Филип Розенберг
Могъщите (5)

5.

— Я пак да повторим — каза Денис Франсискан. — Значи сте взели метрото до Бруклин и там сте конфискували частно превозно средство.

— Предполагам, че може да се употреби и „конфискували“ — съгласи се Шлистър. Франсискан беше прав, а Шлистър и Гогарти седнали.

— Нямам нужда от кирливите ти предположения. Казах „конфискували“. В Сейнт Луис така ли работите?

— Не си спомням да сме правили такова нещо в Сейнт Луис, сър.

— Отговорът ти ме вълнува живо, Стенли. — Франсискан превключи на режим кръстосан разпит. — Да не би да твърдиш, че конфискацията на частно превозно средство е нещо, което може да сте правили, но ти се е изплъзнало от паметта?

Единственото, което Франсискан знаеше за Сейнт Луис, беше, че „Кардиналите“ са оттам, а единственото, което знаеше за „Кардиналите“, беше, че в тях е играл бейзболистът Стан Мюжуъл. Затова още от първия ден, когато Шлистър постъпи на работа, започна да го нарича Стан, а когато беше ядосан — Стенли.

— Не, сър, бих си го спомнил — отговори Шлистър.

— Значи, когато казваш, че не си спомняш да си конфискувал частно превозно средство, всъщност искаш да кажеш, че не си извършвал по-безумно тъпа постъпка в целия си скапан и окаян живот? Така е по-правилно, нали?

— Да, сър.

— По-правилно ли?

— Съвсем правилно, сър.

— Я стига с това „сър“! Това да не ти е шибаното полицейско управление, Стенли?

Франсискан се обърна и отиде до прозореца. Слънцето не се беше издигнало. Беше станал още в тъмна доба и беше дошъл в службата веднага щом дежурните му се бяха обадили, за да му съобщят за инцидента в Проспект Парк.

Шлистър и Гогарти си позволиха да се спогледат зад гърба на Франсискан. Шлистър кимна на Гогарти да каже нещо. Гогарти поклати глава. Шлистър пробва по-ентусиазиран вариант на същия жест. Гогарти извъртя очи, което означаваше, че се предава, след което пое дълбоко дъх и каза:

— В случая не колата е най-важното.

Франсискан бавно се обърна.

— А кое е най-важното? За мен тя е най-важното.

Гогарти не беше най-убедителният тип на света, но ако го закачиш където не трябва, ставаше убедителен. Франсискан току-що го беше закачил където не трябва.

— Според мен — каза Гогарти и стана от стола, така че Франсискан, ще не ще, да го погледне — най-важното е, че си скъсахме задниците да открием нещо за Фиоре и най-накрая го открихме. Открихме, че се познава с важна клечка от Уолстрийт. Аз смятам, че си струваше да го знаем.

— Така ли? — Франсискан отиде до бюрото си и се зачете излишно продължително в доклада, който беше поискал от Гогарти още преди да го повика лично. След малко вдигна поглед. — Тук никъде не пише, че сте ги видели заедно.

— Партито беше частно — каза Гогарти.

Шлистър добави:

— Само с покани.

— А — каза Франсискан, — значи сте видели поканата му.

— Да те еба в гъза.

Формално погледнато, Денис Франсискан беше началник на Гогарти, в смисъл че беше шеф на Бюрото по организирана престъпност към прокуратурата на южен Ню Йорк и беше този, на когото Гогарти и Шлистър докладваха. Но той не им беше пряк началник в смисъл че не беше агент. Него можеше да го напсуваш така, както не можеш да напсуваш по-висш агент.

— Интересно, че го казваш точно по този начин — отвърна Франсискан, без да си дава труда да се обижда. — Защото вие двамата вече достатъчно ме наебахте. Това, че ме вдигнахте в три посред нощ е най-малкото. Това, че трябва да включа в отчета за разходите ремонт на кола, която даже не притежаваме, е малко повече.

На вратата се почука и Грег Билингс влезе, без да изчака покана. Билингс беше помощник-прокурор и всеки ден от дадена седмица ходеше на работа с един и същ костюм, от понеделник до петък. Другата седмица обичаше друг костюм. Агентите следиха костюмите му така, докато цикълът се затвори. Бяха изчислили, че има четири костюма.

— Отървахме се — каза Билингс. — Херскович подписа споразумение.

Франсискан поиска да разбере кой, по дяволите, е Херскович.

— Бащата на хлапето.

— И какво ще ни струва тава удоволствие?

Билингс извади от джоба си един лист и го разгъна.

— Хиляда триста седемдесет и осем и осем цента. С ДДС.

— Платил си шибания ДДС?

Федералните агенти не плащаха ДДС за федералните разходи.

— Реших, че ще е по-добре да не даваме отчет за този разход, сър.

— Добре си решил — отговори неохотно Франсискан. Щеше му се Билингс да излезе, но той стоеше и разглеждаше сметката.

— Балансирали са колелата — каза той — и са регулирали задните щанги.

— Да ти приличам на шибан автомонтьор? Това не ме интересува!

Разписките бързо изчезнаха в джоба на Билингс.

— Не, сър. Просто исках да имате представа. Повечето повреди са отпреди, но аз не се задълбочих. Отървахме се леко.

Билингс беше компетентен. Беше прокурор, но мислеше като агент. Умееше да си пази задника. Франсискан одобряваше това. Само че много му се искаше Билингс да излезе, така че го отпрати с жест и се обърна към Шлистър и Гогарти.

— Добре, засега ще забравим идиотската ви постъпка. Но заслугата не е ваша. Изчезвайте и си намерете някаква работа.

Гогарти и Шлистър тръгнаха към вратата.

— И стойте далеч от Фиоре — добави Франсискан.

Шлистър се обърна.

— От къде на къде? Трябва да го следим. Не можем да прецакаме нещата точно сега.

— Няма да ги прецакваме — каза Франсискан. — Вие, задници такива, ги прецакахте нощеска. Затова просто ще ги оставим така.

Двамата излязоха от кабинета на Франсискан и в коридора едва не се сблъскаха с Илейн Лестър.

— Какво стана? — попита тя. — Прекрати ли следенето?

Имаше вид на човек, който не си е лягал. Косата й беше леко разрошена. Но й отиваше.

— Ти изобщо знаеш ли какво говориш? — сопна се Гогарти. Репутацията на Лестър в прокуратурата му беше известна, но от това не му беше по-симпатична. Той тръгна по коридора и Шлистър го последва.

Илейн тръгна след тях. Току-що беше издействала присъда за шестима полунекомпетентни неислямски терористи, които насмалко не бяха убили страшно много хора на много места, включително на автобусната спирка на пристанището. След предоставянето на обвинението беше работила също толкова усилено, колкото и преди това, и беше издействала максимални присъди за всички. Сега беше неспокойна и се оглеждаше за нещо, в което да впие зъби.

— Чух, че миналата нощ сте видели нещо интересно — каза тя.

Гогарти спря.

— Какво правиш тук в пет сутринта, по дяволите?

— Обадиха ми се — отвърна тя. — И това не е отговор на въпроса ми.

Обадили й се? От къде на къде пък на Илейн Лестър? Сигурно беше подкупила дежурния да й се обажда, ако стане нещо. Браво на нея. Пъргава дама. Само че Гогарти не искаше да става център на вниманието й.

— Бягай в леглото, Илейн. Ако си твърде възбудена, че да заспиш, вземи партньора ми.

Този път тя не го последва, когато той се отдалечи. Но и Шлистър не го последва.

— Аз нямам нищо против — каза той. — И без това нямам по-умни занимания.

Тя го изгледа със сините си очи. Хубави очи. Много сини. След това се обърна на сто и осемдесет градуса и закрачи по коридора.

Имаше неприлично хубав задник за прокурор.

 

 

Чет Фиоре се смееше, докато слушаше разказа на Гюс Бенини за събитията в Краун Хайтс. Гюс умееше да разказва. Всички се смееха, когато Гюс разказваше.

Седяха в ресторанта на Сепи на Елизабет стрийт. Гюс Бенини обикновено закусваше преди да излезе от къщи. Днес му беше доста рано. Беше доста рано за всички.

— Първо цъфва прокурорът — каза Гюс: сновеше пред масата на Фиоре. Гюс никога не сядаше. Казваше, че седнал се изнервял. Тежеше не повече от шейсет и пет килограма, беше пъргав като котка, ръцете и очите му не спираха дори за миг, краката му бяха в непрекъснато движение. Никой не смееше да настоява да седне, защото когато се изнервеше повече от обичайното си свръхизнервено състояние, се превръщаше направо в разярена оса. Гюс стоеше прав дори в ресторантите. Но тъй като се хранеше само вкъщи, това нямаше никакво значение.

— Казва, че искал да говори с бащата на хлапето — продължи Гюс. — За сметките по колата, дето била на негово име. И домъква един тон хартии. С които може само да си избърше задника, защото евреинът не подписва нищо, преди да е говорил с равина си. Нали ги знаеш евреите? И равинът идва, стогодишен, брадат като Кастро. А прокурорът беше оня младок, дето натрови живота на Били Бийнс със самолетните билети.

— Стафорд.

— Точно така. Стафорд. И като се изнерви оня ми ти прокурор. Щото ония не искат да подпишат нищо и само дърдорят на иврит, а той не разбира и бъкел. Затова се обажда на хората си и ония му пращат на помощ Билингс. Като че ли Билингс ще им разбере нещо. А бе, пълни тъпанари. Службата им е фрашкана с евреи, ама да не си помислиш, че пращат евреин? Не, пращат Билингс. Както и да е, той идва и сега са двама на двама, двама федерални срещу бащата на хлапето и равина на бащата на хлапето. И всичко започва отначало, защото евреите викат още двама равини. А тия са още по-дърти от първия, дето е стогодишен.

— Това вече го каза — подразни го Фиоре.

Останалите край масата се сръгаха в ребрата, спогледаха се и се ухилиха, защото знаеха какво следва. Гюс мразеше да го прекъсват.

— Ти искаш ли да чуеш какво стана, или не? — сопна се той на Фиоре.

— Да бе, Гюс, извинявай — каза Фиоре.

Останалите се разсмяха в шепите си. Всеки път, когато Гюс разказваше историите си, ставаше все едно и също.

— Добре, добре. Чакай, че си изгубих мисълта. — Гюс обиколи масата, за да я намери. — Както и да е — продължи той. — Всичко това се точи цяла сутрин и евреите продължават да викат още равини, докато накрая заприлича на сватба или погребение, или не знам какво. Нямаше да е лошо Арафат да дойде да поразчисти. И всичко това заради една кола, която продължава да си върви.

— Но бащата подписа документите?

— Естествено, че ги подписа. Ти познаваш ли евреи балами? Оправиха му колата без пари, може да са му сложили и нов касетофон.

Това не беше истина и Гюс също не вярваше, че е истина. Просто така историята ставаше по-интересна. Усмихна се, защото беше доволен от себе си. Бяха му казали да провери какво е станало през нощта и той си беше свършил работата.

— Работата е в това — започна предпазливо Фиоре, защото никой не обичаше да накърнява чувствата на Гюс Бенини, — че аз исках да разбера защо ме следяха тези смотаняци и какво, по дяволите, знаят.

— Не знаят нищо — каза Гюс. — Откъде ще знаят нещо? Какво изобщо има да знаят, да им го начукам?

— Не знам, Гюс. Точно това исках да разбереш.

Гюс сви рамене като марионетка, на която някой е дръпнал всички конци едновременно.

— Според мен стрелят напосоки. И затова си навлякоха белята с тая еврейска кола. Значи нямат нищо, нали така?

Последното се стори достоверно на Фиоре. Нямаше представа откъде Гюс се е добрал до информацията и не го интересуваше. Но подробностите около неприятностите на федералните бяха точно онова, което търсеше, за да разбере дали Гюс наистина знае нещо, или си измисля. Подробностите бяха най-важното в историята.

— Джими — каза Фиоре, — намери ми кола.

— Можем да вземем моята — предложи Джими.

— Казах, намери ми кола. И иди да се наспиш.

Което беше добра идея. Не бяха мигнали цяла нощ и Джими Анджелизи приличаше на порция преварени спагети.