Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (19)

Деветнадесета глава
Лимпопо Корт, номер 42

Този ден господин Молефело написа два чека: един на маа Рамотсве за нейния хонорар три хиляди пули, солидна сума, но той можеше да си го позволи и още един за две хиляди пули, които щяха да се депозират в Пощенската банка на името на маа Тсоламосесе, за нуждите на малката й внучка. За училищните такси щяха да са необходими още чекове, но все пак господин Молефело печелеше много добре и тези разходи нямаше да му натежат. В замяна на това, както му бе казала маа Рамотсве, след толкова тревоги той най-сетне бе изплатил дълга към миналото си и си бе спечелил отново право на чиста съвест.

Единственото, което помрачаваше усещането й за пълен успех, беше молбата на маа Селелипенг, физиотерапевтката от Мочуди. На маа Рамотсве много й се щеше изобщо да нямаше такава клиентка и такъв проблем, но те съществуваха и трябваше да се оправя и с тях. Поне най-сетне знаеше как да постъпи. Адресът на господин Бърнард Селелипенг беше в ръката й и тази вечер, малко след като той се върнеше от работа тя щеше да го посети.

Знаеше къде е Лимпопо Корт, ново блокче с апартаменти, близо до „Тлоквенг Роуд“. Преди известно време се беше качвала в един от тези апартаменти, на гости на своя далечна братовчедка. Таваните бяха ниски, стаите — малки и задушни и тя си тръгна оттам в доста лошо настроение. Маа Рамотсве харесваше старите обли форми на традиционната архитектура. Острите ръбове, наклонените покриви й се струваха недружелюбни и неудобни. А традиционните къщи й ухаеха по-приятно, защото в тях нямаше бетон, с характерната му влажна остра миризма. Традиционните къщи ухаеха на дим, на земя, на слама, все хубави миризми, миризмите на самия живот.

Номер 42 беше на първия етаж и до него се стигаше по грозна бетонна алея, която се спускаше до края на блока. Тя погледна вратата, боядисана в яркосиньо и прочете името Селелипенг, написано с гордост на вратата. Беше й неприятно и тревожно. Това, което се канеше да направи, никак не беше лесно, но нямаше как да си го спести. Тя бе приела да действа в интерес на маа Селелипенг и нямаше да се отметне от думата си. В същото време си даваше сметка, че се намесва и в личните работи на маа Макутси по начин, който надали би се харесал на нейната помощничка. Ако тя беше на нейно място, как щеше да приеме подобна намеса в една така важна любовна връзка? Но ако беше на мястото на маа Макутси, нямаше да я е грижа за ангажимента към маа Селелипенг, така че не беше толкова просто, колкото може да си мисли маа Макутси. Тя почука.

В пълно неведение за моралната дилема, пред която беше изправил маа Макутси, господин Селелипенг, с разхлабена вратовръзка след натоварения работен ден в работата, отвори вратата. Той видя пред себе си едра, солидно сложена дама, която му се струваше отнякъде позната. Коя ли беше? Роднина? Братовчедите на братовчедите постоянно се появяваха на вратата му с някакви молби. Тази жена поне не изглеждаше гладна.

— Господин Селелипенг?

— Името ми е написано на вратата, маа.

Маа Рамотсве му се усмихна. Тя видя разделената на среден път коса и скъпата риза. Забеляза колко са лъскави обувките му, по-лъскави отколкото на обикновените мъже.

— Трябва да говоря с вас, раа. Става въпрос за нещо важно. Моля ви, може ли да вляза?

Господин Селелипенг се отдръпна от вратата и покани с жест маа Рамотсве. В стаята я покани да седне.

— Не съм много сигурен дали ви познавам, маа — започна той. — Мисля, че съм ви виждал, но не съм много сигурен, съжалявам.

— Аз съм Прешъс Рамотсве — каза тя. — Собственичка съм на „Дамска детективска агенция №1“. Може да сте чували за нея.

Господин Селелипенг не скри изненадата си.

— Чувал съм за вашата агенция — каза той. — Онзи ден четох едно интервю във вестника.

Маа Рамотсве прехапа устни.

— То не беше за нас, раа. Това беше друга агенция. Ние нямаме нищо общо с нея. — Тя направи усилие да прикрие раздразнението в гласа си, но явно не успя, защото господин Селелипенг очевидно се притесни, докато я слушаше.

— В „Дамска детективска агенция №1“ — продължи маа Рамотсве — работят две жени. Едната съм аз — аз съм управителката, а има и още една дама, която работи при мен като помощник-детектив. Тя е завършила Ботсуанския колеж за секретарки и в момента работи за мен. Мисля, че я познавате.

Господин Селелипенг не каза нищо.

— ​Казва се маа Макутси — продължи маа Рамотсве. — Това е името на тази дама.

Господин Селелипенг не сведе очи, но маа Рамотсве забеляза, че е престанал да се усмихва. Забеляза и че барабани с пръстите на дясната си ръка по облегалката на стола си. Другата му ръка лежеше в скута му, но беше неестествено извита.

Маа Рамотсве пое дълбоко въздух.

— Зная, че се срещате с тази дама, раа. Тя ми е говорила за вас.

Господин Селелипенг продължаваше да мълчи.

— Тя беше много щастлива, когато я поканихте на среща — продължи маа Рамотсве. — По поведението й забелязах, че в живота й се е случило нещо много хубаво. И тогава тя спомена името ви. Тя каза…

Изведнъж господин Селелипенг я прекъсна.

— И тъй — повиши тон той, — какво общо имате вие с това, маа? Не искам да бъда груб, но какво общо имате вие с това? Вие сте нейна шефка, а не нейна собственичка, нали?

Маа Рамотсве въздъхна.

— Разбирам как се чувствате, раа. Предполагам, че ме мислите за жена, която си пъха носа в чужди работи.

— Е? — каза господин Селелипенг. — Вие сама го казахте. Сама се определихте като селска клюкарка, която си пъха носа в чужди работи и непрекъснато слухти.

— Правя само онова, което ми се налага да свърша, раа — каза отбранително маа Рамотсве.

— Ха! И защо трябва да правите това? Защо идвате да разговаряте с мен за толкова лични работи? Можете ли да ми обясните?

— Защото съпругата ви ме помоли, раа — каза спокойно маа Рамотсве. — Затова.

Думите й имаха ефекта, който очакваше. Господин Селелипенг отвори уста, после пак я затвори. Преглътна. После отвори отново уста и маа Рамотсве видя, че той има златна коронка на един зъб, леко вдясно. Устата му се затвори.

— Притеснен ли сте, раа? Не сте ли казали на маа Макутси, че сте женен мъж?

Господин Селелипенг изглеждаше като смачкан. Беше се смъкнал леко на стола си и раменете му бяха съвсем отпуснати.

— Щях да й кажа — измънка той, — но все не намирах подходящ момент. Много съжалявам.

Маа Рамотсве го погледна в очите и видя лъжата. Това не я изненада. И наистина, господин Селилипенг се държеше точно така, както тя бе очаквала. Не бе нужно да променя стратегията си в нито един момент. Разбира се, другояче щеше да бъде, ако той се беше изсмял например, когато тя спомена жена му, но той не го направи. Той не беше мъж, който ще напусне жена си. Това беше съвсем очевидно.

Сега тя имаше преднина.

— И тъй, господин Селелипенг, как мислите, какво да правим при това положение? Жена ви ме нае да я информирам за това, което правите. Имам професионално задължение към нея. Освен това трябва да мисля и за интересите на своята служителка, маа Макутси. Не искам тя да остане наранена от мъж, който няма сериозни намерения към нея.

При тази забележка господин Селелипенг се опита да я погледне гневно, но тя посрещна погледа му толкова спокойно, че той се отказа.

— Моля ви, маа, не казвайте за това на съпругата ми — продума той с изтънял гласец. — Много съжалявам, че поставих маа Макутси в толкова неудобно положение. Не съм искал да я нараня.

— Може би е трябвало да помислите по-рано за това, раа. Може би е трябвало… — Тя се спря. Маа Рамотсве имаше добро сърце. Този човек изглеждаше толкова изплашен и жалък, че тя не пожела да продължи, за да не го разстройва повече. „Не мога никого да съдя — каза си тя — и не мога да наказвам хората, след като те вече съжаляват за стореното.“

— Можем да опитаме да оправим нещата — каза тя. — Можем да се постараем маа Макутси да не се почувства изоставена, наранена, отблъсната от човек, който вече не я обича. И не искам да узнае, че се е срещала с женен мъж. Това ще съсипе самочувствието й, а именно това не желая да й се случи. Разбирате ли ме?

Господин Селелипенг кимна с участие.

— Ще направя всичко, което кажете, маа.

— Струва ми се, раа, че ще бъде по-добре, ако вие за известно време се завърнете при семейството си в Мочуди. Бихте могли да кажете на маа Макутси, че трябва да заминете за малко и не я оставяте, защото не я обичате повече. После трябва да й кажете, че според вас вие не сте достоен за нея, макар че още я обичате. После ще й купите много хубав подарък и цветя. Знаете какво да правите. Но трябва да я убедите, че не я изоставяте. Това би било много лошо и ако постъпите така, ще ми бъде трудно да не говоря с жена ви откровено. Разбирате ли ме?

— Разбирам ви много добре — каза господин Селелипенг. — Бъдете сигурна, че ще се постарая всичко да мине по най-добрия начин.

— Това е най-важното, раа.

Тя стана и се приготви да тръгва.

— И още нещо, раа — добави. — Бих искала да запомните, че следващият път тези неща няма да ви удават толкова лесно. Не го забравяйте.

— Няма да има следващ път — каза господин Бърнард Селелипенг.

Но докато тя се връщаше към белия микробус, той я гледаше през прозореца и си мислеше: „Няма щастие за мене. Аз съм просто мъжът, който работи, за да осигурява жена си и нейните деца. Тя не ме обича, обаче не ми позволява да намеря жена, която да ме обича. А аз съм страхливец и не смея да отида и да й кажа, че моят живот ми принадлежи, че моят живот си отива, защото остарявам. И сега трябва да се откажа и от тази жена, която е толкова нежна с мен. Някой ден ще сложа край на всичко това. Някой ден.“

А маа Макутси, която също се обърна и го видя през прозореца, си каза: „Горкият. Ако не беше излъгал маа Макутси, задачата му щеше да е по-лека. Защо е винаги е така объркано, толкова са сложни отношенията между мъжете и жените? Щеше да е много по-лесно, ако Господ ни беше създал само от един пол и децата се раждаха по друг начин, например от дъжда.“

Такива неща си мислеше, докато палеше микробуса и потегляше. Но ако имаше само един пол, той по-близо до женския ли щеше да бъде, или по-близо до мъжкия? „Ами то е ясно — каза си тя, — няма какво толкова да се чудиш.“