Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kalahari typing school for men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция
analda (2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит, Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Английска, първо издание

Превод: Весела Василева

Редактор: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румяна Величкова

Формат 32/84/108

Обем 11,5 п.к.

Дадена за печат юли 2006

Излязла от печат август 2006

Предпечат и печат „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава
Радиото е дреболия

На следващата сутрин господин Молефело пристигна в „Дамска детективска агенция №1“. Маа Рамотсве му бе телефонирала предната вечер и беше предложила срещата им да бъде след няколко дни, но той нямаше търпение да научи какво е разбрала тя и я помоли да се видят колкото може по-скоро.

— Моля ви, маа — настоя той. — Не мога да чакам. След толкова години искам по-скоро да науча всичко. Моля ви, не ме карайте да чакам. През цялото време ще седя и ще мисля само за това.

Маа Рамотсве трябваше да свърши други неща, но те не бяха толкова неотложни и тя разбираше неговото нетърпение. Ето защо прие да се срещнат на следващия ден в нейния офис, когато щеше да бъде готова да му даде дългоочакваната информация. Това изискваше да се уредят още някои неща, но по-големият чирак щеше да се заеме с тази работа. Това можеше да се организира.

Клиентът беше точен и изчака в колата си да настъпи единайсет, часът, в който маа Рамотсве му беше казала да дойде. Маа Макутси го посрещна в офиса и после се върна на бюрото си. Господин Молефело поздрави маа Рамотсве и последна към маа Макутси.

— Чудя се, маа, дали… — почна той.

Маа Макутси улови погледа на маа Рамотсве и това беше достатъчно. И двете знаеха, че има неща, които човек може да каже само пред един, но не и пред двама души.

— Трябва да отида до пощата, маа. Може ли да тръгвам?

— Много добра идея — каза маа Рамотсве.

Маа Макутси излезе от офиса, като на вратата се обърна и хвърли обиден поглед към господин Молефело, но той не го забеляза. Щом тя излезе, господин Молефело проговори.

— Трябва да знам, маа — говореше господин Молефело и кършеше ръце. — Трябва да знам. Починали ли са?

— Не, не са починали, раа — каза маа Рамотсве. — Господин Тсоламосесе е починал, но вдовицата му е още жива. Дойдохте при мен навреме.

Облекчението на господин Молефело беше очевидно.

— В такъв случай мога да направя това, което трябва.

— Да — каза маа Рамотсве. — Можете да направите каквото трябва да се направи. — Тя замълча. — Първо ще ви кажа за Тебого. Открих я.

Господин Молефело кимна с вълнение.

— Добре. И… и какво се е случило с нея? Добре ли беше?

— Отлично — каза маа Рамотсве. — Намерих я в Молепололе, много лесно. Пихме чай и си поприказвахме. Разказа ми живота си.

— Аз съм… — господин Молефело се опита да каже нещо, но не намери думи.

— Каза, че тогава не е изкарала курсовете за медицински сестри. Била много разстроена от това, което сте я принудили да направи с бебето си. Каза, че плакала месеци наред, че имала кошмари.

— Аз съм виновен — каза господин Молефело. — Аз съм виновен.

— Така е — потвърди маа Рамотсве. — Но тогава сте бил млад, нали? Младите мъже понякога постъпват точно така. По-късно съжаляват.

— Знам, че не съм бил прав да я карам да махне бебето, знам го.

Маа Рамотсве го погледна.

— Не е толкова просто, раа. Има моменти, когато не можеш да си позволиш да имаш дете. Невинаги е възможно. Много жени ще кажат същото.

— Не се съмнявам, че е така — каза меко господин Молефело. — Просто ви казвам как аз се чувствам.

— Тя е страдала и за вас, разбирате ли? — продължи маа Рамотсве. — Казва, че ви е обичала и че вие сте й казвали същото. После сте се отказали от нея и тя е страдала много. Каза, че имате жестоко сърце.

Господин Молефело заби поглед в пода.

— Вярно е. Имам жестоко сърце…

— Но каза, че после е срещнала друг момък и той й е предложил да се омъжи за него. Работел в полицията, после станал шофьор на автобус. Живеят в Молепололе и са много щастливи. Имат пет деца. Запознах се с най-голямото. Момиче.

Господин Молефело слушаше внимателно.

— Това ли е всичко? — каза той. — Това ли е всичко, което се е случило? Казахте ли и й колко съжалявам?

— Казах й — каза маа Рамотсве.

— И тя какво каза?

— Тя каза, че няма за какво да се безпокоите. Каза, че е имала късмет в живота и не ви помни с лошо. Каза, че се надява и вие да сте щастлив.

Маа Рамотсве замълча.

— Струва ми се, казахте, че искате да направите нещо за нея, раа?

Господин Молефело се усмихна.

— Казах го, маа, и продължавам да искам. Искам да й дам някакви пари.

— Може би това няма да е най-подходящият начин — каза маа Рамотсве. — Как мислите, какво може да си каже мъжът й, ако тя получи пари от някогашния си приятел? Може би никак няма да му хареса.

— Какво мога да направя тогава?

— Запознах се с дъщеря й — каза маа Рамотсве. — Вече ви казах. Тя е умно момиче. Сега тя иска да стане медицинска сестра. Има голямо желание. Говорих с нея за тези неща. Но местата не са много и се заемат от момичетата с най-добри резултати на изпитите.

— Умна ли е? — попита господин Молефело. — Майка й беше умна.

— Достатъчно умна е, струва ми се — каза маа Рамотсве.

— Но ще има много по-голям шанс, ако отиде за една-две години в някое скъпо училище. Там обучават децата много грижливо. Това би било много добър шанс за нея.

Господин Молефело замълча.

— Таксите са високи — каза той. — Това ще струва много пари.

Маа Рамотсве го погледна право в очите.

— Аз не мисля, че можете евтино да си купите чистата съвест, раа. Вие как мислите?

Господин Молефело я погледа колебливо още няколко секунди, а после се усмихна.

— Вие сте много ловка жена, маа — каза той. — И освен това мисля, че имате право. Ще платя това момиченце да учи в някое добро училище тук, в Габороне. Ще платя това.

„Половината от лекарството го изпихме — каза си маа Рамотсве. — А сега другата половина.“

Тя погледна през прозореца. Чиракът беше излязъл малко преди девет и като се вземеше предвид времето за изчакване по кръговото движение на някои места и няколко погрешни завоя, трябваше да се появи всеки момент. Тя можеше обаче да започне да му разказва какво е станало на срещата с маа Тсоламосесе.

— Мъжът е починал — каза тя. — Пенсионирал се и е починал, но самата маа Тсоламосесе е добре, живее с пенсията си на вдовица. Мисля, че нищо не й липсва. Живее в удобна къща, с внуците си. Мисля, че е щастлива.

— Това е много хубаво — рече господин Молефело. — Разсърди ли се, когато й казахте какво се е случило?

— Много се изненада — отвърна маа Рамотсве. — Първо изобщо не повярва, че сте го направили вие. Наложи се да я убеждавам. После каза, че много смело постъпвате, като си признавате. Това каза.

Господин Молефело, който преди малко бе весел, сега пак оклюма.

— Сигурно ме мисли за много лош човек. Сигурно си мисли, че съм злоупотребил с гостоприемството й. Постъпил съм ужасно към нея.

— Тя разбира. Има голям житейски опит. Тя разбира, че момчетата понякога постъпват именно така. Не си мислете, че се е ядосала или нещо подобно.

— А не е ли?

— Не. Радва се, че сте решили да се извините. Тя е готова да ви прости.

— Тогава трябва веднага да отида — каза господин Молефело.

Маа Рамотсве пак хвърли поглед към прозореца. Белият микробус стоеше паркиран зад сервиза.

— Няма нужда да ходим дотам, раа. Тя е тук. Маа Тсоламосесе току-що пристигна. Ей сега ще влезе. — Маа Рамотсве замълча. — Добре ли сте, раа?

Господин Молефело преглътна.

— Чувствам се много смутен, маа. Лошо ми е. Но мисля, че съм готов.

 

 

Маа Тсоламосесе гледаше мъжа, който стоеше насреща й.

Много добре изглеждаш — каза тя. — Едно време колко слабичък беше. Беше още малък.

— Ти ми беше майка, маа. Грижеше се за мен.

Тя му се усмихна.

— Бях ти майка в Габороне. Беше ми син, докато беше тук. Сега съм много горда с теб. Маа Рамотсве ми каза колко добре ти е потръгнало.

— Но постъпих много зле с теб — каза господин Молефело. — Твоето радио…

— Радиото е дреболия — прекъсна го маа Тсоламосесе. — Важен е човекът.

— Съжалявам, маа. Съжалявам, че го направих. Никога нищо друго не съм откраднал. Беше един-единствен път.

— Бъди спокоен, раа — каза тя. — Вече ти казах. Радиото е дребна работа.

Те седнаха, докато маа Рамотсве приготвяше чая. После, с чаша силно сладко питие в ръцете, те си разказаха живота си. В края на разговора маа Рамотсве дръпна настрана господин Молефело и тихо му каза:

— Има нещо, което можете да направите за тази жена. Няма да ви струва много пари, но това е нещо, с което можете да сте й полезен.

Той погледна през рамо към маа Тсоламосесе.

— Тя е толкова добра жена — прошепна. — Такава си беше тогава, такава си е и сега. Ще направя каквото мога.

— Тя има едно внуче — прошепна маа Рамотсве. — Съвсем малко момиченце. Няма да живее още дълго заради онази жестока болест. Но дотогава можете да направите живота му различен. Можете да дадете пари на маа Тсоламосесе за детето. За добра храна, месо, хубави дрешки. Даже и да е кратък този живот, поне да го направите по-приятен. И ако сторите това, раа, тогава ще сте направили повече от необходимото.

Господин Молефело я погледна.

— Права сте, маа. Мога да го направя. Не е кой знае какво.

— Тогава кажете на маа Тсоламосесе. Идете и й кажете.

Маа Тсоламосесе изслуша внимателно господин Молефело. После сведе глава и каза:

Винаги съм знаела, че си добър човек, раа. И преди толкова много години пак го знаех. Нищо, което чух, нищо не ме накара да си мисля нещо друго.

Тя вдигна поглед и взе ръката му. Маа Рамотсве се обърна. Господин Молефело бе заслужил този миг, той бе лично негов и тук не беше нужен друг свидетел.