Лионор Флайшър
Герой по неволя (18)

Глава осемнадесета

Бърни ЛаПланте се заскита по коридорите на Детската болница без цел и посока. От време на време надзърташе в някое отделение и всеки път се отдръпваше ужасен. Страданието, което видя, беше смазващо. В отделението за изгаряния например децата бяха невероятно обезобразени, с безизразни лица и очи без очни кухини или клепачи. Имаше стаи, в които децата лежаха неподвижно в леглата си, свързани с поддържащи живота системи, към банки с животоспасяващи интравенозни течности, а всяко незначително вдишване се изписваше на пиукащи без прекъсване монитори. Цялата болница с всички тези гледки и миризми на антисептици, инфекции и смърт го отвращаваше и отблъскваше. Бърни ЛаПланте не ставаше за милосърдна сестра.

Не искаше да гледа тези тежко болни деца, не искаше да присъства на страданията им. Бърни беше тук единствено, за да се изправи пред Джон Бъбър и да потърси правата си.

Докато се разхождаше по коридорите, забеляза как сновящите сестри го гледат подозрително. Бърни осъзна, че едва ли има приличен вид. Не беше бръснат, дрехите му бяха омачкани, а киселата нечиста воня на затвор може би още се излъчваше от него. Опита се с ръце да приглади косата си и да си придаде по-представителен вид, но това беше умряла работа.

Зави зад един ъгъл и се озова пред друго отделение — отделение за тежко болни деца, чиито изгледи за възстановяване или дори оцеляване бяха твърде малки или нищожни. Пристъпи няколко крачки в отделението и с ужас разбра, че влиза в някакъв ад.

Едно сакато седемгодишно момче протегна безформените си ръце към Бърни, който се сви и започна да се отдръпва.

— Това той ли е? Пристигна ли вече, госпожице Робъртс? — попита детски глас на около петгодишно момиченце, чието лице беше покрито с превръзки така, че не можеше да вижда, а бинтованите му очи се обърнаха по посока на стъпките на Бърни.

— Не, това е някакъв човек — отговори друго осемгодишно дете.

Сестрата — госпожица Робъртс, се появи изневиделица зад един параван. Като видя Бърни, се намръщи.

— Извинете, сър, какво обичате?

Бърни продължаваше да отстъпва. Поклати глава.

— Ъ-ъ… ами… аз…

Сестрата се намръщи още повече. Този тип не й харесваше. Дали не беше от онези психари, които се задоволяват при гледката на детската болка? Или още по-лошо — мъчител на безпомощни бебета?

— Трябва да напуснете, сър — каза тя студено. — Тук достъпът е забранен. Ако искате да посетите някого…

В този момент в стаята заднешком влезе снимачен екип с включена камера. Бърни ЛаПланте видя голяма група хора — журналисти, между които беше и Гейл Гейли, разбира се, фотографи, видеооператори, болничен персонал, униформени служители от охраната — и разбра, че героят Бъбър ще се появи на уговореното посещение. Изведнъж Бърни осъзна, че тази работа хич нямаше да е лесна, че не може просто да се изпречи пред Джон Бъбър и да изложи мислите си. Тоя тип го охраняваха от всички страни, като някое пътуващо кралско величие!

Бърни се прокрадна няколко крачки към насъбралото се множество, но бе изтикан от един оператор с голяма видеокамера на рамо. Точно тогава забеляза Джон Бъбър, който вървеше по коридора към отделението, обграден от репортери. После Бъбър — „Ангелът на полет 104“, влезе в отделението. Децата викаха от радост, а госпожица Робъртс сияеше.

Без да се колебае, Джон Бъбър се протегна и вдигна на ръце онова ужасно обезформено малко момче, като му се усмихна с искрена топлота. Бърни затвори за миг очи, за да избегне гледката, после се запромъква като рак през тълпата, която обграждаше героя.

— Извинявай, приятелче, може ли да мина? Мерси. — Напредваше бавно, като се провираше между зяпачите и журналистите и с лакти си проправяше път покрай камери и микрофони.

Изведнъж тежка ръка сграбчи рамото на Бърни. Той погледна нагоре и видя, че пътят му е препречен от висок служител на охраната.

— Имате ли журналистически пропуск, сър?

— Журналистически пропуск ли? — Бърни опипа ревера на сакото си, сетне се престори на изненадан. — Господи, сигурно съм го загубил. Но чуйте ме…

Този от охраната не беше в настроение да слуша.

Започна да избутва Бърни назад, отстранявайки го от журналистите и от Бъбър.

— Без пропуск не може.

Бърни се опита да се промуши покрай обемистото тяло, но напразно. Служителят се оказа по-бърз от него и го хвана здраво.

— Я си махни гадните ръце! — изкрещя Бърни. — Искам просто да поговоря с човека.

Дойде още един служител от охраната, двамата заклещиха Бърни помежду си и започнаха да го избутват от отделението.

— Ей, чакай бе, приятел! — изрева Бърни от отчаяние. Да бъде толкова близко до целта и да не може да я достигне. — Това е Америка, за бога! Имам права!

Крясъците сепнаха Джон Бъбър, който прегръщаше сакатото дете в ръцете си. Той извърна глава към източника им, но един от лекарите го успокои.

— Всичко е под контрол, господин Бъбър. Един нещастник. Охраната ще се погрижи за него.

Джон кимна и насочи вниманието си отново към децата в отделението, които се бяха скупчили около него — онези, способни да ходят. Другите протягаха ръце към него от креватите. На лицата им вместо обичайното отчаяние, беше изписана надежда. Джон дари всяко дете с усмивка или с окуражителни думи. Това беше героят. Той бе намерил време за болните деца и те го обичаха за това. Целият свят го обичаше.

А Бърни ЛаПланте бе отведен долу с асансьора и безцеремонно изблъскан през въртящата се врата. Той се озова отвън, на стълбите на болницата. Изчака няколко минути, докато служителите от охраната се качат обратно горе, след което се шмугна обратно във фоайето и застана близо до асансьорите. Джон Бъбър със сигурност щеше да мине оттук. Дори да слезеше по стълбите, те бяха в полезрението на Бърни.

Ако трябва, ще чакам тук во веки веков, закани се мрачно. Този лъжлив плъх Бъбър нямаше да се отърве толкова лесно. Ще трябва да отговаря пред Бърни ЛаПланте.

Джон Бъбър посети последно интензивното отделение, където едно четиринадесетгодишно момче на име Алън лежеше в кома. От мършавото му тяло и глава във всички посоки стърчаха тръбички на поддържащи живота системи, сякаш го свързваха с тънка нишка към света на живите, но несъвсем. На екрани се отбелязваше всяко леко дихание, всяко слабо туптене на сърцето, което едва биеше. Ръцете и краката на момчето бяха в шини, а главата му бе обинтована.

Единствен син на своите родители, умно и обещаващо дете, Алън бе станал трагична жертва на катастрофа. От седмици лежеше в кома и нямаше признаци за промяна. Родителите на Алън вече бяха изправени пред ужасно тежкото решение дали да прекъснат поддържащите системи или да изчакат още няколко кошмарни седмици или месеци.

Джон Бъбър се надвеси над леглото, напълно забравил за насочените към него камери и микрофони. Вниманието му бе изцяло погълнато от момчето.

— Слушай, момче, трябва да се държиш — прошепна той. — Знам, че те е страх, всички ни е страх, но точно затова трябва да се бориш.

— Страхувам се, че не може да ви чуе — каза един от лекарите.

— Може да ме чуе — отвърна Бъбър. Надвеси се още по-близо до изпадналото в кома дете. Винаги нащрек, Чъки моментално премести камерата в дъното на леглото, за да хване отблизо в кадър героя и умиращото момче. Без дори да погледне към него, Джон Бъбър протегна ръка и направи отрицателен жест. Дръпни се, това е лична работа. Гейл разбра, сложи ръка върху обектива на Чъки и обърна камерата.

— Слушай, Алън — каза Бъбър много тихо, почти в ухото на пациента, — ти се намираш в тъмнина, това е страшно. Лекарите се грижат за теб, но най-тежката задача е в твои ръце. Не се предавай! — Той хвана ръката на момчето. — Знам, че не го разбираш, но ти си герой. Понякога човек не осъзнава колко е смел, понякога не знае, че е способен да направи нещо, докато… докато не изненада самия себе си и не го извърши. Но аз зная, че ти си точно такъв човек. Усещам го със сърцето си. Искам да се бориш, дете. За себе си. За всички нас. — Гласът му пресекна. — За мен. Аз… аз наистина държа да го направиш заради мен. Аз имам нужда да се оправиш, Алън.

Покъртен, той се изправи и се загледа надолу в момчето. Дали е чул? Ръката на Алън не мръдна ли леко? Не потрепна ли клепачът му? Сигурно не. Въпреки това лъч на надежда се промъкна в сърцето му. Може би е извършил едно добро дело.

Пред интензивната зала интервютата с журналисти продължиха. Докато минаваше по коридорите на Детската болница, Джон Бъбър беше неотлъчно заобиколен от камери и репортери. Гейл вървеше до него, със замъглени от сълзи очи. Онези няколко мига до леглото на Алън сякаш избистриха чувствата й към Джон. Той беше толкова човечен, толкова загрижен за другите, толкова чувствителен към нуждите им. Как можеше да се противи на непреодолимия копнеж, който извираше дълбоко от сърцето й? В душата на Гейл Гейли се отприщиха бентове и целебните води на любовта се заблъскаха из нея.

— Ти беше много… вдъхновяващ — каза тя приглушено, като протегна един плик към Джон.

— Какво е това?

— Сценарият. За програмата, възстановка на събитието — обясни тя. — Просто ще повтаряш същите думи, Джон.

Бъбър я погледна с тревога.

— Сценарий! Мислех, че вече всичко сме обсъдили!

Гейл взе притеснението му за срамежливост, лека сценична треска.

— Ще ти помогна — увери го тя. — Аз също съм нервна. Ще си помагаме един на друг. Не се безпокой, всичко ще е наред.

Само че нямаше да е наред, помисли си ужасен Джон Бъбър. Цялата тази история с възстановката, как позволи да го уговорят? Едно беше да казва: „Всичко беше като в мъгла, като спомен от Виетнам“, а съвсем друго да възстановява поредица от геройски дела, които поначало не бе извършвал. И то в присъствието на други „актьори“, които са истинските оцелели, като Гейл Гейли например. От това няма да излезе нищо добро, каза си той. Героят, който напусна Детската болница, беше мрачен и угрижен.

Отвън се беше събрала огромна тълпа, привлечена от многото телевизионни коли и полицаи. Мнозина бяха дошли, защото бяха чули, че Джон Бъбър — героят от полет 104, ще посети днес безнадеждните случаи в Детската болница. Полицията и охраната на болницата бяха обединили сили, за да направят кордон пред стълбището и асансьора, и да поставят бариери, зад които изблъскаха и журналисти, и зрители.

— Хайде, всички назад! — извика един офицер. — Това е болница, затова проявете разбиране. Не трябва да влизате, ако нямате работа в болницата.

Един оператор, който не беше от екипа на Канал 4, прескочи бариерата и се отправи към стълбите, но офицерът го хвана за яката.

— Хайде, човече — занарежда той с учудващо мек за полицай глас, — защо не проявиш малко разбиране? Покажи нещичко от духа на Джон Бъбър, някаква загриженост, някаква човечност.

Операторът отстъпи зад бариерата, а от тълпата се провря малка, кокалеста ръка и го сграбчи за лакътя.

— Ей, приятел, ти си от телевизията, нали? — бързо зашепна Бърни ЛаПланте. — Имам за теб една история, фантастично нещо. Тоя тип Бъбър е измамник, пълен мошеник! Целият театър с добрините и другите глупости…

Операторът се втренчи в Барни с невярващи очи и тъкмо щеше да отстрани противната ръка от ръкава си, когато от тълпата се надигна вик.

— Той идва! Ето го!

Скупчените хора веднага започнаха да напират, да се блъскат в бариерата, да се бутат един друг и ръката на Бърни се откъсна. Развълнуваната тълпа тутакси го погълна и той заплува като тапа в бурно море, едва удържайки се на крака.

— Ей — извика той, въпреки че никой не му обръщаше внимание. — Внимавайте! Чакайте, за бога!

Цялата тълпа, освен Бърни ЛаПланте, беше опиянена от радост. Всички чакащи мъже и жени, освен Бърни ЛаПланте, едва се сдържаха, докато чакат да се полюбуват на своя героя. Всички искаха да поздравят Джон Бъбър, да го аплодират, да му кажат колко е чудесен и колко високо ценят онова, което бе извършил и което правеше за човечеството. Всички освен Бърни.

— Стига си се бутала, госпожо — изръмжа той. — Ей, внимавайте с този лакът! Вие сте куковци, да крещите като луди! Какво ви става?

Каква ирония, че в този случай правият беше Бърни, а всички останали грешаха. Обхванати от преклонение пред героя, те бяха загубили разсъдъка си. Мислеха със сърцата, а не с главите си.

Викът премина в скандиране: „Джон! Джон! Джон!“, когато вратите на асансьора се отвориха и Джон Бъбър, Гейл Гейли и другите излязоха и закрачиха покрай редиците от чакащи почитатели и охраната. Бъбър бе бутан и блъскан от всички посоки, към него се протягаха ръце.

Но героят явно не им се сърдеше. Усмихна се на всички и се протегна да докосне ръцете на най-близките хора. Изглежда инстинктивно усещаше, че копнеят за него, жадуват за него. Животът им сякаш е бил лишен от смисъл до спасяването на полет 104, който го изпълни с ново съдържание. Тези душевно изнурени и самотни мъже и жени се нуждаеха от него, силно желаеха да се докоснат до него, а той от своя страна се нуждаеше от тяхната нужда, искаше да я удовлетвори.

— Обичам те, Джон Бъбър! — извика едно момиче от тълпата.

— Ей, ние всички се обичаме, нали? — отвърна Бъбър.

— Господ да те благослови, Джон! Господ да те благослови! — извика една старица и протегна ръка към него.

Джон Бъбър пое ръката й и гальовно я притисна.

— Господ да благослови всички ни! — отговори той и тълпата го приветства.

— Измамник! — изкрещя Бърни. — Проклет мошеник!

Бъбър извърна глава. Кой го каза? От всички тези прекрасни хора, които го боготворяха, кой бе посмял да го нарече мошеник?

— Бъбър, гаден лъжец! — изкрещя отново гласът. — Обувката е моя и парите са мои!

Джон Бъбър замръзна; разпозна този виещ горчиво, дрезгаво и носово глас. Някъде из приветстващата го тълпа се намираше Бърни ЛаПланте. Ето възможност за Джон да се измъкне от стремглавата лавина от събития, в която се бе забъркал. Той се заоглежда бързо с твърдото намерение да намери Бърни и да отиде при него, но около себе си виждаше само пълни с обожание лица, докато накрая охраната буквално го вдигна като вълна и го изнесе от болницата.

Междувременно Бърни, който видя, че Бъбър изчезва, се заблъска през тълпата, опитвайки се да достигне периферията й. Но блъсканицата беше твърде голяма, а собственото му тегло и сила — съвсем незначителни. Бутан насам-натам, Бърни накрая загуби равновесие и падна на колене, като се озова сред гора от крака. Един крак внезапно настъпи ръката на Бърни. Силно.

— Ой! — изстена Бърни. — Внимавай бе, кретен!

Погледна нагоре. Кретенът беше ченге, което го пронизваше с очи. Бърни безстрашно му отвърна със същия поглед. Търпението му беше доста изтъняло след всички перипетии на деня, така че нямаше какво да губи.

Джон Бъбър напусна Детската болница, все още оглеждайки се през рамо за Бърни ЛаПланте. Но не го видя, нито чу отново подигравателните му викове. Както обикновено го чакаше лимузината с вече включен двигател. Джон премина бързо през тълпата на тротоара и потъна на задната седалка. Лимузината се отдели съвсем бавно от бордюра, защото почитателите на героя все още бяха скупчени около броните, калниците, багажника и прозорците на колата. През матираните стъкла Бъбър виждаше притиснатите им лица. Такава навярно бе цената на славата, усещането, че непрестанно те зяпат втренчено. Сякаш никога повече нямаше да остане сам. Беше ужасно. Напрежението, на което бе подложен, също беше ужасно и се натрупваше с всеки изминал час.

Ръцете на Джон трепереха, без да могат да спрат. Той ги погледна и за пръв път забеляза, че още държи плика, който Гейл Гейли му беше дала. Сценарият за възстановката. Отвори го с усилие и извади малък сноп хартия. Цяла минута се взира в сценария, без да го вижда, а мислите се лутаха из главата му. После погледът му се избистри. Сценарият беше подвързан с картон, върху който със златни букви бе отпечатано заглавието „Ангелът на полет 104.“

Господи, помисли си Джон Бъбър. Господи! Ще бъде още по-лошо, отколкото очаквах.

 

 

Без повече церемонии Бърни ЛаПланте бе придружен до един страничен вход на болницата и изхвърлен на тротоара.

— Не можете да ме арестувате за това, че съм нарекъл някого измамник — протестираше той със зачервено от възмущение лице. — Това е Америка. Имам свобода на словото!

— Не те арестуваме, приятел — каза едното ченге с широка усмивка. — Спасяваме те от справедливия гняв на масите.

— Разбира се — разсмя се второто ченге. — Щом искаш да оскърбяваш един смел мъж, който струва колкото пет хиляди като теб, приятел, човек, който казва, че всички ние сме герои, дори и кретени като теб, това си е твое свещено право по рождение тук, в Америка.

— Първа алинея на Конституцията — съгласи се другото ченге.

Бърни се изтупа от праха и кисело изръмжа:

— Ама че дивотии!

По-високият полицай сложи ръка върху рамото на Бърни и лекичко го изтласка по-далеч от вратата.

— Добре де, приятел, ти може и да не си герой — каза той меко. — Ще го преживеем някак.

Пренебрегнат, унижен, изхвърлен, разкъсван между болка и безсилие, гняв и отчаяние, Бърни ЛаПланте се отдалечи надолу по улицата в търсене на някое уединено място, където да ближе раните си.