Лионор Флайшър
Герой по неволя (19)

Глава деветнадесета

Лавината от събития набираше скорост и стремглаво се спускаше надолу. Джон Бъбър си помисли, че никога няма да успее да се измъкне. В разстояние само на няколко дни се беше превърнал от скитник в герой, после във феномен за репортерите, в герой от войната, оттам в обект на обожание, а сега беше човек, готов да изиграе една от най-големите лъжи, така че американският народ да я преглътне завинаги като истина. Колко още можеше да издържи?

В началото си мислеше: Защо не? Опитай, може би ще вземеш някоя пара, а после ще изчезнеш от хоризонта. След това, след като разбра, че няма да стане така, си бе рекъл: Защо да не се опитам да направя някое добро? Защо да не използвам положението си, временната си слава, за да отправя послание на надежда към света? Всички ние сме герои. Самото оцеляване изисква героизъм, но колкото и да е трудно, става по-леко, когато се обичаме и си помагаме взаимно. А това послание не беше някаква новост. Един много по-велик от Джон Бъбър го беше проповядвал преди две хиляди години и светът се бе вслушал, но по-късно беше забравил.

Нещата обаче излизаха изпод контрола му; събитията се развиваха с такава скорост, че Джон не виждаше края. Едно е да си чудо за три дни, дори да се появиш на корицата на списание „Тайм“, и съвсем друго — да се нагърбиш с цялата отговорност за света, да нарамиш товара на отчаяните човешки създания. Джон Бъбър беше човек, а не бог. И въпреки всичко, което пишеха за него по вестниците, не можеше да върши чудеса.

От друга страна, чувствата му също се изплъзваха от контрола на Джон. Колкото повече време прекарваше с Гейл Гейли, колкото повече се сближаваше с нея, толкова повече растящата му привързаност към нея заплашваше да го погълне. Не смееше да спомене думата „любов“ дори и на себе си, въпреки че нямаше по-точна дума, която да опише чувствата му. Джон Бъбър знаеше, че колкото по-дълго продължава с тази ужасна лъжа за героизма си, толкова по-дълбоко копае собствения си гроб и толкова по-тежко ще бъде неговото наказание. Как може мислите му да са заети с жена като Гейл, когато адът зееше широко пред краката му? И Джон беше твърдо решил, че каквото и да става, няма да завлече Гейл — първата повярвала в него — надолу със себе си.

Бърни ЛаПланте също се намираше в ада. Някой хитър дявол беше измайсторил специално за Бърни един пъкъл, в който той се печеше на бавен огън и който бе населен единствено от самия него и още един човек — Джон Бъбър Измамника. Не можеше да направи и крачка, без да вижда лицето на Бъбър, да чува името на Бъбър. На всяка будка вестниците показваха снимката му на първите си страници: списание „Тайм“ го беше сложило на корицата с надпис АНГЕЛЪТ НА ПОЛЕТ 104. На Бърни му се струваше, че всеки човек, когото срещаше на улицата, в автобуса или метрото, носеше проклетата и тъпа фланелка с лика на Бъбър. От времето на Барт Симпсън светът не беше така пощурявал на тема фланелки. Дискожокерите по радиото пускаха песни за Бъбър. За пръв път Бърни се зарадва, че е продал телевизора си, така че не му се налагаше да гледа как Бъбър се подвизава по всички канали. А всичко това — дори корицата на проклетия „Тайм“ — трябваше да е негово, на Бърни ЛаПланте. Истински ад.

Какво беше останало на Бърни ЛаПланте? Само две неща — произнасянето на присъдата и затвора. Утре трябваше да бъде в съда, за да чуе от съдията Гойнс колко години от живота си ще бъде откъснат от всичко, което познава и обича. Ще бъде окован с белезници и вериги и изведен от съдебната зала, ще го откарат с камионетка в затвора, който съдията избере, и резето ще падне върху живота на Бърни ЛаПланте.

В затвора най-много щеше да му липсва Джон. Странно как мислите му все по-често се насочваха към сина му. Нямаше да види как Джон израства, нямаше да може да вземе участие във важни събития като първото причастие, завършването на училище, а после и на колежа. Нямаше да го води пак в зоопарка, Джон щеше да е твърде голям за зоопарка, когато дойдеше време Бърни да излезе на свобода. Тази мисъл го изпълни с отчаяние.

За кратко време Бърни се беше залъгвал с идеята да се махне, да избяга, да наруши гаранцията си, да напусне града и да започне някъде отначало с ново име и самоличност. Може би във Флорида, там беше хубаво и топло — нямаше ги тия гадни зими на Средния запад, където ледените ветрове духат през езерото и смразяват костите. Да, можеше да си пусне брада, да почне да играе голф. Кой ще си прави труда да надниква под брадата и да търси някакъв си окаян дребен мошеник като Бърни ЛаПланте?

Но нямаше да напусне града. Първо, щяха веднага да го намерят. Дори и без да го търсят. Тия гадни полицейски компютри знаеха всичко напоследък. Един компютър можеше да надзърне по електронен път под брадата му и да го пипне само за седмици. Можеш да избягаш, Бърни, но не можеш да се скриеш. Но Бърни знаеше, че не може да наруши гаранцията най-вече, защото Дона О’Дей беше заложила колата и компютъра си заради него. Дължеше й две хиляди и петстотин долара и макар че обикновено избягваше да връща пари, Бърни знаеше, че не може да не плати този дълг.

С наранена и изстрадала душа, изцеден от жизнена енергия, Бърни ЛаПланте довлече умореното си тяло в „Шадоу Лаундж“. Къде другаде можеше да иде? Чик, една от константните величини в променящата се Вселена, беше все още зад бара и все така бършеше разлята бира. Той вдигна поглед, когато Бърни се намъкна.

Бърни вдигна отбранително ръце.

— Ей, нищо чудно, че ми се сърдиш. Знам, че сгафих, като оставих да ме спипат тук. Имаш право да ме изхвърлиш.

— Няма да те изхвърля, Бърни — каза кротко Чик. Отдалече подушваше пораженството на Бърни, което бе така несвойствено за него. Дребният мъж обикновено бе изпълнен до пръсване с нервна енергия, пръстите му щракаха, устата му мелеше, а умът му беше в следващата далавера. Този човек беше прекалено кротък. Чик приготви обичайното му питие и го постави на бара пред Бърни.

— Благодаря ти, Чик, много съм ти задължен — каза тихо Бърни. Той бавно отпи от чашата. В „Шадоу Лаундж“ имаше нещо успокояващо. Ако някое място можеше да се нарече домът на Бърни ЛаПланте, това сигурно беше този бар.

Междувременно телевизорът над бара, който винаги стоеше включен и работеше, предаваше новините. Изглежда, Джон Бъбър, героят на полет 104, беше извършил някакво медицинско чудо в Детската болница днес. Едно пострадало при катастрофа момче, което от седмици било в кома, изведнъж излязло от това състояние по-малко от час, след като Бъбър му говорил.

— Лекарите, които смятаха, че момчето има минимални или никакви шансове да оцелее, сега предвиждат бавно, но сигурно възстановяване — каза с усмивка говорителят.

Камерата даде в близък план първо Бъбър, после детето. Храбрият малък Алън, все още свързан със системи, беше отворил очи и дори се усмихваше на зрителите.

— Страхотен мъж, а? — попита Чик, като клатеше глава с почуда. — Виетнам, самолетна катастрофа, сега чудеса.

Бърни кимна. Странно, но последната изява на Бъбър не го нарани. За Бърни това сякаш бе някак… неизбежно. Седеше, потънал в размисъл и за пръв път в живота си Бърни ЛаПланте се опита да проумее нещо, по-голямо от самия него. Във всичко това се криеше някакъв смисъл, някакво послание и той изпитваше необходимост да го разбере.

— Чик — каза той най-после, след минути мълчание, — как би реагирал, ако ти кажа, че съм влязъл в горящ самолет и съм спасил няколко души, като съм рискувал живота си?

— Като Бъбър ли? Героя?

Бърни кимна.

— Да, нещо такова. Същото.

Барманът изглеждаше объркан.

— Ами… Виж… Какво да кажа, Бърн? Това да не е някаква гатанка?

— Ако ти го кажа… ще ми повярваш ли? — Той погледна към Чик и разбра отговора. — Няма, нали?

Чик сериозно се замисли върху въпроса. Бърни беше прав: нямаше да му повярва. Барманът внимателно подбра думите си, защото Бърни явно се беше вживял.

— Това е въпрос на характер, Бърн — каза той накрая. — Искам да кажа, ти не би го направил. Не се обиждай. Нито пък аз. Човек като Бъбър е нещо по-различно. Герой. Ти и аз… не сме герои. Не ни е в природата. Това не значи, че сме лоши или нещо подобно. Просто не сме склонни към това. Защо, какво има?

Бърни поклати мрачно глава.

— Нищо — промърмори той.

В думите на Чик имаше истина. Въпреки че Бърни ЛаПланте наистина беше спасил всичките тези хора, той не беше герой. И въпреки че Джон Бъбър не ги беше спасил, той беше герой. Колкото и нелогично да звучеше, Бърни започна да вижда някакъв смисъл. Чик беше прав: въпрос на характер. Джон Бъбър притежаваше необходимите качества, а Бърни ЛаПланте — не.

Дойде му наум освен това, че истината е въпрос на възприятие. Ако мислиш, че нещо е вярно, то става истина. Хората искаха Джон Бъбър за свой герой. Те го възприемаха като свой герой. Затова той беше станал техен герой. Освен това беше твърде късно Бърни да промени нещо.

— Не бих се тормозил за това, Бърн. Човек не трябва да е герой, за да е човек.

Бърни поклати глава. Той се тормозеше, но не за това.

— Работата е там, Чик, че пропадам.

— Пропадаш… — повтори барманът. — Имаш предвид полицията? За оная работа с кредитните карти? За бога, Бърни, адвокатката ти…

— Не полицията — прекъсна го Бърни, — а затвора. И не е заради оная глупост с кредитните карти. Признаха ме за виновен, а утре ще произнесат присъдата. Заради няколко кашона боя, с които се забърках. Латекс. Видях се с инспектора по надзора, а той написа в доклад до съдията, че съм антисоциален.

— Антисоциален ли? — Чик изглеждаше изненадан. — Ти? Господи, Бърни, за колко боя става дума?

— Много — мрачно каза Бърни, като зарови лице в питието си. — Много.

 

 

Подготвяше се репетицията за записа на възстановката на катастрофата. Джон Бъбър не си беше представял, че всичко ще е така широкомащабно, с огромно студио, а наоколо ще щъкат толкова много хора. За пръв път в живота си бе прекарал двайсет минути в гримьорната, а от това в никакъв случай не му стана по-леко.

В студио 1 под горещите прожектори работен екип беше сглобил подобие на главната пътническа кабина на полет 104, но се усещаше намесата на Холивуд. Истинският катастрофирал Боинг беше с ужасно наклонен корпус, счупени светлини и опасно обърнати седалки. Този самолет беше в идеално хоризонтално положение и добре осветен. Това щеше да представлява по-скоро символично, отколкото исторически точно възстановяване на събитието.

Въпреки това, вече вътре в „Боинга“, Бъбър се почувства угнетен. Не той принадлежеше тук, а Бърни ЛаПланте. Отново се почуди как този особен и окаян дребосък бе влязъл тук през всичкия пушек и пламъци, за да измъкне навън тези хора. Сигурно му е било доста тежко. Спомни си случайната си среща с Бърни, само часове след спасяването, и колко изтощен и обезсърчен, колко омачкан, мокър, мръсен и окалян беше той.

Лесли Шугър, младата стюардеса, репетираше репликите си. Беше облечена в прокъсана униформа на авиокомпания „Мидуестърн“ с издраскано и окървавено лице, и фалшива кръв по ръцете и челото. Имаше и други от списъка на пътниците — малката Кели и майка й Сюзан, господин Смит и, разбира се, Гейл Гейли. Те също бяха гримирани като оцелели след катастрофа; върху лицата и телата им бяха изрисувани рани с магическите методи на гримьорите.

И все пак тук се случваше нещо напълно действително. Докато възстановяваха драмата на падналия Боинг в затъмнената кабина на модела, спасените пътници почувстваха спокойствие и безгрижие, голяма радост. Първия път, когато бяха в изключителна опасност, в смъртен страх за живота си, повечето от тях бяха сигурни, че ще умрат. Сега в студиото никой не се страхуваше, всички имаха убедеността, че са оцелели. Тази история имаше щастлив край. Горди, че са заедно със своя спасител, те сякаш участваха в нещо като тържество, да не говорим, че щяха да ги дават по телевизията.

— Стюардесата Лесли Шугър ясно си спомня мъчителните събития, които започнаха, когато Боингът се вряза в моста Сачъм — започна дикторът в началото на репетицията.

— Бях ужасена — продължи Лесли, стараейки се ужасът наистина да прозвучи в гласа й. — Разбирах, че задният изход е неизползваем. Опитах да отворя изхода отдясно на борда, но не помръдваше…

Драмата започваше отначало, но този път по съвсем различен начин.

 

 

Инспектор Дейтън от отдел „Кражби“ спря до сградата на Канал 4 и излезе от колата си. Телевизионната станция беше заобиколена от запалянковци, готови да чакат дълги часове, само за да хвърлят един поглед на своя герой, а за поддържането на реда се грижеха полицаи. До бордюра стоеше паркирана лимузината на Джон Бъбър, готова както обикновено да го отведе от растящия брой негови напористи обожатели.

Дейтън постоя за миг замислен, с вперен в сградата поглед. До този момент Гейл Гейли успешно го бе избягвала, а тя беше последната важна брънка във веригата от доказателства, които щяха да изпратят Бърни ЛаПланте в затвора за много, много време. Противно на някои други от отдела, Дейтън нямаше намерение да се отказва от случая. Само Гейл Гейли да разпознае кредитните си карти и инспекторът щеше да разобличи ЛаПланте като водач на група крадци и търговци на кредитни карти.

Но нямаше много време, за да представи фактите. Присъдата на ЛаПланте щеше да се произнесе утре, а съдията можеше да се окаже снизходителен. Освен ако, разбира се, отдел „Кражби“ не представи нови доказателства за криминални деяния. Именно заради това бе дошъл инспектор Дейтън тук днес, да хване Гейли натясно. Когато й се изпречеше на пътя, нямаше как да му откаже да говори с него.

Инспекторът си проправи път през скупчилата се тълпа зяпачи до една врата, на която пишеше „Вход забранен. Само за служители.“ Когато стигна до нея, един униформен полицай се приближи до него.

— Съжалявам, сър, но е затворено за посетители.

Дейтън бръкна в джоба за значката си. Полицаят схвана неправилно жеста и добави:

— И за журналисти също, сър. Сега записват предаване и…

Дейтън му показа златната си значка, която говореше за чина му в отдела.

— А, добре. Извинете ме, инспекторе.

Полицаят отвори вратата и инспекторът влезе в студиото.

Всичко тънеше в мрак освен модела на Боинга, разрязан наполовина, за да се вижда вътрешността, която беше окъпана в ярката светлина на прожекторите. „Актьорите“ препрочитаха репликите си, а режисьорът определяше местата им на сцената. Дейтън видя Джон Бъбър със сценарий в ръка. Там, към опашката на самолета, беше и Гейл Гейли, която показваше на режисьора как е била заклещена в седалката по време на истинската катастрофа. После режисьорът се върна в контролната кабина и репетицията щеше всеки момент да започне.

Дейтън си намери място за сядане в дъното на студиото и загледа разгръщането на действието. Не чувстваше нетърпение. За да пипне Бърни ЛаПланте, беше готов да чака.

Гейл Гейли вдигна поглед от мястото, където на теория лежеше безпомощно, с крак, заклещен между седалките, и видя Джон Бъбър да се надвесва над нея. Колко се различаваше този път от предишния! Тогава — за нея, както и за другите оцелели — съществуваше единствено страхът и увереността в смъртта, а сега моментът бе радостен, нещо като катарзис, който специално за Гейл носеше и обещание за любов. Тогава Джон Бъбър беше непознат, а сега — герой.

— Сега се навеждаш и ме освобождаваш от седалката — напътстваше тя. — Бях заклещена и… Добре, точно така. Да, добре.

Бъбър започна да издърпва крака на Гейл. Лицето му беше сериозно, а очите — изтерзани. Цялата тази работа го безпокоеше, особено драматичното възстановяване на събитието. Да се преструва, че прави нещо, което всъщност не е извършвал, противоречеше на най-дълбоките му убеждения. Беше време, каза си той, да се махне от падащата лавина.

— Сега ми помогни да се изправя — даваше инструкции Гейл, грабвайки чантата си. — Господи, изглеждаш… някак по-висок… Сигурно съм се заблудила. Сега, като знам, че си ми спасил живота…

— Гейл! — не се сдържа Джон, като я вдигна на ръце. — Не мога да продължавам с това! Всичко е… грешно!

Тя разбра погрешно думите му.

— Справяш се чудесно — каза тя окуражително. — Макар че не ме вдигна, а по-скоро ме подкрепяше. Ето така…

Бъбър автоматично повтори движенията й.

— Нямам пред вид това…

— Ето, така. Беше някак… ъ-ъ… възбуждащо. Можеш да ме подкрепяш, когато пожелаеш, Джон — засмя се тя.

Трябваше да я накара да го изслуша. Тя трябваше да му позволи да й каже истината!

— Гейл…

Но Гейл Гейли се беше потопила във възстановката.

— Току-що си спомних. Ти говореше за бодибилдинг и псуваше — каза тя и се изсмя на глас.

— Бодибилдинг!

Гласът на директора проехтя от кабината през високоговорителите.

— Не искам актьорска игра, както казах. Но когато снимаме, приятели, моля ви, не се смейте. Разбрахме ли се? Трябва да сте сериозни. Катастрофата беше много сериозно нещо. Джон, може би е добре да я вдигнеш на ръце, да я изнесеш? Знам, че така навярно малко доукрасяваме действителността, но, ако твоята журналистическа почтеност не възроптае, Гейл, мисля, че ще стои по-добре на екрана. Хайде, банда, да започнем още веднъж отначало, а после снимаме.

Джон Бъбър поклати глава.

— Не е правилно, Гейл… — започна той, но тя го прекъсна, защото отново криво разбра думите му.

— Не е нещо особено. Просто изглежда по-добре, ако ме носиш. О, имаш предвид, че тогава не носех чантата си. Прав си.

Гейл остави чантата си на пода, грижливо намествайки я извън полезрението си, както беше по време на инцидента.

Джон я нарами и Гейл обви ръце около раменете му. Когато усети очертанията на тялото й в гърба си, той се обърна да я погледне. Очите им се срещнаха и приковаха едни в други, устните им бяха само на сантиметри. Между двамата сякаш пламна електричество, беше миг на голяма интимност, на споделени чувства. В този зареден с чувства момент, телата им така силно притиснати, всеки чувстваше нуждата на другия, страстта на другия. Не бяха вече герой и журналистка, просто участници в една история от новините. Гейл и Джон бяха отишли далеч, далеч по-дълбоко в отношенията си. Отношения между един мъж и една жена.

С усилие те се върнаха към действителността, за да се заемат с предстоящата работа. Гласът на режисьора, който разсече мига, ги върна на земята.

Режисьорът поиска още една репетиция преди снимките. Джон Бъбър отново се върна на стола за гримиране, където първо го гримираха, а после наплескаха лицето му с нещо, което изглеждаше гадно и миришеше още по-отвратително, но щеше да изглежда като кал. Специално съоръжение избълва пушек в самолетния модел, който благодарение на телевизионната магия, щеше да изглежда реалистичен. Режисьорът даде знак на операторите да започнат снимките.

Гъстият дим и цветните прожектори, симулиращи пламъци, от една страна, и емоционалната приповдигнатост на оцелелите, от друга, придаваха изумителна достоверност на „представлението“, особено като се има пред вид, че актьорите не бяха професионалисти. Само Джон Бъбър остана малко напрегнат и вдървен. Беше нервен, но нима това не е естествено? Рискът за него бе по-голям, отколкото за останалите и споменът за преживения ужас сигурно го караше да изживее всичко наново. Като спомените от Виетнам.

— Готово, приятели — извика със задоволство режисьорът. — Искам да благодаря на всички ви. Мисля, че тази вечер извършихме нещо много важно.

Всички започнаха да се разотиват със смях и инспектор Дейтън направи своя ход. Съзирайки Гейл Гейли на около петнадесет метра, той се запъти право към нея, дръпна я настрана и й показа полицейската си значка.

Джон Бъбър се огледа за Гейл, видя двамата да разговарят и се намръщи. Защо едно ченге — а този очевидно беше такъв — говореше с Гейл? Тръгна към тях, но насреща му се изпречи гримьорката.

— Дайте да сваля тоя боклук от лицето ви, господин Бъбър — каза тя.

— Може да почака — възпротиви се Джон, но преди да направи още крачка, Сюзан и дъщеря й Кели се приближиха срамежливо към него.

— Господин Бъбър… Джон, Кели иска да й дадете автограф за Джон-младши… Моля…

Малкото момиче подаде химикалка и кукла „Джон Бъбър“. Бъбър не беше виждал куклата преди. Изумителната й прилика с него беше гротескна, но какво да се прави, помисли си той. Не можеше да разочарова малкото момиче. Подписа се върху гърдите на куклата, като не изпускаше Гейл от очи. Щеше му се да чуе за какво си говорят.

— Няма да отнеме повече от десетина минути — обясняваше Дейтън. — Най-много петнадесет. Ще ви черпя едно кафе отсреща в сладкарницата и ще поговорим.

Гейл кимна с въздишка. Нямаше начин. Ако не му отделеше петнадесет минути сега, този мъж сигурно щеше да й досажда до края на живота.

Джон почувства как го обзема паника, когато видя детективът и Гейл да тръгват заедно към изхода. Трябваше да стигне до нея, да й каже истината, преди да я е чула от другиго. Върна куклата на Кели и тръгна след тях, провиквайки се: „Гейл! Гейл!“

Но не успя да стигне до вратата. Един от пътниците — господин Смит с все още гипсиран крак, застана на пътя му. Очите на мъжа светеха от благодарност.

— Аз дишам. Виждам слънцето. Благодаря ви. Господ да ви благослови! Жив съм благодарение на вас. Всеки миг от живота си дължа на вас — и той протегна ръка на Джон.

Джон Бъбър пое ръката на Смит и промърмори, че му е признателен. Не можеше да остави човека да стои така. Видя инспектор Дейтън и Гейл Гейли да изчезват през вратата. Бъбър поклати разочаровано глава и почувства как над него като черен облак се спуска истинско отчаяние. Напрежението беше твърде голямо и Джон вече изнемогваше. Буцата в стомаха му се издигаше към гърлото и започваше да го задушава.

 

 

Гейл гледаше изумено златните и сребърните кредитни карти, пръснати пред нея на пластмасовата маса в кафенето.

— Мои са! Но мислех, че са изгорели заедно с чантата, когато самолетът избухна! Откъде ги взехте? Къде ги намерихте?

Тя слушаше, докато инспектор Дейтън й разказа за един дребен мошеник, крадец и търговец на крадени вещи на име Бърни ЛаПланте, който вероятно оглавява престъпна мрежа за пласиране на незаконно притежавани кредитни карти.

— Но откъде този, как му беше името, този „мошеник“ казва, че е взел моите карти? — поиска да научи тя.

Детективът отметна назад глава и се разсмя, откривайки здрави и бели зъби.

— ЛаПланте ли? Коя версия искате да чуете? Този кретен е пълен с повече лъжи и от вестниците. Според една от тях, той е Ангелът на полет 104. Той спасява вас от самолета, изважда и чантата, но забравя да ви я върне. Това е шестдесет и трета версия. В шестдесет и четвърта я задържа в замяна на „стодоларовите си обувки“. Тоя тип е страхотен артист, в момента очаква присъда за търговия с крадени стоки.

Дейтън погледна замислено Гейл, после се наведе напред и зашепна поверително, за да не чуят другите посетители на кафенето.

— Слушайте, знам, че това е доста недостоверно, но този човек, героят… Бъбър. Беше бездомник, нали? Доста закъсал? Възможно ли е той да е свил портфейла, а? Докато ви е спасявал? А после го е продал на тоя ЛаПланте?

Гейл премигна от изненада, а веждите й се вдигнаха нагоре.

— Джон Бъбър рискува живота си, за да спаси мен и още петдесет и четири души и… ми задига чантата? — Тя възмутено поклати глава. Този полицай явно нямаше представа що за човек е Джон, след като бе способен да предположи подобно нещо.

— Твърде неправдоподобно, а? — отвърна Дейтън. — Разбира се, не искам да създавам проблеми на Джон Бъбър. Просто държа това влечуго ЛаПланте да полежи достатъчно дълго зад решетките. Ако не разберем как се е добрал до кредитните карти, това ще бъде по-трудно.

Гейл се намръщи умислено, а красивото й чело се набърчи. Целият й журналистически инстинкт започна да се пробужда. Трябваше да има някаква връзка. Дори я надушваше.

— Разкажете ми повече за този Бърни ЛаПланте — помоли тя Дейтън.