Филип Розенберг
Могъщите (26)

26.

Филис влезе в кухнята и включи машината за капучино. Джефри още не беше станал. Беше се прибрал часове след като тя си беше легнала. „Чудна двойка сме — помисли си тя. — Джефри и другата жена, която и да е, аз и Чарлз.“ Не че едната двойка можеше да се сравни с другата. Собствената й връзка повече или по-малко бе само експеримент. Вълнуваше я не толкова сексът, колкото изневярата. Щеше й се да знае какво изпитва Джефри.

Сипа кафе, притъпка го в цедката и я зави на машината. Парата си проби път през кафето с шипене, а след това със съвсем различен звук през млякото. Звуците бяха важна част от ритуала.

Написа бележка на готвачката, която вече трябва да беше дошла, и се запъти към банята с чашата капучино в ръка. Пред стаята на Джесика спря, защото вратата беше затворена, а Джесика винаги я оставяше отворена. Не вярваше да е станала толкова рано, но явно беше.

Почука и изчака, след това почука по-настойчиво. Когато не чу никакво шаване вътре, открехна вратата.

Джесика я нямаше.

Внезапно й прилоша. Вече преиграваше наум пълното повторение на мелодрамата от лятото. Изтича към спалнята, като викаше Джефри.

Той беше станал. Тя чу душа в банята.

— Джесика я няма — каза тя, като отвори вратата на банята.

— Как така я няма? — попита той и отвори стъклената врата на кабинката. Беше се избръснал само до половина. Започна да се бърше с хавлията.

— Вратата й беше затворена. Тя никога не спи на затворена врата. Почуках и като не ми отговори, влязох. Няма я, Джефри! Излязла е.

— Провери ли по другите стаи? — попита той, докато навличаше халата си.

Тя се почувства като кръгла идиотка. Обърна се и изхвърча от банята, за да провери.

Когато Джефри излезе от банята, разтревоженият от виковете на Филис Карлос стоеше в коридора по риза. Заприлича му на регулировчик.

— Карлос, да си виждал Джесика? — попита Джефри.

— Не, сър. Чух госпожа Блейн и…

— Всичко е наред, Карлос — каза Джефри, без дори да забави ход. От косата му капеше вода. Мокрите му крака оставяха стъпки по пода. Нахлу в стаята на Джесика. След миг Филис се озова до него.

— Проверих навсякъде. Няма я. Ако пак е избягала с онова момче…

— Не е избягала — заяви Джефри без никакви обяснения.

— Къде е тогава? — ядоса се Филис.

Джефри я изгледа хладно и каза:

— Ще разбера. — И се обърна без никакви обяснения.

Тя тръгна след него.

— Май не трябваше да я махаме от училище. Поне щеше да се занимава с нещо. Имам предвид, тук какво прави? Каква е ползата от този домашен арест?

Той влезе в спалнята, хвърли халата си и започна да се облича.

За пръв път през живота си тя се почувства неудобно от голотата му. Отиде до прозореца и се загледа навън, за да не се налага да го гледа.

— Ако беше под домашен арест, очевидно щеше да си е у дома, не мислиш ли? — каза той.

— Не ми преиначавай думите — сопна се Филис, обърна се към него, после отново се обърна към прозореца. — Може би не направихме достатъчно за нея. Може би трябваше да я запишем в програма за лечение на наркомани. Казахме, че ще я запишем. Защо не го направихме?

Той обличаше кафявия костюм, който тя ненавиждаше. Понечи да му направи забележка, но спря и се наруга, че изобщо е помислила кой шибан костюм ще облече. С този се правеше на двайсет и пет годишен, но пък на нея какво й влизаше в работата на какво прилича той?

Той оглеждаше вратовръзките си. Тя много добре знаеше коя ще избере. Златистата с индийските мотиви. Винаги носеше тази вратовръзка с този костюм. Защо се ровеше из тях, като че ли не го знаеше? Тя го погледа още малко с все по-нарастващо нетърпение и раздразнение. След което пристъпи зад гърба му, пресегна се през рамото му, грабна златистата вратовръзка от закачалката и му я подаде.

Той я взе и я преметна около врата си. Нещо в жеста й, в начина, по който му подаде вратовръзката, в подразбирането за пълен контрол над него, сякаш го познаваше по-добре, отколкото той познаваше самия себе си, го подразни и го улесни в намерението да каже онова, което знаеше, че все някога ще трябва да й каже, макар да не беше възнамерявал да е точно днес. Знаеше каква вратовръзка да му подаде, но иначе не знаеше що за човек е той. Смяташе го за мекушав, безинтересен и хрисим, несъмнено със значителна интелигентност, несъмнено със значително количество здрав разум. Но това вече не беше така и никога нямаше да бъде така. Той щеше да си бъде такъв, какъвто трябваше, и Филис в никакъв случай нямаше място в новия му свят.

— След като намеря Джесика — каза той, — ще изляза на хотел. Докато намеря къде да живея.

Този човек се опитваше да я докара до лудост! Дъщеря им беше изчезнала, а той й говореше това! Тя го изгледа невярващо с широко отворени очи и грозно зяпнала уста. В този миг изглеждаше като старица, изглеждаше точно така, както Джефри си я представяше след трийсет години. Но той нямаше намерение да е с нея, за да го види.

 

 

Уоли Шлистър крачеше в кръг и се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за това да си ченге. Слънцето още не се беше, издигнало над Ийст Ривър и палуваше между сградите на Бруклин, а малко след това вече надничаше по-отвисоко и по-отдясно. Реката криеше стотици миниатюрни слънца.

Когато реши, че е готов, отиде в офиса. „Ега ти кирливият офис“ — помисли си, но пък местоположението му беше определено хубаво. Обичаше да е близо до вода. Някога обичаше и офиса. Само че вече не беше същият човек.

Дъното на кафеника изглеждаше направо геоложка работа и той го изплакна, доколкото можа. Никой никога не покриваше кафеника и затова кафето имаше вкус на мазна горчилка, но поне мазна горчилка с някакъв кофеин. Главата още го болеше и му трябваше нещо, което да я фокусира.

Сети се как Хъмфри Богарт изпращаше Мери Астор в края на „Малтийския сокол“. Но това бяха среднощни размишления, подходящи за четири сутринта. Сега в светлината на утрото беше по-разумно да предположи, че няма да се стигне чак дотам. Илейн се беше забъркала с Джефри Блейн, но ако й предоставеше разумна причина, можеше и да се отбърка.

На бюрото му лежеше разпечатка на разпита на Гюс Бенини в мотела. Някой тук притежаваше страхотно чувство за подходящия момент. Винаги се беше чудил кой, по дяволите, разпечатва всички тия боклуци. Лентите заминаваха всеки ден и след седмица се връщаха на хартия. И така страница след страница. Приличаше на Хемингуей, бълващ романи след смъртта си. Цял сантиметър дебели. Събраните произведения на Гюс Бенини. Ама че гадна и жалка загуба. Половин изгубена година за Шлистър и цял изгубен шибан живот за Гюс.

Той се облегна на стола с ръце на тила и се опита да подреди нещата. Всеки шибан факт се опровергаваше от някой друг шибан факт. Фиоре отива на рождения ден на дъщерята на някакъв банкер. „Тука май има нещо.“ Фиоре чука жената на банкера. „Май няма.“ Гюс Бенини подготвя капан на Фиоре и обещава да докладва, ако изникне нещо. „Това е добре.“ Гюс е мъртъв. „Това е лошо.“ Което го довеждаше до миналата нощ, когато научи, че самият банкер чука отговарящата за случая помощник-прокурорка. Което означаваше? Какво означаваше?

Шлистър не знаеше какво означаваше. Ако Фиоре не беше свързан с банкера, тогава какъв беше проблемът, ако банкерът беше свързан с Илейн Лестър? Никакъв. Никакъв проблем.

След като формулира нещата по този начин, Шлистър почувства как от раменете му се сваля огромен товар. Защото ако банкерът беше чист, то и Илейн беше…

— Не, не, не — извика на глас. — Майната му! Майната й на цялата шибана история!

Той скочи и столът падна. Заобикаля из стаята, като прокарваше пръсти през пясъчнорусата си коса. Ами ако погледнеше на нещата от гледната точка на банкера, а не от тази на Илейн! Той се бе забъркал с нея. Какви бяха шансовете за подобно събитие в град с осем цяло и нещо милиона жители? Да представим нещата по друг начин. Какво толкова беше открил в нея този тип? Тялото й? Моля, моля. Един хубав задник, съчетан с гостоприемна путка, можеше да побърка всеки мъж. Колкото и да се ровеше в спомените си, Шлистър не се сещаше самият той да е поумнявал от такова нещо, но пък определено беше много умно да делиш една възглавница с главата, оглавяваща разследването срещу човека, с когото въртиш бизнес.

Във всички останали случаи съвпаденията ставаха прекалено много.

Той удари с юмрук касата на прозореца и изплаши гларусите отвън. Изпсува тихо.

— Какво става? — чу зад гърба си гласа на Илейн.

Той се извърна рязко, със сконфузена физиономия, сякаш го беше заварила да мастурбира.

— Нищо — побърза да отвърне. — Глупости. Нищо.

Беше облечена в светлозелен костюм. Този нюанс на зеленото имаше някакво название, но Шлистър не го знаеше. Блузата й беше нещо като слонова кост.

— Нищо ли? Сигурен ли си?

— Не съм сигурен. Ти кога разбра, че Блейн не е свързан с Фиоре?

— Уоли, моля ти се — въздъхна тя. — Хайде да не почваме пак.

— Това беше вчера. Въпросът е различен.

— Задай го отново.

Интонацията й беше много по-предизвикателна, отколкото беше очаквал. Тя определено беше мъжко момиче.

— Кога разбра, че Блейн е чист?

— Кой каза, че съм разбрала такова нещо?

Той не й отговори. Просто чакаше. Усещаше как гневът се надига в гърдите му и още преди думите да се оформят в съзнанието му, разбра, че ще каже точно онова, което се надяваше да не каже. Не искаше да е Хъмфри Богарт, но и не искаше да е човекът, удавил бащата на Тереза Бенини. Много вода беше изтекла от онзи ден в Сейнт Луис, когато беше обезоръжил убиеца психопат, без да използва пистолета си. Помнеше какво беше изпитал, когато всичко свърши и нямаше никакво значение, че онзи тип не заслужаваше подобно благоволение. А и кой ли го заслужаваше? Професията на ченгето беше като тази на лекаря. „Правило номер едно: Не вреди!“ Само че един човек вече беше мъртъв, защото Уоли Шлистър беше казал: „Дайте да го забодем на кукичката“, а в момента беше на път да съсипе още един живот. Искаше да спре, но не можеше да го направи.

— Той беше при тебе снощи. Какво търси той според теб, Илейн? Малко утеха за несполучливия брак? Или малко закрила?

— Копеле! — изръмжа тя. — Гаден долен мизерен педераст. С какво право ме шпионираш?

— Само ми кажи защо Фиоре е отишъл в дома на Гюс? Няма друга причина, освен ако не е знаел, че сме разпитвали Гюс. Откъде е разбрал, Илейн?

— Господи! — проговори тя вече не с гняв, а с ужас. — Да не би да намекваш…

— Не намеквам. Питам.

Тя го зашлеви доста по-силно, отколкото беше предполагал, че може. Дори не направи опит да се отдръпне. Очакваше го.

— Това не е отговор.

— Отговор е, отговор е! — разкрещя се тя.

— Каза ли на Блейн, че сме разпитвали Гюс?

Тя го зашлеви отново.

— Каза ли му да предупреди партньора си?

Този път тя спря и го изгледа — много продължително. Той не отклони погледа си.

— Кофти се получи между нас, Уоли — каза тя. — Но така или иначе нямаше да излезе нищо.

И излезе от стаята.

 

 

Ако Джесика отново се беше забъркала с наркотици, единственият човек, който можеше да помогне на Джефри да я открие, беше Чет Фиоре. Той разполагаше с хора, които познаваха този свят. И намираха в него когото пожелаеха, както фокусникът намира набелязаната карта в колодата. Сигурно имаха ченгета на заплата, към които можеха да се обърнат. Не му харесваше да моли Фиоре за услуга, но това нямаше да е услуга. Фиоре му беше длъжник по отношение на Джесика. Беше попаднала в този свят заради проклетите му игри и Джефри щеше да изиска от него да задейства цялата си мощ, но да я измъкне оттам. И толкова. Нямаше нужда да го заплашва. Фиоре знаеше каква беше заплахата.

Каза на Мартин да го откара до „Стасни“ и слезе пред служебния вход. Нареди на Мартин да го изчака и натисна звънеца. Отвори му същият нагъл младеж, който беше отворил и последния път, когато Джефри беше дошъл, защото дъщеря му беше изчезнала. Джефри и този път го последва по лабиринта от коридори към кухнята. Този път Стасни не се направи, че не знае как да се свърже с Фиоре. Покани Джефри в офиса и звънна по телефона; използва същия кодиран език, който Джефри очакваше навсякъде в работата на Фиоре. Не каза нито едно име, нито своето, нито това на Фиоре, и не каза почти нищо. Докато той говореше, Джефри набра номера на Джесика на мобилния си телефон и изчака да се включи телефонният й секретар. „Джес, татко е. Обади ми се на мобилния като се прибереш. Обичам те.“

И толкова. Беше сигурен, че Филис няма да се погрижи да го уведоми, ако Джесика се прибере сама.

Стасни му предложи да изчака в трапезарията. Един сервитьор, който си беше дал труда да облече сако, му донесе кафе и сладкиш, без той да е искал нито едното, нито другото. Изминаха десет минути. Двайсет. Друг сервитьор, без сако, по тениска, влезе в трапезарията и започна да подрежда масите. След това се появи Стасни с двама младежи от двете му страни. Единият му се стори познат.

— Бихте ли дошли с нас, господин Блейн? — каза той.

Стасни ги заведе до вратата, отключи я и ги пусна да излязат. Щом вратата се отвори, Мартин изскочи от колата, за да види какво се иска от него.

— Можете да го пуснете да си ходи, господин Блейн — каза единият младеж. — Ние сме с кола.

Джефри чак сега се сети, че това беше или онзи, който бе изнасилил Ейми, или другият — с Рене. Не беше сигурен, но това нямаше никакво значение. Фактът, че беше приятел на Еди Винченцо, го прониза като гръм. Беше решил, че Еди е вън от играта.

— Къде е Джесика? — попита той рязко, което малко обърка младежа.

Другото момче — Ричи Демарест, гаджето на Рене от рождения ден на Джесика — се приближи до Мартин и каза:

— Всичко е наред. Защо не влезеш в колата?

Мартин не вярваше на този боклук. Нито пък на Джефри, когато той каза: „Всичко е наред, Мартин“. Знаеше, че господин Блейн щеше да каже същото даже и нищо да не беше наред. Затова остана на мястото си и зачака да види какво следва. Откачена служба. А господин Блейн се беше забъркал в някакви големи лайна.

Господин Блейн не приличаше на човек, когото отвличат, това беше първото, което мина през ума на Мартин, когато ги видя да излизат от ресторанта. Фактически господин Блейн всъщност пристъпи към боклука, който отстъпи крачка назад, за да отдръпне лицето си от това на господин Блейн.

— Искам да знам къде е дъщеря ми, искам да знам дали е добре и искам да го знам веднага — каза господин Блейн.

Джорджи Вало каза:

— Честно, господин Блейн. Никой не ми е казвал нищо за Джес. Просто ми казаха да ви взема с колата.

— Кажи къде отиваме и ще те следвам с моята.

— Не може така, господин Блейн — каза Джорджи Вало.

Боклукът май беше нервен. Трябваше да е голяма работа, а се оставяше господин Блейн да го мачка. Щеше да се изложи, ако човекът, когото трябваше да доведе, се появеше с друга кола.

— Може. Казвай къде отиваме.

Джорджи Вало премигна няколко пъти, като че ли даваше сигнали на някого, после неуверено попита:

— Ще карате ли след мен?

— Няма да ти се отлепям от ауспуха — отвърна Джефри.

— Без номера? — Джорджи Вало искаше да се подсигури.

Джефри се обърна към Мартин и каза:

— Давай след тях. — И седна в колата. — Без номера.

Джорджи и Ричи Демарест побързаха да се качат в синия додж, паркиран няколко коли по-нататък. Мартин изчака да потеглят и пое след тях. Погледна господин Блейн в огледалото за обратно виждане. Може да беше банкер, но беше успял да навре главата на боклука между краката му, без дори да надигне глас или ръка. Тук имаше някакъв номер и Мартин се зачуди дали, ако се задържи достатъчно време като негов шофьор, някога ще го научи.

Доджът мина по Деланси стрийт и сви на изток към Бруклин. Мартин хвърли един поглед през рамо, сякаш да получи от Джефри потвърждение, че прави каквото трябва. Това не му харесваше.

След още няколко минути поеха покрай Ийст Ривър, през някаква промишлена зона със занемарени двуетажни постройки. Поне половината изглеждаха напълно изоставени, другата половина не беше в по-добро състояние. Мартин погледна часовника на арматурното табло. Беше само осем и нещо. Което беше ужасно време да бъдеш набутан в чувал и изхвърлен в реката като мръсно коте. Завчера някакъв откачен чернокож беше размазал с тухла главата на някакво бяло момиче насред Манхатън, посред бял ден — ще рече, в този град имаше сума ти начини да пострадаш, и то без да е нужно да ходиш на майната си, за да ги търсиш. Изпитваше неистово желание да натисне спирачките, да даде на задна, да влезе в обратното платно и да изчезне с пълна газ. Докато доджът обърнеше, вече щяха да са на цял километър оттук.

— Той зави, Мартин — каза господин Блейн.

Мартин по се надяваше да чуе: „Ти давай напред“, но знаеше, че няма да стане.

Доджът мина през една гостоприемно отворена порта в някаква телена ограда от страната на пътя откъм реката. Мартин го последва и се озова в паркинг за трийсетина коли. Асфалтът беше на дупки и по сградата не светеха никакви лампи. Но прозорците не бяха изпочупени, което означаваше, че вероятно не е изоставена. Една табела, която сигурно беше стояла над предната врата, сега се въргаляше на земята, затрупана от празни бутилки и мръсни пликове и кутии. Джефри различи думата „ламарина“, но нищо повече. Мартин също я забеляза, но изобщо не го беше грижа какво пише на нея.

Доджът прекоси паркинга и изчезна зад сградата.

— Давай след него — каза Джефри.

— Сигурен ли сте? — попита Мартин. Това бе най-близкото до поставянето под въпрос на заповедите на работодателя.

Джефри беше сигурен.

Мартин въздъхна и сви зад сградата. Там имаше две коли. Едната беше мерцедесът на Чет Фиоре. Тук щеше да се състои отдавна назряващата решителна битка и на Джефри за пръв път му хрумна, че с Фиоре май не бяха от една категория. Този човек познаваше насилието като петте си пръста. Колко просто му се беше сторило да се превърне в някой, който никога не беше бил, ей така, сякаш сваляше вече омаляла кожа. А може и да не беше толкова просто.

Той погледна сградата и забеляза някакво движение на прозореца. Джорджи Вало и другото момче се бяха надвесили над колата като двойка нервни надзиратели в затвор и го чакаха да го съпроводят вътре.

— Хайде — каза Джорджи и посегна да го хване за ръката.

Джефри се отдръпна, пристъпи през изкорубената стоманена врата и остави Мартин да го чака на паркинга.

 

 

Чет Фиоре го очакваше точно зад вратата.

— Къде е дъщеря ми? — попита Джефри още преди Фиоре да каже нещо.

Вало и другото хлапе застанаха зад Джефри, единият затвори вратата. Тя издаде тежък скърцащ звук.

— Дъщеря ти е добре — каза Фиоре. — Не се притеснявай.

— Кажи къде е, копеле такова! — изкрещя Джефри и се хвърли към Фиоре. За втори път посягаше на Фиоре и за втори път му попречваха изотзад. Гърлото му се оказа в сгъвката на нечий лакът, а дясната му ръка бе извита назад толкова жестоко, че имаше чувството, че ще излезе от ставата.

— Пуснете го — каза Фиоре.

Натискът върху ръката и рамото му намаля, но продължаваха да го държат за врата.

— Ще поговорим за дъщеря ти, но първо ще поговорим за теб. Изпратих тези генийчета да те доведат, а ти ми цъфваш тук със собствената си кола. Бас държа, че се мислиш за много хитър, защото си прецакал две хлапета, нали?

Джефри не каза нищо.

— Попитах те нещо.

— Не, не се мисля за много хитър.

Болката отново го прониза в рамото, докато му извиваха ръката.

— Добре, хитър съм — процеди той. — Не знам кой е верният отговор. Защо просто не ми кажеш?

— Ще стигнем и дотам. Щом не знаеш верните отговори, как тогава изобщо правиш нещо?

— Разбирам си от работата — успя да каже Джефри. Болеше го ужасно, но знаеше, че ако не отговори, болката само ще стане по-силна. — Само от това разбирам. Това ли трябваше да кажа?

— Не се съмнявам, че си разбираш от работата, Джефри. Но не разбираш от моята и не е нужно да се опитваш — каза Фиоре и се приближи.

— Не се опитвам.

Фиоре сграбчи брадичката на Джефри, пръстите му се впиха точно над челюстта му. Ръцете му бяха малки, но силни и стискаха много здраво.

— Не се опитваш, така ли, педераст такъв? Така ли?

Джефри имаше чувството, че челюстта му ще се разцепи като орех.

— Аз се отнесох почтено с теб, Джефри — продължи Фиоре с пламнали от ярост очи. — Дъщеря ти се върна в края на лятото, както ти бях обещал. Ако отново е започнала да се среща с Еди, проблемът не е мой. Не съм я възпитал аз, ти си й баща.

— Не аз я научих да се друса с наркотици.

Извиха ръката му толкова назад, че тя изпука. Той се задъха от болка.

— Съжалявам — каза Фиоре. — Джорджи понякога не умее да се сдържа. Той е приятел на Еди. Ти вкара приятеля му в болница. Пусни го, Джорджи.

Пуснаха го и Джефри размърда рамото си. Надяваше се да няма нищо счупено.

— Това са стари работи — каза Фиоре. — Сега имаме нови. Дай да поговорим за щерка ти.

— Къде е тя? — настоя Джефри.

— Ти ще слушаш, аз ще говоря. Ти ми създаваш проблеми, а сега и тя ми създава проблеми. Снощи малката Джесика отишла при една репортерка и й разказала всичко. Включително факта, че работиш за мен.

Джефри се вцепени. Как беше могла да го направи? Всичките адвокати на света нямаше да могат да го спасят от затвора, в момента, в който всичко станеше публично достояние. Интимната връзка със служител на прокуратурата можеше да му помогне дотолкова, доколкото историята останеше вътре в прокуратурата. Ако излезеше оттам, на Фиоре щеше да му е по-лесно да сключи сделка, отколкото на него, защото един гангстер повече или по-малко не беше кой знае каква разлика, но един инвестиционен банкер, отворил пералня за пари на Уолстрийт, щеше да запълни водещите заглавия и първите страници на всички вестници.

Джефри се беше подготвил за всичко. Освен за предателство от страна на собствената си дъщеря. „Защо?“ — недоумяваше той. Защо го беше направила?

— Къде е тя? — попита с глас, който не издаваше какво си мисли.

Фиоре забеляза спокойствието му, забеляза и че не попита нищо за историята във вестниците, която можеше да го унищожи.

— Снощи дойде при мен. Предложи себе си в замяна на твоята свобода.

— Моята свобода ли?

— От мен. Прекрасна девойка. И много съблазнително предложение. Ти как мислиш? По-добре ли се чука от майка си, или не?

Спокойствието, което досега крепеше Блейн, го напусна. „Я да видим какво ще направи“ — помисли си Фиоре, когато Джефри се хвърли срещу него като обезумял.

Лявата му ръка отби удара, а дясната контрира със силен прав в корема на Джефри и той се преви на две.

— Долу ръцете. Той е мой! — изрева Фиоре на двамата си гангстери, докато нанасяше ъперкът, който изправи Джефри.

Джефри усети как съдържанието на стомаха му се надига към гърлото. Никога в живота си не се беше бил, но сега щеше да се бие. Вкусът на собствената му кръв в устата му му хареса, а болката беше добре дошла. Изправи се и отново се хвърли срещу Фиоре.

Видя дясната му ръка, но не успя да я избегне и тя го уцели право в скулата с експлозия, която отекна в цялата му глава. Той залитна и погледът му се замъгли, но не дотолкова, че да не види как Фиоре пристъпва към него със свит юмрук. Съвсем спокойно.

Джефри стъпи встрани, като боксьор, опитващ се да избегне юмруците на противника. Ръцете му висяха отпуснати. После се сети да ги вдигне. Но това не му помогна много. Не знаеше основните правила на боя и нямаше да заблуди никого, като се престори, че ги знае. Наведе се, хвърли се напред, блъсна с рамо Фиоре в коленете и го събори на пода.

Фиоре се претърколи и се опита да се изправи, но Джефри го удари с лакът в кръста, прикова го към пода и му изкара въздуха. Огромното задоволство, че е причинил болка, беше ново и удивително усещане.

Но Фиоре не му даде време да му се наслади — претърколи се по гръб и го изрита в гърдите. Чу се звук, който можеше да е от счупени ребра. Джефри се опита да се извърти, но Фиоре го нападна в гръб и залепи лицето му в пода. След това го възседна, хвана го за косата, дръпна рязко главата му и го удари жестоко по главата.

Явно смяташе, че това е достатъчно. Джефри лежеше по лице на пода, в локва от собствената си кръв. Фиоре бавно се изправи, бавно сви ожулените пръсти на дясната си ръка и се обърна, напълно удовлетворен от постижението си.

Но Джефри не беше доволен. В момента, когато Фиоре му обърна гръб, се хвърли към него и го сграбчи за рамото с лявата си ръка. Ръцете му бяха големи и силни. Беше участвал в отбора по гребане на Йейл през цялото си следване и хватката му все още беше достатъчно мощна. Фиоре се стовари отгоре му, двамата се оплетоха в кълбо от удари и ритници, лакти и колене и накрая кръвта на Фиоре се смеси с тази на Джефри.

Джорджи Вало и Ричи Демарест се спогледаха. Джорджи облиза нервно устни, явно разтревожен. Не бяха очаквали банкерът да се бие толкова яростно. Но двамата с шефа им се търкаляха по пода и ръмжаха. Ричи понечи да се приближи, но Джорджи вдигна ръка и го спря.

В помещението, което някога сигурно беше служило за офис, нямаше почти никакви мебели освен онези, които бяха прекалено потрошени, за да бъдат продадени или изнесени. До едната стена бяха избутани едно стоманено бюро и два стола със счупени крака. Джефри се изтърколи до единия, който се разпадна от удара с тялото му. Седалката се стовари отгоре му, а металните крака се разпиляха по пода. Той сграбчи един, замахна и удари Фиоре в гърдите. Нащърбеният край на крака раздра ризата му и остави кървава следа.

Фиоре залитна, но бързо се съвзе и нападна отново. Засили се за ритник, но кракът от стола го пресрещна в бедрото и разкъса панталона му. Все пак успя да изрита Джефри в ръката и металният крак издрънча на пода. Фиоре посегна към него, но Джефри сграбчи друг, все още завинтен за седалката. Той я огъна зверски, за да го откъсне.

Фиоре го удари през раменете. Джефри залитна, но се задържа на крака. Двамата започнаха да се дуелират, като размахваха импровизираните си мечове. Фиоре — по-бърз и по-гъвкав — удари на няколко пъти ръката на Джефри и разкъса кожата му с нащърбения метал. Но Джефри продължи да напада и за момент дори повярва, че се справя добре и може да победи — стига да успееше да нанесе единствения решаващ удар. След това му оставаше да се справи с двамата боклуци, но щеше да се тревожи за тях после.

Наведе се, за да избегне един удар, но не успя. Металната тръба го уцели отстрани по главата и докато падаше, той почти изгуби съзнание. Стори му се, че лети през пространството, а след това се озова на пода със съвсем смътна представа къде е и какво прави. Не беше сигурен дали още стиска скъпоценния крак от стола, но когато осъзна, че все пак го стиска, беше твърде късно.

Кракът на Фиоре се стовари върху китката му и Джефри изпусна металния крак. Фиоре го изрита, после втори път — профилактично, в гърдите. Болката прониза Джефри като електрошок. Докато се биеше, не бе й обръщал внимание, но сега тя беше единственото, което имаше значение.

Фиоре беше сигурен, че Джефри няма да се надигне. Наведе се над него. Дишаше тежко. По цялото му тяло имаше кървави драскотини. После захвърли металния крак настрани.

— Ако си искаш дъщерята, тя е ей там отзад — каза и посочи вратата към вътрешността на сградата. След това се обърна и излезе оттам, откъдето Джефри беше влязъл. Вало и Демарест го последваха.

Докато ги наблюдаваше да излизат, Джефри изведнъж осъзна, че не беше необходимо да удря Фиоре. Трябваше само да се държи на разстояние от него и да се предпазва от неговите удари. И той го беше направил. И още беше жив.

В този момент изпита абсолютна увереност, че ще види края на тази история.

 

 

В момента, когато излезе, Фиоре забеляза двамата федерални агенти, които бяха разиграли сцената пред жената на Блейн. Тръгна с отмерена крачка право към тях, следван плътно от Джорджи Вало и Ричи Демарест. По-младият агент — този, когото беше ударил в лицето и който непрекъснато му говореше за Гюс — пристъпи към него. Фиоре спря и викна:

— Ако си го просиш и ти, копеле, ела!

Агентът запази самообладание. Нито отговори, нито помръдна. По-възрастният даже не гледаше Фиоре. Гледаше партньора си.

— Няма да имаш друг шанс, нещастнико — продължи Фиоре.

Уоли Шлистър му се ухили и поклати глава.

— Не си ми интересен, приятел. Вече не.

— Махай ми се от пътя тогава.

Фиоре тръгна към предната дясна врата на колата си.

Шлистър му я отвори.

— Сметнах, че ще искаш да знаеш — каза той. — Гюс Бенини не ни каза нищо. Уби го за този дето духа.

Фиоре залитна и се хвърли към Шлистър, но не успя да го стигне, защото Джорджи Вало го сграбчи.

— Недейте, господин Фиоре.

Фиоре се опита да се отскубне, но не можа. Освен това малкият беше прав. Шибаният агент го провокираше и той се хвана на въдицата като първия глупак. Вместо да прояви разум и да си тръгне, сега стоеше в косите лъчи на утрото и един пикльо го държеше, като че ли не беше Чет Фиоре. Спомни си за Гюс във водата и за ръката върху главата му, докато мехурчетата престанаха да излизат, а след това и за начина, по който плаваше, с лице във водата и задникът му отгоре, като празна бутилка, и нещо го стегна в гърдите и в гърлото, сякаш същата тъмна вода, която беше заляла Гюс, сега заливаше него.

Отърси се от хватката на Джорджи и се вмъкна на предната седалка.

Шлистър затръшна вратата. Изпрати с поглед Джорджи Вало, който побърза да седне зад волана, и другия младок, който се качи в доджа. Двете коли завиха от другата страна на сградата, доджът водеше. Когато се скриха, се обърна към партньора си.

— Я да видим какво става тук.

 

 

Джефри дори не изчака да му се проясни главата. Сграбчи перваза на прозореца, до който беше паднал, и се изправи. Имаше усещането, че вдига непосилна тежест. Главата му, която допреди малко само пулсираше, сега направо щеше да експлодира. Уплаши се, че ще припадне, но успя да се задържи на крака. Остана подпрян на мръсния перваз, докато не се увери, че няма да падне. Нямаше време да проверява какво го боли. Това, което му пречеше да се движи, беше болката в главата, и той се съсредоточи в преодоляването й.

Докато се влачеше към вратата в дъното на стаята, чу стъпки, които се приближаваха към другата врата. Ако Фиоре или някой от хората му се връщаха, за да го довършат, не можеше да направи нищо и затова дори не се обърна. Продължи към вратата, защото Джесика беше някъде зад нея.

И тогава чу гласа на Мартин.

— Господи!

Джефри спря и обърна глава като бухал, без да помръдне тялото си.

— Ела — каза и от устата му се стече кръв. — Тя е някъде тук.

— Аз ще я намеря, господин Блейн — каза Мартин. — Вие седнете.

Джефри се хвърли към вратата и я стигна малко преди Мартин.

— Господин Блейн, отвън има двама полицаи — каза Мартин.

Джефри мислеше само как да намери Джесика. Отвори вратата и се озова в някаква работилница, разделена от всевъзможни стени като идиотски лабиринт. По пода се въргаляха няколко счупени маси и столове. Единствената светлина проникваше през мръсните прозорци на отсрещната стена и затова Джефри и Мартин спряха и се огледаха, защото Джесика можеше да е навсякъде, зад всяка от стените, под всеки тезгях, под всяка греда. Ако беше със запушена уста или в безсъзнание, можеха да я подминат, без дори да я забележат.

Джефри я извика, но не получи отговор. Двамата с Мартин започнаха да оглеждат под всички маси, за да се уверят, че не е някъде на пода. Страхът му се превърна в тежък, задушаващ ужас.

Втурна се към вратата в дъното на работилницата, без да обръща внимание на болката, която го пронизваше на всяка крачка, и попадна в коридор с врати от двете страни, може би четири, и още една врата, която излизаше навън. Стигна до първата врата и я отвори. Прозорците бяха закрити или зазидани — не се виждаше почти нищо, за да каже кое от двете. Оскъдната светлина откъм гърба му хвърли само едно мизерно петно в мрака. Опипа стената за ключ, намери го и го щракна, но лампата не светна. Влезе в стаята и пак завика Джесика.

— Тук ли си, Джес? Джес? Аз съм татко. Тук ли си, Джес? Джес?

— Господин Блейн! Намерих я! — извика Мартин от друга стая.

Джефри излезе и се подпря на стената, за да не падне. Стените се завъртяха около него, но краката му продължиха да се движат към следващата тъмна стая.

Мартин беше коленичил в дъното на стаята. Джесика лежеше на пода, свита в утробна поза, покрита с чаршаф или нещо подобно. Той изпита безмерен ужас, че може да е мъртва. След това чу гласа й, който сякаш идваше от много далеч.

— Татко — промълви тя, не като въпрос, не като молба.

Мартин се отдръпна, за да му направи място.

— Добре ли си, бебчо? — попита Джефри, коленичи до нея и я погали по лицето.

— Вкъщи ли се прибираме? — попита тя.

Говореше като едно време, когато беше малка и заспиваше на задната седалка на колата, а той я отнасяше на ръце до вкъщи.

— Веднага — каза той. — Можеш ли да станеш?

Тя се изсмя с пиянския кикот на малко момиченце.

— Не знам къде са ми дрехите.

Стомахът му се сви и му се догади, сякаш някой го беше ударил отново.

— Можеш ли да се изправиш? Можеш ли да ходиш?

— Добре съм, татко — отвърна смело тя. — Наистина.

Той изпрати Мартин да вземе фенерче от колата и след това помогна на Джесика да стане. Тя се изправи неуверено. Той вдигна чаршафа и го уви около голото й тяло. Тя миришеше на уиски.

— Да се махаме оттук — каза той. — Мартин ей сега ще дойде с фенер и ще ти намери дрехите. Тук ли са?

— Не знам. Не са на мен. — Тя пак се изкикоти.

Той я прегърна с една ръка. Усети топлината на тялото й под чаршафа.

Тя заговори отново, вече не толкова пиянски и поовладяно.

— Мислех, че имаш неприятности. Заради мен. Исках да те измъкна.

— Затова ли отиде при вестникарката?

— Нищо не стана. Той веднага разбра, че съм ходила при нея. Обади ми се. Отидох в неговия ресторант.

— Не ми казвай, ако не искаш.

Когато тя не беше излязла, Фиоре се беше върнал в кухненския офис. Но тя вече беше намерила по рафтовете някаква бутилка с алкохол и беше пияна. Този път, когато му се предложи, той не отказа. След това накара да я отнесат в колата. Сигурно тогава се бяха изгубили дрехите й. Не помнеше как са я изнесли и затова реши, че сигурно е припаднала.

Не каза на баща си нищо от всичко това.

Подпря се на рамото му и неуверено заситни към колата. Всяка следваща крачка беше по-лесна от предишната. Минаха през стаята, където Джефри се беше бил с Фиоре. В лицето на Джесика попадна лъч от фенер и тя закри очи.

Един непознат глас каза:

— Тя добре ли е?

— Махни тоя фенер — процеди Джефри. — Къде ми е шофьорът?

Не виждаше кой държи фенера.

Лъчът се снижи и освети краката на Джесика.

— Тя добре ли е? — повтори гласът. — Да извикам ли линейка?

— Не.

— А вие?

— Няма й дрехите. Ако искате да свършите нещо полезно, намерете ги.

— Нямам намерение да ви бъда полезен, господин Блейн — каза мъжът.

Джефри обгърна по-здраво раменете на дъщеря си и продължи да върви. Когато стигнаха до Шлистър, който стоеше на вратата с фенера в ръка, Джефри каза:

— Махнете се, ако обичате.

Шлистър не помръдна.

— Знам какво правите, Блейн — каза и го погледна право в очите.

— Ако разполагате с нещо, съдете ме — отвърна Джефри спокойно, сякаш даваше най-елементарни разпореждания. — Ако не, ебете си майката.

Федералният агент беше по-млад, отколкото Джефри очакваше. Нещо в лицето, в косата, в обикновените му черти, напомняше на Джефри за самия него в един друг период от живота му. Мъжът отстъпи от вратата и изчезна в мрака на сградата.

Когато излязоха, Джесика възкликна:

— Господи, татко!

Беше видяла посиненото му лице и окървавените ръце и гърди. Разплака се. Джефри я отведе до колата под погледа на друг федерален агент, едър мрачен мъж, който ги гледаше, без да помръдне. Двигателят вече работеше и Мартин слезе от колата, за да им помогне — първо на Джесика, а след това на Джефри. На светлото чаршафът, в който беше увита, се оказа лекьосана покривка за маса.

Изминаха почти два километра, преди някой да каже нещо.

— Ще се оправиш ли? — попита Джефри.

— Искаш да кажеш, след като са ме ебали до скъсване ли? Сигурно. Не знам, татко. Наистина не знам.