Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Accidental hero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Лионор Флайшър. Герой по неволя

Английска. Първо издание

Превод от английски: Кристин Балчева, 1993

Редактор: Галина Томова-Станкева

Коректор: Анета Колева

Технически редактор: Михаил Чанков

ISBN: 954-8029-11-1

ИК ЕКВУС АРТ, София, 1993

 

Роман от Лионор Флайшър, по сценария на едноименния филм от Дейвид Уеб Пипълс и по разказа на Лаура Зискин, Алвин Сарджънт и Дейвид Уеб Пипълс

 

Accidental hero by Leonor Fleischer

Penguin Film and TV tie-in Edition first published 1993

© Columbia Pictures, inc., 1992 © Еквус Арт, София, 1993

Всички права са запазени

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Ако искате вярвайте, но Бърни ЛаПланте не беше лишен от известен чар. Дори днес, когато животът му го беше хванал в мъртва хватка и го беше притиснал през раменете като някой чудовищен Старец от морето, дори и днес някой случаен изблик от този чар успяваше да се покаже на повърхността. Например той имаше чудесна усмивка. Рядка, защото обикновено нямаше на какво да се усмихва, но когато се случеше, тя огряваше цялото му лице. На четиридесет години набразденото и изстрадало лице на Бърни все още бе запазило една-две от чертите на малкото момче, което се криеше в него, и от време на време това дете надзърташе победоносно навън. За щастие Бърни изобщо не подозираше за възможностите на своята усмивка и на притаеното в него дете, защото иначе щеше да намери начин да ги включи в следващата си акция.

Жените никога не бяха намирали Бърни ЛаПланте за неудържим, но все пак той бе получил своя дял от романтични изживявания, а една жена дори се влюби дотам, че се омъжи за него. Това беше Евелин, жена със свестен характер, но с лоша преценка за хората, която бе взела 28-годишния Бърни от добро сърце и защото наистина вярваше, че може да създаде нещо от този съвсем суров материал. Тя възнамеряваше със силата на своята любов да моделира и да оформи Бърни ЛаПланте в мъжа, в който той трябваше да се превърне.

Горката Евелин! Тя видя как мечтите й една по една рухваха, докато животът й с Бърни все повече се оплиташе в неговите лъжи, във вечните му извинения, в несъвършенствата му като съпруг и баща. Действителното положение на нещата й се изясни веднага след сватбата: от Бърни ЛаПланте никога нямаше да излезе нищо в този живот, а за следващия не си заслужаваше да го задържа. В жалката му душица на мошеник нямаше нито морална опора, нито достойнство, нито амбиция, нито честност. Въпреки това Евелин се задържа при него известно време, защото някъде дълбоко в себе си, под хилядите разочарования, тя още таеше искрица любов към него. Чак след раждането на малкия Джон Евелин реши, че Бърни трябва да си отиде. Едно нещо беше да изпълняваш капризите и да глезиш вдетинен мъж, сякаш е непослушно момче, а съвсем друго — да гледаш истинско бебе, което изисква истински грижи, и да имаш съпруг, който отказва да порасне и да се изправи срещу трудностите на живота. За Бърни бе невъзможно да се справи с отговорностите на бащинството. А Евелин не можеше да се грижи за две бебета едновременно.

Денят, в който Евелин ЛаПланте изхвърли Бърни ЛаПланте, беше и денят, в който спускането на Бърни по наклонената плоскост започна да набира истинско ускорение. Както всички лоши неща в живота му, той го очакваше, знаеше, че ще дойде, но въпреки това затвори очи и си каза, че ще отмине, в резултат на което окончателното решение на Евелин го стъписа.

Беше му мъчно да загуби жена си и сина си, да загуби дома си, но все пак във всичко това имаше някаква орисия, някаква мрачна неизбежност, която той прие: Такъв е животът ти, Бърни ЛаПланте. Пък и сам се движеше по-бързо.

Той продължаваше по своему да обича Евелин, но беше достатъчно умен, за да се опитва да я убеди в това. Взаимоотношенията на Бърни с Джон бяха в най-добрия случай крехки. Като оставим всичко друго настрана, той нямаше представа какво значи да си баща. Не знаеше как да се държи с Джон, нито какво да му каже. Любовта, която хранеше истински към сина си, беше винаги примесена с вината, че му е изменил във всяко едно отношение, и понеже Бърни си беше Бърни, той забута чувствата си към Джон в най-затънтените кътчета на мозъка си и беше доволен само да знае, че някъде в света има дете с неговата фамилия, с неговите големи тъмни очи и черна коса, с кльощавата му конструкция, тесните му раменца и издадена напред брадичка. Слава Богу, детето беше наследило носа на майка си.

Въпреки това Джон ЛаПланте обожаваше баща си. Самата раздяла бе придала на Бърни някакво очарование и Джон го виждаше като някакъв възвишен и романтичен свръхчовек, смел, силен и умен. Фактът, че Джон боготвореше Бърни и го бе приел като модел за подражание, караше Евелин да се изяжда от мъка. Тя искаше за сина си много повече, отколкото баща му бе способен да осигури, включително и такъв пример за държание, от какъвто Бърни се намираше на светлинни години разстояние. Тя не одобряваше общуването им и беше благодарна, че Бърни е толкова небрежен баща, че почти не се вясва.

Но сега се налагаше Бърни да се весне. Заповед на адвокатката му. Направи се на баща заради инспектора по надзора. Дръж се нормално, посети сина си. Имаше само шест дни, за да приведе живота си в някакъв ред, и това беше първата крачка от първия ден.

Евелин неохотно предаде възторжения Джон — излъскан от глава до пети и облечен в чисто ново зимно палто — на Бърни и го погледна навъсено. Огромните й сиви очи го пронизаха с ясното предупреждение: „Ако причиниш на това дете каквато и да била емоционална, психическа или физическа вреда, ако не го доведеш след няколко часа, навреме, в същото състояние, в което си го взел, аз, Евелин ЛаПланте, ще се превърна в твоя най-ужасен кошмар.“ Бърни кимна с глава и пристъпи от крак на крак, като избягваше да срещне — проникващите като лазер очи на Евелин, но същевременно със задоволство установи, че е поддържала фигурата си и все още е страхотно хубава жена.

Тъй като бе приел четиридесет долара от Дона с изричната уговорка да изведе сина си, Бърни се постара. Доколкото можеше. Като обърна измъчената си Тойота, той се отправи с Джон към зоологическата градина, отчасти защото това беше традиционен неутрален терен за срещи на разведени бащи с техните синове, но най-вече защото входът беше безплатен.

Джон беше на седмото небе, на разходка с баща си в зоопарка, също като другите бащи и синовете им, само че неговият баща беше по-добър. Много по-добър.

— О! Виж го този! — прошепна той, като сочеше към голям отпуснат лъв, полузаспал върху бетона в клетката и вперил едно жълто око към човешкия свят, който толкова несправедливо го бе затворил. — И онази! — десетгодишното телце на Джон трепереше от вълнение, докато мускулестата черна пантера гневно сновеше напред-назад в тесния затвор, а дългата й космата опашка непрестанно плющеше.

— Ако човек попадне вътре, тя ще го убие, нали… татко? — думата се отрони колебливо и благоговейно от устата на момчето. Рядко му се случваше да изрече „татко“.

Бърни погледна пантерата с известно опасение: дали проклетите решетки бяха достатъчно здрави, за да възпрат цялата тази котешка енергия и ярост? Звярът върна погледа на човека със злостно святкащи очи, които накараха мъжа, доста обезпокоен, да се извърне.

— Да — промърмори той на момчето. — Да, има нещо такова.

Но Джон само поклати безмълвно глава. Би се обзаложил на всичко, че баща му може да натупа пантерата, стига да поиска. Бърни просто се правеше на скромен.

Прекараха още два часа, като ходеха от клетка на клетка. Видяха как високите жирафи късат с дългите си ловки езици листа от надвисналите дървета, наблюдаваха как издутите хипопотами се припичат, наполовина потопени в езерото, радваха се на косматите маймуни, които се пощеха една друга и дъвчеха бълхите. Бърни усети как се сближава със сина си, но както обикновено мисълта за Джон и за това как му е изменил бе примесена с неприятното усещане за вина, което наруши хармонията на тяхното общуване.

Джон никога не молеше баща си за нищо и Бърни осъзна, че момчето навярно умира от глад, едва когато той самият огладня. Тойотата се насочи с грохот и давене към едно заведение за хамбургери, което Бърни понякога посещаваше. Там двамата се настаниха в сепаре и си поръчаха бургери със сирене, пържени картофки и газирана вода.

Докато седеше с баща си и обядваше щастливо като всички други деца, Джон се поотпусна и заговори за живота си. Може би се поотпусна твърде много, защото скоро заразправя на Бърни за новия приятел на Евелин.

Бърни се начумери; приятелят беше новост за него. В годините след развода Евелин не му беше отпускала края, поне доколкото той знаеше. Не беше от жените, които го удрят на живот. Но с този новия нещата изглеждаха сериозни, а това не се хареса на Бърни.

— Значи този тип, „приятелят“, с когото майка ти се среща, е пожарникар, а? — запита той. — А някога оставал ли е да преспи, как му беше името?

Джон отхапа голям залък от бургера си и кетчупът пръсна по брадичката му.

— Понякога — отговори той без притеснение. — Казва се Елиът. Веднъж е спасил живота на някакъв човек. При пожар.

Тази информация се хареса на Бърни още по-малко. Той се начумери още повече и двете бръчки отстрани на носа му съвсем хлътнаха.

— Така ли? Герой, а? Бил ли е в ’Нам, тоя Елиът?

Джон го зяпна в недоумение.

— „Ном“ ли? Това пък какво е?

— Говоря за войната — обясни Бърни. — Във Виетнам. — Той вдигна рамене. — Няма значение.

— Ти участвал ли си в нея? — попита Джон с жаден поглед, търсейки подвиг от своя герой. — Във войната?

— Значи никога не си виждал снимката, така ли?

— Коя снимка? — очите на Джон светнаха от вълнение.

— Дето съм с униформа — тъжно каза Бърни. — Стоеше на библиотеката.

Евелин навярно я е изхвърлила заедно с всички техни спомени, помисли си той, и го прониза разочарование. Той вече не живееше там, нито в буквалния, нито в преносния смисъл. Къщата сега бе толкова различна, че едва я разпозна. Той осъзна колко малко знае за живота на Джон, който едно време споделяше. Е, донякъде. Осъзна също колко рядко вижда собствения си син и колко се беше откъснал от малкото си момче, което така го обичаше.

Джон поклати тъжно глава, защото никога не бе виждал снимката на баща си в униформа. Но в очите му гореше гордост, а Бърни отново бе пронизан от чувството на вина и отвращение от себе си. Той беше напълно непознат за собственото си дете. Докъде ли може да изпадне човек?

Все пак той имаше какво да предложи на Джон. Бърни притежаваше опит. Вярно, това беше опит, натрупан от улицата, но пък къде-къде по-ценен от всичко, което се учи от книгите. Бърни знаеше много за наистина важните неща, нали така? Той бе натрупал своя собствена мъдрост, която можеше да предаде. Да вземем например този момент, когато баща и син стоят един до друг в мъжката тоалетна на заведението и пикаят в писоара. Ако Бърни ЛаПланте знаеше нещо, то беше как се пикае, а всеки грижовен баща беше длъжен да предаде подобна безценна информация на единствения си син.

— Важното, приятел, е да се доближиш плътно, тъй че да не си напикаш обущата — а Джон слушаше захласнато с навлажнени очи и поглъщаше мъдростта на баща си. — Това е без значение сега, щото носиш тия маратонки, но ще дойде време, когато ще обуеш истински скъпи обувки и няма да искаш да ги опикаваш, а да ги опазиш. От пикня, от фукльовци и всичко друго.

Бърни погледна с обич към своите обувки, които бяха неговата радост и гордост. Чифт излъскани кожени мокасини, за които щяха добре да го изръсят, ако не ги бе „купил“ от каросерията на един камион. Обувки за сто долара — Бърни ЛаПланте винаги бе имал слабост към хубавите обувки. Смяташе, че истинският джентълмен се познава по това, че носи чифт скъпи обувки.

Мъжът и момчето, застанали рамо до рамо, вдигнаха циповете на панталоните си.

— Ще ме заведеш ли някъде другата събота или неделя? — попита Джон с надежда.

— Работя по въпроса — отговори Бърни, който преспокойно можеше да се окаже натикан в затвора следващата събота и неделя. Шест дни, само толкова имаше на разположение, а за този кратък срок трябваше да открие и сглоби цял един изгубен живот.

— Просто имам някои делови проблеми… и… Какво има? — той млъкна, когато Джон тръгна към една от кабинките и се наведе, пресягайки се под вратата.

— Някой си е загубил портфейла — съобщи момчето, като го вдигна и го показа на баща си.

Бърни се протегна, грабна бързо черния кожен портфейл и надникна вътре. Вътре видя пари в брой: две-три петдесетачки, една-две петачки и няколко банкноти по един долар, освен това имаше и набор от кредитни карти, които можеха да се окажат ценни, ако успееше да ги пласира достатъчно бързо.

— Ще го предадем ли, татко? — попита Джон.

Как да обясниш на едно десетгодишно дете, че в живота не се постъпва така?

— Ами, можем да го дадем на управителя… — започна Бърни, а Джон кимна с глава.

— Но от друга страна — продължи той, като бързо избута момчето от мъжката тоалетна, през изхода и към паркинга на ресторанта, — ако го дадем на управителя, ще прибере мангизите и ще изхвърли портфейла. Повечето хора, които заемат ръководни длъжности… забележи, не казвам всички… са мошеници. Не, имам много по-добра идея.

Той погледна Джон крадешком да види дали номерът ще мине — момчето беше цялото в слух.

— Ето как ще постъпим с този портфейл. Утре като отида на работа, ще накарам секретарката да издири този човек по името върху шофьорската книжка и да му се обади. Тогава той ще може да дойде лично в службата ми да си прибере портфейла. А освен това ще се погрижа ти да получиш награда. Заслужаваш награда. Ти го намери. Искаш я, нали? Наградата?

— Ами сигурно — каза Джон, — разбира се.

Докато двамата прекосяваха паркинга, на пътя им се изпречи една окъсана бездомна жена, която буташе две колички за пазаруване, претрупани с окаяните остатъци от жалките й вещи. Есенният вятър проникваше през дрипите й и тя зъзнеше от студ. Когато видя мъжа и момчето, тя се усмихна с надежда, оголвайки червените си, разранени венци и множество тъмни дупки, където преди е имало зъби.

— Извинете ме, сър — започна тя, като протегна напуканата си и невероятно мръсна ръка. — Бихте ли отделили…

— Не, госпожо, няма го майсторът — сопна се грубо Бърни. Той мина бързо покрай нея, като буташе Джон пред себе си. Момчето се обърна назад да погледне злочестата жена и Бърни осъзна, че май е бил прекалено груб за вкуса на Джон.

— Трябва да устояваш на желанието си да се държиш добре с тях — скалъпи той набързо. — Тези хора са играчи, мошеници. Възползват се от добрите сърца на другите. Много от тях са по-добре финансово от всички нас.

— Така ли? — момчето очевидно хранеше известни съмнения, имайки предвид колко окаяна изглеждаше старата бездомница.

— Повярвай ми — отговори Бърни. Вече бяха стигнали мястото, където Бърни беше паркирал Тойотата. Колата беше модел от 1981 година с навъртени близо 400 хиляди мили, ръждясала и очукана и това бяха последните й издихания. При все това Бърни ЛаПланте винаги я заключваше, сякаш беше истинска кола и някой би решил да я открадне, вместо да му поиска пари в брой, за да я откара на бунището. Той се засуети с ключовете си и накрая пъхна този, който трябва, в ръждясалата ключалка.

— Важното е да гледаш да заложиш на печелившата карта — обясни той, споделяйки философията на Бърни ЛаПланте със сина си. — Звучи грубичко, но светът, детето ми, е една проклета… извини ме за вулгарния израз… една проклета джунгла. Затова не трябва да се набиваш на очи. Разбра ли? Не трябва да се набиваш на очи!

Като отключи Тойотата, той набута Джон вътре, нетърпелив да изфучи яко дим, преди собственикът на портфейла да дойде да ги търси. Разбира се, Тойотата беше фучала за последен път през 1985 година, но надеждата крепеше Бърни ЛаПланте.

Докато с пуфтене и пъшкане се носеха по шосето към дома на Евелин, Бърни усети как у него се прокрадва някаква тъга. Сега бе може би последният път от години насам, когато се виждаше със сина си, и тази мисъл го потискаше. Неопетнената невинност на момчето и милата привързаност към баща му докосваха у него струни, които той би предпочел да не достигат. Чувствата му към Джон бяха истински, макар и малко колебливи, но те носеха със себе си голяма болка. Самият допир до толкова голяма невинност и доверие караха стомаха му да се свие.

Двамата запазиха мълчание няколко километра, всеки потънал в собствените си мисли. За Джон това бе вълнуващ следобед, прекаран в компанията на човека, когото обожаваше, човека, който беше така мъдър по отношение на много неща, който е бил войник, сражавал се е и най-вероятно е бил герой, човека, който знаеше всичко възможно за пикаенето и за честността, който дори щеше да му издейства награда, задето е намерил портфейла.

— На следващия изход свиваме — изведнъж попита Бърни, — нали така?

Момчето кимна, огорчено от факта, че посещението беше свършило.

Бърни усети тъгата му и дори показа съпричастие:

— Ъ-ъ… слушай, Джон, трябва да ти призная нещо… Май ми харесват тия наши отношения.

— Можеш да ме заведеш на кино в четвъртък вечерта — предложи Джон тихичко, без особена надежда. — Защото в петък не сме на училище.

— Ами с удоволствие — отговори Бърни. — Да.

Момчето засия, но лицето му помръкна, когато баща му добави:

— Само че съм зает с тези делови проблеми… Трябва да говоря с разни адвокати и какво ли не.

Как да каже на сина си истината? Тя би могла да разруши техните отношения.

Джон кимна, свел маслиненочерните си очи, напълно отритнат. Така оклюман, той приличаше на Бърни повече от всякога и сърцето на мъжа омекна към него.

— Но знаеш ли какво, ще работя по въпроса — каза Бърни оживено. — Сега най-важното е да се върнем навреме. Не бива да тревожим майка ти. Тя си е все същата, нали? С нейната мания за точност? „Трябва да си точен“ — заимитира я той, припомняйки си хилядите пъти, когато беше чувал тези думи от устата на Евелин.

Джон кимна и се ухили.

— Трябва да си точен! — повториха двамата заедно, радвайки се на възможността да се присмеят на Евелин.

— Все това ми натякваше — рече Бърни. — Не че точността е без значение, не…

— Ето! — посочи Джон. — Изходът.

Бърни завъртя волана, което беше немалък подвиг, като се има предвид, че кормилната щанга беше на път да се строши, както между другото и останалата част от колата.

— Добре, благодаря. За малко да го подмина. Благодаря ти, приятел.

Приятел. Джон ликуваше. Бърни го беше нарекъл „приятел“. Той и баща му бяха приятели. Очите им се срещнаха и те се усмихнаха един на друг, а Бърни ЛаПланте почувства добре познатото чувство за вина, примесена с малоценност, да стяга сърцето му. Той обичаше хлапето по свой начин, наистина го обичаше, но цялото това невинно доверие, което Джон хранеше към баща си, доста изнервяше Бърни.