Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (17)

Седемнадесета глава
Тебого

Да, мислеше си маа Рамотсве, този свят може да бъде много отчайващо място. Но човек не може да седне и да мисли непрекъснато за всичко, което не върви или върви наопаки. Няма смисъл от това, защото нещата се влошават допълнително. Много повече неща в този живот ни дават повод за благодарност, отколкото за недоволство. Да не говорим колко време се губи, ако човек седне да се ядосва за несправедливостите в света, вместо да си гледа всекидневната работа, която също чака да бъде свършена. Човек трябва си изкарва хляба, което в дадения случай означаваше маа Рамотсве да остави мрачните мисли и да се погрижи за господин Молефело и неговата чиста съвест. Повече от седмица измина, откак се бе срещнала с маа Тсоламосесе. По-лесната задача бе изпълнена. Сега оставаше да намери Тебого, момичето, с което господин Молефело се бе отнесъл така жестоко.

Информацията, с която разполагаше, беше оскъдна, но ако Тебого бе станала медицинска сестра, тя със сигурност фигурираше в някакви регистри и можеше да бъде открита в тях. Това беше добра отправна точка, а в случай че оттам не излезеше нищо, имаше други нишки, по които да продължи издирването. Маа Рамотсве знаеше, че Тебого е от Молепололе. Можеше да отиде там и да намери човек, който познаваше семейството й.

Скоро стана ясно, че като медицинска сестра не може да я намери. След като се срещна със съответния служител, който отговаряше за регистрацията на медицинските сестри, лесно можеше да установи дали някога жена с такова име е била регистрирана в Ботсуана. И понеже не откри нищо, това можеше да означава, че Тебого или не бе завършила курса, или го беше завършила, но не се бе регистрирала като медицинска сестра. Маа Рамотсве се замисли. Може би връзката на Тебого с Молефело бе имала много по-пагубни последствия върху живота й, отколкото си представяше. Човешкият живот е нещо тъй деликатно. Втурнеш ли се в нечий живот, поемаш риска изцяло да промениш посоката му. Изпусната дума, необмислена постъпка, някой рязък жест — и щастието може да бъде сменено със страдание.

Маа Рамотсве нямаше нищо против да отскочи до Молепололе. Това беше възможност да се види със стари приятели, които живееха там. Особено с една жена, пенсионирана касиерка, която познаваше целия град и можеше да й каже нещо и за семейството на Тебого. Може би и самата Тебого живееше там и маа Рамотсве щеше да се срещне с нея. Налагаше се да бъде много тактична, особено ако Тебого вече бе омъжена. Може би съпругът й не знаеше за бебето, а мъжете понякога са собственически настроени и малко крайни относно тези неща. На тях, разбира се, не им се налага да гледат децата, не им се налага да ги носят вързани на гърба си няколко години и не им се налага да удовлетворяват техните ежедневни, ежечасни и ежеминутни потребности. Въпреки това мъжете имат твърди разбирания по въпросите за децата.

Една чудесна утрин тя отпътува за Молепололе. Въздухът беше кристалночист и свеж, а слънцето не прежуряше силно. Докато караше, тя обмисляше събитията от последните дни и особено обезпокоителните разкрития, които бе направила за връзката на маа Макутси с господин Селелипенг. Това, което бе разбрала, я потресе, а на другата сутрин объркването й се задълбочи, след като маа Макутси бе говорила надълго за господин Селелипенг и бе споделила с нея колко прекрасно се разбира с него.

— Трябваше по-рано да ви разкажа за това — каза тя на своята шефка. — Но първо исках да съм сигурна, че не е нещо мимолетно. Не исках да дойда и да ви кажа, че съм срещнала подходящия мъж, а след седмица да се окаже, че всичко е свършило. Не исках да стане така.

Докато маа Макутси говореше, маа Рамотсве усети все по-силна тъга. Почтеността изискваше незабавно да й каже всичко, помощничката й имаше право да го знае, а да не й каже значеше да скрие от нея информация, която тя имаше право да знае. Нямаше ли да се почувства маа Макутси много по-излъгана и предадена, ако откриеше, че точно маа Рамотсве е знаела, че господин Селелипенг е женен и не й е казала? Ако човек не може да разчита приятелите и колегите да му помогнат в такива случаи, тогава на кого да разчита? И все пак, да й го каже сега щеше бъде така жестоко и брутално, а и би отнело всяка възможност да направи нещо, за да намали болката от разкритието.

Тя щеше да продължи да мисли какво може да се направи, макар да бе ясно, че в крайна сметка маа Макутси щеше да узнае истината за господин Селелипенг, това не можеше да се предотврати. Ами ако маа Макутси знаеше? Тя предполагаше, че маа Макутси смята любимия си за ерген или разведен, но можеше да се окаже, че знае много добре, че той има жена и четири деца. Възможно ли беше? Ако една жена е достатъчно отчаяна, тя сигурно е готова да тръгне, с когото и да е, дори с женен мъж, с пълното съзнание, че той е обвързан — било с надеждата, че може да го отнеме от жена му, било поне за да прекарат заедно един приятен период от живота си. Мъжете често постъпват по този начин, макар че делят по-неохотно жената с друг мъж. Но тя знаеше и случаи, в които мъже завързваха връзка с омъжени жени напълно наясно, че те никога няма да напуснат мъжете си.

Би ли постъпила така маа Макутси, питаше се тя. Спомни си странния разговор, в който помощничката й беше казала с отчаяние, че няма смисъл да се запознаваш с мъже по баровете, защото там всички да женени. Вероятно това значеше, че тя изключва тези мъже от полезрението си. И все пак, един такъв се бе изпречил на пътя й, особено такъв чаровник с коса на път по средата и подкупваща усмивка. Възможно ли бе при тези обстоятелства тя да се поддаде и да реши, че това е нейният шанс, независимо, че човекът е женен? За маа Макутси времето течеше неумолимо. Скоро по-младите мъже щяха да престанат да я забелязват и тогава тя щеше да разчита само на вниманието на по-възрастните. Може би се чувстваше отчаяна. Може би беше съвсем наясно с положението на господин Селелипенг? Но не. Не, каза си маа Рамотсве, не беше така. Тя не би ми говорила с подобен ентусиазъм, ако знаеше, че това е връзка без бъдеще. Щеше да е по-предпазлива, по-резервирана, дори тъжна. Тя нямаше да блика от ентусиазъм.

Маа Рамотсве с радост остави тези мисли настрана, защото пристигна в Молепололе. Белият микробус пое по един изровен път, който водеше към къщата на нейната стара приятелка маа Нтомби Боко, бивша главна касиерка в Националната банка в Габороне, пост, на който се бе пенсионирала на петдесет и четири години и се бе завърнала в Молепололе, за да управлява там местния клон на „Асоциацията на жените от селата на Ботсуана“.

Тя намери маа Боко в двора на къщата й, под една тента, опъната над портата, за да пази сянка. На двора беше иззидана малка кахлена печка, а върху печката имаше голям черен тиган.

Маа Боко я посрещна топло и сърдечно:

— Прешъс Рамотсве! Да, ти си! Познах те, маа!

— Аз съм — каза маа Рамотсве. — Дошла съм да те видя.

— Много се радвам — каза маа Боко. — Седя си тук, варя сладко и си мисля: „Къде ли се дянаха всички? Защо не идва никой да ме види, да си поговорим?“

— И ето че аз дойдох — каза маа Рамотсве. Тя знаеше, че нейната приятелка е много общителна и един цял ден, без да поклюкарства с някого, е за нея голяма изпитание. Не ставаше дума за злостни клюки, маа Боко не би казала лоша дума за никого, но все пак беше страшно любопитна жена и живо се интересуваше от живота на другите. Впечатлени от речите, които държеше по погребенията, когато някой трябваше да застане и да поговори за делата на починалия, приятелите й я убеждаваха да влезе в Парламента, но тя отказваше. Обичала да говори за интересни неща, а в Парламента никога не ставало дума за нещо интересно.

— Те говорят само за пари, за пътища, за такива неща — казваше им тя. — Това е важно и някой трябва да говори и по тези въпроси, но това са си мъжки работи. Ние, жените, имаме да си говорим за по-важни неща.

— Не, не, маа — казваха другите. — Не е правилно да говорите така. Мъжете искат да разсъждаваме така. Искат да мислим, че важните неща не са за женските глави и не са важни за жените. Но те са много важни! И ако оставим само мъжете да говорят за тях и да решават всичко, един ден ще се събудим и ще установим, че мъжете са взели всички решения, но тези решения устройват самите мъже.

Маа Боко се бе замислила внимателно над това.

— Има нещо вярно — бе казала тя. — В банката решенията се взимаха от мъжете. Мен никой не ме е питал за нищо.

— Видя ли? — казваха другите. — Така става то. Мъжете винаги правят така. Ние, жените, трябва да се изправим и да говорим.

Маа Рамотсве опита сладкото, което вареше маа Боко. Тя взе лъжичката, която приятелката й подаде.

— Добро е — каза тя. — Мисля, че е най-доброто сладко в Ботсуана.

Маа Боко поклати глава.

— Тук, в Молепололе има жени, които правят много по-хубаво сладко от мене. Някой ден ще ти донеса от техните сладка да видиш какво значи хубаво сладко.

— Не мога да си представя да е по-хубаво — каза маа Рамотсве, като облизваше лъжицата.

Седнаха да си поговорят. Маа Боко разказа на маа Рамотсве за внучетата си, които бяха шестнайсет. „Всичките са умнички“ — каза тя, макар едната от дъщерите й да била женена за не твърде интелигентен мъж. „Добър човек е все пак, дори и когато говори глупости, пак е мил.“

Маа Рамотсве й разказа за болестта на господин Дж. Л. Б. Матекони и как се беше грижила за него маа Потокване. Разказа й, че са преместили офиса си в сградата на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, за това колко много е помогнала в сервиза маа Макутси. Разказа й за децата — как са тормозили Мотолели в училище и че Пусо преживява труден период.

— Момчетата минават през такива периоди — каза маа Боко. — Понякога продължават по петдесет години.

После се заговориха за Молепололе, за „Асоциацията на жените от селата на Ботсуана“ и какво се обмисляше там. След толкова много и различни теми двете се изтощиха от приказки и маа Рамотсве зададе на маа Боко въпроса, който всъщност я бе довел в Молепололе.

— Има едно момиче, по-право била е момиче, сега е жена, казва се Тебого Батопи. Преди около двайсет години е дошла от Молепололе в Габороне, за да изкара курсовете за медицински сестри. Не съм сигурна дали изобщо е успяла да ги завърши. В Габороне й се е случило нещо, което сега един човек иска да поправи. Не мога да ти кажа какво е това нещо, но мога да кажа, че човекът, за когото става дума, е много сериозен и е твърдо решен да го поправи. Той обаче не знае къде е това момиче. Няма никаква представа. Затова дойдох при теб. Познаваш всички, виждаш всичко. Мисля, че можеш да ми помогнеш да открия тази жена, ако е още жива.

Маа Боко остави лъжичката, с която разбъркваше сладкото.

— Разбира се, че е жива — каза тя като се смееше. — Разбира се, че е жива. Тя сега се казва маа Тсхениего.

Изненадата на маа Рамотсве разцъфна в широка усмивка. Не беше си представяла дори да стане толкова лесно, но интуицията вярно й бе подсказала кого до попита. Винаги когато искаш да получиш информация, най-добре е да отидеш при някоя жена, която си отваря широко очите и ушите и обича да говори. Винаги имаше резултат. Мъже няма смисъл да разпитваш, те просто не се интересуват много-много от другите хора и от живота им. Ето защо истинските летописци на Африка винаги са били бабите, които помнят цели родове и техните истории.

— Много се радвам да чуя това, маа — каза тя. — Можеш ли да ми кажеш къде е тя?

— Ей там — отвърна маа Боко. — Тя е точно ей там, при онази къща. Виждаш ли я? И виж, ето я идва самата тя, с едно от децата си, момиченце, вече е на шестнайсет. Това е първото й дете, първата й дъщеря.

Маа Рамотсве погледна в посоката, в която й сочеше маа Боко. Тя видя една жена да излиза от къщата заедно с девойче с жълта рокля. Жената хвърли малко просо на пилетата в двора и после двете останаха да ги гледат как кълват.

— Има много кокошки — каза маа Боко. — И е една от жените, дето правят хубаво сладко. Винаги си е вкъщи и все чисти, готви, приготвя нещо. Много свястна жена.

— Значи не е станала медицинска сестра? — попита маа Рамотсве.

— Не, не е сестра — каза маа Боко. — Но е умна жена и би могла да бъде. Може би някоя от дъщерите й ще стане медицинска сестра.

Маа Рамотсве стана да си върви.

— Трябва да отида да се срещна с тази жена — каза тя на маа Боко. — Но първо трябва да ти дам подаръка, който ти нося. Той е в колата.

Тя отиде до микробуса и извади един пакет от кафява хартия. Даде го на маа Боко, която го разопакова и намери в него парче щампована басма. Маа Боко вдигна плата и го разгледа.

— Ти си много мила жена, маа Рамотсве — каза тя. — От това ще излезе чудесна рокля.

— А ти си много полезна приятелка — каза маа Рамотсве.