усмихна дяволито, — а пък капеланът ми още малко и ще изяде кокалчетата на пръстите си.

Корбет се наклони над масата и кимна на Бенедикт, който през цялото време го беше наблюдавал напрегнато, притиснал устата си с ръка. Кралският пратеник извърна поглед, за да прикрие раздразнението си. Бенедикт льо Санглие беше честолюбив гасконски свещеник, който имаше препоръчителни писма от архиепископа в Бордо. По време на срещата им преди вечеря се беше опитал да ги покаже на Корбет, като не пропусна да спомене за огромното си желание да постъпи на кралска служба.

— Имам предвид — оправда се той с благочестиво изражение, — че съм опитен духовник и мога да свърша чудесна работа.

В Уестминстър, призна си Корбет печално, беше пълно с хора, които се бореха за такова място. Бенедикт льо Санглие идваше от Гаскония, която беше под властта на англичаните, и беше решен да напредне в кариерата чрез служба при английския крал. Най-накрая Ранулф беше спасил Корбет, прошепвайки му, че капеланът на игуменката с неговия ясен поглед, гладко избръснато лице и рошава, но иначе добре подстригана руса коса, е истинска овца във вълча кожа.

Корбет отпи от сладкото вино, но щом музиката спря, бързо остави чашата си. Брат Грациан рязко се изправи и носово благослови трапезата. След това тръбите от музикалния кът изсвириха дълго и остро и готвачите започнаха да носят основните блюда от риба, еленско, свинско и пъдпъдъче месо, поднесени в пикантни сосове, а слугите се засуетиха по подиума с кани разкошен кларет. Истински пир! Корбет се нахрани добре, но пи умерено, осъзнавайки, че истинската му работа ще започне едва след края на тържеството. Проведе любезен, но безинтересен разговор със Скроуп и домина Маргарет за събитията в кралския двор, политиката на Уестминстър, шотландската заплаха, времето и неотложната нужда кралят да реализира закона си за пътищата^[5]. После сервираха сладкиши и желета. Акробати и шутове изпълниха номерата си. Накрая личният трубадур на лорд Скроуп на име Шилинг даде тон, и певците и менестрелите изпълниха един стар химн на кръстоносците, на който Корбет истински се наслади.

С това вечерята завърши. По-нископоставените гости, включително Чансън, останаха по местата си, а лорд Скроуп и хората от подиума се оттеглиха в дневната на горния етаж. Тя представляваше уютна стая с дървени греди по тавана и голяма камина, оградена с паравани, украсени със сцени от живота на крал Артур. Пред бумтящия огън бяха поставени столове и табуретки, а на масите, разположени между тях, бяха наредени чаши и кани с ейл и вино. Скроуп и лейди Хауиса заеха столовете в средата и подканиха останалите да се подредят както по време на вечерята. Отначало Корбет се изненада, че всички са поканени, но след това си даде сметка, че лорд Оливър вероятно гледа на другите си гости като на свои съюзници и поддръжници. След като слугите излязоха от стаята, плувналото в пот лице на Скроуп се изкриви във фалшива усмивка и той посочи към Корбет.

— Добре дошли, сър Хю. Разбирам, че негово величество ви е изпратил, за да се занимаете с някои проблеми тук — рече Скроуп и се заигра с пръстена на малкия пръст на лявата си ръка.

— Дойдох, за да взема „Сангуис Кристи“ — Корбет реши, че е крайно време да изоставят любезностите.

— Ще предам кръста, както обещах.

— А камата на асасина?

— И нея!

— На мен ли? — попита Корбет.

— Камата на асасина несъмнено принадлежи на краля — съгласи се Скроуп. — Но някакви разбойници я откраднали.

— Лорд Скроуп обаче им я отне — намеси се Клейпоул.

— Разбира се, не без помощта на бдителните кралски поданици в Мисълам.

— Да, да — рече успокоително Корбет. — Разбрах, че крадецът Льо Риш се е опитал да я продаде на някакъв златар.

— По-точно на мен — ухили се самодоволно Клейпоул. — Аз също съм от тази гилдия. Подмамих престъпника в Общината, където хората на лорд Оливър го чакаха, за да го арестуват.

— Камата е позлатена, нали? — попита невинно Ранулф. Двамата с Корбет бяха подготвили въпросите си по пътя към имението.

— Ами не — смути се Клейпоул.

— Защо тогава разбойникът се е опитал да я продаде на златар? — намеси се Корбет. — У него не е имало и други скъпоценности от криптата, нали?

— Разбира се, че не! — сопна се Скроуп. — Какво намеквате, Корбет? Льо Риш се опита да продаде камата като ценна вещ. Беше арестуван, осъден и обесен. Разбрах, че и други членове на бандата са опитали същото в различни краища на кралството.

— Аз също бях там — обади се брат Грациан.

— Наистина ли? — попита Ранулф.

— Да, изповядах затворника — отвърна доминиканецът.

— Значи — облегна се Корбет в стола си, — сте отвели Льо Риш в Общината, обезоръжили сте го и сте го претърсили, а щом сте намерили камата у него, сте го арестували, така ли?

— Хвърлихме го в тъмницата в сградата на Общината — отсече Клейпоул.

— На следващия ден разбойникът беше съден пред мен и мастър Клейпоул — заяви лорд Скроуп, а после посочи към Бенедикт льо Санглие.

— Бях свидетел и мога да кажа, че процесът протече според закона — изломоти капеланът. — Подсъдимият беше зъл човек, сър Хю! Този изменник Льо Риш беше хванат на местопрестъплението…

— В своите земи аз раздавам правосъдие — оповести лорд Оливър. — Знаете това, сър Хю! Льо Риш призна измяната си. Той беше злодей, когото хванахме на местопрестъплението и обявихме за престъпник в името на Короната. Преди това кралят беше изпратил писма до мен и до шерифа в Колчестър. Именно съгласно указанията в тях, хванах Льо Риш, осъдих го и го обесих.

— Мажехте да го задържите, за да бъде разпитан отново.

Скроуп махна пренебрежително с ръка.

— Льо Риш беше дребен престъпник — каза той, — който беше избягал с камата, открадната от кралската съкровищница. Не можеше да каже нищо повече, освен да се моли за милост. Проявих снизхождение към него. Брат Грациан го изповяда, а аз му дадох вино и храна и го настаних в удобна килия — Скроуп сви рамене. — После го обесих.

— Истина е — намеси се домина Маргарет с усмивка. — Мастър Бенедикт беше официален свидетел на екзекуцията.

— И? — обърна се Корбет към капелана на игуменката.

— Затворникът изглеждаше отнесен — каза Бенедикт. — Просна се в каруцата, която щеше да го отведе до бесилката. Нали така, братко Грациан? Отче Томас, вие също бяхте там.

— Горкият нещастник — отвърна енорийският свещеник — беше с прораснала коса и брада и беше оскъдно облечен. Едва успя да се качи по стълбата към бесилката. Наложи се градският палач да му помогне.

— И когато сте го арестували, сте намерили у него само камата, открадната от Уестминстър, така ли? — продължи с въпросите Корбет.

— Сър Хю — обади се лейди Хауиса с угрижено изражение на хубавото си лице, — какво искате да кажете? Бях в Мисълам със съпруга си, когато кметът Клейпоул изпрати вестоносец да му съобщи, че Льо Риш е задържан.

— Да не би да намеквате — рече кметът, — че Льо Риш е носел и нещо друго, освен камата? Дори да е било така, ние със сигурност не сме го видели!

— Кога арестувахте и обесихте Льо Риш?

— През ноември, около празника на света Сесилия.

— Но обирът в абатството беше през април. Не попитахте ли престъпника къде е бил през последните седем месеца?

— Да, укривал се е.

Корбет кимна, сякаш беше удовлетворен от отговора, макар съвсем да не беше така. Умът му се разкъсваше от подозрения, но той реши, че засега е най-добре да изостави тази тема. Почувства, че атмосферата натежава, но пък така ставаше винаги, когато приключеха с любезностите или, както казваше Ранулф, когато се обелеше външната ципа на лука. Сега щяха да разберат какво се крие в сърцевината му.

— Значи ще предадете „Сангуис Кристи“?

— Вече ви казах, че ще го направя…

— На мен, пратеника на краля?

— Сър Хю — Скроуп кръстоса крака, а усмивката на устните му контрастираше с гнева в очите му. — Аз не съм някакъв бунтовник, изменник или крадец, който си проси отсрочка. Ще изпълня обещанието си съвсем скоро. Брат Грациан ще замине за Уестминстър и ще предаде скъпоценната реликва в ръцете на краля. Той ще бъде моят пратеник.

Корбет пренебрегна неодобрителното изсъскване на Ранулф и се загледа в огъня. Припомни си разговора, който беше провел с Мейв в дневната на имението им в Лейтън. Двамата бяха обсъждали факта, че хората не са направени само от кръв и плът, ами имат и дух, и че под видимото се крие невидимото. Така беше и сега — празните приказки и удобните лъжи маскираха дяволска измама.

— Ами Свободните братя на Светия Дух? — Корбет видя как погледът на Скроуп внезапно трепна, и усети, че влиза в капан. — Изклали сте четиринайсет души — продължи той непреклонно. — Предполагам, че не са били въоръжени, нито пък са извършили някакви престъпления. Убили сте ги, без ничие позволение, нарушили сте закона.

Корбет замълча, за да проследи ефекта от думите си, но после си даде сметка, че само е помогнал на Скроуп, който си седеше, хапейки устни, и очевидно много се забавляваше. Грациан се понадигна в стола си, настръхнал като котка. Корбет осъзна, че ще затъне още по-надълбоко в капана, ако продължи. Скроуп се беше подготвил добре за този сблъсък.

— Продължете, моля — усмихна се господарят на имението. — Какво искате от мен, сър Хю? Може би да отида в Уестминстър и да се изправя пред Върховния кралски съд, за да отговарям пред Стантън и Хенгам?

— Може да се уреди — отвърна тихо Корбет. — Още сега мога да издам заповедта, а Ранулф ще я подготви за подпечатване.

Скроуп се обърна и се провикна към вратата. В стаята мигновено връхлетя капитанът на стражата му — жилав войник с оплешивяващо теме, изпъкнали сини очи и поруменяло от виното лице.

— Робърт, донеси сандъка със стрели, който взехме от Мордерн.

Онзи се поклони и бързо излезе.

— А сега ме чуйте, сър Хю — обърна се Скроуп и посочи Корбет с пръст. — Свободните братя на Светия Дух идваха от Франция и бяха едно от многото братства, които бродят по лицето на земята, проповядвайки свобода на религията. Броят им няма чет. От учението на Светата църква приемат това, което им харесва, и разпространяват сред населението собствените си вярвания. Някои от тях са безобидни, но други са много опасни. Вторите са пратеници на Дявола и представляват истинска заплаха за душата.

Корбет слушаше мълчаливо.

— Свободните братя пристигнаха тук миналата година, в началото на Великите пости. Бяха четиринайсет души и всичките носеха библейски имена. Водачите им, Адам и Ева, изглеждаха прилично, но лъжеха на поразия. Имаха златни коси и златни уста. Доста убедителни бяха. Позволих им да се установят в Мордерн, а те предложиха да се трудят и в замяна ние да им даваме храна.

— Нарисуваха чудесен стенопис в църквата ми, сър Хю. Завършиха го около празника на свети Августин. Много е красив, нали?

Думите на отец Томас бяха посрещнати с одобрителен шепот, който затихна, когато на вратата се похлопа и двама слуги внесоха в стаята един очукан сандък. Поставиха го пред лорд Скроуп, поклониха се и се оттеглиха.

Господарят на имението триумфално ритна капака на сандъка с върха на ботуша си. Корбет кимна на Ранулф, който приклекна и започна да изпразва съдържанието му. Вътре имаше два дълги лъка от лъскаво тисово дърво, два колчана дълги стрели с железен връх и сиви гъши пера в края, два брабантски^[6] арбалета, две бойни брадви, две ками и два къси и широки уелски меча със зловещи остриета и назъбени краища. Корбет вдигна единия от лъковете, който стигаше човешки бой. Целият беше от тис и имаше яка тетива. Кралският пратеник я издърпа силно назад, опитвайки се да потисне спомените си от кървавия кошмар, който тези лъкове бяха причинили в Уелс. Много мъже бяха паднали там, пронизани от стрелите на тези смъртоносни оръжия, които можеха да повалят брониран боен кон заедно с облечения му в ризница ездач. Един опитен стрелец можеше да изстреля десет такива стрели само за миг. Корбет остави лъка и разрови с крак останалите оръжия.

— Оръжията са нови — промърмори той, — а фактите сочат, че Братята са нямали никакви пари. Освен това са пристигнали в Дувър…

— Точно така — рече Скроуп подигравателно. — Носеха писма от авиньонските кардинали, запечатани преди повече от година.

Господарят на имението се обърна, щракна с пръсти и брат Грациан му подаде някаква кожена торба. Скроуп извади отвътре няколко опърпани свитъка и ги връчи на Корбет, който внимателно ги разви и разгледа. Бяха пожълтели от времето и по тях имаше отпечатъци от пръсти, но писмата все още носеха пурпурния печат на папската курия в Авиньон. Бяха подписани от кардинал Каетани и представляваха обичайните разрешителни, които се издаваха на подобни странстващи групи, за да им осигурят безпрепятствено пътуване.

— Кралските стражи на пристанището в Дувър — измърмори Корбет — трябва да са видели писмата. После сигурно са претърсили багажа на Свободните братя и след като не са открили нито оръжия, нито контрабандни стоки, са ги пуснали да влязат в кралството — Корбет направи пауза. — А що се отнася до вярванията им — добави сухо той, — сигурен съм, че добрите отци в Авиньон не са били съвсем наясно какво мислят Свободните братя за учението на Църквата във връзка с някои деликатни въпроси. Неясно остава само — заключи той — откъде братството е намерило пари, за да си купи оръжия.

— Може би някой им е помогнал? — предположи Ранулф.

— С каква цел обаче? — замисли се Корбет, а после посочи към Скроуп. — Оръжията бяха намерени след нападението над братството, нали?

— Не, не, не — усмихна се Скроуп, клатейки глава. — Братко Грациан, кажете им какво се случи.

— В края на есента — брат Грациан се наведе напред, сякаш проповядваше на паството си от амвона — в Мисълам вече се ширеха слухове за безчинствата на Свободните братя. Хората разказваха ужасни неща за тях, твърдейки, че са развратници и измамници. Освен това братството открито проповядваше вярвания, които нашата Църква отхвърля. Въпреки това аз отидох при тях в Мордерн, за да се опитам да ги вразумя и да ги призова към въздържание. Дори имах намерение да сваля отправените към тях обвинения.

— Те откликнаха ли на призива ви? — попита Корбет.

— Не — поклати глава Грациан. — И което е още по-лошо, сър Хю — направиха ме за смях! Отношението им се беше променило и това не ми хареса. Бяха настроени враждебно. Вярно, не си послужиха с насилие, но отказаха да ми се подчинят. След като срещата ми с тях приключи, се натъкнах на един очукан от времето надгробен камък пред изоставената църква. По него забелязах следи от точене на остриета. Когато се върнах в града, съобщих това на лорд Скроуп.

— Веднага заподозрях нещо — поде господарят на имението. — Да не говорим, че хората бяха започнали да приказват за незаконен лов на елени, пъдпъдъци и фазани. Един от лесничеите ми пък беше намерил стрела, забита в ствола на едно дърво. И така, реших да проуча въпроса. Изпратих ловците си в гората, като им наредих да наблюдават братството. През по-голямата част от деня Свободните братя вършели обичайните си поразии и скитосвали из Мисълам и околните стопанства. Понякога се отбивали и в църквата на отец Томас. Като изключим слуховете, които се носеха за братството, членовете му изглеждаха напълно безобидни, но аз все пак продължих да ги следя изкъсо. Тогава един от лесничеите ми докладва, че ги е видял да се упражняват в стрелба с лъкове в гората. Според разказа му те били добри стрелци и често улучвали целта си. Това засили подозренията ми и започнах да ги наблюдавам още по-внимателно. Към края на октомври техният водач Адам напуснал групата и се отправил към крайбрежието. Посетил Оруел и често се отбивал в кръчмата „Фенерът“, където бил забелязан да разговаря насаме с Робърт Пикард — капитан на малка рибарска лодка.

Корбет вдигна поглед.

— Чувал съм това име.

— Пикард е добре известен контрабандист. Освен това превозва хора без разрешителни за влизане и излизане от кралството. Когато разбрах, че Адам е говорил с него, много се разтревожих. В земите ми се бяха настанили хора, които всяваха смут и около които се носеха отвратителни слухове. Явно не бяха такива, за каквито се представяха. Бяха добре въоръжени и по всяка вероятност са се готвели да нападнат имението ми. След това сигурно са щели да се качат на някоя лодка в едно от есекските пристанища и да прекосят морето. Но с каква цел готвеха това нападение? Бяха прекарали в Англия повече от шест месеца, като през повечето време бяха стояли в Мордерн, близо до имението. Реших, че са научили за богатството ми, а може би бяха дочули и нещо за „Сангуис Кристи“. Замисляха да нападнат имението Мисълам, Корбет. Имам право да защитавам владенията си. Да не говорим, че аз отговарям за спазването на кралския закон тук. Свободните братя бяха крадци, развратници и еретици.

— Слухове — възкликна отец Томас. — Хората непрекъснато сплетничат.

— Понякога обаче слуховете са верни! — избухна Клейпоул. — Дъщеря ми Биатрис, единственото ми дете, беше хлътнала по един от тях — младеж на име Сит. Не го харесвах. Тя използваше всяка възможност, за да избяга от вкъщи и да се срещне с него. Понякога се виждаха в града, друг път в покрайнините му или дори в гората. Какво можеше да й предложи той, какво можеше да иска от нея, освен да задоволи похотта си?

Корбет почувства омразата и гнева на кмета, които бяха изписани на лицето му и звучаха в гласа му. Очевидно Свободните братя му бяха нанесли непростима обида.

— Защо просто не ги обезоръжихте? — попита Ранулф. — Можехте да ги изненадате, да ги задържите и да ги разпитате.

— Така и сторих — промърмори Скроуп, потривайки ъгълчето на устата си. — Направих го, мастър Ранулф! Изпратих им официално писмо по брат Грациан, в което ги призовавах да се явят в имението или в Общината.

— И какъв беше техният отговор?

— Подиграха ми се — отвърна брат Грациан. — Казаха, че ще ме пребият като куче и после ще продължат да се занимават с делата си. Заявиха, че не са длъжни да се подчиняват на разни заповеди, нито на някакъв си господар.

Корбет кимна с разбиране. Скроуп беше подготвил в своя защита аргументи, които щяха да бъдат приети както от Върховния кралски съд, така и от всеки друг съд в страната. Той беше господар на това имение и беше имал сериозни основания да смята, че вещерското сборище може да се окаже истинска заплаха за реда в кралството. Беше призовал Свободните братя да се явят пред него и да отговорят на обвиненията срещу тях, а те не само че бяха отказали, но и се бяха подиграли с пратеника му.

— Рано сутринта на празника на свети Амвросий свиках хората си и войниците от града — заяви Скроуп. — Общо сто и петдесет души. Навлязохме предпазливо в гората. С мен бяха и моите мастифи Ромул и Рем — искахме да сме сигурни, че никой няма да избяга…

— Братята не бяха ли поставили стража? — попита Корбет.

— О, да. Убихме часовият им, понеже оказа съпротива, и тревогата беше вдигната. Изпратих брат Грациан напред с кръст в ръце. Той се обърна към Свободните братя и ги помоли да се предадат. С какво обаче му отвърнаха те? — Скроуп посочи към един от арбалетите. — Със стрела. Хората ми се впуснаха в нападение. Свободните братя оказаха съпротива, доколкото можаха, но времето не им стигна да се въоръжат както трябва. Проникнахме насила в църквата. После събитията се развиха много бързо. Убихме осмина на място, а другите шестима бяха сериозно ранени. Ева беше убита, а Адам беше улучен със стрела ето тук — Скроуп посочи отстрани на врата си. — Накарах го да си признае престъпленията, но вместо това той ме обсипа с оскърбления. Кръвта ми кипна, а и още бях настървен от битката, така че заповядах той и останалите да бъдат избесени по близките дървета. Всичко приключи, преди църковната камбана да забие за сутрешната служба.

— Какво се случи след това?

— Претърсихме селото и най-вече църквата — каза Скроуп и направи пауза, за да придаде ефект на думите си, след което вдигна ръка и щракна с пръсти. — И намерихме ето това…