Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (9)

Девета глава
Административни услуги

Господин Молефело бе дал на маа Рамотсве много оскъдна информация. Всичко, което знаеше за търсените хора, беше, че господин Тсоламосесе е бил старши служител в затвора, а семейството му е живяло в държавна къща близо до старото летище. Знаеше, освен това, че приятелката на господин Молефело, на име Тебого Батопи, е от Молепололе и по онова време е възнамерявала да учи за медицинска сестра. Това не беше кой знае какво начало. За двайсет години сигурно се бяха променили много неща, Тебого вероятно се беше омъжила и бе сменила фамилията си. Господин Тсоламосесе сигурно се беше пенсионирал и семейството му бе напуснало онази къща. Но в Ботсуана човек трудно можеше да изчезне напълно. Населението й беше едва два милиона души и хората хранеха здравословен интерес едни към други. Винаги питаха кой какъв е и откъде идва. Беше много трудно да си анонимен, дори в Габороне, тъй като винаги се намираха съседи, които винаги държаха да знаят точно какво правиш и кой ти идва на гости. Ако човек желаеше анонимност, трябваше да напусне страната и да замине за Йоханесбург например, където хората не се познават и не се интересуват много-много един от друг.

Въпреки това щеше да е относително лесно да влезе в дирите на семейство Тсоламосесе. Даже господин Тсоламосе да се бе пенсионирал, все някой в затвора щеше да знае къде е заминал. Служителите на затвора бяха много близки помежду си и всички се познаваха. Живееха в тясно съседство в района на затвора, в който работеха, децата им често се женеха помежду си. Трябваше да си помагат и да се пазят взаимно, защото винаги имаше опасност някой излежал присъдата си затворник да тръгне да си отмъщава. Беше се случвало на няколко пъти, маа Рамотсве беше чела за това във вестниците. В първия случай един избягал затворник се беше скрил в къщата на надзирателя, под леглото му, изчакал го да заспи, пропълзял навън и го намушкал през завивките. Беше потресаващ инцидент, въпреки че надзирателят оцелял без особени наранявания, а затворникът бил заловен и наказан. Трудно беше да повярва човек, че е възможно такова зло, мислеше маа Рамотсве. Как можеше човешко същество да бъде толкова жестоко с друго човешко същество? Отговорът, разбира се, бе, че тези хора бяха вътрешно безчувствени. Сърцата им бяха студени, те им позволяваха да правят такива неща, че и по-лоши. Бог щеше да ги осъди, тя знаеше, но дотогава те щяха да причинят големи злини. И най-лошото от всичко беше, че те разрушаваха доверието. Човек трябваше да има доверие на хората, но сега вече не можеше да вярваш на всички, дори в добра страна като Ботсуана. В други страни, разбира се, бе много по-страшно, но дори и в Ботсуана нощем по улиците човек трябваше да внимава, да държи здраво чантата си, защото можеше да го нападне млад мъж с нож и да го ограби. Какво ще остане от традиционната любезност, от добрите нрави в Ботсуана? Какво би казал Обед Рамотсве, питаше се тя, ако се върне тук и види какво става, баща й, който щом намереше на улицата банкнота от една пула я занасяше в полицията, без да го е еня, че ще се чудят на честността му.

Маа Рамотсве разпредели задачата си в две посоки. Първо щеше да намери семейство Тсоламосесе и да им предложи обезщетението, което бяха уточнили с господин Молефело. След като уредеше този въпрос, щеше да се заеме с по-трудната задача да намери Тебого. Но първата крачка беше да позвъни в затвора и да попита дали господин Тсоламосесе все още работи там. Както и предполагаше, служителят, който вдигна телефона, изобщо не беше чувал това име. Тогава маа Рамотсве помоли да я свържат с най-възрастния служител.

— Защо искате да говорите с възрастен човек, маа? — попитаха я любезно.

— Защото по-възрастните знаят повече, раа — отвърна тя.

На другия край на линията настъпи тишина. След кратко колебание я свързаха с най-възрастния служител.

— ​Аз съм на петдесет и осем, маа — представи се той. — Достатъчно ли съм възрастен, или търсите някой осемдесет деветдесетгодишен?

— Петдесет и осем е много добра възраст, раа. Един петдесет и осем годишен мъж със сигурност знае какво говори — каза маа Рамотсве.

Това оказа благоприятно въздействие.

— Ще се опитам да ви помогна, ако мога. Какво искате да знаете?

— ​Бих искала да знам дали си спомняте господин Тсоламосесе — каза тя. — Той е работил в затвора преди години. Може би не работи вече.

— А — каза човекът отсреща, — заварих го, когато постъпих тук. Беше много тих човек. Не говореше много, но си вършеше добре работата и много го уважаваха.

— ​Значи вече не работи при вас? — продължи маа Рамотсве.

— Не, не работи. Всъщност съжалявам, че трябва да ви го кажа, но той почина.

Маа Рамотсве изтръпна. Но маа Тсоламосесе може би бе още жива и господин Молефело щеше да успее да се срещне с нея.

— Мисля, че почина от сърдечен удар — съобщи гласът. — Преди около осем години. Все още работеше тук, но беше много болен и почина.

— ​А вдовицата му? — попита маа Рамотсве.

— ​Тя замина. Не вярвам тук някой да знае нещо за нея. Сигурно се е върнала в своето село. Можете да попитате в пенсионната служба, разбира се. Ако още е жива, би трябвало да получава пенсия на вдовица. Това значи, че някъде имат адреса й. Бихте могли да ги попитате.

— Бяхте много любезен, раа — каза маа Рамотсве. — Трябва да дам нещо на тази жена и вие много ми помогнахте. Много съм ви задължена.

— Мой дълг е да помагам — каза гласът.

— ​Това е чудесно!

— Така е.

— Желая ви щастие — каза маа Рамотсве. — Наистина много ми помогнахте.

— Аз съм щастлив — каза човекът. — Догодина се пенсионирам и ще отглеждам сорго.

— ​Дано расте добре — пожела му маа Рамотсве.

— Много сте мила, маа. Благодаря ви.

Те се сбогуваха и маа Рамотсве усмихната остави слушалката. Независимо от всичко, независимо от промените, объркването, несигурността, независимо от все по-честите прояви на неуважение между хората в днешно време, все още се срещаха такива, които разговаряха с традиционната любезност и внимание. И каквото и да ставаше, както и да се пренебрегваше традицията, човек получаваше доказателства, че не всичко е загубено.

Следващата задача беше не телефонен разговор, а посещение. Тя знаеше къде се намира пенсионната служба и трябваше да се отбие там, за да научи дали маа Тсоламосесе все още получава пенсията си. В случай че я получаваше, тя трябваше да опита да вземе оттам адреса й. Това можеше да е трудна, но не невъзможна задача. В държавните служби гледаха да спазват поверителност, даже и без нужда, но маа Рамотсве бе установила, че има и заобиколни пътища.

Държавната пенсионна служба все още беше в обедна почивка, когато тя пристигна. Но маа Рамотсве намери сянка под едно дърво и на драго сърце изчака, докато един уморен чиновник отвори вратата и надзърна отвън.

Приемната за граждани, в която я поканиха, изглеждаше и миришеше точно така, както всички държавни канцеларии и служби. Обзавеждането беше сведено до най-необходимото — столове с прави облегалки, прости бюра с по две чекмеджета. Отзад на стената висеше снимката на Негово превъзходителство, президентът на Република Ботсуана, а на другите стени имаше административна карта на Ботсуана, календар, изрязан от ботсуански вестник и оплюта от мухите снимка на стадо крави на водопой.

Чиновникът сънливо погледна маа Рамотсве.

— Търся вдовицата на един пенсиониран държавен служител — каза тя, като отбеляза наум изтърканата яка на чиновника. „Този няма да стигне далече“ — помисли си тя, чиновниците от гражданските служби обикновено много се грижеха за външния си вид, за разлика от този.

— Името? — попита той.

— ​Моето ли?

— На пенсионера.

Маа Рамотсве написа името на едно листче и го подаде на чиновника. Под името тя бе написала: Държавно управление на затворите и после датата от смъртта на господин Тсоламосесе.

Чиновникът погледна листчето и се отправи към коридора. От двете страни по този коридор бяха наредени шкафове с прошнуровани папки. Тя го видя как преглежда полиците и как спира, измъква една папка и я прелиства. После се върна на бюрото си.

— Да — каза той. — Има вдовица с това име. Тя получава пенсия от Държавно управление на затворите.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Благодаря ви, раа. Бихте ли ми дали адреса й? Трябва да й занеса нещо.

Чиновникът поклати глава.

— ​Не, не мога. Това е конфиденциална информация. Не може всеки да идва тук и да научава адресите на тези хора. Това не е възможно.

Маа Рамотсве пое дълбоко въздух. Точно от това се беше опасявала и знаеше, че трябва да е изключително внимателна. Този чиновник не беше твърде умен, а такива хора проявяваха забележително упорство, когато ставаше въпрос за принципи. Понеже не правеха разлика между основателни и неоснователни молби, те много стриктно се придържаха към буквата на закона. И нямаше смисъл да се опитваш да се излезеш на глава с тях. Най-добрата тактика беше да подкопаеш увереността им в правилото. Ако можеше човек да ги убеди, че правилото не е точно такова, по-вероятно беше да стигне до някъде. Но това бе деликатна задача.

— ​Но законът не е такъв — каза маа Рамотсве. — Не бих се бъркала в работата на един толкова умен човек като вас, но струва ми се, че тълкувате този закон погрешно. Законът гласи, че не можете да давате името на пенсионера. Не се отнася до адреса. Него може да го дадете.

Чиновникът поклати глава.

— Не мисля, че имате право, маа. Зная законите, това ми е работата. Вие сте гражданка.

— Да, раа. Убедена съм, че никой не ги знае по-добре от вас. Не се съмнявам, че е именно така. Но понякога, когато човек знае толкова много закони, може да ги обърка. Вие имате предвид член номер 25, а всъщност това е правило член 24 „б“, алинея „д“. Всъщност вие имате предвид него. Този закон гласи, че не трябва да се дават имената на пенсионерите, но той не казва нищо за адресите им. Членът, което третира адресите, е член номер 18, който наскоро бе отменен.

Чиновникът се размърда неспокойно. Той бе затруднен какво да отговори на тази самоуверена жена, която цитираше законите по номера. Значи законите имали номера? Никой не му беше казал за тях, но той допускаше, че е възможно да имат.

— Откъде знаете тези закони? — попита той. — Кой ви ги каза?

— ​Не четете ли „Държавен вестник“? — попита маа Рамотсве. — Законите обикновено се отпечатват в „Държавен вестник“, за да може всеки да ги прочете. Те се пишат, за да служат и защитават гражданите, раа, това е много важно да се знае.

Чиновникът не каза нищо. Той хапеше устната си и маа Рамотсве видя как поглежда бързо през рамо.

— Разбира се, ако вие сам не можете да вземете решение и трябва да попитате началника си, аз с удоволствие ще разговарям с него. Вероятно има тук някой ваш началник, който познава законите достатъчно добре.

Чиновникът присви очи и в този момент маа Рамотсве разбра, че го е преценила добре. За него щеше да бъде унизително да се съветва с друг чиновник.

— Служебното ми положение е достатъчно високо и познавам достатъчно добре закона, за да мога и сам да взимам решения. Това, което казвате за законите, е съвсем вярно. Изчаквах, за да видя дали го знаете. Много добре е, че знаете. Ако повече граждани познаваха добре законите, работата ни щеше да бъде много по-лесна.

— ​Вие прекрасно си вършите работата, раа — каза маа Рамотсве. — Радвам се, че попаднах на вас, а не на някой по-нисшестоящ и некомпетентен служител.

Чиновникът кимна с достойнство.

— Да — каза той. — Между другото, ето адреса на жената, за която питахте. Ще ви го напиша. Това е едно малко село по пътя към Лобатсе. Може би сте го чували. Там живее.

Маа Рамотсве взе листчето от чиновника и го сложи в джоба на роклята си. После му благодари за помощта и излезе навън, като си мислеше колко рядко администрацията може да бъде пречка, стига да подхождаш и тук с елементарни познания по психология, а маа Рамотсве беше от хората, които имаха чудесен опит в това отношение.