Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (4)

Четвърта глава
Поверете делата си в мъжки ръце

Нищо не беше наред при маа Рамотсве. Първо, тази потискаща вечер с разстроената Мотолели и момчето, което се държа така необяснимо, уби един папуняк, а после цяла вечер не им проговори. С Мотолели, разбира се, имаше да се изясняват още това-онова, на тя поне се беше поразведрила след разговора си с маа Рамотсве. С момчето обаче нещата не стояха така. То млъкна, отказа да вечеря и не обръщаше внимание на думите им. Двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони нямаха намерение да го наказват заради птичката и човек би очаквал, че той ще оцени това, но изобщо не стана така. Наистина ли ги мразеше? Но защо, след като те му бяха дали само любов и грижи? Така ли беше със сирачетата? Маа Рамотсве знаеше, че децата, които са преживели нещо страшно като съвсем малки, стават затворени и необщителни. А в края на краищата това момченце го бяха заровили живо като бебе. Такова нещо не можеше да не остави следа. Но защо реагираше така рязко и агресивно, след като дотогава беше напълно щастлив? Това я озадачаваше. Налагаше се да отиде до сиропиталището и да се срещне с маа Потокване. За маа Потокване нямаше тайни в поведението на децата.

Но това не беше всичко. Появи се нещо, което изискваше да се вземат незабавни мерки — иначе под заплаха бе самата „Дамска детективска агенция №1“. Маа Макутси съобщи вестта за това на сутринта след потискащата вечер на „Зебра драйв“.

— ​Имам много лоши новини — каза маа Макутси, щом маа Рамотсве влезе в офиса. — Цял час седя тук и ми се реве.

Маа Рамотсве погледна своята помощничка. Чудеше се дали ще може да понесе още неприятни изненади след снощи. Проблемите с децата й бяха дошли в повече и сега копнееше за един спокоен ден. И да нямаше клиенти, все едно. Даже щеше да е по-добре изобщо да нямаше. Достатъчно главоболия й създаваха собствените й проблеми, та да вземе да се занимава и с чуждите.

— Налага ли се да ми го казваш? — попита маа Рамотсве. — Не съм в настроение за проблеми.

Маа Макутси сви устни.

— Много е важно, маа — каза тя строго, сякаш правеше забележка на някого за безотговорното му поведение. — Не мога да се направя, че не съм видяла това, което видях.

Маа Рамотсве седна на бюрото си и впери поглед в маа Макутси.

— В такъв случай е най-добре ми разкажи. Какво е станало?

Маа Макутси свали очила и ги избърса в подгъва на полата си.

— Ами… вчера следобед, маа, може би помните, че си тръгнах малко по-рано оттук, към четири.

Маа Рамотсве кимна.

— ​Каза, че трябва да пазаруваш.

— Да — потвърди маа Макутси. — И отидох на пазар. Отидох до базара Броудхърст. Там има един магазин, където продават много евтини чорапи. Исках да отида там.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Винаги е хубаво да пазаруваш на сметка. И аз така правя.

Маа Макутси чу забележката, но продължи:

— Там има — по-право имаше — един магазин за домашни потреби. Може би го знаете. Собственикът замина и затвориха магазина. Спомняте ли си?

Да, маа Рамотсве си спомняше. Оттам беше купила веднъж подарък за рожден ден — една голяма чаша с нарисувано конче, на която дръжката беше паднала почти веднага.

— Това място известно време беше празно — продължи маа Макутси, — но когато вчера следобед минах оттам, точно в четири и половина, видях един непознат човек, който закачаше пред магазина нова табела. И освен това през прозореца видях как нареждат вътре офис мебели. Нови маркови мебели. — Тя хвърли поглед върху старите мебели на техния офис: старото сиво шкафче с едно чекмедже, което не се отваряше както трябва, бюрата с издраскани плотове, паянтовите столове. Маа Рамотсве улови погледа й и предположи какво следва — предложение да подменят обзавеждането. Маа Макутси беше говорила с някой търговец в Броудхърст и беше договорила изгодни цени. Но това беше невъзможно. Бизнесът и без това вървеше на загуба. Само благодарение на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и фактът, че сервизът плащаше заплатата на маа Макутси, агенцията изобщо продължаваше да съществува. Ако не беше господин Дж Л. Б. Матекони, те щяха да бъдат принудени да я затворят още преди няколко месеца.

Маа Рамотсве вдигна ръка да спре маа Макутси.

— Съжалявам, маа Макутси, но сега не можем да си позволим ново обзавеждане. Просто нямаме пари.

Маа Макутси я зяпна.

— Аз нямах предвид това — каза тя. — Имах предвид нещо съвсем друго. Тя замълча, така че маа Рамотсве да почувства колко нетактично я беше прекъснала.

— Съжалявам — каза маа Рамотсве. — Кажи какво си видяла.

— ​Нова детективска агенция — продължи маа Макутси. Огромна. Нарича се „Детективска агенция с гарантиран резултат“.

Маа Макутси скръсти ръце и впери поглед в своята работодателка, за да види ефекта от току-що казаното. Маа Рамотсве присви очи. Вестта наистина беше драматична. Тя толкова бе свикнала да е единственият частен детектив в града, а всъщност и в цялата страна, и никога не беше допускала, че може да има конкуренция. Това бе възможно най-неприятната новина, която можеше да чуе, и за миг й се прииска да вдигне ръце и да извика, че се предава. Но това беше само една мисъл, нищо повече. Маа Рамотсве не беше от хората, които се предават така лесно, дори и да си имаше проблеми със сирачетата в къщи и недостиг на клиенти в работата, това не беше причина да хлопне кепенците. И тъй, тя изправи гръб и се усмихна на маа Макутси.

— Всеки бизнес трябва да очаква конкуренция — каза тя. — И ние не правим изключение. Не можем да си въобразяваме, че тази работа вечно ще я вършим само ние, нали така?

Маа Макутси се колебаеше.

— Не — каза тя най-накрая. — Това сме го учили в „Ботсуанския колеж за секретарки“. Нарича се „принцип на конкуренцията“.

— Така ли? И какво гласи този принцип?

Маа Макутси се смути за миг. Тя бе изкарала 97% на държавния изпит в Ботсуанския колеж за секретарки, това беше всеизвестно, но доколкото си спомняше, никой не я беше изпитвал върху принципа на конкуренцията.

— Означава, че има конкуренция — оповести тя. — Не може само една фирма да упражнява един бизнес. Винаги има повече от една фирма в един бизнес.

— Вярно — каза маа Рамотсве.

— Това значи, че ако едно предприятие се развива и носи приходи, задължително ще се появи още някой, който да се опитва да го развива — продължи маа Макутси. — Човек с нищо не може да попречи на това. И всъщност то е здравословно.

Маа Рамотсве не беше убедена.

— ​Достатъчно здравословно, за да ни вземе хляба — каза тя.

Маа Макутси кимна.

— Но освен това сме учили, че човек трябва добре да познава конкуренцията си. Спомням си, това са ни го преподавали.

Маа Рамотсве се съгласи и маа Макутси продължи:

— ​Трябва да проведем свое разследване — каза тя. — Трябва да отидем и да видим що за хора са това и какво могат. Тогава ще знаем и каква конкуренция имаме.

Маа Рамотсве извади ключовете от белия микробус.

— Права си, маа Макутси — каза тя. — Трябва да отидем и да се представим на тези нови детективи. Тогава ще знаем какво представляват.

— Да, но има и още нещо — каза маа Макутси. — Тези нови детективи не са жени. Те са мъже.

— А! Това е хубаво — каза маа Рамотсве. — И също така е лошо.

 

 

Не беше трудно да открият „Детективска агенция с гарантиран резултат“. Една голяма табела, подобна на тази, която висеше на входа на „Дамска детективска агенция №1“, оповестяваше името на фирмата, а под надписа имаше нарисуван усмихнат мъж, скръстил ръце зад едно бюро, видимо много доволен. А под тази картинка с големи червени букви пишеше:

„ОТбор от опитни специалисти, ОТдел за криминални разследвания, ОТ Ню Йорк, ОТличен резултат!“

Маа Рамотсве паркира белия си микробус на отсрещния тротоар, под една акация, която даваше добра сянка.

— Така значи! — каза тя приглушено, макар че никой отвън не можеше да я чуе. — Значи това е конкуренцията.

Маа Макутси, която се возеше до нея, се наведе, за да погледне. Маа Рамотсве беше с внушителна фигура, с традиционно телосложение, както тя обичаше да казва за себе си, и не беше лесно маа Макутси да види отвратителната табела.

— Отдел за криминални разследвания — каза маа Рамотсве. — Това значи бивши ченгета. Новините не са добри. Всички ще изпаднат във възторг от идеята да поверят проблемите си именно в ръцете на бивши ченгета.

— Пък и от Ню Йорк — въздъхна възхитено маа Макутси. — Това ще направи най-голямо впечатление. Всички са гледали филми за нюйоркски ченгета и всички знаят колко са добри.

Маа Рамотсве стрелна с поглед маа Макутси.

— Да нямаш предвид, че са супермени? — попита тя.

— Да — каза маа Макутси. — Нещо като супермени.

Маа Рамотсве отвори уста да каже нещо на своята помощничка, но се отказа. Тя беше добре запозната с академичните постижения на маа Макутси в Ботсуанския колеж за секретарки — едва ли някой би пропуснал да забележи дипломата в рамка, която висеше над бюрото на маа Макутси, но понякога маа Макутси проявяваше необикновена наивност. Супермени, как не! Маа Рамотсве не разбираше как може някой, минал предучилищната възраст, да проявява интерес към подобни глупости. Но хората все пак се интересуваха. Когато в киното — чийто богат собственик имаше къща на „Ниерере Драйв“ — пристигнеше такъв филм, винаги се трупаха огромни тълпи пред касата. Разбира се, някои от хората, които чакаха за билети, бяха влюбени, които не се интересуваха особено от това, което ще става на екрана, но други влизаха заради филма.

Нямаше смисъл да спори с маа Макутси на тема супермени. Който и да беше отворил тази агенция, ако ще да беше дошъл направо от Ню Йорк, едва ли беше супермен.

— ​Ще влезем и ще се представим — каза маа Рамотсве. — Вътре има хора. Виждам, че са започнали работа.

— По някой важен случай — каза маа Макутси унило.

— Може би. А може би не. Когато хората минават покрай „Дамска детективска агенция №1“ и ни виждат през прозорците, може би си мислят, че работим по някой важен случай. А пък през повечето време ние просто си седим вътре, пием ройбос и четем „Ботсуана дейли нюз“. Това, което се вижда, понякога е само привидно.

На маа Макутси това изказване се видя твърде пресилено. Вярно е, че в момента не бяха особено заети, вярно, че в офиса се изпиваха внушителни количества ройбос, но невинаги беше така. Имаше времена, в които бяха затрупани от работа и минувачите можеха с право да си мислят, че вътре се работи здравата. Така че маа Рамотсве не беше права, но нямаше смисъл да се спори с нея, защото тя изглеждаше много мрачна. Нещо беше станало на „Зебра драйв“, каза си маа Макутси, защото иначе за нея беше характерно доброто настроение.

Те пресякоха улицата и стигнаха до вратата на малкото магазинче, където сега се помещаваше „Детективска агенция с гарантиран резултат“. Отпред имаше широка витрина, матирана до средата така, че отвън навътре не се виждаше нищо друго, освен главите на хората, които работеха в офиса. На прозореца имаше и снимка на група мъже на фона на някаква доста внушителна сграда. Мъжете бяха до един с широкополи шапки, които скриваха лицата им и беше невъзможно да видиш чертите им.

— ​Това не е хубава снимка. Пълна безсмислица — отбеляза маа Рамотсве.

На вратата, също остъклена, висеше надпис „Моля, влезте, не е нужно да чукате“. Но маа Рамотсве, която високо ценеше традициите, една, от които повеляваше, че човек, преди да влезе някъде, винаги трябва да почука и да извика „Ко-ко!“, потропа и извика „Ко-ко!“, а после бутна вратата и влезе.

— Не е необходимо да чукате, маа — каза мъжът зад бюрото. — Просто влезте.

— Винаги чукам, раа — каза маа Рамотсве. — Така е редно.

Мъжът се усмихна.

— ​В моя занаят невинаги е много разумно да се чука по вратите — каза той. — Това предупреждава хората да спрат да правят това, което правят.

Маа Рамотсве се разсмя на шегата.

— ​А това не е препоръчително!

— Никак. Но както виждате, аз не правя нищо лошо. Колко жалко. Просто си седя и очаквам две красиви дами като вас да ми дойдат на посещение.

Маа Рамотсве стрелна с поглед маа Макутси, преди да отговори.

— Вие сте много мил човек, раа — каза тя. — Не всеки ден ми казват, че съм красива. Прекрасно е, че има и такива дни.

Мъжът зад бюрото разтвори ръце.

— Когато човек е детектив, маа, той свиква да забелязва всичко. Видях ви да влизате и веднага си казах: „Ето, две много, много красиви дами влизат при мен. Днес имам щастлив ден…“

Той млъкна, после скочи на крака и пак седна. След това се плесна по челото.

— ​Но, маа, какво приказвам! Вие сте маа Рамотсве, нали? „Дамска детективска агенция №1“? Виждал съм ваша снимка във вестника! И стоя тук и ви обяснявам какво значи да си детектив! А през цялото време вие и маа… маа…

— ​Макутси — обади се другата. — Аз съм помощник-детектив в „Дамска детективска агенция №1“. Завършила съм Ботсуанския колеж за секретарки…

Мъжът кимна и я прекъсна.

— Аха, значи там…

Маа Рамотсве видя как се отразиха на маа Макутси тези думи. Сякаш ток я бе ударил.

— Чудесен колеж — отсече маа Рамотсве и после побърза да смени темата. — А как е вашето име, раа?

— Аз съм господин Бутелези — каза мъжът и й протегна ръка. — Цефас Бутелези, бивш служител на Отдела за криминални разследвания.

Маа Рамотсве стисна ръката му, а после и маа Макутси, макар и неохотно. Сетне, поканени да седнат от господин Бутелези, те предпазливо се настаниха в лъскавите нови столове срещу бюрото му.

— Бутелези е известно име — каза маа Рамотсве. — Роднина ли сте с онзи Бутелези?

Г-н Бутелези се разсмя.

— А не може ли да попитаме дали той е мой роднина? Ха-ха!

Маа Рамотсве почака за миг.

— Е, роднина ли ви е? — попита тя.

Господин Бутелези посегна към цигарите на бюрото си и извади една.

— Много хора носят името Бутелези — каза той. — И много хора не го носят. Хората носят имена като Нкомо или Рамафоза, или някое друго. Но това не ги прави истински Нкомо или истински Рамафоза, нали? Има много имена, нали?

Маа Рамотсве кимна в знак на съгласие.

Вярно е това, раа. Има много имена.

Господин Бутелези си запали цигарата. Той не бе предложил цигари на гостите си — не че те биха приели, те не пушеха, — но това беше знак на неуважение, поне според маа Макутси, която, след пренебрежителната забележка по адрес на колежа й, наблюдаваше най-критично поведението на новоизпечения си конкурент.

Маа Рамотсве бе очаквало отговор на въпроса си, но сега разбра, че няма да получи такъв.

— Разбира се — каза тя. — Това е зулуско име. Вие сте от тези земи, нали, раа?

Господин Бутелези отлепи късче тютюн от предните си зъби.

— Моят прадядо е зулус от Натал — каза той. — Но прабаба ми е тукашна, тсуана. С дядо ми са се запознали, когато тя била на работа в Южна Африка. Тя ме записа в ботсуанско училище, а когато го завърших, се върнах при тях в Южна Африка. Ето защо станах полицай в Йоханесбург. Сега съм тук, в родината на майка си.

— ​А от табелата ви виждам, че сте били и в Ню Йорк? — каза маа Рамотсве. — Имали сте бурен живот, раа!

Господин Бутелези погледна настрани, сякаш за да си припомни своя бурен и разнообразен живот.

— Да, Ню Йорк. Бил съм и в Ню Йорк.

— Хареса ли ви там, раа? — попита маа Макутси. — Винаги съм мечтала да отида в Ню Йорк.

— Ню Йорк е много голям град, — каза господин Бутелези. — Леле-мале! Колко много сгради има!

— ​А колко време живяхте там? — попита маа Макутси. — Много години ли?

— Не много — каза господин Бутелези.

— Колко време? — настоя маа Макутси.

— Вие живо се интересувате от Ню Йорк, маа — каза господин Бутелези. — Трябва лично да го посетите. Не се кланяйте само на разкази. Вижте го със собствените си очи. Страшна работа е!

За миг се възцари тишина, въпросът на маа Макутси увисна във въздуха: колко време? Господин Бутелези дръпна от цигарата си и издуха дима към тавана. Изглежда настъпилата тишина ни най-малко не го притесняваше, но след малко той се пресегна и плъзна към маа Рамотсве едно сгънато листче.

— Това е нашата брошура, маа. Радвам се, че мога да ви я предложа. Нямам нищо против в града ни да има повече от една детективска агенция. Той се разраства бързо, не е ли така? Има работа и за двама ни.

„Ами аз — каза си маа Макутси. — Ами аз? Не сме ли трима души в този офис. Или аз не съществувам за тебе, господинчо?“

Маа Рамотсве взе евтината брошурка. Отпред имаше снимка на господин Бутелези, издокаран в много официален костюм, седнал зад някакво друго бюро. Тя прелисти страницата. Още една снимка на господин Бутелези, този път прав, застанал пред черен автомобил, на фона на някакви високи сгради, твърде неясни впрочем. Между него и сградите като че ли нямаше нищо и там сякаш се стелеше странна мъгла. Никакви други фигури не се виждаха на снимката, под която имаше надпис: „Ню Йорк.“

Тя зачете текста на съседната страница: „Ако нещо ви тревожи, ако съпругът ви се прибира късно вечер и мирише на дамски парфюм, ако някой от служителите ви продава вашите фирмени тайни, не разчитайте на случайността. Поверете своите грижи в ръцете на истински МЪЖ!“

Този текст оказа върху маа Рамотсве същия ефект, какъвто забележката относно Ботсуанския колеж за секретарки имаше върху маа Макутси. Тя мълчаливо плъзна брошурата към своята помощничка, която намести очилата си и я прочете.

— Много ни беше приятно да се запознаем с вас, раа — произнесе маа Рамотсве с известно усилие. Лицемерието всякога я затрудняваше, но добрите обноски го изискваха понякога, независимо че то й струваше свръхчовешко усилие. — Трябва да се срещнем отново, да обсъдим заедно някой заплетен случай.

Господин Бутелези засия в усмивка.

— Това би било чудесно, маа. С вас да разговаряме на професионални теми… — каза той.

— ​И с маа Макутси — каза маа Рамотсве.

— Разбира се — господин Бутелези хвърли бърз и небрежен поглед към другата си гостенка.

Маа Макутси понечи да върне брошурата на господин Бутелези, но той настоя да я задържат. После двете жени се изправиха и любезно, макар и твърде хладно, си взеха довиждане. Те излязоха от магазина, като затвориха може би малко по-силно вратата след себе си. Навън те пресякоха улицата в пълно мълчание. Докато маа Рамотсве не запали белия си микробус, не зави и не се отправи към дома, не се чу нито една дума.

— Така! — каза маа Рамотсве.

Маа Макутси искаше да отговори нещо, но не можа да измисли нищо подходящо за случая. Нищо не можеше да изрази възмущението й от факта, че за Ботсуанския колеж за секретарки се произнесоха като за „това място“. Така че и тя каза: „Така“; и с това се свърши целият разговор.