Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Accidental hero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Лионор Флайшър. Герой по неволя

Английска. Първо издание

Превод от английски: Кристин Балчева, 1993

Редактор: Галина Томова-Станкева

Коректор: Анета Колева

Технически редактор: Михаил Чанков

ISBN: 954-8029-11-1

ИК ЕКВУС АРТ, София, 1993

 

Роман от Лионор Флайшър, по сценария на едноименния филм от Дейвид Уеб Пипълс и по разказа на Лаура Зискин, Алвин Сарджънт и Дейвид Уеб Пипълс

 

Accidental hero by Leonor Fleischer

Penguin Film and TV tie-in Edition first published 1993

© Columbia Pictures, inc., 1992 © Еквус Арт, София, 1993

Всички права са запазени

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

Джон Бъбър откри, че му е трудно да заспи. Той лежеше в разкошното си двойно легло в луксозната мансарда и не можеше да спре да мисли за събитията от този натоварен ден и вечер, които толкова промениха живота му. Всичко стана толкова бързо, че той все още се опитваше да си изясни положението. Първо, интервюто с него по обяд в емисията на Канал 4, после му предоставиха този невероятен апартамент, всичките тези подаръци и дрехи, след това — вечерята с Гейл, където за пръв път видя как се отнасят хората към него, как го боготворят като някакво божество. Не можете да вините Джон, че беше объркан.

А после самата Гейл, толкова красива и интелигентна, но въпреки това очевидно толкова привлечена от Джон Бъбър. Тя също го бе гледала с някаква почит, за която той нямаше заслуги и за която не бе никак достоен. Не можеше да забрави меките й устни; все още ги усещаше притиснати към търсещата му уста. Тялото му помнеше извивките на стройното й фино тяло, прилепнало към неговото и изгаряше от желание да го усети отново до себе си. Но знаеше, че е безнадеждно. След като откриеше що за човек е Джон Бъбър в действителност — измамник, който далече не е герой — какво друго можеше да направи, освен да извърне глава с отвращение?

И каква беше тази работа с неговия взвод от Виетнам? Тя бе казала, че ще ги интервюира за неговото минало? Въпросът само увеличи притесненията му; мисълта какво щеше да донесе утрешният ден караше Джон Бъбър да се мята из чаршафите от перкал, докато най-после в около 4 часа сутринта заспа неспокойно.

Сънува, че се вози в увеселително влакче, само че то никога не се изкачваше. Вместо това се спускаше, набираше скорост и се плъзгаше надолу все по-бързо. Чу вик, но тъй като беше единственият човек във влакчето, викът сигурно идваше от собственото му гърло. Отчаяно искаше да слезе, да спре, но машината се движеше прекалено бързо. Ако скочеше, щеше да се убие. Можеше единствено да се държи за предпазната релса и да пищи. И да се надява влакчето да спре.

Джон Бъбър спа до много късно сутринта и се събуди, чак когато Гейл се обади от телевизионната станция, за да каже, че го чакат в Канал 4 след час и че изпраща кола да го вземе.

— Запомни, не говори с никого, Джон. Репортерите ще те следват навсякъде като лешояди. Няма да те изпускат от очи, но не им обръщай внимание, не отговаряй на никакви въпроси.

Бъбър стана от леглото доста замаян и прекара цели дванайсет минути под душа, като остави горещата вода да изтръгне умората от тялото му. После завъртя крана за студената вода и стоя, треперейки, под струята, докато ледената течност напълно го разбуди. Когато излезе от банята, на масата го чакаше парещо кафе и чиния топли кроасани с вносен конфитюр.

Не беше в състояние да хапне каквото и да било, но пое няколко глътки от горещото кафе. На подноса имаше и няколко вестника: местните ежедневници, един от национален мащаб и „Ню Йорк Таймс“. Джон погледна заглавията и се намръщи.

ДНЕС ГЕРОЯТ ПОЛУЧАВА ЕДИН МИЛИОН, прочете на първа страница на „Чикаго Хералд“, ПОСРЕЩАНЕ НА ГЕРОЯ С МИЛИОН ДОЛАРИ, пишеше „Чикаго Клариън“. Дори сдържаният „Ню Йорк Таймс“ представяше историята на първата си страница, в долния десен ъгъл. А „САЩ днес“ беше отпечатал огромно заглавие в червено, бяло и синьо през цялата горна половина на вестника — АНГЕЛЪТ ОТ ПОЛЕТ 104 ПОЛУЧАВА КЛЮЧА ЗА РАЯ. Имаше и снимка на Бъбър, който излиза от ресторанта предната вечер с изражение на подплашен заек под светкавиците, докато тълпата настъпва.

Господи, помисли си Джон, и хвърли вестниците настрани. Как, по дяволите, мога да спра това? Трябва да говоря с Гейл, преди да се е задълбочило.

Той огледа гардероба и грижливо подбра дрехите си, като взе онова, което смяташе за най-евтино облекло, защото най-вероятно щеше да го носи с години напред. След като си признаеше, те нямаше да му обърнат повече внимание и луксозните италиански костюми щяха да се върнат в гардероба. Не искаше да отмъква от Новините на Канал 4 повече от онова, което беше на гърба му. Ако Джон Бъбър знаеше, че спортната риза струва $250, панталоните $275, а сакото $900, или че тънкият шлифер, който наметна отгоре, беше цели $1000 на едро, сигурно щеше да отиде до телевизионната станция увит в кадифена хотелска хавлия.

Джон се надяваше да стигне до Гейл преди предаването, но беше невъзможно. Телевизионната станция напомняше на лудница. След като видя момчетата от старата си част, които вече се бяха събрали в студиото, всичко друго изскочи от ума на Бъбър. Това бяха момчетата, редом с които се беше бил, братя по оръжие, които не бе виждал от години и когато Том Уелър му протегна плещестите си ръце, Джон се затича и двамата мъже се прегърнаха, а по бузите им закапаха сълзи на щастие. Тук беше и Чарли Бейкън, и много други. Бъбър беше толкова развълнуван, че едва можеше да говори.

Усети, че Гейл Гейли наблюдава срещата им с навлажнени очи, макар и усмихната. Тя ги остави петнайсет минути да се видят, но студийното време беше скъпо и скоро камерите започнаха да предават.

— Преди повече от двайсет години — разказа Гейл, — веднага след завършване на гимназията, когато е бил на седемнайсет, Джон Бъбър вече е бил изключителен. Доброволец сред мобилизираните за редова служба, той е бил най-младият войник в своя взвод във Виетнам.

Том Уелър, едър чернокож на около 40 години, пръв даде интервю. Той беше получил тежко нараняване, когато взводът попаднал в засада по време на патрул, и насмалко не бе загубил живота си. Гласът му стана леко дрезгав, докато разказваше историята си.

— Пробудих се в лазарета и гледам до мене войника, дето беше с мен, когато ни спипаха, и когото мислех за мъртъв. Лежеше на съседното легло. Та го питам: „Как се озовахме тук, братко? Да не сме мъртви?“, а той ми вика: „Оня щур бял Джони Бъбър се върна за нас, измъкна ни.“ — Уелър погледна право в камерата. — Трябваше да го представят за медал — каза той твърдо, — но съдба. Наоколо нямаше офицери, които да видят какво е направил.

Марли Бейкън беше следващият, който застана пред обектива на Мъки.

— Този боец се върна през тинята и ни измъкна оттам, един по един, шест човека. Ей, хич не ме учудва, че именно Джони Бъбър е влязъл в онзи самолет!

Беше великолепно телевизионно предаване, което можеше да разплаче дори камък. Среща след двадесет години на бойни другари, които бяха воювали в една кървава, безполезна война. Човек, който се бе оттеглил от света, когото светът беше загърбил от много години, се появяваше, за да извърши най-безкористната постъпка, да рискува собствения си живот, за да спаси другите. А сега и свидетелствата на приятелите му отпреди двайсет години, които бяха дошли да кажат, че Джон Бъбър винаги е бил герой, че полет 104 не е нещо ново, а просто нов пример за присъщия му героизъм.

— След вълнуващата им среща — разказа Гейл, — другарите на Бъбър наблюдаваха, докато директорът на станцията Чарлс Сампсън Уолас връчи на Бъбър чек за един милион долара.

Джон Бъбър не беше очаквал, че парите ще му бъдат предадени пред включените камери. Бе се надявал да си признае пред Гейл, преди да настъпи моментът, но никой не му даде тази възможност. А сега беше твърде късно. Можеше само да приеме огромния чек и да се усмихне широко в обектива. Но в ума му започна да се заражда план, който поне до известна степен щеше да облекчи измамата му.

— Докато Бъбър реагира на внезапното си забогатяване, се получи вестта, че военният министър в отговор на спешна резолюция на Сената е удостоил Джон Бъбър с Почетния медал — Гейл Гейли не можеше да удържи вълнението в гласа си, изпълнена с трепет, че е част от това събитие, развълнувана за себе си и за Джон. — Медалът се дава за службата му във Виетнам преди повече от двадесет години, за героизъм, който не е бил признат навремето, защото не е бил видян или докладван от висшестоящ офицер. По-късно говорих с него за внезапната промяна в положението му.

Лицето на Джон Бъбър — скромно, симпатично, но въпреки това с изявена мъжественост — изпълни екрана. Когато започна да отговаря на въпросите на Гейл, гласът му беше мек и неуверен, но докато говореше, сякаш набра целеустременост и авторитет, и прозвуча силно.

— Ами, аз… не се чувствам… добре с всичките тези пари, госпожице Гейли. Това са твърде много пари за един човек. Смятам да ги даря… да даря повечето от тях на различни организации като тази на бездомните ветерани и други такива, и да създам някои програми в помощ на хората. Защото, когато си навън на студа, както бях аз, по улиците, или спиш под някой мост или в колата си, най-лошото, дори по-лошо от глада и студа, е усещането… че си просто напълно… ненужен. Че никой на света не го е грижа за теб. Никой не те чака, никой не те иска.

Чъки даде в съвсем едър план лицето и невероятно тъмните, невероятно тъжните очи, в които се четеше огромна болка. Тези очи бяха видели толкова много безсърдечие, толкова много безразличие от страна на онези, които имаха достатъчно, но не искаха да се разделят с нищо, толкова много жестокост, проявявана от силните към по-нещастните от тях. Въпреки това те не изразяваха пълно разочарование; в тях блещукаше надежда, радушност и героизъм.

— Предполагам, че когато… когато го извърших… се опитвах да спася преди всичко собствения си живот — продължи Джон Бъбър и това беше самата истина. Нямаше предвид полет 104, въпреки че зрителите не знаеха това. Говореше за самия себе си и за своя план. — Опитах се да се свържа отново с хората… да стана част от цялото. За да успеете, трябва да помагате на хората, да имате своя роля. Дори ролята да е съвсем скромна, това ви дава самочувствие.

— Попитах Джон Бъбър за Почетния медал — чу се гласът на Гейл зад кадър, докато камерата се задържа върху искреното лице и сериозните очи на Джон.

— Що се отнася до медала… този медал е за нещо, което аз и моите другари направихме преди почти двайсет години във Виетнам. Така че ако днес съм герой от войната, тогава съм бил такъв и миналата седмица, когато продавах консервени кутии и спях в колата си. Когато нямах медал. Не мисля, че медалът прави героя. Не са необходими картечен огън или горящи самолети, за да… бъдеш храбър. Хората извършват геройства всеки ден, само че няма кой да ги заснеме или да ги удостои с награда. И в малките неща се крие героизъм. Да помагаш на някого, ден след ден, ежедневно да даваш по малко от живота си, вместо целия наведнъж… за да помогнеш. Може би… може би всички ние сме герои.

Докато монтираше филмовия материал, Джоан Айзакс леко подсвирна. Обърна се към Гейл и я видя да бърше една тайно отронила се сълза.

— И на живо ли е същият? — попита тя. — Толкова готин?

Гейл кимна с усмивка.

— Доста е… изключителен — каза тя ласкаво.

В гласа и лицето й имаше нещо, някаква лъчезарност, която тутакси задейства интуицията на Джоан.

— Да не би… да си го свалила? — попита тя Гейл, а гласът й се издигна до писък.

— Не ставай смешна — Гейл извърна лице, за да не може Джоан да види очите й. — Аз съм журналистка.

— Журналистите нямат ли хормони?

— Журналистите трябва да се издигат над хормоните си — отговори Гейл тихо и Джоан, която усети, че темата е чувствителна, се обърна към монитора и контролното табло.

Монтираната лента беше невероятен телевизионен материал и докато го гледаше, Уолас, директорът на Канал 4, си каза: „Този е неподправено чудо.“ В главата му започна да се заражда една идея, която щеше да донесе на телевизионната му станция още повече слава, както би се изразил самият той.

Из цяла Америка зрителите бяха затрогнати от честността и скромността на Джон Бъбър. Джон ЛаПланте гледаше предаването в дневната и забеляза, че майка му хлипа. Дори киселият недоверчив Елиът беше трогнат. Дона О’Дей гледаше в спалнята заедно с приятеля си, и в гърлото й заседна буца при проявата на толкова честност, пълна противоположност на виновните мошеници, които трябваше да защищава всеки работен ден. Чик гледаше предаването в бара „Шадоу Лаундж“, докато лъскаше чашите. Дори президентът на Съединените щати гледаше програмата и докато слушаше, потърси ръката на дървата дама на републиката. В очите на президента блестяха сълзи.

Единственият човек, който видя интервюто с Джон Бъбър, без да се развълнува, беше Бърни ЛаПланте, който беше и единственият човек, който знаеше истината за Бъбър. Беше се терзал, обхванат от мъчителна агония, докато гледаше как в ръцете на Джон Бъбър сложиха чек за един милион долара, пари, които бяха по право негови, но благочестивите думи на Бъбър за героизма не можа да понесе. Това направо извади Бърни от равновесие.

Всички значи сме герои, а? — озъби се той на телевизора в салона. — На бас за петдесет долара, че тоя задник никога не е бил във Виетнам.

Един друг затворник, приблизително два пъти по-едър от Бърни, се обърна към него, а осеяното му с белези лице се сбръчка застрашително.

— Затваряй си плювалника, боклук! Тоя човек е герой, а ти си просто едно цинично лайно.

Бърни също се навъси и тъкмо щеше да си отвори отново голямата уста, което без съмнение щеше да доведе до размазването му като муха, или разкъсването му на парчета, когато беше спасен от звънеца. Или по-скоро от надзирателя.

— ЛаПланте, Бърнард! — изрева той. — ЛаПланте?

Бърни посочи с пръст хилавите си гърди.

— Аз ли?

— Гаранцията ти е уредена, шефе. Хайде, да вървим.

Гаранцията? Как е възможно гаранцията му да е уредена? Тя беше определена на двайсет и пет хиляди долара, което означаваше, че някой трябва да е дал две хиляди и петстотин долара в брой, американски пари, преди поръчителят на гаранцията да внесе останалите деветдесет процента. Кой би дал две хиляди и петстотин за Бърни ЛаПланте? Бърни се сети единствено за Евелин, но не беше възможно. Първо, той не искаше Евелин и особено Джон да разберат, че е в дранголника. И второ, дори Евелин да имаше излишни два и половина бона, което беше изключено, тя щеше да ги спести за колежа на Джон. Не би ги похарчила, за да осигури временната свобода на такъв ненужен човешки боклук като Бърни.

Тогава кой би могъл да бъде? Имаше само един отговор. Съдията сигурно се е размекнал и е намалил гаранцията.

 

 

Светкавичната мисъл на Уолас прескочи границата между информационна емисия и телевизията на живо. Очевидно привлекателността на Джон Бъбър за зрителите нямаше граници, така че защо да не устроят специално шоу в най-гледаното време? Беше просто: ще съберат оцелелите от полет 104 за възстановка на катастрофата и Джон Бъбър ще повтори героичните си спасителни операции, така че публиката сама да види как се е развила драмата. На Уолас страшно му хареса, идеята беше сензационна. Тъй като беше шеф, не се налагаше да иска ничие разрешение. Можеше просто да задвижи машината.

Джон Бъбър чу за пръв път за озарението на Уолас, когато видя рекламата за предаването върху широкия екран на телевизора в спалнята си.

Първо екранът се изпълни с колаж от филмов материал, заснет на местопроизшествието, състоящ се от Образа, кадри на самия Бъбър преди и след превъплъщението му, постигнато с добрата подстрижка и новите дрехи. А на фона на грандиозна музика един говорител възкликна: „Самият Джон Бъбър! На живо, заедно с двадесет от оцелелите пътници от полет 104! Наблюдавайте как действителните участници ще възстановят ужасяващата драма вътре в самолета!“

Какво по дяволите? Какво ставаше тук? Бъбър се втренчи изумено в екрана.

— От тъмнината, от огъня — рецитираше говорителят, сякаш четеше от Стария завет, — от ужасяващия кошмар се появи „Ангелът на полет 104“. Джон Бъбър спаси петдесет и четири души. Това е неговата и тяхната история, една драма с участието на действителни хора, които наистина са изживели тези страховити моменти. Без грим, музика или актьори. Това е истината! Четвъртък вечер. Канал 4. Не го изпускайте!

По дяволите. Със свито сърце Бъбър вдигна телефона и набра номера на Гейл в студиото. Той се разкъсваше между гняв и изумление, но преобладаващото му чувство беше ужасът. Когато не успя да се свърже с Гейл, той говори вместо това с Джим Дийкинс, като го уведоми с доста категоричен тон какво мисли по въпроса.

— Разтревожен ли! За какво е разтревожен? — попита Уолас.

Дийкинс сви рамене. Той лично не изгаряше от възторг но това начинание. Смяташе, че Уолас е попрекалил с тази възстановка.

— Каза, че не е актьор.

Уолас захапа силно лулата си.

— Не му и трябва да е актьор! Точно там е работата. Той е истински герой, трябва само да се държи като истински герой. В това е красотата на идеята, нейната свежест. Тя обади ли му се?

Дийкинс посочи с палец към личния кабинет на Гейл Гейли, където Гейл все още стоеше на телефона и се опитваше да убеди Джон Бъбър да участва в шоуто.

— Сега говори с него.

Уолас се намръщи.

— Платихме му един милион долара. Би трябвало да ни сътрудничи, да си вдигнем малко рейтинга.

Гейл влезе в кабинета на Дийкинс.

— Как мина? — попита директорът на Новини.

Гейл кимна и каза:

— Ще го направи. — После се обърна към Уолас и добави укорително. — Но наистина трябваше първо да го попитате.

— Можеше и да откаже — изтъкна Уолас.

 

 

На Бърни му трябваха около четиридесет минути, за да предаде затворническия комбинезон, да облече собствените си дрехи и да изхвръкне от проклетия затвор. Пред затвора го чакаше неговата адвокатка Дона О’Дей в малката си Хонда. Прав бях, каза си той, сигурно съдията е намалил гаранцията.

Дона погледна Бърни покрусено. Колкото и да е невъзможно, той изглеждаше дори още по-зле от последния път, когато го беше видяла. Нуждаеше се от обръсване и подстрижка, освен това беше изгубил няколко килограма в затвора. Раменете му бяха по-приведени от всякога, а сакото му висеше свободно на мършавото тяло. На челото му сякаш беше изписано „неудачник“.

Бърни се качи в колата и помоли адвокатката си да го остави при Детската болница. Дона кимна и започна да се промъква предпазливо през натовареното градско движение.

— Трудно им е да ви свържат с кражбата на онези кредитни карти. Може да им се наложи да оттеглят обвиненията — каза Дона. Гейл Гейли не искаше да им сътрудничи и продължаваше да настоява, че кредитните й карти са изгорели заедно с чантата й при пожара и експлозията на полет 104. Без официална жалба от потърпевшия, полицията не можеше да направи нищо. Бяха с вързани ръце.

— Значи затова намалиха гаранцията, така ли? — попита Бърни.

Изведнъж лицето на Дона О’Дей придоби неловко изражение.

— Не са я намалявали — отговори тя тихо. — Казах ви, че няма да я намалят, ако не им кажете истината откъде сте взели кредитните карти.

Бърни ЛаПланте сви рамене и набърчи раздразнително лице.

— Казах им истината поне петдесет пъти! Как ме измъкна?

Младата жена прехапа долната си устна и пое дълбоко дъх.

— Взех заем срещу колата и компютъра си — каза тя, дълбоко притеснена.

Бърни се обърна и я зяпна.

— Какво-о-о? — попита той.

Тонът на Дона беше отбранителен.

— Вдъхнових се от героя, как той се жертва за другите, как рискува…

— Този мошеник те е вдъхновил да дадеш заем от цели две хиляди и петстотин долара на човек, който е уволнен? — избухна Бърни. Насмалко да получи апоплектичен удар, толкова беше ядосан. — Човек, който, както сама казваш, най-вероятно ще излежава присъда? Нали си адвокатка, за бога! Би трябвало да имаш реална преценка за нещата!

Очите на Дона се изпълниха със сълзи, но тя ги сподави с достойнство.

— Е, както обичате да изтъквате, господин ЛаПланте, аз имам сравнително малък опит. В този случай моята наивност явно е работила във ваша полза.

Като я погледна остро, Бърни осъзна, че младата жена е съкрушена и на ръба на сълзите. Не трябваше да се държи така безчувствено, така грубо.

— Всъщност си права — каза той по-спокойно. — Радвам се, че ме измъкна. Много съм ти признателен. И за бога, вече можеш да ме наричаш Бърни, след като ти дължа две хиляди и петстотин долара.

— Видях доклада на инспектора по надзора — каза Дона. — Не знам какво сте му казали, но не е особено благосклонен.

— Тоя тип е идиот! — отвърна презрително Бърни.

— Защо ще ви оставям при Детската болница, господин… Бърни? — попита Дона. — Да не би синът ти да е болен?

Бърни поклати глава и лицето му се помрачи.

— Видях по телевизията, че оня задник, дето върши добрини, ще посети болните деца в три и половина.

Дона го зяпна разтревожено. Какво беше намислил?

— За Джон Бъбър ли говорите? Господин… Бърни, ти си освободен под гаранция! Не мисля…

— Слушай, тоя тежкар не само ми дължи милион долара за обувката, ами представлява заплаха за обществото! Виж какво е направил с теб! Той влудява хората!

Дона О’Дей поклати мълчаливо глава. Не можеше да спори с този обхванат от мания дребосък, но въпреки всички разумни доводи против, тя спря Хондата пред Детската болницата и видя как Бърни ЛаПланте притича по стълбите и влезе през въртящата се врата. Дона се боеше, че клиентът й ще създаде и ще се забърка в неприятности от всякакъв род, но нямаше начин да разубеди господин ЛаПл… Бърни.