Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (11)

Единадесета глава
Маа Рамотсве отива в селце южно от Габороне

Тя потегли с белия микробус, сутрешното слънце струеше през отворения прозорец и грееше лицето й, а отвън пробягваха сиво-зелените дървета, кафенеещата трева, полята, прострени от двете страни на пътя. Нямаше много коли, тук-таме някой ван, претъпкани минибуси, които криволичеха по пътя заради разбрицаните амортисьори, един камион, пълен с войници със зелени униформи, които подсвиркваха на всяко момиче по пътя, автомобили, забързани по незнайната си работа в Лобатсе и по-надалеч. Маа Рамотсве обичаше пътя към Лобатсе. Повечето пътища в Ботсуана бяха отегчително еднообразни, особено пътят към Франсистаун, който се простираше прав като конец от начало докрай. Пътят за Лобатсе, напротив, беше малко повече от час и винаги достатъчно оживен, така че човек никога не скучаеше.

Пътищата, мислеше си маа Рамотсве, са витрината на страната. Начинът, по който хората се държаха по пътищата, казваше всичко за националния характер. Преди няколко години й се наложи да пътува по пътищата на Свазиленд във връзка с една зловеща история. Опасността дебнеше на всяка крачка, колите минаваха в насрещното платно и никой не зачиташе никакви ограничения в скоростта. Дори кравите в Свазиленд бяха по-безотговорни от ботсуанските. Те просто изникваха пред колите на пътя, сякаш предизвикваха умишлено сблъсъка, изненадвайки шофьорите в последния момент. Причината за всичко това бе, че самите суази бяха безотговорен и нехаен народ. Такъв беше нравът им, така караха и колите си. Тсуана бяха по-скромни, по-предпазливи хора, не бяха фукльовци като суазите и караха къде-къде по-внимателно.

Разбира се, кравите винаги създаваха опасности по пътя, дори в Ботсуана. Всеки човек тук имаше познат или поне познат на познат, дето се е сблъсквал с крава. Това можеше да има фатални последици. В Ботсуана ежегодно умираха хора, в чиито коли се бяха блъснали крави, понякога намушквайки с рога шофьора. Точно затова маа Рамотсве не обичаше да шофира нощем и винаги избягваше да го прави, ако имаше възможност. А когато нямаше как, пъплеше едва-едва по пътя и се вглеждаше в тъмнината, готова да спре всеки миг, ако различи пред себе си черния силует на някоя крава или, не дай си Боже, на бик.

На път се мислеше добре и докато караше в слънчевата утрин, маа Рамотсве прехвърляше в ума си всички възможни сценарии, по които можеше да се развие тази странна история. Колкото повече си мислеше за господин Молефело, толкова повече му се възхищаваше заради смелостта да дойде да се срещне с нея. Повечето хора не се тормозеха за минали грехове, а мнозина напълно забравяха за тях, било нарочно — ако изобщо можеше да се направи умишлен опит за забравяне, било просто като оставяха миналото да избледнее от само себе си. Маа Рамотсве се запита дали хората са длъжни да помнят миналото и реши, че наистина са длъжни. Доброто, направено от онези, които отдавна ги нямаше, в никакъв случай не биваше да се забравя, в старите обичаи и вярвания имаше много истина. Имаше ритуали, които ти помагаха да не забравиш да отдадеш дължимото на дядовци, прадядовци и прапрадядовци, на всички предци. Ако позволиш да потънат в забрава, те биха умрели наистина, в онова място, което мъртвите обитават, някъде отвъд нашите хоризонти. Половината народ на Ботсуана мислеше по този начин, а другата половина гледаше на тези неща според християнската вяра, която казваше, че щом умре, човек отива в рая, ако е заслужил, разбира се, и щом попадне там, за него се грижат светци, ангели и така нататък. Някои хора твърдяха, че в рая имало даже крави и може би беше така. Бели крави, които ухаят прекрасно и имат вакли кафяви очи. Свети крави, които бавно вървят и дават на децата, деца от рая, да се возят на гърба им. Колко хубаво бе това за онези деца, които нямаха майки и бащи, защото бяха отишли на небето твърде рано, колко добри са кравите към тези дечица, как се грижат за тях, мислеше си маа Рамотсве и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Тя бе загубила своето бебе; къде ли беше то сега? Надяваше се, че то е щастливо и че ще я чака там, когато самата тя напусне Ботсуана и се пресели в рая. Дали господин Дж. Л. Б. Матекони ще е определил дотогава дата за тяхната сватба? Тя се надяваше, че ще го е сторил, макар той никак да не бързаше. Може би щяха да се оженят в рая, ако той продължаваше да се бави. Това със сигурност би било по-евтино.

Мислите й се върнаха към господин Молефело и маа Тсоламосесе. Беше трудно да се предвиди какво ще каже маа Тсоламосесе, когато научи истината за случилото се преди толкова години. Щеше да се ядоса, несъмнено, и може би дори щеше да се обади в полицията. Господин Молефело вероятно не бе помислял за подобна възможност, когато дойде при нея с молба да издири маа Тсоламосесе. Той допускаше, че нещата ще се изяснят само между тях, но ако маа Тсоламосесе решеше да се оплаче в полицията, оттам можеше да му наложат глоба или друго наказание. Би било странно да приложат такава мярка след толкова години, но маа Рамотсве се опасяваше, че в Наказателния кодекс на Ботсуана нямаше нищо, което да попречи на това. Тя не беше чела от край до край Наказателния кодекс на Ботсуана, всъщност не беше го чела изобщо, но можеше да си го купи за няколко пули от Държавната печатница. Беше го виждала по щандовете там, беше го прелиствала, но не разбираше съвсем добре езика му. Това беше спънката със законите и правния език — освен юристите, само ограничен кръг хора го разбираха и употребяваха. Хубаво беше, че има Наказателни кодекси, но тя предпочиташе да се осланя на доста по-прости правила, като например Десетте Божи заповеди, които, с малко осъвременяване, бях прекрасно ръководство в живота, или поне така смяташе маа Рамотсве. Всеки знаеше, че да се убива е престъпление, че да се краде е престъпление, всеки знаеше, че е лошо да прелюбодействаш и да пожелаваш благата, които притежава съседът ти… Тя се поколеба. Не, не всеки. Съвсем не всеки знаеше това, или поне вече не. Имаше деца, ужасни бузести дечица, които се възпитаваха точно в обратното, някой ги учеше на съвсем други неща — и в това беше проблемът, мрачно си помисли тя. Хората бяха готови да напуснат своята съпруга или съпруг просто защото вече им е омръзнал. Ако се събудиш една сутрин и решиш, че може да си намериш по-интересен и вълнуващ партньор от своя, просто ставаш и си тръгваш! Ей така! И можеш да продължиш по този начин, защо не, можеш да скачаш от човек на човек. Ако родителите ти досаждат, просто ги напускаш. Също и приятелите. Може те да искат едно или друго от теб, но е съвсем лесно просто да ги напуснеш. Откъде беше дошло всичко това, чудеше се тя. Това нямаше нищо общо с африканския морал, а още по-малко с морала в Ботсуана. Значи идваше от някъде другаде.

Тя се върна отново към господин Молефело и маа Тсоламосесе. Маа Рамотсве се надяваше, че маа Тсоламосесе няма да занимава полицията с тази толкова стара история. В този случай маа Рамотсве щеше да й каже, че господин Молефело иска да й се извини и да й купи ново радио. Те не бяха обсъдили в подробности точните размери на обезщетението, но той бе казал — парите не са проблем. „Ще заплатя колкото е нужно — бяха думите му, — съвестта ми е по-важна от парите. От банката можеш да изтеглиш много пари. Но спокойствие не можеш да си изтеглиш.“

Е, сега предстоеше да види какво ще стане и да вземе съответното решение. Не оставаше много път, скоро наближаваше отбивката за селцето. Пътят беше зле поддържан без знаци, изровен. Вървеше стръмно нагоре по хълма, където, ако маа Рамотсве не грешеше в посоките, се намираме къщата на маа Тсоламосесе, точно на края на селото.

Една възрастна жена седеше на столче пред къщата и ронеше царевица в традиционна дървена купа. Тя се привдигна, като видя белия микробус, и стана да поздрави маа Рамотсве.

Те размениха традиционните поздрави.

— Думела, маа — каза маа Рамотсве. — Добре ли спахте?

— Да, маа, спах добре.

Маа Рамотсве се представи и попита жената дали не е маа Тсоламосесе.

Жената се усмихна. Имаше приятно открито лице и маа Рамотсве веднага я хареса.

— Аз съм маа Тсоламосесе. Тук живея.

Маа Рамотсве прие предложеното й дървено столче, хванато с кожени ремъци. То не изглеждаше много здраво, но тя знаеше, че тези традиционни столчета са много здрави и издържат голяма тежест. Жената влезе в къщата и се върна с канче с вода за своята гостенка, което тя прие с благодарност. Къщата беше квадратна, чиста и спретната, пръстените й стени бяха боядисани в топла охра. Вратата беше бяла, но ниско долу си личеше, че издраскана от куче. От вътрешността на къщата, където беше тъмно, защото пердетата бяха спуснати, долитаха две детски гласчета.

— Тук живеят две деца — каза маа Тсоламосесе. — Дъщерята на единия ми син, чиято майка замина да гледа болната си майка в Шаше. И дъщерята на покойната ми дъщеря. Грижа се за двете деца.

— Това е работата на много жени — каза маа Рамотсве. — Деца и пак деца, цял живот. Това ни е работата на жените, така изглежда.

Маа Тсоламосесе кимна. Тя много внимателно се вглеждаше в маа Рамотсве, умните й очи изследваха лицето и дрехите й, спираха се на белия микробус и се връщаха пак на лицето на гостенката й.

— Цял живот съм гледала деца — каза маа Тсоламосесе. От четиринайсетгодишна, когато гледах децата на по-голямата си сестра, после моите деца, а сега съм баба и работата все не свършва. — Тя замълча за миг и добави: — Защо идвате при мен, маа? Много се радвам, че сте ми гостенка, но се чудя защо сте дошла?

Маа Рамотсве се засмя.

— ​Е, не съм дошла при вас да си говорим само за гледане на деца — каза тя. — Дойдох да поговорим за нещо, което се е случило много отдавна.

Маа Тсоламосесе понечи да каже нещо, но се спря. Тя бе любопитна и нямаше търпение да узнае, но реши да почака гостенката да й обясни сама.

— ​Мисля, че покойният ви съпруг е работил в затвора — каза маа Рамотсве.

— Да — потвърди маа Тсоламосесе. — Беше добър човек. Работи много години в затвора и беше много уважаван старши служител. Затова днес получавам и пенсия.

— И сте живели близо до старото летище в Габороне? — продължи маа Рамотсве. — И сте давали една стая под наем на студенти?

— ​Да, винаги сме имали наематели. Помагахме си с парите за домакинството. Не че те можеха да плащат Бог знае какъв наем.

— Имало е един студент, Молефело. Учил е в Ботсуанския технически колеж. Помните ли го?

Маа Тсоламосесе се усмихна.

— Чудесно го помня. Беше много добро момче. Винаги чисто.

Маа Рамотсве се поколеба. Нямаше да е лесно да й каже. Дори сега, след толкова време, новината щеше силно да я разочарова. Но трябваше. Да съобщава лоши новини беше част от работата й, трябваше да бъде твърда.

— По времето, когато е живеел у вас — продължи тя, като гледаше отблизо маа Тсоламосесе в очите, — е станала една кражба. Някой е влязъл през прозореца и ви е откраднал радиото. Нали така?

Маа Тсоламосесе свъси вежди.

— Да, вярно. Имаше такова нещо. Не съм го забравила. Беше чудесно радио.

Маа Рамотсве си пое дълбоко въздух. Нямаше начин.

— Молефело е бил. Той е откраднал вашето радио.

Маа Тсоламосесе най-напред се обърка. После вдигна ръка и пъхна пръсти в купата с царевичното тесто.

— Не — отсече тя. — Не беше той. Той живееше у дома, когато стана тая кражба. Сигурно грешите. Някой друг го открадна. Мисля, че е бил някой от затворниците. Щом човек живее до затвора, винаги има опасност от такива неща.

— ​Не, маа — каза внимателно маа Рамотсве. — Не е бил затворник. Бил е Молефело. Имал е спешна нужда от пари за… за нещо наложително. Откраднал е радиото ви е инсценирал кражба с взлом. Продал го е за сто пули на някакъв човек, близо до гарата. Така е станало.

Маа Тсоламосесе я изгледа втренчено.

— Откъде знаете всичко това, маа? Как така говорите за нещо, което не сте видели, вас ви е нямало там?

Маа Рамотсве въздъхна.

— Той ми разказа. Молефело. Той много съжалява. Съжалява за това вече много години. Сега иска да дойде и да се извини. Иска да ви купи ново радио. Иска да поправи стореното.

— ​Не искам радио — каза маа Тсоламосесе. — Не ми харесва тази музика, която сега пускат по радиото. Бам, бам. Вече не пускат хубава музика.

— За него е важно — каза маа Рамотсве. Тя замълча. — Вие самата, маа, някога извършвали ли сте нещо лошо?

Маа Тсоламосесе пак се втренчи в нея.

— Всеки прави лоши неща — каза тя.

— ​Да — каза маа Рамотсве. — Всеки. А случвало ли ви се е да искате да поправите грешките си? Случвало ли ви се е някога подобно нещо?

Настъпи тишина. Маа Тсоламосесе се загледа някъде надалеч, отвъд хълма. Те седеше на стола, прегърнала колене. Когато проговори, гласът й беше тих.

— Да, случвало ми се е. Спомням си.

Маа Рамотсве продължи, без да губи време.

— ​Е, добре, така се чувства и Молефело. И не трябва ли да му разрешите да ви се извини?

Тя не получи веднага отговор, но той дойде.

— Да — каза маа Тсоламосесе. — Това беше преди много време. Хубаво е, че иска да се извини. Не искам сърцето му да страда.

— Права сте, маа. Това, което казвате, е най-правилното.

Те седяха заедно под слънчевите лъчи. Трябваше да се суши боб и маа Рамотсве се зае с това, докато маа Тсоламосесе продължи да мачка царевица в хавана, като с една ръка го държеше, а с другата удряше чукалото. Изпиха по едно канче силно подсладен чай и им беше приятно заедно. Маа Тсоламосесе беше много щастлива, че някой бе поискал да й се извини, и се съгласи маа Рамотсве да доведе Молефело.

— Той тогава беше просто момче — говореше маа Тсоламосесе. — Това, което е направил тогава, няма нищо общо с това, което би направил един зрял мъж.

— Така е — потвърди маа Рамотсве. — Сега той е съвсем друг човек.

Босо девойче с широка зелена рокля се появи на прага и кимна любезно на маа Рамотсве.

— ​Това е дъщерята на сина ми — каза маа Тсоламосесе. — Много ми помага с малката. Изведи я да я видим, Кокетсо. Изведи я да се запознае с маа.

Момичето влезе в къщата и се върна с двегодишно момиченце. Сложи детето на крачета и го хвана за ръка. То направи няколко несигурни крачки.

— Това е детето на покойната ми дъщеря — каза маа Тсоламосесе. — Аз я гледам, както ви казах.

Маа Рамотсве се пресегна и улови детето за ръчичката.

— Много хубаво дете, маа — каза тя. — Когато порасне, ще стане голяма хубавица.

Маа Тсоламосесе я погледна и извърна глава. Маа Рамотсве помисли, че е казала нещо обидно, но не знаеше какво е то. Беше много любезно да направиш комплимент на една баба за хубостта на внучката й. Щеше да е нелюбезно, ако не го направи.

— Прибери я, Кокетсо — каза маа Тсоламосесе. — Може да е гладна. До печката има малко каша, можеш да й дадеш.

Момичето хвана детето и се отправи към къщата. Маа Рамотсве продължи да нарежда боба, но хвърли един поглед към маа Тсоламосесе, която все още стриваше царевицата.

— Съжалявам, ако с нещо съм ви обидила — каза маа Рамотсве. — Не исках.

Маа Тсоламосесе остави чукалото. Когато проговори, гласът й бе уморен.

— Нищо не сте направили, маа, вие не знаете. Майката на това дете… тя почина. Беше болна от онази болест, която кръстосва по цялата страна. От нея почина. И детето…

Маа Рамотсве предполагаше какво ще чуе.

— Докторът каза, че детето ще се разболее рано или късно — каза маа Тсоламосесе. — Няма да оживее. Затова ми стана мъчно. Нямате вина, но говорехте за нещо, което никога няма да стане.

Маа Рамотсве остави настрана полупълната купа с боб и отиде до маа Тсоламосесе, като я прегърна през рамото.

— Съжалявам, маа. Съжалявам. Много съжалявам. Нямаше какво повече да се каже, но докато седеше до другата жена и споделяше скръбта й, изведнъж разбра какво може да направи господин Молефело.