Лионор Флайшър
Герой по неволя (14)

Глава четиринадесета

Новината, че Канал 4 предлага награда от един милион долара на тайнствения мъж, се появи на първите страници на всички вестници в страната и беше водещ материал в информационните емисии в шест часа по радиостанциите и телевизионните канали. „Господин Пепеляшка“, „Тайнственият мъж“, „Ангелът на полет 104“ — това бяха само някои от имената, с които беше известен на всички. За една нощ Образът — стоп-кадърът на заснетия от Чъки силует на неизвестния герой на фона на огненото кълбо от експлодиращия самолет — се беше превърнал в най-известната икона в Америка. Хитри предприемачи започнаха производството на фланелки с щампирания Образ върху тях и продадоха 450 хиляди бройки за по-малко от три дни. Заговори се дори и за кукла.

Ако някога се почувствате самотен или поискате да смените приятелите си, трябва само да съобщите, че възнамерявате да подарите един милион долара. За по-малко от час ще ви заобиколят толкова нови приятели, че няма да можете да ги преброите. Да кажем, че стесните периметъра на претендентите. Искате да видите само мъже, които носят обувки с размер 10Б, и още по-точно, само един мъж, който може да представи неопровержими доказателства в подкрепа на твърдението си, че той е „Ангелът на полет 104“. В крайна сметка ще се събере огромна тълпа от високи и ниски, чернокожи и бели мъже, азиатци, жени от всички възрасти и дори деца. Всичките обединени от едно: сърбят ги ръцете да получат единия милион.

Гейл Гейли погледна опашката с озадачено учудване. Не беше очаквала тълпата да бъде с такива размери — сигурно имаше стотици хора, които се бяха явили за наградата. Служителите от охраната бяха подредили претендентите на опашка във фоайето и патрулираха, за да поддържат реда, но Гейл все пак трябваше да мине покрай тях на път към асансьорите. Какво изпитание! Откъде, за бога, се бяха появили всички тези хора?

— Моля ви, ако не носите обувки с размер 10Б, не стойте на опашката. Ще се срещаме само с „герои“, които носят този размер — извика Паркър, който се правеше на важен с журналистическата си карта, окачена на джоба му. Беше изпратен в специалния отряд за наградата и имаше намерение да се прояви в задачата.

Това съобщение би трябвало моментално да елиминира поне три четвърти от хората, които вдигаха врява в опашката, но въпреки това никой не помръдна. Никой не си отиде. Всеки, който чакаше своя ред, желаеше да бъде герой и всеки беше убеден, че неговите или нейните претенции ще се окажат по-достоверни от тези на другите.

Междувременно из цялата опашка бяха избухнали ежби, докато „героите“ омаловажаваха претенциите за наградата на другите, като в същото време преувеличаваха своите собствени.

— В таз работа има и расов въпрос — спореше един чернокож „герой“. — Защо трябва да се приема, че щом е извършено геройство, значи е бил бял човек. Мъж с окаляно лице може да бъде човек от всяка раса, дори е по-вероятно, и в случая е истина, защото това бях аз! Целият бях в кал.

— Да не искаш да кажеш, че героят не съм аз. Наричаш ме лъжец. Ще ти ритна един — озъби се друг „герой“ на трети.

— Ей — отвърна последният, — не само аз казвам, че ти не си герой. Всички на опашката го твърдят.

По-назад на опашката една от бъдещите претендентки поклати глава и зацъка с език.

— Да не повярваш, а? Тук има поне хиляда измамници, които искат да пипнат наградата ми.

— Тоест моята награда — процеди човекът до нея.

Гейл изправи рамене, пое дълбоко дъх и влезе през входа на телевизионната станция, като мина покрай опашката разбунени хора. На лицето и крака й вече нямаше превръзки, а обикновената болнична превръзка за гипсираната й ръка беше заменила с най-скъпия си разноцветен шал. Той придаваше цвят на кадъра и изпълняваше поръчката на Дийкинс. Гейл вървеше бързо с вперен напред поглед, но щом като я забелязаха, от опашката взеха да я обстрелват.

Един тип, покрит целия с кал, като снимките на героя, й извика:

— Ей, госпожице Гейли! Ей, Гейл! Помниш ме, нали? Аз съм мъжът! Аз ти спасих живота! Помниш ли?

От един друг висок и много слаб мъж се дочу следният вик:

— Кракът ми е едва 8 и половина, но нося 10Б за по-удобно. Кълна се!

Когато тя мина покрай него, без да го погледне, той изкрещя:

— Ей, госпожице Гейли! Аз спасих живота ви!

Беше като голям цирк. Гейл не знаеше дали да се смее или да плаче. Тя забърза напред, но още едно: „Ей, госпожице Гейли!“ Този глас поне изглеждаше познат, затова се обърна. Беше Паркър, който се опитваше да я настигне. Гейл спря и го изчака.

— Госпожице Гейли, търси ви един полицай — Паркър й се видя разтревожен. — От Отдел „Кражби“. Инспектор Дейтън. Иска да му се обадите.

— За какво? — попита Гейл.

Лицето на Паркър помръкна.

— Не го попитах — призна той. Ама че репортер щеше да излезе от него.

— Обадете му се и го попитайте — даде нареждания Гейл. Тя посочи със здравата си ръка опашката с шумни „герои“. — Аз съм малко… заета.

Да видим какво ще прави Дийкинс с тази тайфа, помисли си тя с лукава усмивка, която образува трапчинки на бузите й. Откриването на тайнствения мъж в тази тълпа щеше да отнеме най-малко един ден. Може би дори седмица.

 

 

Дона О’Дей не можа да повярва. Преди няколко дни господин ЛаПланте й бе обещал най-сериозно, че ще се държи добре, докато се реши присъдата му и ще се постарае да поизлъска опърпания си живот. А ето какво се случва. Пуснат под гаранция, а три тайни ченгета го спипват в един бар да продава крадени кредитни карти. Подозираха го, че е важна брънка от верига за пласиране на крадени кредитни карти. Бърни ЛаПланте, важна брънка от верига, част от мафията. Дори на Дона — завършила право преди по-малко от година — й бе от ясно по-ясно, че това е изключено.

В момента имаше изслушване за гаранции под председателството на съдията Хиъруорд Ф. Гойнс, а той беше строг съдия, който проявяваше нетърпимост към злосторниците и не понасяше глупците. Със свито сърце Дона видя как съдебният пристав въвежда Бърни в съдебната зала, хванат в белезници с други затворници, чиито гаранции също се гледаха днес. Бърни не изглеждаше особено привлекателен, в очите му искреше налудничав блясък, а дрехите му бяха омачкани и в безпорядък. Надали щеше да направи добро впечатление на съдията като улегнал семеен човек.

Бърни огледа неспокойно залата за адвокатката си. Преди да забележи Дона, видя Еспиноза, Варгас и Мендоса в задната част на помещението, които говореха с красив чернокож, на чието лице беше сякаш изписано „важен старши офицер от полицията“. Без съмнение бяха тук, за да свидетелстват срещу него, ако е необходимо, и да се погрижат Бърни ЛаПланте да остане зад решетките с висока гаранция.

Е, щяха да се изненадат. Високата гаранция няма никакво значение за един милионер, нали така? Трохи за гълъбите. Пари за пощенски марки. Джобни средства.

А, ето я и Дона О’Дей. Когато Бърни стигна до нея, започна трескаво и бързо да й шепне в ухото. Дълго време Дона нямаше представа за какво говори, а после думите като че ли придобиха смисъл. Катастрофирал самолет. Пожар. Експлозия. Връщане в самолета, спасяване на хора, голяма награда, един милион…

— „Ангелът на полет 104“! — възкликна тя. — Да не искате да кажете, че…

— Шшшшт! — прошепна Бърни. — Не съм казал ангел, това е може би пресилено. Чуй сега какво. Трябва да стигна до телевизията и да си прибера милиона.

Дона О’Дей се намръщи и поклати глава, жест почти толкова страшен, колкото шестседмично котенце, което протяга лапичката си.

— Господин ЛаПланте — започна тя с тон, в който звучеше строго неодобрение, — наистина искам да ви помогна, но разни невероятни истории само ще утежнят положението ви. Районният прокурор иска гаранцията ви да се вдигне на двадесет и пет хиляди долара, защото сте арестуван, докато сте бил под гаранция…

— Двадесет и пет хиляди е нищо работа — каза Бърни с пренебрежение. — Трябва само да ме изкараш оттук, за да си прибера парите.

Дона отвори уста, за да протестира, но преди да каже и дума, съдебният чиновник обяви: „Народът срещу Бърнард ЛаПланте.“

Съдията Гойнс се намръщи: този човек не беше ли в съдебната зала само преди няколко дни? И не беше ли той този, който продължи ниската гаранция преди произнасянето на присъдата от съчувствие към молбите на адвокатката и уверенията й, че това е добър човек, който държи на семейството си? Мразеше да вижда рецидивисти в съдебната зала, съдията не търпеше онези, които успяваха да се забъркат в нещо само за два-три дни. Той се намръщи още повече, когато видя Бърни ЛаПланте да се приближава към него и да му говори, което не беше никак в реда на нещата. Той си спомни този дребен човечец, при това с голямо неудоволствие.

— Ваша светлост, адвокатката ми каза, че прокурорът иска гаранция от двадесет и пет хиляди — Бърни говореше високо и наперено.

Лицето на Дона О’Дей замръзна от ужас и тя протегна ръка, за да го дръпне назад, но Бърни реагира твърде бързо. Очите на съдията започнаха да придобиват опасен блясък.

— Господин ЛаПланте, трябва да запазите мълчание, освен ако съдът не прецени да ви даде…

Но Бърни ЛаПланте можеше да мълчи в свой собствен интерес точно толкова, колкото на вас и на мене могат да ни поникнат крила и да излетим за Рио. Той започна да ръкомаха и продължи да говори, сякаш съдията въобще не се бе обаждал.

— Това напълно ме устройва. За мен не е никакъв проблем. Всъщност, Ваша светлост, за мен ще е чест да се удвои гаранцията! Петдесет хиляди! Какво ще кажете? Малък подарък за „народа“. Ваша светлост, ако успея да се измъкна оттук само за час…

— Тишина! — повиши глас съдията, като удари с чукчето. — Тишина! Господин ЛаПланте, ако не спрете веднага да бърборите, ще помоля разпоредителя да…

Съдията прекъсна думите си, беше твърде ядосан, за да говори. Изведнъж скъпоценната му благоприлична съдебна зала рухна вдън земя. Цялото помещение бе залято от заразително вълнение и любопитство. Поради някаква причина всички шепнеха. Главният разпоредител шепнеше нещо на чиновника, съдебната стенографка шепнеше на полицайката, която се обърна и зашепна на помощник-разпоредителя.

— По дяволите! — извика съдията, а чукчето му сякаш заби пирон в масата. — Казах, че искам тишина!

— Извинявайте, Ваша светлост — каза главният разпоредител.

— Увлякохме се — извини се помощник-разпоредителят.

— Открили са го! — извика чиновникът, без да може да се сдържи.

— Кого са открили? — изсумтя съдията.

— „Ангелът на полет 104“! Беше в новините! Ей сега! Сигурно ще го покажат по Канал 4 на обяд! — В съдебната зала всички ахнаха и зашумоляха в очакване.

Съдията Гойнс прокрадна поглед към часовника си.

— Ще задържим гаранцията на двадесет и пет хиляди долара — каза той бързо. — Това би трябвало да предпази господин ЛаПланте от неприятности за няколко минути.

Дона О’Дей започна тихичко да протестира.

— Но, Ваша светлост, моят клиент има семейство, с ограничени средства е…

— Вашият клиент е ужасна напаст, млада госпожице — скръцна със зъби съдията Гойнс. Той се обърна към главния разпоредител. — По обяд ли казахте? По Канал 4?

Що се отнася до клиента на Дона О’Дей, той стоеше като втрещен, сякаш го бяха посекли. Не можеше да помръдне, не можеше да мисли. В мозъка му непрекъснато препускаше една мисъл като мишка на колело. Какво говореха те? Че са открили тайнствения мъж? Как е възможно? Това съм аз, аз, Бърни ЛаПланте. Аз спасих всички онези хора. Аз съм героят. Аз, Бърни. Защо никой не иска да ме изслуша?

Когато разпоредителят го хвана под мишница и го отведе обратно в затвора, Бърни тръгна тихо и без да протестира, но мълчаливото му лице беше олицетворение на терзание и неверие.

 

 

Гейл Гейли почувства прилив на истинска радост. Беше намерила „Ангелът на полет 104“ и изпитваше такова задоволство, каквото никога досега не бе усещала. Не само това, тя беше открила и собствения си спасител и сега можеше да го възнагради щедро, по-щедро и от най-разюзданите му мечти. И, разбира се, това беше най-добрият материал в живота й, който сега седеше тук в студиото пред камерата на Чъки.

Трябваше да признае, че на пръв поглед мъжът не й се видя обещаващ. Мръсен и окъсан, той беше облечен в дрехи, сякаш измъкнати от кофата за боклук. Освен това изглеждаше малко по-висок от онова, което си спомняше. Но в целия дим и ужас може да се е заблудила за ръста му. Конструкцията му беше такава — слаба, въпреки че този й се виждаше по-широкоплещест. Но когато мълчаливо й подаде единственото неопровержимо доказателство, тя просто ахна и моментално повярва. Той беше човекът, тайнственият мъж. Той им даваше сигурно доказателство.

У него беше втората обувка, идентична с онази, която бяха намерили на местопроизшествието. Той беше „господин Пепеляшка“. Той беше героят.

След като поговори с него известно време, Гейл откри, че той е интелигентен и мил, може би малко скован, но самата му скованост беше очарователна. Имаше красиви очи — много тъмни, прями, макар и някак срамежливи, замислени и дълбоки, които сякаш докосваха нещо у нея. Когато се поизми малко в мъжката гримьорна на студиото, Гейл видя, че остатъкът от лицето хармонираше с очите. Тъжно лице — нежно, мило, почти красиво. Лицето на герой. Това беше повече, отколкото можеше да се надява — да има пред себе си човек, който е наистина достоен за герой. Фактът, че беше беден и бездомен, само допринасяше за трогателността на историята. Това наместваше целия случай в 90-те години на века и придаваше неопровержима истинност.

Сега героят седеше с нея в студиото, а на краката му бяха и двете скъпоценни кожени мокасини на Бърни ЛаПланте. Срамежливо разказваше на Гейл Гейли, на видеокамерата на Чъки и на притаилия дъх в очакване свят историята на спасяването на полет 104. Подробностите бяха същите, каквито той, Джон Бъбър, бе чул от устата на Бърни ЛаПланте. Беше получил историята едновременно с обувката. Единствената разлика беше — а тя е огромна, — че героят на приключението сега беше Бъбър, а не ЛаПланте.

— Намирах се в гората, когато чух страхотен трясък — каза той бавно. — Недалеч видях пламъци. Тогава… тогава… тръгнах натам… а после, после…

— Недей да бързаш, Джон — каза Гейл с нежна усмивка. — Имаме време.

Джон Бъбър кимна. Заговори по-тихо.

— А после… останалото ми е като в някаква мъгла. Нали разбирате, дим, викове, като спомен от Виетнам. Всъщност се успокоих, че е само самолетна катастрофа и че мога с нещо да помогна… но не си спомням… ъ-ъ… подробно за това. Беше твърде ужасно.

За Гейл в думите на Бъбър звучеше несъмнената истина. Спомен от Виетнам. Освен това и ветеран от войната. Колко трогателно. Колко драматично и как добре ще прозвучи по новините в шест.

— Разкажи ни защо изчезна, Джон.

Джон Бъбър непретенциозно вдигна рамене, сведе очи, а клепачите му скромно засенчиха скулите.

— Ами… ъ-ъ… в началото не знаех, че съм… герой. Нямах представа, че бащата на момчето е оцелял. Мислех, че съм се провалил и не можех да погледна момчето в очите. А после, в последно време… късметът ме напусна. Не се… чувствах… представителен.

Гейл се опита да не го показва, но бе искрено трогната от думите на героя. Когато зададе следващия въпрос, гласът й леко потрепери.

— Но в крайна сметка дойдохте. Защо?

Джон Бъбър погледна Гейл Гейли право в очите и се засмя срамежливо. Момчешката усмивка огря меланхоличното му лице, така изглеждаше определено хубав.

— Парите, Гейл. Изобщо нямаше да се появя, ако не беше наградата.

Това бе най-добрият отговор, смешен, но искрен и Гейл веднага разбра, че беше също и най-подходящият завършек на интервюто. Докато гледаше иззад рамото на Джоан Айзакс в монтажната по-късно, тя посочи кадъра с усмивката на Джон.

— Ще завършим точно тук! Точно с тази усмивка!

Джоан стопира кадъра и двете жени се вгледаха в монитора, където лицето на Джон Бъбър се виждаше в едър план, а тъмните му очи приковаваха, почти предизвикваха зрителят да не посмее да загърби неговата честност.

— Не си споменала, че е сладур — захили се Джоан.

Но чувствата на Гейл Гейли бяха стигнали по-далече от мисълта, че е сладур. За нея Джон Бъбър олицетворяваше всичко най-чисто и добро в човешката раса. Храбър и неустрашим, въпреки това скромен, той щеше да спечели сърцата в Америка, както бе спечелил това на Джоан. Гейл обаче изпитваше нещо повече, нещо подобно на обожание. Обожание на героя. Галантният рицар беше спасил една изпаднала в беда дама от огнения дракон.

— Той ми спаси живота — каза тя, полу на себе си, докато изучаваше лицето на екрана.

Гейл си оставаше репортер дори когато бе лично замесена в някоя история и сега търсеше белези, от които напълно да разбере този мъж — кой е, откъде е дошъл и най-вече какво го беше направило герой.

 

 

Бърни ЛаПланте бе втренчил яростен невярващ поглед в екрана на телевизора в общата зала на окръжния затвор. Това беше прекалено! Този нещастен скитник щеше да му задигне единия милион и славата, само защото Бърни беше дотолкова тъп, че да му разкаже историята си и отгоре на всичко да му остави другата си обувка. Тая проклета обувка беше единственото доказателство, че говори истината, а той я беше изтърсил в скута на оня идиот. Най-тъпото беше, че ако беше на негово място, Бърни щеше да постъпи по абсолютно съшия начин. Само че Бърни щеше да оплеска всичко, а при този задник Бъбър номерът минаваше.

— Пътниците на полет 104 бяха потресени, когато узнаха, че героят, който се появи от дима и огъня, за да ги изведе в безопасност, е живял в крайна нужда и не е спал в легло повече от три години — гласът на Гейл Гейли излизаше от телевизионните микрофони, но зрителят виждаше лицето на Джон Бъбър — това симпатично, тъмно, скромно, хубаво лице.

Сега този негодник не само спеше в легло, а направо се въргаляше в разкош, докато истинският герой гниеше в гадния затвор. С това Бърни ЛаПланте не можеше да се примири.

— Тоя тип лъже, по дяволите! — замърмори той ядно на затворника до себе си. — Проклет бездомен лентяй. Никакъв герой не е той, приятел, повярвай ми.

Другият затворник откъсна очи от екрана и огледа Бърни от горе до долу и отдолу до горе.

— Да повярвам на теб? — изсумтя той презрително. Това май изчерпваше въпроса.