Лионор Флайшър
Герой по неволя (15)

Глава петнадесета

Това бе история, която нямаше да се изчерпи и новините на Канал 4 я дояха с все сила, като изтъкваха централната роля на своята телевизионна станция в нея. Каква сензация! Струваше много, много повече от единия милион, който щяха да дадат на Бъбър. Сега всеки, който искаше да стигне до героя Джон Бъбър, трябваше да мине през Джим Дийкинс и Гейл Гейли, и телефоните вече се скъсваха да звънят. Нацията рядко бе вземала един герой толкова присърце. По време на едно по-ранно поколение такъв американски герой стана Чарлс Линдберг, първият човек, който прелетя сам над Атлантическия океан, от Ню Йорк до Париж. Но между Линдберг от 1927 година и Джон Бъбър от 1992 нямаше никой, който да отговаря на изискванията.

Кабинетът на Дийкинс се бе превърнал в командна централа. Бяха вкарани допълнителни телефонни линии, телефоните звъняха без прекъсване, а шумът се допълваше от пиукането на факсмашината, която бълваше спешни факсове, в които непрекъснато се повтаряше „Искаме Бъбър.“ Уговорки за изнасяне на речи, приеми, благотворителни вечери, договори за книги, молби за реклами — всичко това се изливаше от факсапаратите, съвременния вариант на пощата.

Чарлс Уолас, директорът на Канал 4, сновеше притеснено из кабинета на Дийкинс. Хаосът никак не му допадаше, защото предпочиташе деловите въпроси да се придвижват в организиран порядък, без възбуденото чаткане на факса, писъка на телефоните или влизането и излизането на трескави оператори и репортери.

Уолас не беше никак възхитен от тази работа с героя. Той беше човекът, който пръв се сети за наградата от един милион долара, но никога не бе предполагал, че положението ще стане толкова неудържимо и ще превърне скъпоценната му телевизионна станция в карнавално шоу. Смяташе, че след като веднъж го открият и му платят парите, вълнението ще утихне и ще продължат да си вършат работата. Уолас не можеше да възприеме невероятната стойност на героя за станцията, а освен това нещо го безпокоеше, въпреки че щеше да му е трудно да обясни какво точно. Според него в този човек нещо не беше както трябва. Нещо неопределено, което притесняваше Уолас.

— Мислех, че всички ще почнат да викат: „Ето го, той е!“ и ще му увиснат на шията или нещо подобно — оплакваше се той на Дийкинс, дъвчейки края на лулата си.

— Успокой се, Уоли — каза шефът на Новини меко. — Другата обувка беше у него, всичко съвпада.

— Това значи ли, че мога да спра да се тревожа? — Уолас, изглежда, изпитваше съмнения. — Къде го настанихме?

— Хотел „Дрейк“, луксозна мансарда. Никога не преставай да се тревожиш. Смятам да подготвим допълнителен репортаж за това как се чувства човек, който от колата изведнъж се премества да спи в най-шикозния апартамент в града. Гейл също е подхванала нещо, рови из миналото му.

В този момент младият Паркър влетя и изтича почти без дъх до Гейл.

— Извинете ме, госпожице Гейли. Онзи инспектор Дейтън… намерил е кредитните ви карти и иска…

Гейл, която четеше един факс, не му обърна особено внимание.

— Кой?

— Инспектор Дейтън, ченгето от отдел „Кражби“, който ви търсеше — обясни Паркър. — Хванали са човека, откраднал кредитните ви карти, точно когато се е опитвал да ги продаде, и Дейтън иска да…

— Никой не ми е крал кредитните карти — отвърна категорично Гейл. — Те изгоряха при катастрофата, което ми напомня, донесе ли ми пари? И какво направи с резервациите?

Паркър зарови из джобовете си и извади шепа банкноти.

— Четиристотин долара, както казахте. Резервацията е за двама, в осем часа в „Барцелона“. Ето.

Гейл прибра с усмивка парите в джоба си и се запъти към вратата.

— Четиристотин долара за вечеря? — попита Дийкинс, като повдигна учудено вежди.

— Ще води господин Бъбър на вечеря в „Барцелона“ — каза Паркър, който никога, ама никога нямаше да стане репортер, защото винаги разкриваше всичко, което знае.

— Бъбър? На вечеря? Ей, страхотна идея. Гейл, почакай малко. Чъки, ела тук… — лицето на Дийкинс се оживи от вълнение. Филмовият материал щеше да е страхотен и освен това ще бъде показан само по Канал 4.

Гейл се върна в кабинета на шефа си и твърдо поклати глава. Бе стиснала упорито красивата си уста, а очите й гледаха сериозно.

— В никакъв случай, шефе. Това е съвсем лична работа. — Тя отново се завъртя на пети.

Дийкинс извика след нея.

— По дяволите, та той е сензация!

Но Гейл дори и не погледна назад.

— Той ми спаси живота — извика тя през рамо, докато минаваше през вратата. Тези думи се бяха превърнали в нещо като молитва за нея. Те нито за миг не излизаха от ума й, преплетени с мисли за Джон Бъбър.

През целия си живот Джон Бъбър не беше виждал толкова много цветен целофан. В блестящи тонове на червено, зелено, яркожълто, тъмновиолетово, кобалтово синьо, целофанът беше увит около десетки кошници с подаръци — пресни плодове, екзотични сирена, скъпи ръчно оформени шоколади, отбрани видове ядки, сладки сушени плодове, консерви с пастети и хайвер, вносни бисквити и сладкиши, гъсти конфитюри и желета — цяло състояние скъпи подаръци от доброжелатели беше натъпкано в плетени кошници, загънато в ярък целофан, завързан с големи пищни панделки, и доставено в луксозната мансарда на хотел „Дрейк“, най-изисканият в Чикаго. Всичко това бе предоставено за изяждане от героя.

Бъбър, все още облечен в пълния си гардероб от бракувани дрехи, изпита благоговение и изумен се огледа. Всекидневната на великолепния апартамент беше огромна, с размерите на обикновен двустаен апартамент, и всеки квадратен сантиметър от всяка равна повърхност — масите, бюрото, барът, капакът на пианото — беше отрупан с кошници. Други красиво опаковани пакети бяха поставени върху дебелия килим или натрупани по многобройните удобни фотьойли. Само на дивана бяха разположени поне осем кошници. В стаята имаше толкова деликатеси, колкото Джон Бъбър никога не бе предполагал, че съществуват на света.

В тази сметка не влизаха букетите цветя, също опаковани с панделки, или другите подаръци, натрупани в изобилие. Имаше дори комплект чудесни стикове за голф, украсени с огромна бяла панделка. Стикове за голф!

Джон остави на пода опърпаната си брезентова трба, събрала всичките му вещи, които сега изглеждаха излишни, и се огледа. Върху лицето му се изписа изумление, което с всяка изминала минута все повече се засилваше. Той вдигна някои от визитките в кошниците и прочете имената на хора, които никога не бе чувал, както и имената на хора със световна известност. Всички картички бяха адресирани до него, всички му благодаряха за проявения героизъм. На него, Джон Бъбър.

Не можеше да повярва, възможно ли бе да е истина? Искаше да отвори една от кошниците с плодове — имаше една особено изкусителна круша, която изглеждаше сочна и сладка. Устата на Джон се напълни със слюнка, но не смееше да я докосне. Тези неща не можеха да принадлежат на него.

В единия край на всекидневната Бъбър видя отворените врати към спалнята. В нея имаше огромно двойно легло, колело-тренажор, грамаден телевизор с такъв екран, че можеше да пренесе футболен мач насред стаята, а стените бяха покрити с копринени тапети и украсени с прелестни картини. На прозорците висяха тежки брокатени завеси, а до леглото и върху него имаше натрупани още много, много подаръци.

Той се почувства като неканен гост, вървеше на пръсти, защото не можеше да повярва, че целият този лукс беше предназначен наистина за него. Дори името му върху пакетите с подаръци не бе в състояние да го убеди. Сигурно беше някакъв сън. Човек, който живее в стария си Форд, не спи в такива легла, нито има облицована с мрамор баня и голяма кръгла вана с фонтани. Преброи осем фонтана.

Бъбър никога не беше виждал подобна вана, камо ли да се е къпал в такава, и изведнъж го обзе огромно желание да я изпробва. Само за минути дрипите му покриха пода на спалнята, а Джон се озова във ваната до шия в ароматизирани мехурчета, а от фонтаните около тялото му извираха струи топла вода. Ухилен до уши, той изтърка тялото си и изми косата си с парфюмиран сапун, внесен от Франция. Човече, на това му се вика живот!

Блажено отпуснат в луксозната вана, той не чу тихото почукване на вратата, затова едва не припадна, когато излезе от банята и се натъкна на цял отбор чакащи усмихнати прислужници. Слава Богу, че бе облякъл плътния халат, който намери окачен в банята.

— Господин Бъбър, сър, за мен е удоволствие — каза бръснарят.

— Чест е да се запозная с вас — усмихна се широко маникюристът.

— С какво мога да ви услужа? — попита пиколото. — Нещо за пиене, например едно шери?

— Да, едно шери — отговори Бъбър малко стеснително.

След по-малко от час триото вече го нямаше, а Джон Бъбър беше гладко обръснат, с почистени и изрязани нокти и с елегантна нова подстрижка. Нямаше пари да им даде бакшиш, но те дадоха да се разбере, че не очакват и не искат нищо друго, освен да предоставят услугите си на героя от полет 104. За бакшиш въобще не можеше да става въпрос. Щяха да се обидят.

Но какво да облече? След по-малко от час Гейл Гейли — красива и известна жена — щеше да го вземе и да го заведе в някакъв шикозен ресторант. Не можеше да влезе там в кадифения халат. Още по-невъзможно бе да навлече дрипите си, освен това забеляза, че вече дискретно ги бяха прибрали, може би за да ги изгорят. Без да очаква нищо, Бъбър отвори гардероба в спалнята.

И там, подредени в редица, висяха престъпно скъпи италиански костюми с етикети, които бяха познати дори на Джон Бъбър. Имаше също сака, няколко палта и шлифери, панталони с маншети. На пода на гардероба стояха строени много чифтове красиви обувки от най-фина кожа, всичките с размер 10Б. На поставка висяха копринени вратовръзки с най-разнообразни цветове и десени. Чекмеджетата бяха натъпкани с бутикови памучни ризи и планини от ново бельо и чорапи. Изведнъж въпросът какво да облече придоби съвсем нови измерения.

Джон очакваше тази вечер със смесица от удоволствие и притеснение. Гейл Гейли беше красива жена, отзивчива и чувствителна, интелигентна, преуспяла и образована — всичко, което би могъл да иска един мъж, дори повече. Но Джон Бъбър отдавна бе изгубил всякакви надежди по отношение на жените. Въпреки това Гейл изглежда наистина се интересуваше от него като човек, а не просто като някой непознат, който се перчи с взетите на заем украшения на героизма.

Имаше нещо друго, което накара Джон Бъбър да трепне. Той ясно съзнаваше, че тези украшения бяха взети на заем, ако не и откраднати. По право те принадлежаха на един хленчещ дребен мухльо на име Бърни ЛаПланте, който за кратко време бе забравил какво представлява и бе мислил единствено за това какво трябва да направи. Бърни, а не Бъбър, беше истинският герой на полет 104.

Когато се появи, стискайки обувката на Бърни като доказателство, Джон Бъбър нямаше ясното усещане, че краде. Мислеше, че няма да е нещо особено. Не беше очаквал подобен прием. Не вярваше много, много на единия милион долара. С уличната мъдрост, придобита от толкова много разочарования, Джон беше убеден, че телевизионната станция някакси ще се измъкне и няма да му даде толкова много пари. Сигурно е просто рекламен номер. Смяташе, че всичко ще свърши за един следобед, че може би ще му дадат най-много неколкостотин долара, а после ще го изпратят да си върви. Беше ноември, зимата бързо настъпваше. С внимателно разпределяне на бюджета и с помощта на бизнеса му с връщането на консервени кутии, с неколкостотин долара щеше да изкара месеци, може би дори до пролетта. Беше се надявал на неколкостотин долара, но Джон Бъбър щеше да се съгласи и на двайсет, и щеше да го сметне за късмет, ако не го изритаха навън или даже арестуваха, че се представя за герой.

Но това! Това беше кралско посрещане! Цял гардероб с вносни дрехи, храна, която не би могъл да изяде и за седмица, апартамент, който би могъл да побере над двайсет бездомни, това надхвърляше всичките му очаквания. Не той го заслужаваше, а Бърни. Бъбър се опита да си представи Бърни ЛаПланте, заобиколен от всичко това и усети да го наляга нещо, което силно напомняше на чувство за вина.

Нямаше представа, че Бърни е зад решетките. Откъде можеше да знае? Очакваше всяка минута Бърни да се появи и да поиска дължимото му, онова, което Джон му бе откраднал. А Джон Бъбър нямаше представа как да се държи с него. Единственото доказателство — обувката, вече не беше притежание на Бърни. Кой щеше да повярва на него и на налудничавите му претенции? Само аз, помисли си Джон със съжаление. Само аз. А аз съм просто един измамник и лъжец.

Тези мисли го тормозеха, докато се обличаше и внимателно подбираше риза и вратовръзка. Харесваше усещането за чисто бельо и нови дрехи върху кожата. Избра един от костюмите и го пробва — беше му точно по мярка. Изведнъж в тристранното огледало се огледа един непознат. Хубав, добре подстриган и чудесно облечен непознат. Но когато най-сетне Джон го разпозна, той знаеше, че непознатият е измамник и лъжец.

Телефонът иззвъня. От рецепцията го уведомиха, че Гейл Гейли се качва към стаята му. Мисълта за Бърни се изпари от ума на Джон. Сега, когато се погледна в огледалото, беше, за да провери дали косата му е добре сресана и дали сакото му не е набръчкано около раменете. Единствената му мисъл бе да изглежда добре за Гейл. Ако й направеше добро впечатление, може би нямаше да е толкова трудно, когато дойдеше моментът лъжата му да излезе наяве.

Когато отвори вратата на Гейл след около минута, и двамата зяпнаха от учудване. Гейл видя съвсем друг човек от небръснатия, мръсен скитник, на когото беше задавала въпроси по-рано същия ден. Този беше джентълмен — елегантен в скъпите си дрехи, красив и представителен. Косата му беше подстригана добре, по бузите му нямаше четина и за пръв път Гейл видя, че брадичката му има дълбока трапчинка. Само очите му бяха същите — тъмни, замислени, наранени и тайнствени.

Джон видя страхотна, напълно женствена жена, много различна от донякъде агресивната журналистка, която го беше интервюирала същия ден. Гейл Гейли винаги се беше стремяла да потисне чувствеността си на екрана; носеше свободни дрехи или костюми със строга линия, а косата си сресваше свободно. Искаше централно място да заема репортажът. Тази вечер обаче беше облечена главозамайващо, стройното й дълго тяло се подчертаваше от впита вечерна рокля с набрано квадратно деколте, което показваше ключиците и дългата й шия, а широките шифонови ръкави покриваха гипса на ръката й. Косата й беше сресана назад и вдигната, откривайки съвършено изваяните й черти, подчертани от блестящ грим. Само очите й бяха същите — тъмни, интелигентни, пълни със съчувствие.

Дълго време те само се гледаха един друг, усещайки прилива на енергия помежду им. После Гейл, изведнъж почувствала свян, наруши мълчанието.

— Гладен ли си? — усмихна се тя.

— Винаги съм гладен — той също се усмихна.

— Аз също — призна си тя весело. — Тогава да отидем да хапнем нещо. Долу ни чака кола.