Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (12)

Дванадесета глава
Чудото в „Тлоквенг спийди роуд моторс“

Курсистите от „Школата по машинопис за мъже Калахари“ се събираха в залата до църквата всеки работен ден от седмицата, с изключение на петък. Напредваха бързо. Маа Макутси разбра, че те усвояват нещата по-бързо, отколкото бе предвиждала, и им съобщи, че курсът ще трае пет седмици вместо планираните шест.

— Ще получите същата диплома — съобщи им тя, като си отбеляза наум, че трябва да се погрижи и за отпечатването на сертификатите. — Ще бъде за същия курс, но вие ще го завършите една седмица по-рано.

— ​А ще ни върнете ли част от парите? — попита един от мъжете, предизвиквайки весел смях сред останалите курсисти.

— Не — каза Маа Макутси. — Разбира се, че не. Вие ще получите същите знания и умения. Така че те струват същите пари. И така е справедливо.

Те приеха доводите й без повече протести и тя с облекчение продължи урока си. За разнообразие, вместо да преписват вече готов текст, този път тя им даде задача в оставащия половин час да съчинят кратко есе. То трябваше да е само половин страница, но с възможно най-малко грешки. За отлично представяне оценката беше петдесет точки, а за всяка грешка се отнемаха по две точки. Темата беше: „Важните неща в моя живот.“ Есетата трябваше да бъдат анонимни и след проверката да се върнат на авторите. Така никой нямаше да се срамува от искреността си и щеше смело да каже какво е най-важното за него, без да се чувства идиотски. Идеята за темата не беше на маа Макутси. Тя самата в училище бе написала есе по нея и това есе бе наградено, така че остана в спомените й като идеалната тема: не изискваше никаква специална подготовка, с нищо не задължаваше и всеки имаше какво да каже по нея.

Курсистите се заловиха за работа. В края на часа всеки остави своя лист пред маа Макутси и се събраха десет съчинения. Тя възнамеряваше да ги вземе и да ги прочете у дома, но само един поглед върху най-горния лист бе достатъчен, за да събуди интереса й. Четенето я погълна и тя остана в залата, докато не прочете всички есета. Пред нея се раздипли животът в цялата си важност: майки, съпруги, футболни отбори, професионални амбиции, любими автомобили, всичко, което мъжете обичаха.

Ето това, например:

„Има толкова важни неща в моя живот. Трудно ми е да посоча най-важното, но мисля, че едно от тях е футболният отбор «Зебрите». Още от малък мечтаех да играя в този отбор, но така и не станах достатъчно добър футболист. Така че само гледах сред публиката и виках за любимия си отбор. Когато те печелят, аз се чувствам истински щастлив и цяла нощ празнувам с приятелите си тези победи. Приятелите ми също са техни фенове. Не мога да си представя Ботсуана без «Зебрите». Нашата страна не би била същата без тях и всички бихме чувствали голяма празнина в живота си.“

Есето бе напечатано почти без грешка, а маа Макутси остана впечатлена от простата и ясна мисъл на изложението.

„Читателят — написа тя в полето на страницата — остава напълно убеден за значението на «Зебрите» във вашия живот.“

Тя прелисти други две есета. Имаше още едно похвално слово за „Зебрите“ и едно трогателно есе за нечий малък син и неговите лудории. Накрая, почти най-отдолу в купа листа тя прочете:

„Открих нещо много важно в живота си. Не го очаквах, и то ме сполетя изведнъж, като светкавица. Аз не съм човек, чийто живот е бил много вълнуващ, но това ме развълнува силно и сърцето ми препуска вече повече от седмица. Причината е, че срещнах една жена. Тя е една от най-красивите жени, които съм виждал, и мисля, че е и една от най-милите и добри жени в Ботсуана. Тя винаги ми се усмихва, независимо от това, дали правя грешки. Когато минава покрай мен, сърцето ми запява, въпреки че тя не го знае. Не знам дали да споделя с нея, че ме изпълва с мисли за любов. Ако й кажа, тя може да ми отвърне, че не съм достатъчно добър за нея. Но ако не й го кажа, никога няма да узнае какво чувствам. Тя е най-важното нещо в живота ми. Не мога да спра да мисля за нея дори когато ме учи на машинопис.“

Маа Макутси застина на място при това толкова открито обяснение в любов. Един от нейните ученици, един от тези мъже беше влюбен в нея! Тя мислеше, че никой не може да се влюби в нея, а един от тези мъже бе направил точно това. О! О!

Тя погледна внимателно листа. Разбира се, на него не бе написано никакво име, но за нея нямаше съмнение кой го е писал. Докато четеше, тя бе така погълната от съдържанието му, че съвсем не видя как е отпечатано. Всяко „ц“ липсваше: „светкави, а“, „сър ето ми“, „седми, а“. С разтуптяно сърце тя взе молива и написа отдолу:

„Това е много вълнуващо есе, добре напечатано. Трябва да кажете на тази жена, защото тя може никога да не узнае нищо. Трябва да я поканите да излезе с вас, след часа. Ето какво трябва да направите.“

Този следобед „Тлоквенг роуд спийди моторс“ бе оставен на грижите на двамата чираци. Господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Рамотсве отидоха в сиропиталището — господин Дж. Л. Б. Матекони да поправи помпата, а маа Рамотсве да поговори с управителката маа Силвия Потокване. Маа Макутси, която имаше три свободни следобеда в месеца, бе решила да оползотвори този, като отиде в банката, за да внесе пари в сметката си, която благодарение на школата по машинопис напоследък бе значително нараснала, и за да си потърси нови обувки. Обувките, които носеше, онези с яркочервените копчета, щяха да бъдат дадени за смяна на подметките. Тя бе хвърлила око на едни обувки от витрината на един магазин в града. Бяха светлозелени, на удобно ниско токче. Високите токчета бяха голямо изкушение, но като с всички изкушения човек си плащаше по-късно за тях. Отстрани обувките имаха по една голяма фльонга, също от зелена кожа, а подплатата им беше небесносиня. Точно тази подплата я спечели и тя си представи какво удоволствие би било човек всяка сутрин да мушне крак в небесносиньото. Бяха доста по-скъпи от обувките, които тя обикновено си купуваше, но подобни обувки не можеха да бъдат евтини, особено с подобна подплата. Още от първия поглед тя разбра, че това са нейните обувки. С тези обувки късметът, който я следваше, откакто създаде „Школата по машинопис за мъже Калахари“, нямаше да я изостави. Това бяха обувки, които щяха да придадат авторитет на жената, която ги носи: обута с тях, тя би говорила с пълна увереност.

През това време в сервиза чираците се наслаждаваха на своята самостоятелност. Те обещаха на господин Дж. Л. Б. Матекони, че няма да вземат никакви решения за ремонти без него, макар той да бе приел, че могат да се справят с всеки вид поправка. В сервиза бе докаран един мръснокафяв френски джип, който създаваше големи главоболия. Трябваше да се опитат да му оправят две от вратите, които не се затваряха добре и да настроят двигателя, който прегряваше. Познаваха колата, вече бяха работили по нея поне два пъти и я приемаха като лично предизвикателство.

С френската кола няма да скучаете — каза им господин Дж. Л. Б. Матекони. — Обаче да внимавате. Тази кола лъже.

— Лъже ли, раа? — попита по-младият чирак. — Как една кола ще лъже?

— Приборите й не казват истината — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Човек ги настройва, а те след малко пак почват да лъжат. Нищо не може да се направи.

Щом останаха сами, чираците си запариха по чаша чай и поседяха половин час на омазаните с грес варели. Чарли, по-старият, свиркаше на всяко момиче, което минеше по уликата, като го приканваше да му дойде на гости в сервиза.

— ​Тук в сервиза е много интересно! — викаше той. — Хайде де! Ела да видиш! Какви интересни работи има тука за тебе!

По-младият се мъчеше да не гледа към минаващите момичета, но рядко се удържаше да не погледне. Ала поне не свиркаше след тях. Като свършиха с чая, чираците подкараха мръснокафявия френски джип и го качиха на новия хидравличен крик, който господин Дж. Л. Б. Матекони бе инсталирал в сервиза неотдавна. Това беше първото им прегрешение, все едно че посегнаха към забранения плод. С този крик можеше да работи само господин Дж. Л. Б. Матекони и никой друг. На тях двамата им беше забранено да го пипат. Но сега никой нямаше да види, че са вдигнали френския автомобил, и те не можаха да устоят на изкушението.

Крикът работеше страхотно, огромният автомобил бе повдигнат със смайваща лекота. Но изведнъж спря, главното стоманено бутало замря, лъснало от грес и разтегнато докрай, а колата остана да стърчи несигурно върху релсите. По-голямото от момчетата натисна копчето за спускане, но механизмът беше блокирал и нищо не помръдваше. Той опита пак, а после изключи и включи машината няколко пъти. Нищо.

— Счупи се — каза по-младият. — Ти си виновен.

Те пак седнаха върху варелите и се загледаха отчаяно в колата, която стоеше във въздуха.

— Какво ще кажем на господин Дж. Л. Б. Матекони? — попита по-младият.

— Ще му кажа, че нямаме нищо общо с тази работа — каза другият. — Ще кажа, че е станало случайно. Паркирали сме колата в сервиза, тя случайно е попаднала върху релсите и после изведнъж се е вдигнала.

По-младият чирак го изгледа.

— Не мога да лъжа вече — каза той. — Сега, след като душата ми е спасена, не мога вече да лъжа.

По-големият също го погледна.

— В такъв случай и двамата ще загазим. Наистина много ще загазим. — После направи пауза. — В такъв случай ще кажа, че си бил ти. Ще кажа, че ти си го направил.

— Не можеш да постъпиш така с мен — каза по-младият. — Но все едно, аз ще му кажа истината. Шефът може да направи разлика между истина и лъжа. И маа Рамотсве също. Нея никога не можеш я излъга. Но можем да направим още нещо.

— О, да бе — каза по-големият с подигравателна усмивка. — Да се помолим ли?

— Да — каза по-младият, смъкна се от варела и застана на колене.

— О, Боже, — поде той — пусни тази кола на земята… моля те.

Настъпи тишина. Отвън с трясък премина един голям камион, цикада изцвъртя отзад сред шубраците, един сив гривек изпляска с криле в короната на акацията, която растеше до сервиза. Беше горещо.

Изведнъж се чу някакво жужене. Те вдигнаха очи с изненада. Въздухът, с който беше пълна хидравличната система на крика, полека излизаше навън. Колоната слезе надолу и меко и плавно постави колата на земята.