Лионор Флайшър
Герой по неволя (11)

Глава единадесета

Когато чу пухтенето на Тойотата, Евелин ЛаПланте отиде с твърда стъпка до входната врата на дома си и я отвори ядосано, като я затръшна в стената. На прага стоеше злощастна фигура — никому ненужният бивш неин съпруг Бърни, най-големият несретник на този свят. Мокър като плъх, с изцапано лице и само една обувка.

Тя дори не му даде възможност да отвори уста.

— Той те чака цели три часа! — изкрещя тя укорително.

Бърни не трепна. Господи, Евелин беше направо бясна! И щеше да побеснее още повече, когато чуе оправданието му. Дори и на него му звучеше като фантасмагория. Но все пак замънка като ученик пред директора.

— Няма да повярваш, Евелин! Направо фантастично! Както идвах насам…

— Толкова съм уморена от твоите дивотии, Бърни — прекъсна го Евелин с отпаднал глас. Крайчетата на устните й увиснаха горчиво, което беше жалко, защото когато се усмихваше, беше направо красива. С внушителен ръст, десетина сантиметра по-висока от бившия си съпруг, Евелин ЛаПланте имаше големи и сиви изразителни очи, гъста къдрава коса, наскоро подстригана късо, и чудесна фигура. Когато се усмихваше, цялата стая светваше. Бърни си го спомняше смътно, защото беше изминало доста време, откакто Евелин му се бе усмихвала.

— Ев, вината не е моя! — Бърни пристъпваше на прага, мокър и нещастен. Евелин умееше така да го пронизва с поглед, че дори истината замръзваше на устните му. Той се опита да изглежда искрен, да я предразположи, но знаеше, че губи битката.

— Опитвам се да ти разкажа тази невероятна…

— Вината никога не е твоя, Бърни — отвърна рязко жена му, подемайки своите изтъркани реплики на все същата стара песен. — Никога! Ти провали живота ми, сега ще провалиш и живота на Джон, но никога няма да поемеш отговорност за каквото и било!

Бърни надникна зад Евелин в къщата.

— Тук ли е твоят приятел? Пожарникарят?

Евелин подсмръкна.

— Извикаха го по спешност, за истински спешен случай — каза тя подчертано, като наблегна на думичката „истински“. И двамата обаче не знаеха, че Елиът бе повикан при катастрофиралия полет 104.

— Защо не ме пуснеш вътре, да не будим целия квартал? — увещаваше Бърни. Тук на прага се вкочанясваше от студ, може би щеше да получи чаша кафе от Евелин и ако изиграеше картите си правилно, можеше да получи дори сандвич. Но дори повече от храната Бърни желаеше да си поговори, да изрази невероятното си изживяване с думи, да разкаже на друго човешко същество какво му беше минало през главата тази вечер. Може би това щеше да му помогне да разбере, защото все още не можеше да проумее всичко.

Но ако Бърни целеше това, беше дошъл на погрешен адрес. Евелин ЛаПлапте се бе наслушала на достатъчно негови лъжи, стигащи за два живота.

Присвит горе на вътрешната стълба, тих като мишка, Джон, който би трябвало да спи в леглото, наблюдаваше разиграващата се между майка му и баща му драма. Пусни го да влезе, мамо, молеше се той мълчаливо.

С неохота и нежелание Евелин пусна Бърни във всекидневната. Не можеше да проумее защо той упорства с глупавите си и невероятни оправдания. Никой дори и в детската градина не би му повярвал. Тя се опита да го прекъсне, за да му загатне за разочарованието, което синът му бе изпитал тази вечер, но Бърни не спираше да говори, дори й повиши глас.

— Ще ме оставиш ли да говоря, за бога? Опитвам се да ти кажа какво се случи. Случи се така, че…

— Винаги се случва едно и също! — изкрещя му в отговор Евелин. Никога не я беше виждал чак толкова ядосана. В гласа й дори се усещаха яростни сълзи. — Ти провали всичко! Но този път разби сърцето на сина си вместо моето! Беше толкова горд, нетърпеливо очакваше да иде на кино с баща си, а ти го предаде! Както предаваш всекиго, винаги! — Сякаш дори косата й пропукваше от ярост.

Бърни трепна, а Евелин млъкна и го изгледа критично, сякаш го забелязваше за първи път.

— Какво, да не би да си правил кални бани?

— Точно това се опитвах да ти обясня — започна Бърни напористо, но студеният и неприязнен поглед на Евелин го възпря. — Добре, няма значение — измърмори той, — само ми позволи да поговоря с Джои… да му се извиня.

Той не вярваше, че Евелин ще му позволи да види момчето, щом смята, че ще си измисля някакво щуро алиби, задето не се е появил.

Евелин ЛаПланте скръсти ръце и се изопна като един от гигантските каменни воини, които са пазели дворците в древен Китай. Цялата й стойка изразяваше отказ.

— Той е в леглото! Няма да го будиш и му разправяш врели-некипели, ясно ли ти е? Дойде си вкъщи от зоопарка и поиска да знае дали Елиът е „герой от войната“ като тебе. Искаше да знае колко души си убил.

— Елиът? — Бърни позволи лек сарказъм да се прокрадне в гласа му. — Проклетият герой пожарникар?

— Трябваше да му обясня склонността ти да… преувеличаващ — отвърна му Евелин. Никога не си бе позволила да каже на сина си, че баща му направо лъже. — Как в действителност си бил „в запас“ за около две седмици и как си убил не повече хора от другите чиновници машинописци в твоето поделение. Ни повече, ни по-малко.

— Три седмици, Ев — протестира Бърни. — И не съм му казвал, че съм убил някого. — В гласа му се долавяше искреност и огорчение, които бившата му жена взе за искрени.

— Може би не си — съгласи се Евелин неохотно. — Но си го оставил да го повярва, а това е също толкова лошо. А после трябваше да обяснявам за бездомните…

— Бездомните? — Бърни беше озадачен. Какво общо имаха скапаните бездомни?

— Как не всички те притежават апартаменти, как не всички играят на стоковата борса, как не всички возят бебета в количките, които бутат — Евелин вдигна големите си очи към небето, сякаш търси оттам сили. — Той е на десет години, Бърни! Впечатлителен е!

Изглежда, нямаше да му разреши да види Джон и Бърни започна да се поти. Кой знае дали ще може да го види, преди произнасянето на присъдата? Освен това искаше да каже на Джон какво се бе случило, да сподели със сина си обърканите и опасни събития на вечерта. Джон щеше да го изслуша. Джон щеше да му повярва. Той вярваше на баща си. А имаше и доказателство — Бърни щеше да му покаже единствената си обувка и да му разкаже как е загубил другата.

— Слушай, трябва да го видя. Важно е. Ев, имам причини, много важни причини…

— Използвай телефона, Бърни. Потърси го утре, ще се радва да те чуе. Къде ти е другата обувка? Няма значение. Не искам да знам. Някакво фантастично приключение, нали? Нещо наистина налудничаво.

На площадката, където се криеше, Джон ЛаПланте усети как очите му се наливат със сълзи. Той не обичаше майка му да говори с баща му по този начин. А и изгаряше от желание да чуе оправданията на баща си. Дори нямаше търпение. Беше сигурен, че Бърни е преживял някакво истинско, фантастично приключение.

Чувствата на Бърни също бяха засегнати. Ев бъркаше в раната, без да подозира, че това, с което го подиграваше, бе самата истина. Ама че ирония, помисли си Бърни, след като не ми отдели дори минута, за да ме изслуша.

— Просто му давах някои съвети. Да го подготвя за живота. Нали не искаш да порасне мекушав, Ев. Животът навън е труден. Истинска джунгла.

Възможността бе твърде привлекателна, за да я изпусне. Евелин ЛаПланте отвори широко външната врата.

— Обратно в джунглата, Бърни — каза тя твърдо. — Лека нощ!

Вратата се затръшна силно зад гърба му. Бърни въздъхна и се затътри надолу по стъпалата към колата си. Тази среща с бившата му съпруга наистина преля чашата, подходящ завършек за една чудесна вечер. Когато отвори вратата откъм шофьорското място, той забеляза откраднатата чанта да стърчи изпод съседната седалка, където я беше захвърлил. Не е за вярване, но я беше забравил напълно. Като се провря зад волана, той взе чантата на Гейл Гейли в скута си и започна да тършува из съдържанието й.

Първото нещо, което издърпа, беше наградата на Гейл — Сребърния микрофон. Бърни нямаше представа какво е това, но, изглежда, щеше да донесе някой и друг долар. Той го мушна в джоба на якето си за по-късно. Най-блазнещ обаче беше портфейлът. Дори само кожата говореше за богатство — мека на пипане, еластична и като коприна. Вътре трябваше да има мангизи, мангизи и кредитни карти.

Бърни не беше разочарован. Имаше тесте банкноти, няколко стотачки, доста по петдесет, най-малко десет по двайсет, а останалите бяха по десет и пет долара. Имаше най-малко осем-деветстотин долара. Кредитните карти също струваха нещо, повечето от тях бяха златисти, значи с неограничен кредит, и съвсем нови. Тъй като я бяха откарали в болницата, едва ли щеше да се сети да анулира кредитните си карти. Да, към тези карти Еспиноза и Варгас щяха да проявят жив интерес. Трябваше да уговори нова среща в „Шадоу Лаундж“.

Но първо се налагаше да свърши нещо друго. Като излезе от колата, той звънна на звънеца на Евелин.

Евелин ЛаПланте се намръщи, когато чу звънеца; прекрасно знаеше, че беше онзи безполезен червей, бившият й съпруг, кой друг можеше да бъде? Добре щеше да го нареди, да идва да безпокои почтените хора по това време.

— Да? Какво искаш? — попита тя с леден глас.

Бърни протегна една двадесетдоларова банкнота.

— Извинявай, Ев, че те безпокоя пак. Това е за Джон. Наградата му… за портфейла, който намери. Когато… ъ-ъ… го върнах, казах на човека, че трябва да награди с нещо сина ми, задето го е предал, за честността му. Да се научи детето, че честността се отплаща.

Очите му срещнаха тези на Евелин и в тях той прочете пълна безрезервна вяра във всяка глупост, която току-що беше надрънкал. Знаеше, че с по-нататъшни спорове няма да я убеди. Затова прехапа устна и гласът му прозвуча покорно, почти примирено.

— Просто му ги дай, Ев — той напъха банкнотата в ръката й, а дългите й пръсти се затвориха около нея.

После външната врата отново се затвори, този път окончателно.

 

 

Е, случаят може да се запише като пълно крушение. Бърни си скъса задника да спасява непознати, Бърни загуби обувката си, Бърни не успя да се види със сина си, Бърни трябваше да изтърпи тона на Евелин, и сега, сякаш всичко това не бе достатъчно, Тойотата на Бърни избра точно този момент, за да предаде богу дух и да се строши. По средата на магистралата тази проклета таратайка се задави веднъж или два пъти и замря. Безжизнен труп, готов за моргата.

С усилие Бърни ЛаПланте избута Тойотата от пътя в страничното платно на магистралата. Щеше да си стои там, докато не дойдат червеношийките и не я покрият с листа. Или докато щатските полицаи не я извлекат до сметището. Беше вече много късно, а рано сутринта Бърни трябваше да се яви в „Суперпочистване на килими — Гъмли“. Къщата на Евелин се намираше на края на света, а там не можеше да се върне. Май ще трябва да се кача на стоп до града, помисли си той.

Я помисли по-хубаво, Бърни. Кой ще спре хубавата си чиста кола, за да качи окъсан, покрит с кал скитник с една обувка? Само насън. Въпреки това Бърни застана встрани на пътя и вдигна палец. Изненадващо е какво оживено движение минаваше по това време на нощта, като най-съществената дума тук е „минаваше“. Не спираха тировете, не спираха джиповете, не спираха комбитата, натъпкани с друсани младежи, не спря дори един Кадилак, пълен с монахини. Бърни ЛаПланте стоеше на банкета с вдигнат палец и им гълташе праха.

Минаха часове, влачейки леденостудените си минути. Беше някакъв кошмар. По някое време спря да вали и просмуканите дрехи на Бърни започнаха да изсъхват, от което му стана още по-студено. Най-накрая тази ужасна нощ завърши с прозявка и на изток се появиха първите бледорозови отблясъци на ноемврийското утро. И тогава един автомобил спря да вземе Бърни.

Нека се върнем и допълним думата „автомобил“. Превозното средство наистина някога е било лека кола. През 1973 година, когато е слязла от поточните линии на „Форд“, е била семейно комби с място за деца и куче, а зелената й боя е светела оптимистично и фаровете й са работели като два маяка. Радвала се е на удобни тапицирани седалки, несмачкани калници, непропукани стъкла, а задната й седалка не е била затрупана с боклуци, дъното на багажника не е било прогнило от ръжда, нито е било препасано с парчета овехтяло въже. Имала е ресори, амортисьори и гладко работещ двигател. Сега нямаше нито едно от тези неща. Можеше да се похвали само с изкорубена ламарина и ръжда, както и с колекция от парцаливи вещи, вързани за багажника на покрива със старо въже. Сега това бе кола на бедняк, единственият дом на бездомника. Сега колата принадлежеше на Джон Бъбър.

Няма значение на какво приличаше, все пак спря, нали? Един несретник спря да качи друг, това беше другарството на пътя. Бърни ЛаПланте се качи уморено. Беше капнал от изтощение, всеки мускул го болеше. Настани се до Бъбър на предната седалка. От прокъсаните останки тапицерия на седалката изхвръкнаха оголени пружини и се забиха в раменете и задника на Бърни, но какво от това? Все пак се движеха, нали? Движеха се бавно през сутрешния поток коли, устремени към града, понякога едва-едва кретаха, но се движеха.

За първи път, откакто самолетът бе катастрофирал, Бърни разполагаше с публика, която нямаше къде да мърда. Умираше от желание да разкаже на някого какво бе преживял. Вече беше ужасно, полумъртво изтощен, очите му блестяха трескаво, а косата му стърчеше на малки кичури във всички посоки. Не изглеждаше напълно с всичкия си и историята, която той разказа на един дъх, приличаше на бълнуванията на луд. Но Джон Бъбър беше човек, който изслушваше другите, затова изслуша Бърни ЛаПланте, почти без да го прекъсва.

— Наистина ли влезе вътре? В горящ самолет? — Бъбър не можа да се въздържи от този въпрос, нито да прикрие недоверието в тона си.

— Вътре! — Бърни изграчи драматично. — Вътре, за бога! Направо се задомих в проклетото чудо! Щом обръщах гръб да си ходя, все се намираше по някой, дето да иска да го спася. Тъмно като в рог, навсякъде само дим… А после бу-у-у-м! Експлодира! Можех да умра!

Бъбър изгледа Бърни с леко съмнение. Ако някога един човек е изглеждал неспособен да спаси други при нещастен случай, това беше разчорленият мръсен дребен бърборко до него. Но Джон Бъбър беше преживял какво ли не и не бе склонен да се съмнява дори в най-невероятните измишльотини, докато не бъдат опровергани. Човек никога не знае.

— И ти измъкна хора оттам? Ти си… герой.

Герой. За пръв път тази дума се прокрадна в главата на Бърни ЛаПланте. Но той не можеше да я приложи за себе си.

— Не, оплесках всичко — каза той мрачно, като се сниши в неудобната седалка. — Опитвах се да впечатля онова дете, не ме питай защо. Щях да спася неговия старец, но не можах да намеря горкия негодник. Сигурно е хвръкнал във въздуха.

Джон Бъбър тъжно поклати глава.

— Загубих баща си, когато бях малък — каза той тихо.

Но Бърни не обърна внимание, захласнат единствено в собствения си разказ.

— Изпарих се колкото можах по-бързо. Нямах смелост да се изправя пред детето.

— Много хора не биха се и опитали — каза замислено Бъбър. — Било е много храбро дори да опиташ…

— Или по-скоро глупаво! — промърмори Бърни.

Бяха стигнали града. Задръстването беше страхотно и комбито напредваше съвсем бавно. На следващото кръстовище едно такси се вряза пред тях, като насмалко не ги блъсна и Бъбър заби спирачки. При внезапното спиране Фордът силно се разклати и един кашон от задната седалка полетя напред, като фрасна Бърни по главата и го посипа със смачкани кутии от бира.

— Съжалявам — извини се Бъбър. — Просто ги нахвърляй отзад.

Той продължи със своята тема, която силно го интересуваше и на която бе отделил толкова размисъл.

— Много хора биха казали, че героизмът е точно това: глупост. Да извършиш нещо, което — ако поразмислиш — не би направил. Защото не е в твой… интерес.

Бърни махна и последната бирена кутия от себе си и погледна с любопитство човека, който го беше качил. Видя развлечен мъж с маслинен тен на кожата, горе-долу на неговата възраст и облечен — ако изобщо можеше да се нарече така — в бракувани войнишки дрехи. Както повечето бедняци, той явно носеше всичките си дрехи, натрупани върху тялото му на обемисти слоеве. Под карираната риза и широките панталони с цвят каки бе навлякъл няколко жилетки, не един, а два шала, очевидно спасени от боклука, старо яке и овехтял маслинено зелен шинел. На ръцете си имаше ръкавици без пръсти, а върху дългата му черна коса вместо шапка се мъдреше вълнен чорап. Мъжът не беше се бръснал и тъмната четина допринасяше за противния му вид. Докато преценяваше Джон Бъбър обаче, Бърни не успя да долови интелигентността на хубавите му черни очи.

— Ти май имаш проблеми с пиенето, а? — Бърни вдигна бирената кутия.

Бъбър поклати отрицателно глава.

— Продавам ги на вторични суровини. Така вземам малко пари за бензин и храна.

Бърни се извъртя и с любопитство хвърли поглед на задната седалка. Беше отрупана с неща, които на пръв поглед изглеждаха боклуци, но той успя да различи стар войнишки спален чувал, нещо като преносима печка и разни пакети и кутии от обичайните за супермаркетите храни.

— Ама ти май живееш тук, за бога!

— В лошо време, да — кимна Бъбър. — През повечето време нощувам на лагер в гората. Мислех, че и теб е застигнал лошият късмет, когато те качих.

Косият му поглед се спря на окъсания вид на Бърни, оплесканото с кал лице и босия му крак.

— Лош късмет ли! — Бърни нададе възмутено вой. — Ей, нали ти казах, един проклет самолет ми се стовари от небето! В Америка, за бога! Виждаш ли тая обувка? — той вдигна обутия си крак, за да може Бъбър да се възхити. — Обувки за сто долара! Една обувка! — Като я събу, той я размаха ядосано пред носа на Бъбър.

— Трябва да я подариш на някой еднокрак — кротко предложи Бъбър.

Бърни му хвърли бърз поглед. Тоя човек май наистина говореше сериозно. Ама че смахнат!

— Еднокрак ли! Виж, защо не ме свалиш при следващата отбивка? Ще си взема автобуса.

Бъбър поклати глава.

— Ще те закарам докрая. Познавам такъв човек. На пункта за вторични суровини има един еднокрак…

Отвратен, Бърни пусна обувката долу на пода.

— Продай му я. Ще вземеш някой долар да ти компенсира бензина.

— Той едва ли има пари.

Но Бърни вече бе забравил за обувката. Сега размишляваше как можа този неудачник да го вземе за друг неудачник. Как е могъл да помисли, че са от една и съща черга — той, работещият човек, и този несретник, който преживява в багажника на колата си.

— „Лош късмет“ — промърмори той с яд, а после повиши глас на Бъбър. — Само дето съм поокалян. Имам хубав апартамент, телевизор… — Млъкна, защото с нежелание си спомни, че телевизорът вече беше минало. — Стереоуредба. И все още ще имам работа, ако стигнеш до центъра за по-бързо от шест месеца.

Джон Бъбър хвърли тъжен поглед на таблото, където плетеница от разкъсани жици и празен контакт говореха за бившето наличие на някаква аудиосистема.

— И аз имах навремето стерео, но го откраднаха. Жалко, че не можем да чуем новините, а?

— Новините ли! Какво, да не се тревожиш за стоковата борса? — присмя се Бърни.

— Самолетната катастрофа! Не те ли интервюираха?

За Бърни ЛаПланте това бе нова и неприятна мисъл.

Едно беше да говори за преживяното, а съвсем друго — да те свържат с мястото, където е била открадната чантата, и да те посочат като човека, който не успя да спаси Флетчър. Освен това Бърни имаше предостатъчно причини да избягва публични изяви.

— Да ме интервюират ли? Да не се шегуваш?

— Щом си бил при самолетната катастрофа и си измъквал хора… — Бъбър започна логично.

Бърни се начумери. Не му харесваше накъде отиват нещата.

— Не давам интервюта, приятел. Това са пълни глупости. Дръж се в сянка, това ми е девизът.

— Да, но не те ли снимаха? — попита Бъбър.

Бърни се намръщи още повече, докато размишляваше, после поклати глава. Всъщност в цялата онази бъркотия не беше забелязал, но не. Никой не го беше снимал. Беше почти сигурен. Все едно, темата силно го притесняваше, затова се помъчи да я смени.

— Слушай, имам някои правни проблеми. Адвокатите ми не желаят да говоря с журналисти. Не можеш ли да понатиснеш газта? Трябваше да бъда в службата още преди 10 минути.

Комбито Форд, модел 1973, което бе видяло много по-добри времена, се затътри напред в претовареното градско движение.