Лионор Флайшър
Герой по неволя (10)

Глава десета

Лесли Шугър помогна на последния пътник да се провре през пролуката — мъж с наранявания, който едва се бе довлякъл до вратата.

— Отдръпнете се бързо от самолета. Може да избухне — даде тя указания може би за хиляден път. Огледа се за следващия пътник, но зад нея нямаше никой. Беше сама. Като се облегна на вратата, Лесли си пое дълбоко и дрезгаво дъх — гърлото и гърдите я боляха нетърпимо от дима, който бе погълнала. Натъртванията и раните й започваха да си казват думата и цялото й тяло се разкъсваше между болката и вцепенението. Тя отчаяно се помъчи да мисли, да изчисли броя на хората, коиго се бяха спасили, и да се опита да пресметне дали всички са извън самолета.

Пилотът, помощник-пилотът и стюардът бяха навън в безопасност. Беше напълно сигурна, че всички бебета и деца заедно с майките им бяха спасени. През вратата бяха излезли поне още четиридесет и пет души. Колко оставаха? Беше загубила представа.

Лесли насочи лъча на фенерчето си към задната част на кабината, но видя само тъмнина. В цялата бъркотия беше забравила, че Ричи я помоли да потърси господин Флетчър, че Сюзан бе съобщила за заклещена в седалка жена, че един дребен луд мъж тичаше нейде вътре в самолета.

Боингът можеше да експлодира всеки момент. Огънят си пробиваше път напред към резервоарите с реактивно гориво при крилата. Трябва да се измъкна оттук, помисли си Лесли. Да се спася и да се махна далеч от този смъртоносен капан. Но все пак нещо, някакъв инстинкт, някакво усещане за несвършена работа може би, я възпираше да си тръгне.

Изведнъж от тъмнината и дима се появи странна фигура, която кашляше. Беше безликият дребен мъж, а на рамо, като мравка с твърде тежка за нея троха, влачеше безжизнено отпусната жена. Лесли зяпна от учудване. Това бе гледка, която никога нямаше да забрави, защото за кратък миг съзря истинския героизъм. По тялото й минаха тръпки.

— Ще ми помогнеш ли, сладурче? — оплака се тайнственият силует, давейки се от дима. Заедно те избутаха почти изгубилата съзнание Гейл Гейли през вратата в ръцете на Ърни Дентън, пожарникар в огнеупорен костюм.

Най-после беше пристигнала помощ, и то в големи размери. Приличаше на сцена от филм на ужасите, само че два пъти по-объркана. Няколко линейки вече потегляха от брега, откарвайки пострадалите до близките болници. Пристигаха още линейки, а санитарите изкарваха от тях носилки. Полицейски служители и медицински персонал помагаха на онези пътници, които бяха зашеметени, кървяха, с прокъсани дрехи, но все още се държаха на крака. Една линейка беше приспособена за медицински пункт, в който се даваше първа помощ на хората, на които не се налагаше да влизат в болница. Имаше кислородни маски, превързочни материали, антисептични средства. Навсякъде гъмжеше от спасителни работници.

Няколко хеликоптера кръжаха отгоре, извън обсега на евентуалната експлозия, и насочваха силните си аварийни прожектори надолу, за да осветят мястото. Група пожарникари нагласяха работните си прожектори, големи и ярки като тези пред холивудските кина преди премиера. Щатската полиция очертаваше безопасна зона за оцелелите и насочваше мъже и жени в нея, далеч от Боинга. Непрестанното пиукане на десетина или повече радиостанции звучеше като събиране на едно място ято патици.

Воят на приближаващи сирени ознаменува притока на още полицейски части, пожарни коли, лекари и санитари. Събитието беше сензационно — катастрофирал реактивен самолет. Разгръщаше се мащабна спасителна операция. Вестникарски репортери тичаха към мястото с фотографите си, а от телевизионните компании към мястото на катастрофата вече пътуваха операторски екипи. Пожарникарите бяха поели пълен контрол върху операцията и техният шеф издаваше заповедите.

— Разкарайте тоя боклук! Махнете го от моста! — изкрещя един капитан и трима пожарникари вече избутваха Тойотата на Бърни встрани от горящата опашка на самолета, насочили пожарогасителите си към пламъците.

— Преместете онези хора назад! Придвижете ги оттам! — крещеше капитанът, докато зашеметените, но иначе леко пострадали пътници бяха отведени далеч от опасността.

Ричи Флетчър спря и се обърна, втренчил ужасен поглед в самолета. Някъде вътре беше баща му, а сега всички крещяха, че самолетът всеки миг ще избухне, щом пламъците достигнат резервоарите. Твърде късно беше за онзи човек, който и да бе той, да го спаси. Сълзи на отчаяние изпълниха очите на момчето и се търкулнаха по бузите му. После от нощния мрак внезапно се появи една мъжка ръка и докосна рамото му. Ричи вдигна поглед.

— Татко! О, татко! — извика той, без да вярва на очите си.

Господин Флетчър, последният пътник, когото Лесли беше извела от самолета, грабна детето в прегръдките си, притискайки го плътно до себе си. Той също плачеше от радост.

— Сине! Слава Богу! Не можех да те открия. Бях ужасен… ужасен!

Един полицай, отговарящ за пострадалите, ги избута към безопасния периметър. Ричи беше така щастлив, така замаян от преживяното и от изтощение, че съвсем забрави за дребния мъж, който бе влязъл в самолета, за да спаси баща му.

— Вие също, госпожице! — каза пожарникарят Дентън на Лесли, докато санитарите поставяха Гейл на носилка. — Трябва да се махнете оттук! Ей сега ще избухне.

Но Лесли не беше напълно готова да тръгне.

— Аз… мисля, че обърках бройката… Май всички са навън… Сър, вие видяхте ли още някого вътре? — тя се обърна да чуе отговора на Бърни, но с ужас осъзна, че него го няма. Беше се върнал в задимената задна част на самолета. Някъде отзад чуваше носовия му глас, през суха и дрезгава кашлица, да вика господин Флетчър.

— Хей, Флетчър! Обади се бе, да го вземат мътните!

Тази работа започва да става смешна, помисли си Бърни. Човекът може би е мъртъв. Да, разбира се, точна така. Флетчър беше мъртъв, беше се отървал. И за Бърни ЛаПланте също бе време да отърве кожата. Пушекът е едно, а пожарът съвсем друго нещо. Бърни изгледа ярко оранжевите пламъци с истинска тревога. За пръв път го осени прозрението, че ситуацията беше не просто неприятна, но и опасна за живота. Да си вдигам задника оттук, каза си той, и се обърна да си ходи.

— Тук! Насам! Помогнете ми, моля! — гласът беше слаб, раздиран от кашлица заради дима, но беше мъжки глас. Е, най-после! Флетчър!

Бърни насочи фенерчето си по посока на гласа.

— Къде си, по дяволите, приятел?

— Ей тук — извика гласът между пристъпите кашлица. — Кракът ми е счупен. Трябва ми помощ.

Бърни пристъпи напред и видя мъжа да пълзи по пода към носа, а безчувственият му крак се влачеше след него. Бърни се надвеси и хвана човека под мишниците. Започна да го тегли, но изведнъж му хрумна, че не е зле да провери.

— Флетчър, нали?

— Смит — изпъшка мъжът, стенейки от болка.

— Ти не си ли Флетчър?

Мамка му! Бърни рязко го пусна. Този Смит определено не влизаше в сметките. Беше се разбрал за Флетчър. Беше се съгласил само за Флетчър. Момчето чакаше Флетчър. И без това вече изоставаше от графика, забавен от стюарда и жената. Положението ставаше твърде напечено и Бърни не можеше да губи повече време. Нямаше да рискува кожата си за друг освен Флетчър.

— Моля ви, помогнете ми — умоляваше мъжът, вдигнал жално ръка. — Казвам се Смит.

Бърни ЛаПланте поклати глава. Никакъв Смит. Нямаше да си рискува живота за един Смит. Може би Флетчър беше тук някъде. Той насочи фенера към вътрешността. Само дим и пламъци, но затова пък в огромни количества.

— Търся Флетчър — каза той твърдоглаво. — Ей, Флетчър!

Фенерчето изведнъж угасна и в кабината настъпи пълен мрак.

— Майната му! — изръмжа Бърни с безсилие и неприязън, и удари фенера в една седалка. Повреденото фенерче беше последната капка, която преля чашата. Нищо не вървеше както трябва.

— Не ме оставяйте! Моля ви, не ме оставяйте — молеше се раненият Смит.

Бърни въздъхна. Какво пък, по дяволите! Щом и без това беше тук…

— Добре де, добре — промърмори той, примирен със съдбата си, въпреки че думата „герой“ въобще не му дойде наум. Сети се обаче за „тъпак“, както и „кретен“. В момента Бърни бе готов да се признае за такъв. Той сграбчи отново Смит под мишниците и го повлече напред, неособено нежно, но възможно най-бързо, докато мъжът викаше от болка.

— Ей, Смит, не се радвай предварително — изсумтя Бърни. — Нищо не виждам!

Пожарникарят Дентън, облечен в обемистия си огнеупорен костюм и шлем, не можеше да се промъкне през тясната пролука в самолета, но стоеше точно пред изхода и викаше вътре на Лесли Шугър.

— Трябва да излизате оттам, госпожице. Веднага! Това чудо ще избухне!

Лесли неохотно напусна самолета, като се промъкна през вратата, а после се обърна да го погледне за последен път. Видя неясните очертания на силует, който с мъка се придвижваше напред и разбра, че това сигурно е онзи щур дребосък.

— Почакайте! — извика тя на Дентън. — Има още…

— По дяволите, тръгвайте незабавно! — кресна пожарникарят, като хвана Лесли и я задърпа далеч от Боинга. — Хайде!

Двамата преджапаха един до друг реката и се заизкачваха по брега.

— Ей! Помогнете ми! Ей, ти! Ти в заешкия костюм! Ела да ми помогнеш с тоя човек!

Дентън се обърна. При изхода на самолета той видя окалян дребен мъж, чието лице бе толкова почерняло от мръсотия и дим, че беше неузнаваемо. Мъжът изтикваше един пострадал пътник през тесния отвор. Затруднен от неудобния си предпазен костюм, пожарникарят се затътри през реката към Боинга.

— Аз ще му помогна, приятел, а ти бягай — каза той на Бърни, като се опита да поеме Смит от него.

Но Бърни не го пускаше. Флетчър все още бе в мислите му, както и обещанието му пред сина на Флетчър. Този въпрос беше за него идея фикс. Нямаше как да знае, че бащата и синът са се намерили, че и двамата се намират в безопасност. Знаеше само, че трябва да удържи на обещанието си. Да измъкне Флетчър по един или друг начин.

— Аз ще се справя с този. Ти иди за човека, който е още вътре — каза той на Дентън.

Но пожарникарят вече бе нарамил Смит в класическа пожарникарска стойка.

— Махай се оттук, приятел, ще избухне!

Челюстта на Бърни увисна от изумление. Той изгледа предпазното облекло на другия, което би му позволило да лети в орбита около Сатурн.

— Няма ли да влезеш? — настойчиво запита Бърни. — Вътре има човек! Нали си облечен в шибан костюм!

Дентън нагази тромаво в реката, залитайки под товара си, докато пренасяше Смит на безопасно разстояние.

— Самолетът ще експлодира, тъпо копеле такова! — изкрещя той на Бърни.

Яростта в думите на пожарникаря най-после проясни съзнанието на Бърни ЛаПланте. Когато някой в космонавтско облекло те нарича тъпо копеле с пълно гърло, навярно е време отново да се прецени положението. Бърни се обърна назад към самолета и видя как мощните пламъци поглъщат корпуса и за пръв път проумя, че всички явно казват истината. Катастрофиралият самолет наистина щеше да избухне всеки миг. Той преджапа реката след Дентън и скоро изпревари натоварения пожарникар. Очите му се бяха ококорили от внезапното прозрение, че безценният задник на Бърни ЛаПланте е в страхотно, ама страхотно голяма опасност.

Когато Дентън с мъка се изкачи на брега със Смит през рамо, Бърни отново търсеше скъпоценните си стодоларови мокасини. Опипваше калната трева и напрегнато оглеждаше земята. Оранжевият блясък от пожара в самолета улесняваше донякъде търсенето, но неособено успешно.

— Побързай, приятел! — подкани го пожарникарят.

Бърни победоносно изсумтя и вдигна една обувка. Само една, отгоре на всичко мокра и кална, но другата трябваше да бъде тук някъде. Той продължи да търси.

— Хайде, тъпако! — изрева разгневеният Дентън. Тоя тип сигурно беше най-глупавото същество, което пожарникарят бе виждал.

— Загубих си обувката! — озъби се Бърни в отговор. Не знаеше ли космонавтът кое е важно? Един мъж трябва да има обувки, нали така? И то две, те са чифт, вървят заедно. Само една нищо не струва. Трябваше да е там някъде. Без да обръща внимание на цялата олелия около себе си, на прожекторите, сирените, писъка на линейките, строгите заповеди на пожарникарите и полицията, Бърни търсеше другата си обувка.

В следващия миг полет 104 на авиокомпания „Мидуестърн“ експлодира така внезапно и така ослепително, както се ражда нова звезда в Космоса. Трясъкът беше страхотен, а взривът разтърси земята. Бърни ЛаПланте падна назад и се озова седнал на калния бряг. Нощта бе ярко осветена от пламъците, които се издигаха до небето. Бърни изопна гръб, ужасен.

— Мътните го взели! — промълви той, а очите му се разшириха от уплаха. Не беше време да си търси обувката.

Изправяйки се бързо на крака, Бърни хукна да бяга далеч от самолета, колкото се може по-далеч. Забрави за обувката в ръката си, а загубата на другата напълно изхвръкна от ума му. Боингът зад него се готвеше за втори взрив.

И наистина избухна! Втората експлозия беше много по-силна от първата, като на супернова звезда. Светлината беше достатъчна за едно малко слънце, а чудовищният шум щеше да остане завинаги в ушите на всички, коиго го чуха.

Бърни ЛаПланте тичешком хвърли поглед през рамо към самолета, който беше напълно погълнат от пламъци. Той се спря да види по-добре и под слоя кал и сажди лицето му беше тъжно. Сърцето на Бърни беше свито, защото бе нарушил обещанието си пред едно малко момче. Някъде в този ад изгаряше един мъж, мъж, когото Бърни трябваше да е спасил. Флетчър.

— Извинявай, приятел — прошепна той на глас. — Пфу! Ама че ужасна смърт!

 

 

Ед Конклин, младият журналист, облечен в репортерската си канадка, и Чъки, операторът на Гейл Гейли от Новините на Канал 4, бяха сред първите журналисти на местопроизшествието. Това беше новина номер едно, грабващо вниманието заглавие, най-важното събитие за сутрешните новини. Бяха разположили камионетката с подвижното оборудване на пътя над речния бряг, откъдето виждаха всичко. Чъки, загърнат в зелен войнишки дъждобран, не си бе губил времето и бе заснел много филмова лента с паникьосани пътници, промъкващи се през тесния отвор и джапащи през реката с разкъсани и окървавени дрехи и със сковани от ужас лица. Беше фантастичен материал, а не по-малко фантастични бяха кадрите на страхотната стюардеса с подобаващо прокъсана униформа и един пожарникар в огнеупорен костюм, които бягаха от самолета един до друг. Пожарникарят носеше на раменете си пътник. Какви суперснимки, без грешка! Какъв герой! Какъв видеоматериал!

Под носа си Чъки започна да реди думи, както му идваха в главата, комбинация от психологичен анализ и коментар на цветовете.

— Едър план на пожара — си каза той, нагласявайки обектива. — Да… да… изтегляне. Навсякъде пламъци, спираме се на оцелелите, окъпани в огнени оранжеви отблясъци… да… да… внушително… голяма награда… оператор на годината… хайде, Чъки, давай! Господи, как снимаш само!

Шумът, пламъците, вълнението, прожекторите и студеният дъжд, стичащ се по лицето й, възвърнаха напълно съзнанието на Гейл Гейли. Шокът от счупването отшумя. Изведнъж мозъкът й заработи с пълна скорост и тя внезапно проумя какво се бе случило, беше участвала в самолетна катастрофа, един от пътниците я бе спасил, те бяха оцелели. Това беше най-страхотният сюжет в живота й и тя трябваше да се заеме с него. Нямаше да позволи да й го отнемат, докато се излежава на носилка.

Тя тръгна да слиза и двама санитари трябваше да я задържат.

— Добре съм, моля ви, добре съм! — възпротиви се Гейл. — Аз съм репортер. — Когато нараненият й крак докосна земята, тя се преви надве. — Оу!

— Госпожо, не сте добре — каза санитарят, опитвайки се да я върне обратно на носилката. Но Гейл беше твърдо решена и закуцука към множеството, като се подпираше на младия санитар вместо патерица.

— Госпожице, моля ви, имате счупена ръка.

Но ръката на Гейл вече беше безчувствена, почти не я усещаше.

— Кракът ми, той ме боли. — Изведнъж по-нагоре на брега тя забеляза камионетката на Новините на Канал 4. И там, полускрит под дъждобран, беше Чъки, момчето чудо, със залепено към обектива на камерата око, който снимаше неуморно.

— Чъки! Насам! Чъки, Чъки! — завика тя.

Прилича на… не, не може да бъде. Чъки се огледа да види откъде идва гласът, но Конклин пръв забеляза Гейл. Бяло-русите му вежди се повдигнаха от изненада, когато я видя да накуцва към тях, явно ранена, с разчорлена коса, ожулено лице, но със светнали очи. Той гледаше, не вярвайки на очите си, докато санитарите я грабнаха и поведоха обратно към носилката.

— Мътните го взели! Това е Гейли! — изпсува Конклин. — Гейли, на самолета ли беше?

Гейл се намръщи на неприятната поява на конкуренция. Конклин беше такъв натегач.

— Тоя материал е мой, Конк — отвърна рязко тя. — Аз го проучих.

Историята ставаше все по-интересна с всяка изминала минута, най-добрият репортер от Новините на Канал 4 беше сред оцелелите. Чъки нагласи видеокамерата си, насочи я към Гейл и започна да снима. Двамата санитари я притиснаха на носилката и я подкараха към чакащата линейка.

— Моля ви — каза единият, като се опитваше да отстрани журналистите, — тя трябва да иде в болница.

Но Гейл не беше още готова да се предаде.

— Намери стюардесата — инструктира тя по-скоро Чъки, отколкото Конклин. — Тази, която стоеше при изхода. Също и един човек, от пътниците, който ме измъкна. Говори с него. После ела в болницата, където ще направя интервюто, въведението и финала на материала. На всяка цена…

Вратите на линейката се затвориха с трясък и прекъснаха последните инструкции на Гейл, после линейката потегли и отведе Гейл със себе си.

Ед Конклин поклати глава полураздразнен, полувъзхитен.

— Голяма работа е — каза той на Чъки. — Не е за вярване! „Материалът е мой. Аз го проучих.“ Да не повярваш! — Той се ухили малко притеснен и обзет от необяснимото чувство, че най-голямата сензация на годината току-що му беше някак изтръгната от ръцете.

Операторът зареждаше камерата си с нова касета.

— Няма да повярваш какви снимки направих там — каза той, като си спомни героя пожарникар със спасената жертва на рамене. — Големи награди!

Обут само с една обувка, Бърни ЛаПланте накуцваше. При цялата бъркотия около пожара, експлозията, линейките, репортерите, разпилените наоколо оцелели от катастрофата, никой не забеляза дребната, окаляна и кашляща фигура, в която едва ли имаше нещо героично. Той закуцука покрай Конклин, Чъки, Дентън, пътници, лекари, полицаи, пожарникари и никой от тях не му обърна ни най-малко внимание.

Мина покрай господин Флетчър и сина му Ричи и ако момчето го беше видяло и познало, всичко можеше да бъде по-различно. Ако Бърни ги беше видял двамата заедно, ако беше разбрал, че все пак Флетчър е жив, всичко щеше да е различно. Но никой не забеляза Бърни, Бърни също не видя никого, съдбата възтържествува и събитията се развиха в предначертания си ход.

Когато най-накрая стигна до моста, където беше оставил Тойотата, Бърни замръзна от ужас. Скапаната му кола не беше там. По моста като мравки сновяха пожарникари и пръскаха с пожарогасителите си горящия корпус. Но от Тойотата нямаше и следа.

— Господи! — гласът на Бърни се издигна до пронизителен писък. — Колата ми! Къде ми е колата? — А, не. Мамка му. Само това липсваше, за да му се разкаже напълно играта. Той изстена на глас.

— Къде сте ранен, сър? — едно щатско ченге се озова на стона на Бърни и се приближи със съчувствие. Приближаването на полицая доста го изнерви. Единствената мисъл, която се въртеше в главата на Бърни ЛаПланте, беше за откраднатата от самолета чанта, немного добре скрита в колана на панталоните му под якето. Бърни се притесни, че ченгето ще я забележи, ще го арестува и шансовете му за кратка присъда ще отидат на кино.

— А? Ранен ли? Каква рана? — той притисна ръката си към якето, за да прикрие очертанията на чантата. Полицаят изтълкува движението на Бърни като причинено от болка и го прегърна през същата му ръка.

— Какво ще кажете да дойдете при линейката, сър? Да ви прегледат медиците?

Бърни се отдръпна нервно.

— Ей, не ми трябва никаква линейка, просто си търся колата. Сигурно е изгоряла или нещо такова.

Той добре усещаше очертанията на чантата до тялото си, която сякаш прогаряше дупка в него. Как така не я виждаше и ченгето?

Но полицаят клатеше глава със снизхождение към дребния мъж, чийто мозък беше разбъркан от ужасното изпитание. Сигурно се намираше в шок.

— Не сте били в колата си, сър, претърпели сте самолетна катастрофа. Но всичко ще се оправи. Трябва да идем при лекаря…

Той поведе Бърни по посока на медицинския пункт, но в това време притича Сюзан с изписана на лицето тревога.

— Моля ви, офицер, моля ви, дъщеря ми се нуждае от лекарска помощ.

Бърни използва това разсейване, за да се измъкне от приятелската прегръдка на полицая. Докато офицерът се обърна, за да помогне на жената, Бърни се изпари оттам, като затъкна откраднатата чанта още по-навътре в панталоните си. Пое си въздух с облекчение: за една бройка! За една бройка да го сгащят!

Чакай малко! Спри! Бърни се вторачи, премигна и пак се вторачи. Там беше колата му, безценната му Тойота, от едната страна на моста, покрита от дълбок слой противопожарна пяна. Вече не приличаше на кола, а по-скоро на сметанова торта. Беше толкова неузнаваема под пяната, колкото и Бърни под саждите и калта. Сега напълно си подхождаха, Бърни ЛаПланте и неговата Тойота.

Бърни закуца нещастно към колата си и я загледа с горчивина. Държиш се приятелски с хората и виж как ти се отплащат! Какъв късмет! Защо му трябваше да се забърква? Като въздъхна, той бавно изтри пяната от предното стъкло.

— Тая гадост сигурно ще съсипе боята — измърмори той.

Като цяло вечерта беше една от най-скапаните в живота ми, помисли си Бърни. Първо се загуби, после за малко не се сблъска със самолет, после падна в проклетата река и когато стана, беше целият в кал, с унищожени дрехи, после се опита да измъкне онзи човек от самолета, за да изпълни обещанието към сина му, но не успя. Освен това не беше удържал на уговорката да заведе собствения си син на кино, а сега проклетата му кола стоеше тук под одеяло от пяна и приличаше на лимонов еклер. Чувстваше се напълно изтощен и безполезен — беше поел една отговорност и не я беше изпълнил.

Това състояние беше съвсем непознато за Бърни ЛаПланте. Никога досега не бе изпитвал подобни чувства с такава сила и те заплашваха да го завладеят. Той тръсна глава, за да я опразни откъм мисли. Сега трябваше да иде у бившата си жена и да се опита да обясни на нея и на Джон какво се бе случило с него тази вечер. А и той самият едва можеше да го повярва.

Стоеше там мокър, мръсен, изтощен и кашлящ, и срещу това не беше спечелил нищо, освен може би някои ценности, които можеше да се окажат в чантата на жената. С изключение на чантата, вечерта за Бърни ЛаПланте беше безусловен и абсолютен провал.

А най-лошо от всичко — Бърни беше загубил една от скъпите си обувки.