Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (8)

Осма глава
Пишещите машини и събранието на вярващите

Винаги, когато минаваше покрай Ботсуанския колеж за секретарки, маа Макутси изпитваше тръпка на гордост. Обучението й в колежа продължи шест месеца. През това време тя се издържаше, работейки нощем като сервитьорка в един хотел работа, която ненавиждаше, а денем полагаше всички усилия да не заспи. Нейното упорство и твърдост бяха възнаградени — тя никога нямаше да забрави гръмките аплодисменти на церемонията по дипломирането си. Тогава, пред погледа на гордите си родители, които бяха продали една овца, за да платят пътя до Габороне, тя прекоси сцената, за да получи диплома за секретарка като първа отличничка на своя випуск. Тя предполагаше, че животът никога няма да й предложи по-бляскав триумф от този.

— Виждаш ли това? — попита тя по-младия чирак, който идваше да й помогне за машините по нареждане на господин Дж. Л. Б. Матекони. — Виждаш ли онзи надпис там горе? „Бъдете акуратни.“ Това е мотото на колежа.

— Да — каза чиракът. — Много подходящо мото. Щом като ще пише на машина, човек трябва непременно да е акуратен. Иначе ще трябва да преписва всичко още веднъж. Лоша работа.

Маа Макутси му хвърли един кос поглед.

— Това мото е подходящо за всеки вид работа, не мислиш ли?

Чиракът не каза нищо и те продължиха по коридора.

— Маа, тук учат само момичета, нали? — попита чиракът.

— ​Да — каза тя. — Няма причини да е точно така, но така стояха нещата по мое време.

— Тогава и аз искам да уча тук — каза той. — Това място е тъкмо за мене. Искам да седя в стая, пълна само с момичета.

Маа Макутси се усмихна.

— На някои момичета също ще им хареса. На лошите момичета.

— Лоши момичета няма — отвърна чиракът. — Всички стават. Всички са добри.

Те влязоха в приемната и маа Макутси се представи на секретарката на заместник-директорката.

— Маа Манапотси ще се радва да ви види, маа — каза секретарката и хвърли благосклонен поглед към чирака, който й се усмихваше. — Тя много добре ви помни.

Маа Макутси бе отведена до кабинета на маа Манапотси, а чиракът остана да чака отвън. Той се намести до бюрото на секретарката и се зае да я забавлява, като притисна палец върху един бял лист. На листа остана отпечатък от грес.

— ​Това е моят печат — каза той. — Ако докосна някое хубаво момиче като вас — оставям печат! Това значи „Моя собственост! Да не се пипа!“

Вътре маа Манапотси посрещна радушно маа Макутси. Тя прояви интерес към работата й и деликатно подпита за размера на заплатата й в момента.

— Помощник-детектив и помощник-управител звучи много авторитетно — каза маа Манапотси. — Надявам се, че и заплащането е такова, каквото заслужаваш. Ние държим нашите възпитанички да бъдат оценявани по достойнство.

— Плащат ми максимума, който могат — каза маа Макутси. — Малко хора получават толкова, колкото действително заслужават. Дори президентът не получава заплатата, която заслужава, не е ли така? Мисля, че би трябвало да му плащаме повече.

— ​Може би — каза маа Манапотси. — Аз винаги съм смятала, че заместник-директорите на колежи трябва да получават повече. Но не бива да се оплакваме, нали, маа? Ако всички непрекъснато се оплакват, няма да има време за нищо друго. Тук, в Ботсуанския колеж за секретарки, не се оплакваме. Ние си вършим работата.

Така мисля и аз — каза маа Макутси.

Разговорът продължи в този дух още няколко минути.

Отвън, от кабинета на секретарката долиташе шепот и от време на време кикотене. След малко те засегнаха въпроса за пишещите машини и маа Манапотси потвърди съгласието си.

— Може да ги донесем още сега. Момчето, което водиш, може да ни помогне да ги изнесем, ако не е прекалено заето с моята секретарка.

— Винаги е такъв, като види момиче. С всяко момиче — каза маа Макутси. — Тъжно, но е така.

— Не можем да искаме от мъжете да не ни забелязват изобщо — каза маа Манапотси. — Но понякога е по-добре да не ни забелязват.

Те се отправиха към склада. Там, между купчините папки и книги, бяха наредени и непотребните пишещи машини.

— Те са много стари — каза маа Манапотси. — Но повечето сигурно могат да се върнат към живот, е, поне отчасти. Може би трябва да се смажат.

— Масло в сервиза има колкото искате — каза чиракът и завъртя валяка на една от машините.

— Сигурно — каза маа Манапотси. — Но помнете, тези машини не са като колите. Искат внимателно отношение.

Те се върнаха в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Господин Дж. Л. Б. Матекони бе дал съгласието си машините да се складират и поправят в сервиза. Щяха да стоят там, докато маа Макутси намереше помещение за курса си. Маа Рамотсве, която бе одобрила идеята, макар да имаше някой съмнения дали ще са съберат достатъчно желаещи да учат, предложи да заплати лично разходите по рекламата в пресата, а освен това изяви желание да помогне да се поправят машините.

— И Мотолели с удоволствие ще ти помогне — каза. — Тя много се интересува от техника, а и има много сръчни пръстчета.

— Този бизнес ще има голям успех — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Имам усет за тези неща. Струва ми се, че ще потръгне.

От тази прогноза на маа Макутси й поникнаха криле. Тя много се вълнуваше и страхуваше от факта, че ще задвижи свое собствено начинание, и топлите думи на двамата й шефове силно я окуражиха.

— Наистина ли мислите така, раа?

— Не се и съмнявам — каза господин Дж. Л. Б. Матекони.

 

 

Явно беше време на масова взаимопомощ. „Дамска детективска агенция №1“ — в частност маа Макутси — подпомагаше „Тлоквенг роуд спийди моторс“, като водеше сметките и документацията. От време на време маа Макутси извършваше и дребни ремонти по автомобилите. В замяна на това „Тлоквенг роуд спийди моторс“ плащаше основната част от заплатата й и така тя можеше да продължава работата си и като помощник-детектив. На свой ред маа Рамотсве се грижеше за господин Дж. Л. Б. Матекони, като му готвеше вечер и переше работното облекло и това на чираците му. Чираците, обучаващи се под грижите на господин Дж. Л. Б. Матекони, който търпеше капризите им, както друг работодател не би ги търпял, също се постараха да се отплатят посвоему. Когато се наложи да се поправят пишещите машини, именно те свършиха основната работа, отделиха много време и цели две седмици се занимаваха с тях, за да им вдъхнат нов живот.

Именно в този дух на солидарност всички се съгласиха да присъстват на едно събрание в църквата, където по-младият чирак щеше да произнесе слово. Той ги бе поканил да дойдат да го слушат, защото за пръв път щеше да говори пред цялото свое църковно братство. Щяло да бъде много важно събитие за него.

— Трябва да отидем — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не мисля, че можем да откажем.

— Прав си — потвърди маа Рамотсве. — За него това е много важно събитие. Все едно че ще му връчват награда. Трябва да отидем.

— Тези събрания могат да продължават часове — предупреди ги маа Макутси. — Три часа не ни мърдат. Изяжте по една голяма пържола, преди да тръгнете, иначе може да ви прималее.

Събранието се проведе в неделя, в една малка църква близо до сградата, в която се сортираха диаманти. Маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони пристигнаха доста по-рано и двайсет минути съзерцаваха тавана, докато чакаха да дойде и маа Макутси.

— Събрахме се — прошепна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Само брат Чарли го няма още.

— Той е с някое маце — каза маа Макутси. — Гарантирам ви.

Маа Рамотсве нищо не каза. Тя наблюдаваше пристигащите, махваше дискретно на познатите си и се усмихваше на децата. Най-накрая на площадката се показа пасторът, следван от църковния хор, всички облечени в сини раса, които се вееха покрай краката им. В една от редиците на хора стоеше чиракът и окуражително се усмихваше на своите гости.

Последваха химни, молитви и накрая пасторът стана да говори.

— Има грешници измежду нас — предупреди той. — Те са облечени като всички хора, вървят и говорят като всички. Но сърцата им са пълни с грях и замислят нови и нови грехове, докато ние тук седим с вас.

Господин Дж. Л. Б. Матекони хвърли поглед към маа Рамотсве. Беше ли пълно с грях сърцето му? А нейното беше ли пълно с грях?

— За щастие можем да се спасим — продължи пасторът. — Нужно е само да се вгледаме в сърцата си и да видим какви са греховете, стаени в тях. Тогава можем да променим всичко.

Сред богомолците се понесе одобрителен шепот. Един човек въздъхна, сякаш от болка, но то бе само грях, помисли си маа Рамотсве. Грехът тежи и човек въздиша. Грехът слага отпечатък. Грехът слага петно.

— И тези, които са дошли в тази църква — продължаваше пасторът, — носят със себе си и своите грехове. Донесли са греховете си сред божието паство. Те са отломък от самия Вавилон.

Господин Дж. Л. Б. Матекони, които по време на речта на пастора бе гледал ръцете си в скута, сега вдигна очи и видя, че всички хора са вперили погледи в него, в маа Рамотсве и в маа Макутси. Той скришом побутна маа Рамотсве.

— Да — каза пасторът. — Тук има нови хора. Вие сте добре дошли, но трябва да признаете греховете си пред божието паство. Ние ще ви помогнем. Ще ви дадем сила.

Настъпи пълна тишина. Маа Макутси се огледа с тревога. Това със сигурност не беше гостоприемно отношение. Обикновено такива събрания посрещаха нови хора много топло и им ръкопляскаха, когато станат. Явно църквата на техния чирак беше по-особена.

Пасторът посочи господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Говори, братко — подкани го той, — слушаме те.

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна забъркан към маа Рамотсве.

— Аз… — започна той — съм грешник. Да… предполагам…

Изведнъж маа Рамотсве се изправи.

— О, Боже! — извика тя. — Аз съм грешницата тука! Аз! Нямат чет моите грехове! Тежки грехове са те. Не издържам под техния товар. Ох! Ох!

Пасторът вдигна дясната си ръка.

— ​Бог да е с тебе, сестро! Той ще облекчи теглото ти! Кажи ни греховете си! Изречи черните им имена!

— Те са безброй — каза маа Рамотсве. — О, не мога да ги понеса! Те ме изгарят. Чувствам адски огньове! Изгарят ме! О!

Тя се свлече обратно на пейката, като си вееше с молитвеника.

— Пламъци! — викна тя. — Цялата съм в пламъци. Махнете ме оттук!

Господин Дж. Л. Б. Матекони усети как тя го сръга в ребрата.

— Трябва де я изнеса. Пламъците…

Маа Макутси се изправи.

— Ще ти помогна. Горката жена! Толкова грехове. Ох! Ох!

Щом се измъкнаха навън, те се отправиха по най-бързия начин към колата на господин Дж Л. Б. Матекони, която стоеше паркирана до колите на вярващите и по нищо не се различаваше от тях.

— Ти си била много добра актриса — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, когато потеглиха. — Аз съвсем се обърках. Взех да мисля за греховете си.

— ​Може би не играех — каза сухо маа Рамотсве.